Пускам само началото, за да знам има ли въобще смисъл да си правя труда да заинтересувам някого и да го отвлека от ежедневието. Ако има наплив , ще кача цялата история и още доста, които според много си струват, но аз никога не харесвам творенията си и ги преправям ли преправям. Но стига толкова, ето и началото:
П.С. Предполагам сте разбрали, че си падам по BL. И... Да - тази история също е такава, както и другите ми. Тази е от типа 17.9


Спомням си лятото преди да започна девети клас, когато баща ми заведе мен и братята ми до езерото Фолсъм. Беше първият път, в който го виждах за тези четиринадесет години.
Не знаех много за този мъж, освен че е напуснал майка ми, когато е била в четвъртия месец с мен, и че издръжката му винаги идваше със закъснение. Най-големият ми брат - Елиът - го мразеше, а другият ми брат - Нейтън - плачеше всеки път, когато наближеше денят на бащата. Аз бях неутрално настроен, защото беше да трудно да си ядосан или да ти липсва някой при положение, че никога не си го имал. Може би нямаше и да го познавам и щеше да бъде наред. И със сигурност щях, ако не беше онзи ден, в който леля доведе майка ми със зачервено от сълзи лице от лекарския кабинет. Знаех, че след този ден всичко ще се промени.
Бях прав.
***
Баща ми влезе в алеята с колата си две години след описаното събитие с майка ми, точно когато тя беше спряла да ходи на химиотерапия. Нейтън беше единствения, който искаше да отвори вратата, когато баща ми почука. Беше много по-висок отколкото си го представях и изглеждаше странно как седеше в нашия малък хол. Усмихна се и на четирима ни и поздрави мен и братята ми, сякаш се познавахме отдавна. Майка ми беше учудващо спокойна през цялото това време. Спомням си как ни изпрати до автомобила му, обяснявайки ни разпалено колко забавно ще бъде лагеруването, докато кършеше жълтеникавите си пръсти и наместваше шапката си. Целуна ни по бузите, потупа ни по рамената, качи саковете ни в колата и се прибра. Спомням си как Елиът стискаше ръката ми докато баща ми излизаше от алеята и как и двамата се обърнахме, за да видим как майка ни ни махаше. Все още я виждам как стоеше, как синята и рокля ставаше все по-малка докато изчезна, когато минахме завоя.
***
Никога до този момент не бях ходил да лагерувам и част от мен се вълнуваше. Моят приятел Джеф постоянно ми разказваше истории как е прекарал летата си със семейството си в хижата им, и как баща му го завеждал на риболов с лодка. Чудех се дали и ние ще прекараме добре, въпреки че баща ни не притежаваше хижа или лодка. Всичко, което притежаваше, беше една палатка за трима, която както на него така и на Елиът отне два часа, за да бъде опъната. Нейтън и аз трябваше да разтоварим багажа, което ни отне само десет минути, и след като отхвърлиха предложението ни да им помогнем с палатката, решихме да разгледаме местността и езерото.
Плажът беше на крачка разстояние. Кърпи и нагъсто наредени чадъри, под които се излежаваха мъже на сянка, а жените им гледаха децата им, които тичаха напред-назад с кофи и пластмасови лопатки. Нейтън ме сръчка доста силно в рамото, когато две руси момичета минаха покрай нас. Едното погледна към нас докато чистеше пясъка от себе си, когато приятелката и и каза нещо. Нейтън беше с две години по-голям от мен и разбира се влечението му към другия пол се беше появило, което не можех да кажа за мен по това време. Отиде пред тях, като прие това като предизвикателство за него, и се представи. Не вярвах, че може да се принизи чак толкова заради едно от изказванията му и затова го оставих с тях и продължих обиколката си.
В крайна сметка отидох до брега и потопих краката си, като наблюдавах как водата се отдръпва и приижда, заливайки краката ми и оставяйки следа от нежност върху тях. Дори започнах да се мокря по рамената и врата, защото слънцето не прощаваше. Майка ми винаги ми казваше, че съм одрал кожата на баща ми. Тя и братята ми имаха светла кожа, докато моята беше по-тъмна с леко зачервяване, което си проличаваше през летните месеци.
Продължих да се разхождам по брега докато накрая стигнах място, където пясъкът беше твърд и не толкова приятен. Затова се отправих към дърветата, които скриваха слънцето...
***

Много кратко, но като цяло добре. Всмисъл, явно като съм на работа съм в някакво летаргично състояние, но ми хареса да го прочета.... но то взе че свърши след 30 секунди.



