Беше страховит, студен и мрачен ден. Дъждът се сипеше като из ведро, но това не помрачаваше искренната усмивка на младият мъж, който си проправяше път измежду хилядите капки пролетен дъжд. Лиан Леире’синн навършваше пълнолетие и нищо не можеше да стопи радостта в сърцето му, нито бурята нито пороят нито дори леденият вятър, така нехарактерен за този сезон от годината. Не младият мъж напук на всичко продължаваше да се усмихва и да върси с бърза крачка, напред към своя дом където го очакваха много приготовления за предстоящата вечер.
Когато най- сетне стигна до апартамента на родителите си, той бе подгизнал. Натисна бутона на звънеца и веселата мелодия зазвъня. Вратата и се появи топлата усмивка на майката на Лиан, която помръкна почти моментално когато жената видя състоянието на синът си.
-Веднага под душа! - Подвикна с подигравателен тон жената и му се усмихна. Момчето това и чакаше, още по пътя към банята той се бе освободил от повечето си дрехи и подскачайки на един крак той премахна и единственият си останал чорап и влезе в помещението.
Топлият душ му се отрази прекрасно, а когато излезе във всекиднеявнята го очакваше страхотна гледка. Там бяха майка му, баща му и брат му който се усмихваха весело и го подканваха да се присъедини към тях. Още по халат той се подвоуми за секунда, но бързо реши, че няма какво да губи с два скока се озова при тях. На масата лежеше огромна кутия дълга повече от метър, но съвсем тясн, тя бе украсена с зелена панделка.
-Честит рожед ден! - Извикаха в един глас роднините му и се приближиха към него и всеки го поздрваи по собствен начин.
-Само ще го гледаш или най- накрая ще го отворш? - Подхвърли бащата на Лиан и сведе поглед към огрмният подарък на масата.
На момчето не му трябваше втора покана, чевръсто развърза стегнатият възел скъса опаковачната хартия, отвори кутията и спря. Пред него стоеше един от най- прекрасните мечове който момчето бе виждало. А това не бяха малко като баща му беше ковач, какъвто бе и неговият баща, както и бащата на бащата на неговия баща...
Дълъг около един метър дори малко повече, а на дръжката бяха изрисувани няколко руни. Ножницата му бе гравирана цялата в причудливи форми и проблясваха на светлината в стаята и като че ли оживавяха пред него. За момент се замисли на какво ли приличаха тези проблясъци, бягащи един след друг, като вятарът препускащ из равнините, да точно на вятър.
Лиан извади прекрасното оръжие от ножницата и ахна. Острието беше идеално гладко и право, ако не бройм малката крива в долния край на меча, като че ли бе захабено и после поправено от нечии майсторски ръце. Причудливите светлини заиграха по острието и отново се втурнаха в своя безкраен бяг.
Момчето остана така няколко минути да се полюбува на подаръкът си. После умело го прибра в прекрасната ножница сложи го в кутията и го отнесе в съседната стая където щеше да остане до следващият ден.
Наближаваше ореченият час, Лиан се бе подготвил. Беше облякъл прекрасна бяла риза и панталон, масата бе обсипана с храна и пиво музиката бе подготвена оставаше само едно нещо- да дойдат самите гости.
Не се мина и минута и мелодията на звънца го извади от приятнияте мисли в който бе изпаднал. Той изтича до врата, отвори я и на прага стояха те, всичките му приятели. Лиан ги огледа и тогава го видя, Каел първият му истински приятел носещ огромна кутия която тежеше доста, защото иначе здравият младеж, който скоро също навършваше пълнолетия, се бе присвил под тежастта на подаръка. Рожденника пое огромната кутия от приятелят си и отанови, че найстина беше доста тежка.
-За мен е нали? - Попита момчето и се засмя весело.
-Ако не ти харесва може да ми я върнеш, но само ти се моля не ме карай да я нося повече! - Сопна се момчето и всички прихнаха да се смеят.
