Заглавието е само работно, но нали ще е е глупаво нищо да не сложа
Героите и света в историята си ги бях замислила предварително, но както често се получава в процеса на работа, нещата се променят^^ В началото трябваше да е разказ от няколко страници само
Как да е, смятам, че се получава доста добре и не е минус, че ще го разтегля.

Въпреки, че за пръв път да пускам фик тема, моля тези, които все пак го прочетат да бъдат максимално обективни в коментарите си Ако човек се обижда от собствените си недъзи няма как да напредне ^^

-------------------
Момчешко лице се отрази в чашата с ароматния ърл грей, точно преди физическите закони да си кажат думата и да разплискат и нарушат иначе идеалната повърхност.
„Ади, ела да видиш какъв красив залез.” – дойде гласът на момчето, което вече поставяше чашата на мястото й върху малката чаена чинийка. Най-точното описание на гледката трябва да е „перфектна”. Последните слънчеви лъчи се простираха като защитен щит над великолепната градина под балкона. Сега те се оттегляха с оранжево-червеникавите си оттенъци. Чуваха се и първите щурци! Пълна хармония в тази лятна привечер! Или почти само?!
Силен звук на падащи предмети, тътен и тежки стъпки се разнесоха от вътрешната част на дома. Момчето не се впечатли особено, но от някакъв далечен помен за морал се провикна назад през отворената врата:
-„Ади, добре ли си? Какво беше това!?”
Нещо като разярен звяр се приближи и излезе от сянката на стаята. Момичето носеше сладки дрешки и наподобяваше героиня на приключенски роман. В ръката си държеше средно голям, но определено доста твърд предмет. Последва удар с вазата, която за нейно щястие остана цяла.
Девойчето беше високо, стройно и макар в момента с лице на звяр, чертите на иначе приятно и благо изражение си личаха. Черна катранена коса беше прибрана на средно дълги плитки. Очите й в полумрака светеха в златисто червен оттенък.
След малко, като осъзна какво бе сторила, в главата й започна дългата и мъчителна драма, през която неминуемо преминава всеки убиец след първото си престъпление:
- „Ти, лентяй безподобен! Как смееш да ми пиеш чай! Ако някой заслужава такъв лукс, то това съм аз! Пада ти се! Пукни! Дано кръвчицата ти изтече!”
Последва появата на здравата мисъл и ангелското личице:
- „Ой, ставай вече! Знам, че това, дето тече от главата ти, е кетчуп, така че стига си се преструвал.”
Осъзнаване:
- „О, божичко, какво направих! Той наистина ли е мъртъв?! Не исках да го убивам, въпреки че си го заслужаваше!”
Заключение:
- „Каквото станало, станало! Не трябва да живея с миналото си все пак! Светьо, тържествено ти обещавам, тук и сега, че ще продам всичките ти вещи най-изгодно, така че дори ти да не съжаляваш!”
Напълно забравила случая:
- „Да се връщам на работа, да се връщам... Тра-ла-ла!”
. . .
Това трябва да е нещото, на което му викат идиот!

- „Ей, не ме отписвай толкова бързо! И дори да умра, ти забранявам да продаваш нещата ми! Ще ги закопаеш с мен, за да не може дори вечността да ме раздели с безценната ми колекция!”
- „Ти си жив!” – въздишка и изражение на разочарование.
- „За какво беше тази въздишка?! Аз дори бях загрижен за теб! Попитах дали си добре след всичката дандания!”
- Как може да съм добре, след като стокилограмова бронзова статуя ме преследва и напада с магии 3 - 5-то ниво?! Ако някой си беше направил труда да обезвреди всички капани, което е и работата му, може би нищо лошо нямаше да стане. Но този някой е прекалено зает да се наслаждава на залязващото слънце!”
- „О, значи си имала нужда от помощ? Защо не каза? Щях веднага да дойда.”
Подозрителният поглед на Ади към Светьо беше от типа - все едно играеш покер срещу Хитър Петър. Абсолютно недоверие и при това гневът й почна да се връща. Все пак пропусна коментар и се обърна към деловата страна на въпроса:
- „Бих искала да си свършиш работата и да ме отървеш от гарда!”
- „О, разбира се. Идвам!” Ади се обърна сравнително успокоена, но Светьо допълни: „Само да си доизпия чашата...”
Доста скъпата ваза, която бе използвана като смъртоносно оръжие по-рано и още стоеше в ръката й, сега полетя с невероятна скорост към глупака, който бе посмял да вбеси Ади, въплъщението на женският гняв!
Удар право в целта и отново мелодрама:
- „Боже, накажи ме за греховете ми, но трябва да знаеш, че за нищо не съжалявам! Този катър заслужава да умре поне още 1000 пъти по най-мъчителните възможни начини. Кармата не работи изправно при него, така че аз поправям тази грешка на природата!”
- „Трябва да се контролираш по-добре. Любимата ми блуза е напълно съсипана от собствената ми кръв.”
Нещо черно с неприятна аура кръжеше във въздуха около „спокойната” Ади:
- „Ти с безсмъртния ти задник ще се наслаждаваш на вечната си смърт от сега до края на света...”