Миса дид`нт гет дис сентънс:V

за разлика от почти всички други написани неща в този форум , съумях да прочета тази кратка история докрая. Беше инетересна , браво .

Ето част от продължението. Има още, don't worry . Благодаря на читателите





Шумът от плажа постепенно отслабваше с приближаването ми към дърветата. Стори ми се, че последното, което чух, беше смехът на деца. Продължих и след известно време седнах на един пън, който се подаваше скрито на пътечката, по която вървях, и положих глава в скута си. Хладен бриз довя виковете на група туристи в планината, намираща се явно зад мен. Чак сега осъзнах колко усамотена и отдалечена от света местност беше тази, в която се намирахме с братята и баща ми. Спомням си как затворих очи и отново сведох глава, оставяйки се на горските звуци, бриз и мирис да ме унесат в света на самотата. Смятах, че мога да живея тук, далече от шумния плаж и уморените лица на хората. Можех да съм далеч от тях, да принадлежа на тази природа.
Можех да съм далеч от Нейтън и снимката на баща ни, която държеше в най-долното чекмедже на бюрото. Далеч от Елиът и дупката, която проби в стената, когато чу майка ни да казва, че след края на лятото ще отидем да живеем с него. Далеч от смаляващото се лице на мама и оранжевите хапчета в шишенцето на нощното и шкафче. Надалеч от този мъж, с кожа и очи като моите, и тишината, която щеше да ме обземе, ако се върнех при тях. Тук можех да съм далеч от четиринайсетгодишен живот, който никога не съм чувствал, че мога да контролирам.
Мисля, че щях да остана там за вечността в този момент, ако не беше смехът, внезапно който чух и който премина през мен като светкавица.
Спомням си, че надигнах глава в момента, когато клоните над мен с трясък се наклониха над водата (имаше езеро наблизо). Сянка се появи отляво, осветена от слънцето, на около двайсет крачки над водата, която в последствие се превърна в момче.
То пусна въжето, което държеше, и разпери ръцете си, като за части от секундата сякаш летеше.
Спомням си как затаих дъх, когато гравитацията го притегли и момчето се отправи към земята. Падна с голяма сила, разплисквайки водата и предизвиквайки вълни, стигащи близо до мястото, където бях седнал.
Момчето изчезна за цяла минута под повърхността преди отново да изплува. Изтръска водата от главата си, а смехът му ме прониза в гърдите. В крайна сметка се обърна в моята посока и бях сигурен, че ме беше забелязал.
Тялото ми замръзна, когато се насочи към мен. Стигна близо до мен и използва един паднал ствол, за да може да се изкачи. Изглеждаше също толкова високо колкото мен, а по формата на раменете му предположих, че е на моята възраст.
- Здравей, - каза момчето, и си спомням колко по-оживен беше гласът му от смеха му.
- Здравей, - отговорих, като се усетих, че исках да изглеждам готин и незаинтересован както Нейтън с момичетата.
- Как се казваш? - попита.
- J.M. – отговорих.
- J.M.? - възкликна той и усетих, че все още беше задъхан от плуването. - Да не би да е съкращение на нещо по-дълго?
- Не, просто J.M., - излъгах. Майка ми винаги ми викаше така, а единственият път, когато ме извика по пълно име, беше, когато се намирах в опасност. Аз и никога не съм се възпротивявал, защото J.M. звучеше по-готино от Джеръми Морган. Морган ми напомняше прекалено на момичешко име.
- Ами твоето? - попитах.
- Антъни, - отговори той. Изкашля се и се изплю докато цедеше шортите си. - Искаш ли да скачаш с мен, J.M.?
- Хм... защо не, - отговорих.
Последвах го. Стигнахме до едно огромно дърво, от чиито клони висеше доста старо въже, но си личеше, че е здраво. Антъни го хвана и ми го подаде.
- Ти ще бъдеш първи, - каза той.
Мисля, че той беше наясно, че аз никога не съм правил подобно нещо, защото се засмя докато го даваше в ръцете ми.
- Ще ти покажа как, - бяха думите му.
Кимнах и се отдръпнах стискайки въжето силно, от което ръцете ми бяха побелели.
- Ето, - каза Антъни като постави своята ръка върху моята, за да освободи захвата. Взе другата ми ръка и я постави върху тази, която държеше въжето. Това беше първият момент, в който бях толкова близо до него и хвърлях тайни погледи върху лицето му, всеки път щом неговият поглед не срещаше моя. Антъни се наклони, за да нагласи ръцете ми за последно и усетих мириса на езерото по кожата му, мека и топла.