Вече бе почти полунощ приятелите на Лиан се веселяха, ядяха от прекрасната храна, пиеха от подбраното пиво, сушаха хубава музика, танцуваха и общо взето това бе един от най- хубавите дни в живота на младият мъж, дори ибурята бе престанала и сега небесният небосклон бе обсипан от звезди.
-Каел ела за малко трябва да видиш нещо. - Провикна се Лиан в ухото на приятелят си с надеждата да го чуе напук на силната музика. Момчето кимна и двамата се отправиха към съседната стая където на леглото стояше голяма кутия с развързана ззелена панделка. Рожденникът я отвори и извади подаракът от неговоро семейство.
-Прекрасен е! - Възкликна Каел когато вдигна оръжието в ръката си. Перфектно балансиран, страшно лек, но със сигурност невероятно здрав. Да такива бяха мечовете направени от ръцете на бащата на Лиан. Макар и да бяха просто за да красят нечия стена, те бяха не само изящно красиви ами и напълно готови за бой, жалко, че времето им бе отминало отдавна...
Двете момчета стояха в захлас и се любуваха на мечът, докато изведнъж ослепителна червена светлина не нахлу през прозореца и не ги накара да затвоеят очи за момент.
Лиан дръпна приятелят си за рамото и двамта хуканаха към терасата в другата стая на апартамента. Все още с мечът в ръка момчето отвори вратата на водеща към просторната тераса и чу ужасяващият тътен на първата експлозия. Ударната вълна го върна отново в стаята и го хвърли по гръб на пода изпочупвайки всичките прозорци и зашеметяваики всеки. Червената светлина се засилваше докато вече не стана твърде силна за да могат да гледат и затовриха очите си. Вторият взрив се чу много по близо, а ударна вълна този път много по- силна запрати цялата компания в отсрещната стена. Тежкият удар изкара въздухът от дробовете на Лиан и той усети как тъмата на припадакът го привлича със страшна сила. Той се бореше, за да запази съзнание, но единственото което успя да направи бе да отвори едва едва едното си око за да види, че червената светлина бе толкова ярка, че когато окото му се отвори сякаш хиляди игли се забиха в него. Това бе началото на третата световна война и за зла участ на всички съсвем скоро идваше и нейният край. Ужасът освободен върху човечеството от самото него бе несръвним с нищо друго до сега, а Лиан все още стиснал дръжката на „ Посичащият вятъра” не можеше да издържи повече и припадна.
*****************Д’агат се събудо от сънят си. Колко ли време беше спал десет, двадесет, дто години? Събуди се само, за да разбере, че нещо щеше да се случи нещо съвсем не в реда на нещата... Той скочи на крака с нереална за неговият вид и най- вече години скорост, надяна робата си, взе жезъла от стената прошепна няколко думи и изчезна със силен пукот. Той се материализира на върха на не много висока постройка в градче не далеч от неговата къща. И започна тих напев докато оглеждаще как ракети се издигат във въздуха и със всяка измилана секунда ставаха все повече и повече. Какво ли си мислеха жалките хора този път? Д’агат бе пазител, последният пазидел ( или поне той мислеше така ) и беше надживял много поколения хора, бе станал свидетел на най- онищожителните войни в историята и все пак не се бе намесвал, знаеше, че всичко ще отмине.
-Но не и този път. - Помисли си той и продължи напевът докато мека червеникава светлина на започна да обгръща пазителят.
Не беше стигнал и до половината на заклинанието когато целият небосклон се покри с червникавата мъгла и тогава дойде първият взрив, сложил началото на третата световна вйна, тази мисъл накара Д'агат да се съсредочи още повече и чеврената мъгла започна да става все по- ярка. Последва вторият взрив този ът много по- близо, а ударната вълна замалко не отхвърли пазителят назад. Той продължи със своя напев, а гласът му отекваше на хиляди километри. Той изведнъж спря и направи някакъв жест с ръка, после бръкна в джоба си извади малко червено камъче и го хвърли във въздуха. То се взриви и парченцата от него започнаха да се омножават пъро от едно ставаха две, после нови четири... докато небето не се изпълни с късчета чевен камък. Хилядите ракети изстреляни с цел да разрушат „врага” започнаха да изчезват една по една, след като докосваха червената повръхност, всички без една...