Дори някой, живял хиляди години, сблъсквал се с множество опасни ситуации, сега трябваше да отстъпи. От опит знаеше, че е най-добре да не предизвикваш черното същество.
- „Чаят пропада.”
Светьо посочи прекатурената маса и счупената чаша. „Отивам да унищожа гарда, който е обезпокоил любимата ми партньорка.”
- „О, като свършиш с него, прибери съкровищата от първия етаж и разбий пътя към подземията. Не се тревожи за кабинета. Всички ценни книжа и полици са вече изнесени.
- „Ами ти какво ще правиш...? Ой, не ползвай възстановяващи заклинания върху моя чай! Няма да те оставя да си почиваш в моя труден час!”
Безсмъртното хлапе, изглеждащо поне с 2-3 години по-малко от Ади, я извлече през вратата на терасата . Тъмнината се беше спуснала. Недоволният силует на момичето, потъващ в стаята, напомняше раздразнен таралеж.
------------

Надявам се тези стигнали дотук да им е харесало. Ако има интерес вече има готов материал. Мога веднага да пусна допълнително. Плс коментирайте^^

faye, историята е наистина много хубава ,но...на моменти нещата ми се объркват, понякога просто не е много ясно кой говори. Е, може и проблема да е в мен, да не чета много внимателно и т.н. , съжалявам ако е така!
Иначе ако имаш още готови части( глави) пусни, защото е интересно.

Ами ... Прочетох го 2 пъти и на места нишката много ми се губи. Не е ясно какво , как и защо. Не мога да разбера , кой и кога говори. На някой места изказа не ми хареса и има няколко дребни грешчици , но предполагам са от невнимание. Като цяло обаче ми хареса и ми стана интересно. Пускай още и дано е малко по-разбираема пряката реч.

П.П. Лично аз не харесвам толкова много пряка реч ~____~

Ми всъщност началото целта си беше да е леко объркано. Чудя се само дали малко не съм прекалила >>
Anyway~~
Радвам се, че е разчовъркало любопитството както става по нататък^^
Ето нова порция:

- „Готово, всеки капан, всяко защитно заклинание, всеки паяк по местата, където имаш работа, са махнати! Сега е моментът да използваш страхотните си умения и да прибереш плячката! Тъй като е време за „Лека нощ. Деца!”, ще ме извиниш.”
- „Чакай малко! Ти откога се броиш за дете?”
- „Дай да попитаме някой страничен какво мисли по въпроса. Но рискуваш да те арестуват за експлоатиране на малолетен.”
Ади погледна обезсърчена:
- „Изчезвай! Вместо помощ от такова като тебе, по-добре нищо.”
- „Радвам се, че разбираш положението си.” Светьо се врътна и напусна Ади, която все още се разсипваше в ругатни.
Наближаваше полунощ. Единственото, останало да се „прибере”/открадне, беше съкровището в подземието. Светьо вече беше отворил пътя, само трябваше някой да отиде, но... Къде се е чуло и видяло за момиче, което не се страхува да мине по тъмни, влажни и мръсни коридори посред нощ?! Ади се самоубеждаваше, че дори огромен паяк да се появи по средата на пътя, пак е за предпочитане, отколкото да поиска компанията на мързеливия пън. Вероятно сега той се наслаждаваше на сладките си сънища. Само като си го помисли, тя сви юмрук и изражението й придоби заплашителен вид.
Това реши вътрешната й борба в полза на моментния й импулс. Краката й я понесоха към неизвестното. Всяка стъпка скъсяваше живота й с няколко години. Определено би се радвала на компания.