Колкото повече ми обясняваше, толкова повече сигурност придобивах, когато осъзнах, че съм готов да скоча. Антъни се дръпна в страни и преди да разбера какво става, вече летях във въздуха. Видях водата под мен, когато настъпи момента да скоча. Чувах гласът на Антъни, повтарящ „Пусни! Пусни!”.
Оставих въжето да се изплъзне от ръцете ми и продължих напред. Разперих ръце, както беше направил той, но не толкова изящно и пльоснах във водата. Не бях готов за шока водата да навлезе в носа и устата ми и раздирах водната повърхност като давеща се котка.
Смехът на Антъни се разнесе от дърветата. Отблъсна се от планините, заобикаляйки ме със силата си. Разбрах, че нямаше значение дали се бях представил като J.M. или ако бях казал цялото си име - Джеръми Морган. Направих се на глупак и той беше свидетел на всичко.
Плувах обратно, когато чух шума от листата и Антъни се зададе. Падна почти близо до мен, като ме заля с вълните. Когато изплувах, той се гмуркаше, гледайки ме с усмивка.
Ако беше някой от приятелите ми или пък от братята ми, щях да се нахвърля и ударя. Но Антъни ме караше да се чувствам различно и усетих, че му се усмихвам, залят отново от смехът му.
***
Продължихме да скачаме във водата и аз задобрявах, но все още майстор беше Антъни. Той постоянно изпробваше здравината на дървото, като се люлееше все по-силно и по-силно с всеки път. Понякога се завърташе или пък се гмуркаше и не излизаше с минута, което на мен ми се струваше доста дълго време. Това чакане караше стомахът ми да се свива от нерви всеки път, щом той изчезнеше под водната повърхност, но всичко се прекратяваше, щом го видех да изплува.
Лежахме един до друг по гръб на тревата. Следобедното слънце бавно завършваше своята обиколка и галеше телата ни, все още мокри от къпането в езерото.
- Често ли идваш до Фолсъм? - ме попита Антъни.
- Не... за пръв път ми е,- отговорих. - Баща ми доведе мен и братята ми да прекараме седмицата тук.
- Защо? - попита и този въпрос ми се стори странен.
- Защото се опитва да ни опознае.
Антъни обърна глава към мен и ме загледа.
- Той не те познава?!
- Не.
Изобщо не се замислих за баща ми или защо ни е довел на това езеро през цялото време докато бях с Антъни. Дори не ми се говореше за това, но имах усещането, че той ще разбере. Или просто исках да разбере. Както и да е накрая му разказах много повече, отколкото някога на друг.
- ...Оставил е майка ми докато е била бременна с мен. Изпращаше ни подаръци и разни неща, но никога не ни е посещавал. Единственото нещо, заради което се опитва да създаде връзки с нас, е, защото мама умира и ще трябва да се преместим при него с началото на училище.
Антъни замълча за миг и се замислих дали не беше грешка да му споделям.
- Какво и е на майка ти? - наруши тишината.
- Има рак на гърдата, - отговорих. - Почти се беше преборила, но... Докторите искаха отново да се подложи на операция, но тя не пожела... Забих глава в земята след като казах това. Бих умрял, отколкото да позволя на Антъни да види, че се бях разстроил.
- Чичо ми беше болен от рак, - от никъде каза Антъни. - Нямаше и деца - само една котка.
Обърнах се внезапно към него, но не очаквах той да ме гледа. Очите му искряха, когато ме дари с усмивка. Бяха зелени, както повърхността на езерото, и имаше нещо, което ме привличаше в тях, сякаш можех да ги докосна и да размия отражението си. Забравих, че се бях натъжил.
Разговорът се пренесе на друга тема - говорехме за него. Оказа се, че той също е на четиринадесет, че вторият му баща има вила на другия край на езерото. Има ли са гости, но на Антъни му било станало скучно и се измъкнал и дошъл да плува. Разбрал за съществуването на въжето преди две лета, но не знаел от колко време било вързано.
- ... Когато порасна искам сам да си построя вила точно до това дърво. Дори ще построя колибка на най-големият му клон, за да мога да скачам по-надалеч.
- Ще ми позволиш ли да те посещавам? - попитах.
-Даже можеш да ми помогнеш, - изправяйки се каза Антъни. - Ще споделяме къщичката - ще каним приятелите ни през август и ще правим купони.
- Да, - съгласих се и също се изправих.
Не исках да му казвам, че си представям само нас двамата във въображаемата колибка, но мисълта ме радваше. Искаше ми се да вярвам, че приятелството ни няма да свърши след изтичането на тази седмица. Говорехме още един час, преди да стане време Антъни да се прибира. Обещахме си да се видим още утре на същото място.
***