Д’агат усети как у него се надига панически страх, та това бе невъзможно нямаше оръжие познато на хората, което да можеше да се справи с магическият му щит. Това беше нереално и ето, че все пак се случваше. Пазителят поде нов напев и около ракетата се образува обкла от непрогледна тъмнина, който изведнъж замръзна на място, а снего и ракетата. Малкият миг в който Д’агат си помисли, че е успял се стопи толкова бързо колко и се бе появил. Ракетата се взриви, но вместо нормална експлозия от нея се разнесе лилава светлина, която се разпростираше с огромна скорост и поглъщаше защитното заклинание на пазителя, като гладен хищник. След секунда светлината достигна Д’агат и той просто изпадна в безсъзнание, знаейки че със света е свършено....
Д’агат се събуди окъпан от слънчева светлина, бе толкова приятно лежеше и не искаше да излезе от приятния унисон в който беше изпаднал. Изведнъж истина се стовари върху него, като ковашки чук върху къс митрил, които бавно придобиваше желаната форма. Той отвори бавно очи, мъчейки се да разбере къде се намира, дали беше в рая или в ада и макар и в дългият си няколко хилядолетия живот той да не бе вярвал в съществуването на подони места сега му изглеждаха съвсем реални, толкова реални, че дори би ги сбъркал със Земята. Но тя трябваше да бъде унищожена, взривът от магическа енергия от онзи последен снаряд би бил достатъчен да унищожи цялата планета и може би близките няколко до нея... и все пак така силно му напомняше на същото синьо небе което бе виждал безброи пъти. Д’агат се престраши и се изправи. Истината едва не го хвърли на земята отново (или по точно на покрива на който стоеше). Да това наистина беше земята, но далеч не бе същата каквато я помнеше. Доскорошните пътища и между блокови пространства бяха отстъпили място на огромна, гъста гора, а единствената постройка останала цяла бе тази на която стоеше той, малкото напомнящо за величествените постройки около неговата, бяха порутени стени и полуразтопени железни конструкции. Мъжът не можеше да повярва на очите си, какво се беше случило. Тогава същността на пазител се надигна у него и той изостри сетивата си до такава степен че можеше да чуе тежкото дишане на група хора, няколко етажа под него. Той се напрегна, знаеше че след магиите направени предишната вечер ще му е много трудно да се пренесе посредством магия при тях, но щеше да опита, дори да можеше да спаси един човек усилието щеше да си струва. Но когато се концентрира усети, че му е доста по- лесно отколкото очакваше и след секунда се появи пред група младежи, който стояха натрупани почти един върху друг до една от стените на апартамента в който се намираха. Д’агат обиколи всички и с мъка разбра, че само трима бяха все още живи, а единият от тях бе затрупан под срутилият се таван и нямаше да оцелее достатъчно дълго, за да може пазителят да му помогне. Затова той насочи вниманието си към двете момчета който все още дишаха. И двете бяга високи, но явно не бяха повече от двадесет годишни, „деца” за хилядолетният мъж. Едното бе чернокосо с катранено чени очи и носеше очила, чиито стъкла бяха счупени, а другото бе малко по ниско, но очевидно на същата възраст, имаше светлкофеви очи и кестенява коса с малък рус кичур. Но не външният им вид озадачаваше „децата” , това което привлече вниманието на пазителят беше мечът, който по- високото момче държеше в ръката си ( или поне го е държало преди да припадне). Д’агат се наведе, вдигна оръжието и усети могъща сила скрита в него, усети как съзнанието нa меча се пробужда и телепатичен глас отекна в съзнанието му:
- Азз съм Посичащщияатт вяттърра! – Изсъска мечът. – Тти не сси моятт госсподарр. – Ядно отбеляза острието и страховит вихър, който изникна сякаш от нищото, накара пазителят да пусне дръжката, а когато оръжието падна на земята силата, която бе усетил преди малко в него изведнъж се стопи в нищото.
- Ама че хлапета си намерих тук.
Помисли си Д’агат без да осъзнава, че е изрекъл мислите си на глас.