Къщата бе построена преди повече от 500 години и беше известно, че винаги е била обитавана от богато благородническо семейство. По настоящем от рода имаше само един наследник, който предпочиташе да не живее на подобно място. В близките дни имотът щеше да се освободи и да се постави под защитна бариера, така че многовековната му история да остане неосквернена.
Светьо и Ади, познати в подземните среди с няколко взлома в дворци, музеи и военни бази с високо ниво на сигурност, сега се възползваха от лесната плячка. Естествено освен капаните имаше и няколко десетки войничета охрана, но те надали щяха да се събудят скоро, че да си спомнят или разкажат каквото и да било.


Беше вярно! Ади не можеше да не му го признае! Светьо се беше справил блестящо с паяците по пътя й, но да беше направил същото и с тридесетсантиметровите плъхове! Запъхтяна след спринта, който удари, Ади се намери без път за отстъпление. Нямаше избор. Произнесе няколко бързи думи и подът започна да се нагъва в концентрични вълнички с център Ади. Когато явно бе свършила заклинанието си, една огромна вълна(1.5-2 м) се надигнаи я раздели от гадното същество. В безопасност, но все още разтърсена от срещата, тя се обърна и забеляза врата. Имаше лесна ключалка. Само трябваше да се приложи магия от огнен тип. Какви ли съкровища имаше вътре?! Нямаше търпение да ги прехвърли в междуизмеримия си джоб. Мислите й дотолкова се бяха съсредоточили върху възможните богатства, които я очакваха, че напълно забрави за все още пищящия зад преградата плъх.
Огнено заклинание бе използвано и малък пламък заблестя в центъра на вратата. Последва верижна реакция, която обиколи цялата врата и впоследствие някакво заклинание за илюзия се развали. Чак сега Ади видя, че вместо от солиден камък вратата бе направена от дърво. Но не какво да е, а върбово дърво, извесно с факта, че придобива магически свойства, дори говор, ако е достатъчно старо. Този конкретен екземпляр:
- „Ако изгасиш огъня, ще сторя всичко по силите ми, за да ти помогна.”
Гласът, припрян, но ясен, стъписа Ади. От дърво е редно да се очаква дървен провлечен глас
~„Ух, това ме стресна! На връщане ще го прибера. Такъв материал ще се продаде на добра цена!”~ На глас:
- „Ще използвам магия, за да махна огъня, след како се отместиш.”
- „Как да съм сигурен, че ще си спазиш обещанието?”
- „Не можеш да си сигурен.” Директен отговор.
- „Какъв жесток човек! Добре тогава. Влез!”
Дървото се измести назад и се отвори малка пролука. Ади направи някакво заклинание и угаси огъня, но..:
- „Ако затвориш, докато съм вътре, пламъкът ще се възстанови от само себе си.” Психологическа атака!
Вътре се усещаше интензивно магично поле. „О, милички артефакти, чакайте ме! Идвам!!”. Мраморните стени и подове излъчваха своя собствена светлина, така че Ади угаси фенера си. Имаше повече от една галерия, приличаше на лабиринт. Опитът й подсказваше - предпазливост никога не е излишна. Нещо, което често прескачаше, но в случая и малоумен би се съобразил с обстановката. Не бе сигурна, че можеше да прочете собствената си енергия в място като това и реши, че физически знаци са по-подходящи в случай, че се загуби. От джоб(опростена версия на междуизмеримия джоб с физическа форма) извади нещо като маркер и докато вървеше, оставяше плътна черна линия по светещите стени.

След кратко обикаляне се намери в зала, която не се различаваше по нищо от другите освен по два мраморни ковчега в центъра. Когато се приближи, Ади видя през прозрачен светъл кристал, че в единия от двата лежи красиво момиче на не повече от 20 години. Другият ковчег беше празен, кристалът отгоре липсваше. Може би никога не е имало някой вътре?
Лек шум от движение:
- „Кой е там?” – извика Ади.