Ебаси стените имат американците, щом тийнейджър може да прави дупки в тях....



Окей, как го е последвал и изведнъж стигат донякъде, без да са тръгнали?



Тука аз спирам да чета, гейските истории не са ми по вкуса... освен ако не са за жени:V

Много ме кефи

На въпросите ще отговоря, когато кача и епилога, а се надявам да го постна утре. Между другото - въртят ми се няколко идеи из главата. Какво ще кажете за Пепеляшка, но в моя вариант - BL? Или пък Спящата красавица? А защо пък не Красавицата и звярът? Ще чакам отговорите ви, но моля, пращайте ми ги лично.

Всичките ти идеи, които изреди , сме ги чели по фикове / яои манги и доужиншита :Р Но пробвай - може и да стане добро

A/N: Хммм... Жалко, че свърши...


Тълпата на плажа се беше увеличила десетократно, когато се връщах, и побързах да се прибера. Нейтън и баща ми седяха до масата, като се опитваха да я наместят, а Елиът беше седнал на пън до огъня. И тримата ме погледнаха когато се върнах.
- Къде беше, Джеръми? - попита ме Елиът, а гласът му прозвуча като на мама.
- Нейтън каза, че си изчезнал.
- Успокой се, Елиът,- му отвърнах, когато седнах. - Не ми се гледаше как Нейтън се надува пред момичетата, и затова отидох на разходка. Не е кой знае какво.
Баща ми внезапно се намеси:
- Няма нищо, ако ти се разхожда, но казвай поне на един от трима ни къде отиваш.
- Добре.
Беше странно да го чуя, но се сетих, че ми е баща.
В крайна сметка с Нейтън успяха да нагласят масата и седнахме да ядем хотдог. Дори баща ми и Елиът се бяха отпуснали и си спомням как Елиът се смя доста дълго, докато обясняваха как са се мъчили с тази палатка. Баща ми ми зададе няколко въпроса относно училището и открих, че и двамата сме зле по математика. Ако някой ни видеше в този момент, никога не би предположил, че това е нашата първа вечер заедно.
Сякаш наистина бях прекрачил прага на друг свят, когато видях това дърво и Антъни. Струваше ми се, че са минали години наместо часове и че са се променили много неща докато ме е нямало.
Мисля, че това беше първият път, когато се замислих дали майка ни не ни изпращаше да живеем с баща ни, защото трябваше. Не бяха минали и три години и научих, че леля ми е предложила да се грижи за нас, но мама е отказала, защото баща ми се бил съгласил.
Този мъж не ни вземаше, защото е трябвало, по задължение, а защото е искал.
Не си спомням дали ми хареса храната или не, но си спомням, че я изядох всичката и се смях, когато Нейтън изпусна своята чиния на земята, все още пълна.
Сигурен бях, че и Антъни щеше да се засмее на това.
***
Последвалите дни бяха едни от най-хубавите за мен, а това лято беше вратата към още по-важни за мен следващи лета. Не се мина година, в която аз и братята ми да не умоляваме баща ми да ни заведе до Фолсъм. Дори взехме майка ми с нас. Но за мен нетърпението беше най-голямо, защото заминаването означаваше една седмица пълна свобода, означаваше бягство. Лятото беше щастието, което исках да усетя. Лятото беше Антъни.
Винаги изяждах набързо закуската си и се отправях към горичката, в която ме чакаше Антъни. На първо време прекарвахме много време в люлеене и скачане, докато в последствие вниманието ни се насочи към други занимания. Вземахме каяка на Антъни и обикаляхме най-далечните периферни места на езерото, дори намерихме други въжени люлки, но никога не ги използвахме.
Казвахме ме си сбогом в края на всяко лято и потегляхме всеки по своя път, връщайки се отново, защото знаехме, че другият ще бъде там и ще чака, що лятото дойде.
