Търси се

-> в автобуса стара жена се навежда да търси стотинките, които е изпуснала.

-> в парка тича момиче и ту вика нечие име, ту разпитва хората за куче с къса кафява козина, малка опашка и тъмни, кръгли очи – търси си го.

-> млад мъж върви по малки улички и от време на време влиза в някое заведение, оглежда наоколо и пита сервитьорките дали не са намирали сиво яке с черен цип. всички клатят глава.

-> мъж и жена се разхождат отнесено по площадки с играещи деца и се връщат на места, скътани между блокове, с асфалт на бабуни и пробила трева. все още стоят извити железа, някога били кълбо, куб, люлка, пързалка и някаква странна друга катерушка. а, да, тези трески пък са от пейка. цветовете на боите не си личат заради ръжда. за мъжа и жената ту се преобразяват в здрави, слънчеви катерушки с деца навсякъде по тях, ту изскача сегашната картина, напомняща грубо, че и тя е тук. двамата се обръщат и тръгват с провлачени крака към къщи, за да се чудят как да запълнят опустелите стаи, да се научат да вдишват новия застоял въздух. забравих да спомена – синът им замина и след толкова години, прекарани с него, вече се налага да живеят сами. прогонват натрапчивата мисъл, че са го загубили. логически не са, нали така? той просто е другаде. да, но на кого му пука за логика, когато става дума за сина му. поне част от него са загубили, това не може повече да се отрича. само остава да се разбере каква част.

-> сега стигнахме и до мен. седя си аз на една дървена масичка с плетени столчета около нея. отстрани – жълтеникави светлини и сиви стени. като не се брои тъмния проход на подлеза, но към него не ми харесва да гледам.

-> седнали сме три приятелки. или по-удачно би било да кажа трите. или не. най-добри приятелки – определение, давано на автоматик, както се изрази едната. не се караме за глупости – доволни сме от това. следователно се караме за важни неща. караме? не, това не звучи точно. сядаме и говорим. първо аз и едната. после аз и другата. после аз и едната. после аз и другата. и после... (да пропуснем малко) трите. да, случва се така от време на време. всички знаем какво ще говорим, едната трябва да подхване. най-често това съм аз. дамм, защото аз съм мостче – трябва да остане нещо да ги свързва (момент, рисувам мост).

-> нещо, което не ми подхожда на мене – бях оптимист в ситуацията. и на двете им разправям, ще се оправят нещата, просто се разминавате във времето, разминават ви се интересите, да, променяте се, това е нормално, но вие държите една на друга, ще се оправят нещата. едната мисли, че другата е виновна. другата го приема това и решава, че ще промени нещо, но какво да промениш, когато вече е извън твой контрол, защото е последица от избора ти? а когато и ти самият не можеш да кажеш защо си избрал така, виновен ли си? и изобщо защо носиш вина, че се променяш и че другият се променя, дори и не толкова ясно? защо се приема, че е по-добре да си мълчиш и да търпиш, ако те обвинява близък човек? защото му имаш доверие, следователно трябва да е прав и защото те е страх, че ако се защитиш, ще прецакаш нещата още повече? и затова другият даже има право да ти крещи? а ти само гледаш някъде настрани, след това надолу и в главата ти има само едно: аз го направих, аз съм виновна, аз развалих нещата, какво се случи?! какво трябваше да направя, за да не се стига дотук (защото вече стана ясно, че в сегашния момент няма какво да се направи). все едно си връщам живота около две години назад и пак гледам три приятелки. на тях вече им е трудно да се гледат, да са в една стая заедно, защото каквото и да правят, знаят, че двете гледат третата изпод вежди, не могат и не искат да я познаят. тогава говоренето беше трудно и когато дойде, беше късно, а и грубо. аз бях тази, на която й казаха, ти се промени много и излезе от моя свят; аз мога да избирам дали да пусна хората обратно вътре или не и за теб избирам да не те пусна; не мога да те приема обратно. думи, от които струи сила, която няма по какъв друг начин да се изяви. дори и никога да не го осъзнае, човек решава по свои вътрешни критерии, че другият е наранил достойнството му и е готов да си го върне десет пъти по-мощно, за да се почувства отново значим, а оттам и победил. в крайна сметка после и двамата остават да си ближат раните, но е интересно кой ще се направи, че му е минало по-бързо. кое е приоритет в случая – да покажеш колко си силен и как си се съвзел или колко е важен за теб другия, така че не можеш да го забравиш? отговор: вторият вариант е невалиден. и да се опиташ да караш по него, след малко се виждаш принуден да се прехвърлиш към първия. а уж този, с когото се съревноваваш, ти беше приятел и можеше да му кажеш всичко? еее, сорка, ти не схвана ли, че минаха вече тия времена? айде загрявай по-бързо де…

-> и така, да се върнем на масичката. гледам аз тях двете, после зад тях, после си оставям погледа сам да се разкарва наляво-надясно, натежал. мисля в момента. проумявам. свърши ли се? че как ще се свърши бе, нали сме ние трите. и все пак какво стана с теорията, че всичко в един момент свършва и няма повече – нали я подкрепях много върло със спокойното твърдение, че чисто и просто това е реалността. да, ама тайничко (или не толкова тайничко) се надявах, че ще докажа грешката в това гадно твърдение чрез нас трите. хах. май пак се оказвам права точно когато най ми се иска да греша. абе не ми пука, аз греша. една сълза. втора. оф не ми се брои. какво изобщо да го мисля повече?! не остана какво да направя, и това ги питах. само да ги наблюдавам какво ще правят. и сега ги гледам. червеникава светлина по косите на двете. лицето на едната е бледо и странно изкривено от липсата на каквато и да е усмивка или отегчение. на другата пък е в сянка. при нея има усмивка – казала е всичко, което е искала. наранила е, без да пропусне нищо, което нея я е наранило. крайно време беше. момичето, сочено с пръст като виновно, дали не знае какво да отговори, или не иска, за да не я наранява повече? мисля, че е избрала вече.