Доста едър мъж с дълга светла коса се изправи зад ковчезите. Ади въздъхна:
- „Нека позная. Твоята фамилия е Боноар и това е твоята любима, която е загинала при изключително съмнителни обстоятелства. Ти си се поболял и си заповядал да приготвят подземието, където да живеете заедно във вечността или поне до момента, в който ще можеш да я съживиш!....Не подценявай инстинкта ми. Както виждаш - целя право в целта.”
- „Дребосък, ти ли отвори вратата към подземието?”
- „Кого наричаш дребосък, ти, петстотингодишен дядка?! Кажи „Ааа!” Да видя дали ти е останал някой зъб или ще ти е нужно чене след толкова време!”
- „Млада лейди, вие ли бяхте тази, която ме освободи от затвора ми?” – тръгна с поклон и ако Ади не се беше отдръпнала, и ръка би й целунал, не дай, Боже!
- „Да, аз бях! Стой на минимум 3 метра от мен! Как е възможно да изневеряваш на любимата си пред очите й?!”
- „О, грешиш, милейди. Това не е любимата ми, това е проклето същество, което бих убил преди много години, но, уви, кристалът бе прекалено твърд за счупения ми меч.”
- „Стой далеч от мен! Да разбирам, че си дългогодишен жител на подземието? Би ли ми казал накъде е съкровището?”
- „Милейди... О, не, госпожице, вие да не сте крадла?”
- „На какво ти приличам?! Каква друга причина би имал някой като мен, за да се мотае в такова загубено място?!”
- „Помислих, че е някой от новите господари на имението. Не ме стряскай така. Като хора със сходни професии нека се разбираме и сега, и занапред.” На лицето му се появи грееща усмивка! Чак сега Ади огледа човека като цяло. Носеше дрехи на военен - може би някой от охраната, или офицер, даже от по-висок ранг. Косата му трябва да е била по-къса, но времето, прекарано в подземието, си бе казало думата. Сини или зелени очи. Не можеше да се прецени на тази светлина. Физика на някой, който от малък е тренирал изкуството на воина под ръководството на чалнатия си дядо. И това излъчване...! Имаше нещо гнило в този човек. Нещо не си пасваше във външния му вид. Всички сензорите отчитаха опасност.
- „Ами да разбирам, че няма съкровище? Аз ще тръгвам.” Ади се отдръпна, готова за стратегическо отстъпление, но:
- „Хубаво ще е след толкова време да видя синьото небе.”
Неприятното усещане се засилваше. Ади се обърна бавничко и с нежелание:
- „Ти искаш да дойдеш с мен?”
Слънчева усмивка като положителен отговор.
- „Нека се представя. Аз съм Адол Трез. По професия съм герой, така че сме близки по занятие.”
- „Не ме слагай в същата графа като себе си. Героите са безчувствени лицемери, който биха убили собствената си майка, ако това ще ги направи и малко по-популярни. Ти какво? Попаднал си в имението с намерение да съблазниш хубавата жена на собственика?”
- „Но когато търсим съкровища, ние, героите, по нищо не се различаваме от крадците. Герой е ъпгрейдвана версия на крадец. А с такива хубави зайчета като теб за колежки нямам нищо против и дявол да стана. ” Тръпки побиха Ади от думите му, но Адол не изчака отговора й. Изражението му се промени и стана по-сериозно:
- „Тук бях за да убия няколко същества на мрака. Момичето в ковчега е едно от тях, но мечът ми се счупи, преди да имам възможността да я пробода.”
~„Защо винаги се забърквам с безскрупулни типове?! Първо Светьо, сега пък тоя! Дори не искам да си спомням тези проклети случаи, когато $^$*&^!
За всичко е виновен този „Ърл Грей”! „~
[/b]

Е, получило се е. Иначе втората част е много по-ясна и по-добре написана като цяло. На мен лично много ми харесва. Браво, много добра работа!