Спомням си годината, в която бяг второкурсник, лятото, през което успяхме да построим с Aнтъни платформа за нашата люлка. Дървото беше в доста лошо състояние, но някак си успяхме да нагласим. Гледахме с щастие и гордост на нашето постижение, а Антъни ме дари с усмивка и изражение, в което се четеше жаждата да изпробва новото приспособление. Не спирахме да се люлеем и скачаме, докато слънцето не беше презполовило залеза си, а планините и езерото не загубеха кристалния си гланц. Усетихме топъл бриз и Антъни и аз знаехме, че не може да пропуснем възможността, която ни се отдаваше. Беше първата вечер, която прекарахме под нашето дърво, и осъзнах, че моето привличане е нещо повече.
Бях толкова нервен да седя до него, заобиколен от скалите и езерото. Сърцето ми щеше да изскочи при мисълта да призная влечението си към него, но се притеснявах да не ме отблъсне. Най-добре щеше да бъде да си държа устата затворена, но знаех, че още едно лято нямаше да имам спокойствие. Знаех, че ако не му кажех, трябваше да чакам за друго лято и такава възможност и кой знае какво би могло да се случи за това време. Реших да бъде това лято и точно тази нощ.
- Хей... Антъни?- с треперещ глас започнах.
Антъни престана да хвърля камъчета в езерото и ме погледна. Фенерът зад нас ни осветяваше достатъчно, колкото да не се настъпваме, но не и да видим нещо повече. Усетих Антъни да ме бута с ръка по рамото:
- Да. Кажи?
Преглътнах, преповтаряйки думите, докато почувствах, че мога да ги изрека.
- ... Има нещо, което мисля, че трябва да ти кажа... и ако те дразни, или не чувстваш същото, ще разбера... но просто трябва да ти кажа.
- Добре. Какво е? Каза го толкова просто, че се подразних как можеше да бъде толкова спокоен. Рискувах всичко с издаването на тайната ми и сигурно щеше да ми се изсмее в лицето.
Ако тогава знаех, което знам сега...
- ... Антъни,... какво би казал - имам в предвид, какво би си помислил ако... ако... ти кажех, че... аз... аз...- гласът ми се разтрепери, което ме накара да се притесня още повече, а тялото ми започна да се тресе, и усетих слабост. Беше едновременно вълнуващо и ужасяващо, когато събрах сили да довърша започнатото.
- ... Какво би си помислил, ако ти кажех, че... симпатията, която изпитвам е нещо повече от тази за обикновен приятел...”.
Вкарах ръцете си в дънките, благодарен, че Антъни не можеше да види колко се бях изчервил, и изгарящ по краищата на бузите, чакайки да се засмее. Смехът, който ме караше да летя, но щеше да ме нарани сега.
Чаках...
И чаках...
И продължавах да чакам...
И накрая, не можейки да издържа повече, се обърнах и се взрях в лицето му.
Не можех да видя лицето му и си помислих, че ми е сърдит. Направих опит да кажа нещо, да завъртя всичко като шега и да заровя нещата с глупавата надежда да е наред с мисълта. Всичко, което исках в момента, беше да не ме мрази или да прекрати приятелството ни, от което толкова зависех, сякаш беше въздуха, който дишам.
Но преди да успея да кажа нещо, ръката на Антъни намери моята.
Моето сърце трепна и замръзна. Усетих топлината на кожата му, когато се наведе, и миризмата му изпълни всички мои сетива. Не можех да видя нищо отвъд бледите очертания на силуета му, докато продължаваше да се навежда, когато внезапно неговите устни бяха върху моите.
В този момент единственото, за което можех да мисля, беше първия път, когато скочих от нашето дърво. Първоначално бях нервен и уплашен, но в момента, в който пуснах въжето и усетих, че не падам, носейки се - летейки - почти забравих да дишам. Тази целувка беше сякаш пуснах въжето.
Антъни се отдръпна бавно и леко и можех да усетя усмивката му върху устните си.
- ... Това отговаря ли на въпроса ти? - беше всичко, което каза.