-> а моята функция в цялата работа каква е? защо трябва да стоя там и да се чудя, губя ли още две приятелки? губя ли още две приятелки? отговорът излиза от устата ми: вижте какво, не ми пука, че се стига до тука, аз вас няма да ви загубя. и с двете мога да съм близка по отделно, така че така ще си остана. това е положението, няма да ви губя. гласът ми се клатушка странно. знам, че ако искам, мога да го овладея. ако исках, и сълзите нямаше да пускам. ама защо? аз какво ще загубя, ако видят, че ми е гадно? аз съм мостът, така че няма лошо да показвам – поне в случая. да, ама какво, като съм мост (какво, като съм кон…) ? май щеше да е по-добре да бях между шамарите, за да си вярвам поне малко, че мога да променя нещо. точно това живее в мен сега – безсилие. какво, какво следва, като съм се опитвала толкова време да оправя нещата и съм вярвала, че наистина ще стане? еееми нищо. сорка, ама няма кво да направиш по въпроса. не зависи от теб. гадно ти е? ми тва е положението. сама си отговарям. и се нервя. зверски. и усещам как ми писва и как ме е яд. защо ме е яд? защото съм безсилна. а съм безсилна, като си размишлявам. като ги погледна двете, няма вече силна-безсилна. няма какво да се направи повече, ама и двете са там. не, и трите сме там. и утре пак ще сме заедно. може да е на автоматик, ама засега и това не е толкова лошо. миналия път това го нямаше – повече нито веднъж не се събрахме трите. сега все пак имам някаква надежда за нещо. дали е пак налудничевият ми оптимизъм? мой си е.

-> вървя си аз по улички, между дръвчета. и се чудя, търся ли нещо? идва логичният извод – ако търся, значи съм загубила. или и трите сме загубили. усмихвам се, дори да е малко. каквото е станало досега, явно не е толкова силно – не е успяло да ми втълпи, че съм загубила. ха да му е гадно.

определено можеш да формулираш текст, за това няма кво да кажа, нали си се занимаваш с него

иначе аз вярвам че всекидневните социални конфронтации са излишни и не трябва да съществуват, за това и не мога да коментирам от обикновена гледна точка.
как да кажа.. всеки човек има право да бъде какъвто си поиска и да прави каквото и поиска стига да не отнема здравето на друг по физически път, нещата са дълги за обяснение за това е добре да се задоволиме с оптимистичния факт че неприятните емоции които другите са ни донесли с поведението си са напълно излишни да съществуват и е по-добре да ги заместим с продължаване на приятното ни съществуване

всеки си избира път в живота- ако той не си пасва с пътя на неговите познати или непознати, се поражда конфронтация, която не е нито полезна нито необходима в какъвто и да е смисъл и ако това означава раздяла - този начин е най-естествения и приятен в далечен план
с две думи - риъл лайф е много проблематичен и безинтересен спрямо една добре измислена фантазия, за това писмените (а и всички изобщо) творчества не трябва да са като истинския живот - те трябва да се занимават с несъществуващото или с неистински вариянт на реалноста (като аниметата на пример) за това не ти беше интересно писанието

колкото до последното - не трябва да сме изгубили нещо за да имаме причина да търсим, всъщност точно обратното - трябва да търсим предимно нови неща, които никога не сме имали. Старите и изгубени са в миналото(а то не съществува, но това е една нова моя теория и още не съм я доразвил)

хехехе да, и аз обичам така да си философствам за разни неща. но не ми е интересно да ги напиша в разказ. няма какво толкова да измислям и след това да го пиша. и няма как да ми хареса след това. а в разказите има комбинация от размисъл и емоция, затова и въздействат. трудно ми е да чета само разсъждения; рядко ме изненадват дотолкова, че да са ми интересни. затова и рядко ми се случва да ги пиша. а за това, че трябвало писането да отразява нещо нереалистично или поне не точно като реалното - зависи. поне не винаги. в случая имах какво да напиша от реалното, а това се случва рядко - повечето пъти предпочитам да пиша за нещо имагинерно, защото мога да го променя както искам и да го направя всичко, което искам. но тук целта ми не беше такава. рядко ми се случва нещо, което да ми въздейства толкова (това може би е хубаво), макар че с тази случка нещата стоят по-различно и са доста по-добре, отколкото съм описвала идеята ми е, че когато има нещо важно, за което продължавам да мисля, а няма какво да направя по въпроса точно в момента, сядам и пиша. и съм доволна.