Той докосна всяко от момчетата по челата и изрече една дума на някакъв странен език след което със силен пукот те изчезнаха от апартамента.
*****************
Лиан отвори очи и с мъка разбра каква грешка бе това. Цялото му тяло пулсираше и всичко го болеше, а и мечът липсваше, отбеляза момчето докато се опипваше, за да е сигурен, че е „цял” . Леко се надигна на лакти и се огледа, лежеше на доста твърдо легло завит с някаква кожа, а до него бе Каел, който не изглеждаше много по – добре от самия него. Момчето се насили, стана и отиде до приятелят му, който в същност спеше непробудно и лекичко похъркваше.
- Каел! Събуди се!
Прошепна в ухото му и го поразбута леко.
- Каел! Събуди се по дяволите!
Отново прошепна момчето и го разбута доста по- настойчиво.
Тъкмо се канеше да потрети опитът си, но врата зад него изскърца шумно и свърши работата вместо него. Каел подскочи стреснато, а след това и двамата приятели погледнаха с недоумение към мъжът, стоящ на вратата. Средно висок облечен в кафеникава роба, с късоподстригана брада и дълга руса коса, която се спускаше свободно по раменете му. Изглеждаше на не повече от 30 -40 години, но в сините му очи се виждаше мъдрост надрастваща тази възраст хилядократно. Беше доста красив, макар и кривият му нос доста добре да прикриваше почти перфектните извивки на лицето му. Широкоплещест с привидно слабо тяло, но пък за сметка на това доста мускулесто размерите му, той изглеждаше изключително странно за двете момчета,а
може би огромният жезъл, по който от върха проблясваха страшно ярки светлини и потъваха в каменния под, допринасяше доста за това.
- А, вече сте будни.
Весело отбеляза странникът и се усмихна. Двете момчета обаче не отвърнаха на усмивката. Бяха твърде стъписани.
- О, но разбира се. - Отбеляза сякаш очевидното човекът. – Колко невъзпитано от моя страна да не се представя. Аз съм Д’агат Калеа’нае Последният пазител на Земята.
Каза той и се поклони леко.
- А сега ще имам ли и аз, тази огромна чест да узная вашите имена, деца?
Попита той и се подсмихна лукаво.
Настъпи неловко мълчание, което беше прекратено от Лиан.
- Не сме деца!
Обидено възкликна той и се нацупи по детски.
- Аз съм Лиан Леире’синн, „на вашите ослуги”.
Не му остана длъжен младокът и се ухили.
- Значи Лиан! Лиан с ясният поглед.
Отбеляза „старецът” , а момчето го изгледа с неразбиращ поглед.
- Какво имаш предвид под „ Ясен поглед” ?
Попита той.
- На езика на древните елфи „Леире’синн” значи ясен поглед.
Спокойно отговори Д’агат и седна на един стол в близост до вратата, а Лиан все така гледаше тъпо и не разбираше.
- Ъм, „Древни елфи”?
Все така неразбиращ откликна той.
- Да древна раса изчезнала много преди да се появят първите хора, или елфите такива каквито ги познавахме преди да бъдат разделени световете.
Още по спокойно продължи пазителят, все едно не говореше за нещо невероятно, а за вчерашния си обяд.
- Остави го той е луд!
Подхвърли Каел, който до сега само гледаше от страни и се стремеше да не се изсмее в лицето на явно побърканият мъж. Но Лиан не бе толкова сигурен в това, да това с елфите и името му беше повече от странно, но искаше да разбере как бяха стигнали до това място, какво се бе случило на рожденият му ден и най- вече как да се добере до дома си, родителите му сигурно бяха полудели от мъка.
- Те са мъртви!
Сякаш прочел мислите му, отбеляза Д’агат и мрачна сянка пробягна по лицето му.
- Кои? – Не разбра Лиан.
- Родителите ви, и на двамата!
Каза той и се облегна на стола. Това беше последната капка, можеше да стоят цял ден и да си говорят небивалици, за някакви елфи и различни светове, но да говори така за родителите му беше повече отколкото можеше да приеме в този момент. Той се изправи, огледа стаята и попита:
- Каде ми е меча?
