айде, който иска да чете и да коментира след това.
Сън (по-скоро не)
*нотички* „Не умирай сама, нека двама навлезем в мрака черен, нека всичко да превърнем в мрак, всичко да превърнем в мрак, всичко да...” *нотички*
Небето е почти сиво и въздухът е влажен. Мирише хубаво на прииждащ дъжд, който обаче не изглежда сякаш ще дойде. Вървя нагоре-надолу по една улица, асфалтът току изглежда мокър, току е тъмно сух. Улицата не е задънена, но не виждам пресечки или наполовина скрити къщи на някой завой. Добре, че не минават никакви животни, камо ли хора – дразни ме дори само идеята за тях.
Кой знае какво търся тук. По-скоро тук точно нищо не търся. Разкарвам се безцелно – ах, какво удоволствие! Да, ама ми писна, така че решавам да съм другаде. Седя си в зеленикаво, притъмнено кафе с двете си приятелки и още разни хорица. Нямам идея те пък защо са тук. Зървам три-четири бегло познати лица. Да, това наистина са хора, които не съм виждала от години. Скачам на крака, цялата разтреперана от невярващо учудване, очите ми се стрелкат по лицата и телата им нервно усмихнато. Те идват при мен и се поздравяваме. Не знам дали да ги прегърна или да им стисна ръцете. Получава се недоразумение – явно всички това се чудим – и си се усмихваме глуповато. Всеки казва какво е правил в последно време, като главните думи са ‘амииии’, ‘нищо особено’, ‘нормално’, от време на време някое себе-изтъкване, произнесено със зле прикрит горделив тон или досада, че трябва да се казва каквото и да е.
Сега не знам къде са, но съм заета – мисля какво да измисля да кажа на всички тези хора на масата срещу мен. Освен на двете ми приятелки - нужно ми е само да ги погледна, за да разбера, че и те са прекалено заети, защото трескаво напрягат ума си в това безцветно кафене.
Май започнах да говоря, не съм сигурна точно, но знам, че млъкнах. Видях още едно познато лице, по-скоро позната светлина, която се разля наоколо. Отдавна не я бях виждала, но усещането не се беше променило. Беше все така уютно познато и изправящо ме на нокти. Той седна на съседната маса, беше на по-малко от метър от мен и можех да видя лицето му. Разбира се, аз гледах към своята маса и измъчвах очите си да се въртят докрай, за да го наблюдавам – хитър план, благодарение на който той нямаше да забележи какво се случва с мен, като го видя. Той се смееше с приятелите си, а в момента, в който спреше, надменната усмивка отново цъфваше на устните му. Изпитах неумолимото желание да го ударя – също познато. Вместо това последвах примера му със смеха.
Той ме погледна продължително, за да ми покаже, че ме е видял. Рааазгеле. Аз пък го погледнах косо, без да си правя усилието да повдигам вежди. Той върна поглед към приятелите си. Мамка му! Усещане за безсилие по вените ми. Ето това вече е гадно. Не отделям очи от него. Същите полу-остри черти, тъмноруса коса, лешникови очи... Стават по-светли, защото са се обърнали към мен и отразяват светлина. Името му кънти в главата ми: „Антон... Антон... Тони!” Зениците ми се свиват, извръщам лице и забивам поглед в масата. Тъпа реакция.
Усетих, че е сложил ръце на раменете ми и ги плъзга по гърба ми. Престраших се и си наредих да отворя очи. Прекалено близо бяха очите му със светлите си мигли и леко изписаните устни. Имаше нещо топло и червеникаво в излъчването му - не го бях срещала в него. Ръцете му се срещнаха на кръста ми, завъртяха се и ме обгърнаха. Не мога да си спомня точно, но мисля, че устните ми бяха разтворени. Лицето му се приближи, докато вече не можех да го фокусирам, и той ме целуна по ъгълчето на устните. Понечих да се завъртя съвсем малко, за да довърша започнатото, но той се беше отдръпнал. Явно не е имало нищо за довършване. Той почти ми се усмихна състрадателно. Сбърчих вежди. Откъде наченки на нежност у него?! Той вече се беше върнал на важното занимание да се смее изкуствено с приятелите си. Аз се обърнах към своите. Опитах се да не се усмихвам жаловито, така че вдигнах брадичка и на ново възприех картинката на всички тях седящи наоколо. Кафенето пак беше зеленикаво с някои светли, изкривени линии.
Аларма? Или се събуждам от само себе си? Необичайно хубав сън. И завършен на всичкото отгоре, явно на ума ми му е било жал да го прекъсне. Ставам и се приготвям.
Реших да се позанимавам с нещо, което ми се прави, така че си намерих къса, забутана уличка, по-която да си ходя наляво-надясно. Странно, някъде близко има полянка. Отивам до нея и, едва стъпила на тревата, виждам кафеникава птица да излита към небето. От нея изниква крясък, който достига до мен на вълни. Тялото й се спуска и издига рязко нагоре-надолу във въздуха, крилете и се ширят красиво и стегнато. Виждам как птицата се подготвя да се стрелне по-високо в небето и не усещам, че съм затаила дъх. Тя действително се издигна, но рязко след това тръгна надолу. Крилете й останаха разперени, траекторията на обратния й път леко се изви, докато не стигна до земята. Вдигна се много прах в дълги редици и кълба, така че гледката към мъртвата птица бе закрита.
Тръгнах обратно по неугледната уличка, за да се върна там, откъдето бях дошла.
писано по действителен случай (действителен сън). Хайде някой да се хване да познае коя сцена
сега като си помисля - малко романтичен разказ, което не е особено типично за мене, ама кво да се прави, от време на време и такива мисли ми се появяват в главата. хмм.
