-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-
Звън, звън.
Тя не може да кънти.
Стоманата е лека, стоманата е тънка, стоманата звъни.
Ако имаше слънце, щеше и да блести. Слънце няма.
Дъжд, обаче, да. Ромоли. Тихо – не. И силно – не. Защото звънът се чува, но сърцата им – не.
И стоманата звъни. Острие о острие, прегръщат се, мокри, отръсват се от капките, и пак са мокри.
Дрехи – пропити, не с влага, не с кръв. С пот. Потта се лее, изтласква и кръв, и вода, от нишките. И остава само пот. А дъждът мие само голата кожа.
Очите им – прилепнали. Те не виждат. Те не се поглеждат. Те просто въртят стомана – стомана, наточена, за да убива.
И в този танц, в този звън, в този шепот на дъжда, тя, ръцете й изпънати, жилите й опнати, тя, загубила своето сияние за миг, се плъзва, фатално, пагубно, по нишка светлина, пропукала небето и спуснала се към земята.
Кръв. Кръвта първом изскача, като жива, изблъсква грубо капките дъжд, блясва, с остриетата, под слънцето, и след това пада...
Пада...
- Боли.-рече, отворила най-сетне очи, захвърлила стоманата настрана, обърнала лице към небето. Нишката светлина, виновницата за разреза в гърдите й, я гали.
- Ако не боли, не си е струвало.
- Нима винаги боли?-трепет, звънът е спрял. Няма вече ромон – дъждът също. Но стоманата грее. Грее и кръвта по неговата.
- Не. Няма вече да боли.
И нарекоха мястото Плясък Без Песен.
ПП: Не знам, нещо ме удари, може би много работа днес. Както и да е, ето ви малко разнообразие, един по-особен стил, ако пишех поезия, можеше да е в мерена реч... за ваш късмет не пиша.
Знам, че е кратко, но пък... никой не е казал, че прозата е нещо дълго, освен бездарните поети.
Дали ще има продължение? Сами си отговорете.
Много е красиво,нямам думи,наистина... 
Може би е третото или четвъртото за този форум.