- Не ти трябва още! „ Посичащият вятъра” не е детска играчка, а ти си точно това разглезено и глупаво хлапе.
Лиан се засили към мъжът със свита в юмрук ръка, замахна... и се строполи за пода.
- Глупак, по – добре седни и чуй какво имам да ти кажа, а не се прави на мъжът който не си.
Извика Д’агат, а гласът му отекна в стаята.
Настъпи неловка тишина. Лиан си мислеше, колко ли време беше минало от рожденият му ден.
- Няколко часа.
Отговори на неизказания въпрос Д’агат.
- Няколко часа от какво?
Попита Каел.
- От рожденият ми ден.
Изпревари Лиан, и погледна към мъжът пред него за одобрение.
Д'агат кимна и огледа отново момчетата. Много неща му бяха убягнали на пръв поглед, когато ги видя в порутената сграда. Бяха по- млади отколкото ги бе сметнал. Лиан по- високият от двамата имаше доста красиво лице и тяло, сякаш изваяно от някой велик грънчар. Макар и далече да не бе с огромни масивни мускули, то бе достатъчно добре оформено и стегнато, за да е силно, но да не го ограничава по никакъв начин с повече тежест или да го прави тромав. По начинът по, който се бе нахвърлил срещу него преди малко, Д’агат си направи заключението, че момчето можеше да се превърне в изключителен боец. Имаше нужната скорост, дори го бе изумил колко бързо го бе достигнал и ако пред него бе обикновен враг, не пазител с няколко хиляди годишен опит в битките, със сигурност атаката щеше да успее. Каел пък от друга страна, доста по- едър надали беше достатъчно бърз или пъргав. Не у него впечатляваше съвсем друго нещо, за кратките секунди в който той ги оглеждаше, той бе успял почти да се добре до жезъла му, който беше облегнат на стената между двамата. Независимо от огромните му мускули, той почти незабележимо прокрадваше ръка към могъщото оръжие. Сякаш съвсем несъзнателно той го взе и го сложи от другата си страна, а по лицето на момчето се изписа унила гримаса.
- Снощи глупостта на човечеството достигна своят връх.
Започна той.
- Имало е хиляди войни, но никога целта не е била пълното унищожение...
Не довърши мъжа и въздъхна.
- Но, какво точно е станало?
Попита Каел.
- Предполагам знаете понятието „ядрена война”.
Обясни Д’агат.
- По незнайни дори за мен причини, снощи избухна третата световна война, както ще се помни занапред.
Двете момчета не можеха да повярват на ушите си, но по неясна причина и двамата не успориха това твърдение.
- Значи червеното сияние е било от бомбардировките?
Попита Лиан който искаше да узнае всичко.
- И как тогава ние двамата сме живи, след като над нас е паднала атомна бомба?
- Не съм казал, че е имало ядрени взривове, а че е имало ядрена война. Работата на един пазител е да пази света от това, което жителите му могат да му сторят. А сиянието е може би единствената причина да има оцелели след изминалата вечер.
Двете момчета слушаха в захлас и очакване да разберат какво се бе случило.
*****************
- Искаш да ни убедиш, че ти си магьосник, който е направил някаква магия, която е унищожила всички ракети без една, която е била по- различна от другите и се е взривила, но вместо експлозия е последвала някаква друга магия ?
Повтори накратко разказа Каел и едва се задържа, да не се изсмее в лицето на старецът, който пък твърдеше, че бил на повече от две хиляди години. Магът просто кимна.
- Свободни сте да си ходите, но навън няма да ви хареса, а и надали има при кого да отидете освен ако нямате роднини високо в планините или далеч на изток, където смятам, че пораженията са най- малки.
- Д’агат, ще ми върнеш ли оръжието?
Попита Лиан, който обмисляше какво да направи, да със сигурност щеше да опита да се свърже с родителите си, който за негов огромен „късмет” бяха единствените му живи роднини. Родителите на Майка му бяга умрели в едно земетресение, а на баща му от старост. Те нямаха братя или сестри същото се отнасяше и за бабите и дедите му. И макар и с цялото си съзнание да се опитваше да отрече думите на Д’агат, той усещаше със сърцето си, че те наистина бяха мъртви.