Това ме гръмна направо Много е хубаво faye давай още

Ми не, не съм зарязала разказа^^ Просто напоследък имам по-малко спокойно време Та ето я новата порция за следящите развитието^^

Той беше млад плъх! Амбициозен и с войнствен характер. Това прибавено към неуместно голямата му гордост, че е плъх, го правеше пръв претендент по линията на царското плъше семейство. Имаше само един проблем: За да бъде официално признат, той трябваше собственоръчно да убие едно човешко същество. Тези твари, които чистеха, залагаха капани и сменяха бельото си поне веднъж дневно, не заслужаваха място под слънцето! Естествено младият плъши принц бе готов за изпитанието. Но ставаше нещо странно. Защо сега беше нокаутиран?! Той!? Следващият владетел на Плъшето царство!? Ето я и кратката епопея на неговата неволя:
Първи плъши принц Каспър напускаше приказния дворец, в който бе израснал. Големи прегръдки, сълзи и поздравления, тъй като скоро се очакваше да се завърне като следващият крал на царството. Той целуна любимата си. Каза й „Цър, цър!”(В превод: Ще се върна! Обичам те!), след което отпраши по дългия път. Скита се с дни под ярко слънце или обилен дъжд, но не откриваше пукнат човек. Един ден попадна на стари тунели, вероятно на стотици лета. Имаше надежда, че тук най-сетне ще открие целта си! Проправяше си път през воини калени - прилепи, къртици,… дори и една зла котка и тогава със сетните си сили, откри това що бе търсил и денем на яве и нощем в съня!
Каспър не очакваше тези създания да са толкова бързи. Това същество, щом го зърна побягна със скорост завидна за всеки и всичко. Тъкмо да успее да настигне гадната твар и незнайно как пред него се появи стена. Ни можеше да я заобиколи, ни да я прескочи, но как се бе появила така изведнъж?
Тъкмо си мислеше, че късмета му му изневерява, когато: „О, Богиньо! Благословила бедния плъх! Благодаря ти за втория шанс!”
Оголил зъби и нокти, Каспър се спусна срещу приближаващите стъпки! Няколко секунди преди да забие зъбите си във вратлето на гротеското същество, светкавица одари от някъде. Каспър падна парализиран на земята и съзнанието почна да се изплъзва от тялото му. Той си спомни любимата си и обещанието си към нея: „Цър...!” (Превод: Съжалявам....!)
……..
Светьо, с изненада забеляза, хвърлящия му се плъх, но с непоколебимост превърна действието му в самоубийство. Оставил зад себе си трупа му, той продължи да тича към края на коридора. Там, невъзмутимо препречваща пътя му, се бе изправена 2 метрова стена. ~”Хъх, значи се страхува и от плъхове! Като се замисля, ако беше голям космат паяк със сигурност тази стена щеше да е поне още 2 метра по-висока.”~ В следващият миг нямаше нищо на пътя му и Светьо продължи към входа за галериите. Спря се пред голямата върбова врата. Беше странно, че все още зееше широко отворена. Магическите врати имаха навика да се затварят и хващат в капан нещастниците минали през тях.
- Кой си ти? Няма да пусна и тебе! Изчезвай!
- О, ти имаш умението да говориш! Би ли ми отговорил на няколко въпроса?
- Разбира се, че не!
Вратата леко потрепери при погледа получен след отговора й. Продължи далеч по-неуверено:
- Аз съм направен от знаменито върбово дърво на повече от 800 години. Как мислиш, че хлапе като теб може да ме заплашва?!
- Само на 800-тин години? Все още си млад и зелен. Мога да ти покажа множество методи, кой от кой по-хубав, кръстени „Как да разбера каквото искам!”
В дясната си ръка запали син пламък, докато в лявата силно червен такъв. Тогава с усмивка попита:
- „Кой от двата предпочиташ да те запали първи?”
Много бърз говор:
- „Едно момиче влезе вътре и ме заплаши, че ако се затворя преди тя да излезе ще изгоря! Затова седя така. Но истината е, че искам да се затворя. Вътре има неща, които е по-добре да си седят вътре! Какво друго искаш да знаеш? Всичко ще си кажа, само махни тези пламъци!”
- „Добре, добре! Добро момче!” Светьо потупа съчувствено дървото преди да влезе в галериите. Както се опасяваше! Това място беше опасно. Вероятно в мига, когато почувства тази енергия вече знаеше същността й. И като си помислеше, че Ади се мотаеше тук някъде?!
На това място концентрацията на енергия беше достатъчно висока, така че дори аматьор, докато седеше тук, можеше да прави магии от последните няколко нива. Вероятно, структурата наподобяваше на древните пирамиди, тъй като енергийната верига обикаляше по точно определен специфичен начин, така че складираше и акумулираше огромни количества енергия. Вероятно дори Дъба в началото е имал само минимални магически свойства, но след престой тук, сега беше със заряд равняващ ядрена глава.
И на място като това, къде се беше дянала Ади?
Едва беше сварил да си помисли за неудобството да я търси, когато дочу приближаващи се стъпки. Единият чифт определено беше този на Ади, докато другият стъпваше далеч по тежко, но пъргаво, което говореше за опитен боец. След събиране на 2 и 2...!