***
Краят на май е и моите юношески години са към своя край. Приятелят ми Ричард искаше да отида с него до Мексико за седмица и да се запозная с приятелите му. Сигурно щях да се съглася, ако не съвпадаше със седмицата от годишния ни излет до Фолсъм.
- Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? - попита отново. - Малъри ще дойде и знам, че тя ще се зарадва, ако си с нас.
- Казах ти, не мога.
- Хайде, човече, да лагеруваш със семейството си? Не ти ли се иска да дойдеш с нас?
- Е... добре... ти губиш.
Опитах се да не се усмихвам, когато каза това, защото бях сигурен, че ще го интерпретира грешно.
Това е, защото не знае - никога не е усещал по този начин, когато съм около Антъни. Нетърпението ме обладава всеки път при мисълта за наближаващата седмица.
Странно е, че дори на четиринадесет знаех, че това лято щеше да означава промяна. Но никога не бих си представил, че промяната ще бъде за добро или ще бъда благодарен на баща ми.
Малко по малко нещата се нагласят към по-добро.
И докато знам, че имам Антъни и езерото, знам, че ще се справя с всичко, което се изпречи на пътя ми.

Човече това е върховно!! Нямам думи, много е добро!

Благодаря . Старая се. А сега отговорите. Sorry it took so long (shame on me)

Имам в предвид, че е казал някаква тъпотия, с която да се изтъкне пред момичетата, но казаното от него не е истина.

Намират се в близост до гора, в която има малко езеро. И Антъни го повежда със себе си. Самото езерце е съвсем близо до мястото, където е седнал Джеръми и затова вълните, които прави Антъни, стигат чак до него.


P.S. Обикновено, когато забогатееш неочаквано, е добро нещо, нали? Е, не и за Хару Шота (не, сериозно, става по-лошо). Майка му печели от лотарията и го премества от неговата долнокачествена гимназия в най-престижното училище в страната - академията за момчета Kamawohoru. Словосъчетанието "само момчета" е нещото, което Хару не харесва, и въпреки отказите си започва училище на следващия ден.
Започва наистина добре - красиви кампуси, подновена библиотека, приятни лица и тогава Хару забелязва нещо... в действие. Момчетата са първо - много красиви, и второ - наистина, наистина... близки един с друг. Хару не може да повярва на безумно огромното флиртуване, с което бива посрещнат преди да влезе в час, и, ако това не е достатъчно, око му хвърля едно от най-величествените и желани момчета в училището. Принцът на розите Ейджи Минами... и, ако това само по себе си не беше лошо, око му хвърлят капитанът на клуба по джудо - Сано Бохра, капитанът на тенис клуба - Масумару Минасе, по фехтовка - Тоуя Шимосуки, по плуване - Йоуко Садахиро, и местното лошо момче, предвождащо мини мафията - привлекателният Асами Ямане... и това не изключва и стария приятел на Хару от детството му - Джунджи Мизуками...
Всички тези момчета се мразят, но всички имат една цел в главата си, те всички искат да "плеснат" Хару.
Ще успее ли Хару да получи добро образование без да се окаже притиснат в семе-сандвич или това ново преживяване ще събуди нещо в него, което никога досега не е бил изпитвал?
Разберете в „Бедното малко богато момче” съвсем скоро!