- Елате с мен!
Подкани ги пазителя и се изправи. Излязоха от стаята и навлязоха в малък коридор от, който се стигаше единствено до друга врата, също дървена, като тази през която бяха излезли. Тя се отвори още преди някой да я е докоснал и с лек скърцащ звук се затвори след тях. Озоваха се в средно-голяма стая с два прозореца и твърде обикновена мебелировка, за човек с положението на обитателят й. В същност цялата постройка не беше нищо особено. Освен врата през, която влязоха имаше още две, който по предположение на Лиан, водеха към покоите на Д’агат а другата към нещо което не бе посещавано от много години, съдейки по ръждясалата брава. В средата на стаята имаше доста голяма маса с наредени столове около нея, а на самата маса лежеше „Посичащият вятъра” , който беше все така бляскав, а причудливите светлинки, който Лиан мислеше , че са от осветлението в дома му, отново играеха по него, но нещо не беше както трябва. И тогава той забеляза, че вместо инкрустираната с руни дръжка, сега в основата на острието стоеше прекрасно извита дръжка, която след като огледа внимателно, той установи, че прилича на някаква котка или пантера.
- Какво си направил с него?
Попита Лиан с повишен тон и ядосано изражение, но макар и леко ядосан, че по безценното оръжие имаше промени, той просто преиграваше, промените наистина му харесваха, нещо повече, те го караха да се чувства горд.
- Използвах руните, сега когато магическата преграда я няма, тяхната сила можеше да бъде отключена и от най- неопитният и твърдоглав магьосник.
Обясни Д’агат и свали от една лавица ножницата на меча. Когато я пое Лиан забеляза, че и тя бе променена, сега вместо причудливи форми там беше лика на огромна котка.
- Надявам се ти харесва промяната?
Попита пазителя. А момчето само се усмихна и прибра меча в ножницата. Зарадва се когато видя, че заедно с изключително простите кожени дрехи който му бе дал Д’агат, му беше дал и прекрасен колан, на който можеше да закачи ножницата на посичащия. Когато го сложи на кръста си, Лиан усети леко бодване в главата, малко след това и някакъв странен безплътен и глух глас му заговори:
- Аз съм Посичащият вятъра, и нося послание за теб, Лиан с ясният поглед... Баща ти ме призова, за да те пазя от опасностите които ни дебнат из дивата джунгла навън.
Момчето се замисли как да отговори на меча, и реши да опита по възможно най- простия начин:
- Чуваш ли ме ?
Попита на глас момчето, но освен слисания поглед на Каел и усмивката на Д’агат друго не се случи. Той смени тактиката и си представи прекрасното острие и невероятната дръжка на оръжието, после просто си помисли въпроса който искаше да зададе:
- Жив ли е баща ми ?
- Не!
Отвърна безплътния глас. А по лицето на младият мъж легна тежка сянка.
- Как е знаел, че това ще се случи?
- Баща ти не беше просто ковач, рода ти е много по- стар от колкото си мислиш.Не съм изкован от ръцете на баща ти, а от един от дедите ти преди повече от 5 хиляди години. Тогава младата елфка Елиа се влюбила в ковачът Дианор, Дианор Леире’синн , така се казваше създателят ми и твой пра пра пра пра..... дядо.
- Но как? Аз съм човек, а той е бил елф.
- Дуанор, не беше елф, а великан, пра-родствениците на хората.
- Това отново не отговаря на въпроса ми как баща ми е знаел за миналата нощ.
Попита отново Лиан докато се опитваше да асимилира новите факти.
- Елфическата кръв никога не се губи
Продължи с обясненията мечът.
- Тя само отслабва и след толкова хиляди години тя все още тече във вените ти. Ти Лиан Леире’синн не си човек, а полуелф и то не какъв, а един от великите древни елфи и тъи като си единственият оживял от твоето семейство, означава, че си и единственият, в чиито вени тече тяхната кръв.
- Това все още не обяснява нищо!
Отсече Лиан и усети как у него се надига раздразнение.
- Като полуелф, баща ти се ползваше с част от тяхната магия. При всеки мъж от вашето семеиство, поколения наред са се наблюдавали тези сили и никога не са се срещали двама с еднакви сили. Умението на баща ти бе да предвижда бъдещето.
Лиан кимна, макар и мечът да нямаше как да види този жест.
- А защо аз нямам такива „сили”?
- Ти.... си различен. Вместо да се отслаби с още едно поколение елфическата ти половина е „засилена”, ти не си просто полуелф с някакви магически способности, ти си нещо много повече.
- Той е пазител!
Появи се нов глас в главата на Лиан, глас наподобяващ много гласът на Д’агат.
- Ти...
Не довърши посичащият.
- Ти си този който ме събуди!
- Да! Аз съм Д’агат Калеа’нае, от рода Калеа’нае.
Последва неловко мълчание, а Лиан не смееше дори да „гъкне”
- Младият пазител, още си жив... и очевидно още си пазител.
- Цели две хиляди и триста години.
Ваздъхна Д’агат.
- Мислях, че никога няма да се появи.
Продължи той.
- Мислех, че съм прокълнат, да изпълнявам тези задължения до края на вечността или още по- лошо докато се проваля. Но явно събитията и мощният магически взрив са го „събудили” , както и са пробудили заключеното в теб послание.
- Може би.... повече ме притеснява това, от какво беше предизвикан този взрив?
Отвърна посичащия.
- Шан’адеа, ще се заемеш ли с началното обучение на момчето, докато аз разбера какво се е случило?
Попита Д’агат.
- Сигурен ли си в това „Пазителю”? Сигурен ли си, че падането на бариерата просто не е открило, възможностите му на полуелф?
- Да сигурен съм, това за което не съм сигурен, е дали наистина преградата е паднала, и ако е така, какво се е върнало при нас освен магията?
- Каква е тази преграда?
Попита нищо не разбиращият Лиан, чиято глава се бе превърнала, буквално в говорилня.
- Преди много години, още преди да се родя, Земята бе разделена на две. На едната половина, тази в която останаха хората й бе отнета магията, тогава моят род, като единствен останал почти непокътнат след разделянето се нагърби със задачата да пази хората от собствената им глупост. През годините се смениха много пазители и преди две хиляди, двеста и осемдесет години, земята бе нападната от един архи- демон. Той изби почти целият ми род, преди предшественикът ми да се пожертва, за да отпрати демона в собственият му свят. Тогава аз наследих титлата и цялата отговорност, която тя носи. Другата половина, обаче не бе лишена от магия, не дори там бе пренасочена всичката магия от двете половини, там бяха прогонени елфите, джуджетата и гнимите. Магическата стена, която разделя двата свята, наричаме просто „преградата”.
Когато Д’агат завърши историята си Лиан не знаеше какво да каже.
- Но всичко с времето си, хлапе.
Вече на глас каза Д’агат, а Каел гледаше все така глупаво.
- Излезте навън, посичащият ще ви заведе, до гората в която е скрит замакът на моят род.
Обясни пазителя.
- Но преди това мисля, че ще е добре да ви дам няколко неща просто за всеки случай.
Д’агат изтича до вратата с ръждясалата дръжка, промълви нещо под носа си и тя се отвори без дори да скръцне. Той влезе вътре и се разтърси из чекмеджета и шкафове. Не след дълго пазителя излезе от стаята и в ръцете си носеше два рубинени амулета.
- С тях ще можем да поддържаме връзка.
Обясни той и ги подаде на двете момчета. После ги съпроводи до входната врата, където те щяха за пъри път да зърнат в какво се бе превърнал светът в който живееха.
Но може би трябва да преглеждаш текстовете си за груби правописни грешки. По-скоро са от объркване на клавишите или нещо такова, но все пак е важно. 
И също използвай синоними, така става и по-богат текста. Иначе е интересно. Част от книга ли е? Какво ще става по-нататък? 
, но да ще се опитам да ги направя малко по- богати