Става все по-интересно ^^

Нямам критика, а и началото не ми се вижда объркано. Иначе замисъла е много хубав и непременно ще следя историята.

Оооо , неска от сутринта и се каня да е прочета и чак сега , след сумата учене за неделя успях. Е , заслужаваше си! Адски ми хареса - различно е като идея и стил. А и плъши принц Каспър рулираше .. Защооо го уби Възкреси го! :Р

Съгласна съм с Nimeria...върни Каспър , но никакви паяци...без тях. Главата, иначе, наистина е много хубава и доста се различава от предишните...супер е!

Честно казано предчувствах, че Каспър ще си намери фен база XD Дали ще го има, времето ще покаже. И сама не знам още тъй като го нямаше по първоначален замисъл ^^
bloody_mist че как без паяци?! Та те са такива сладки същества
Мерси много за коментарите

Новата част:


Сладкото същество, което бе премахнало единствената пречка към дълго жадуваната свобода! Първоначално я бе взел за дете, но сега като оглеждаше по-обстойно, установяваше, че всяка необходима пропорция бе на мястото си. Изящни извивки и мека кадифена кожа извайваха тялото на героинята, до която, без изключение, трябва да стой всеки герой! Адол беше реалист. Осъзнаваше пределно добре, че дори предишното му момиче да е живо, след престоя му тук, то днес тя щеше да е сбръчкана баба. Колкото и да му беше мъчно Адол трябваше да продължи напред, използвайки ресурсите, които съдбата му дарява!
Като скъси разстоянието помежду им, Адол постави, своднически, ръката си върху рамото й. Възнамеряваше да използва чаровността си, както винаги, но този път рибката подскачаше повече от обикновено. Ади се изплъзна изпод ръчичките му и с заплашително(сладък, в очите му) поглед напомни „3 метра от мен!!” Ситуацията бе по-сложна , отколкото първоначално бе сметнал. За да е толкова безкомпромисна вероятно вече имаше някой наум. Значи, трябваше да чака за да предизвика, този някой, на „дуел”?! Така наричаше ритуала, с който никога не губеше, но да чака докато срещне съперника си… Много неприятно.

Скоро щяха да стигнат дъбовата врата. Само като си припомняше, колко време беше умолявам дървената кратуна да го пусне… Адол се готвеше да върне услугата с лихвите! Само да излезеше веднъж!
- „Г-це Ади, какъв е света навън? Много ли се е променило? Коя година е?” По-ранните Зайче, Мишчице, Прасковке и т.н., бяха принудили Ади да се представи официално. Утешаваше се от мисълта, че след като го остави да гние в подземието за още няколко стотини години, след като не е със специалност маг, няма да може да й запрати никакви проклятия.
Но въпреки това, тя разбираше пределно добре, че е изправена пред наистина опасно типче. Очите и се завъртяха. Беше време за действие! Обърна се с най-чаровната си усмивка(тази, която подсказваше, че играта е свършила и тя е победител):
- „Ами… Да, светът вече е коренно различен. Вече няма нужда от…” - подготовка, на старта… – „старчета герои!”
Последва появата на странна много цветна светлина, на която Ади затвори очи и по спомен тръгна към изхода. Плана за бягство трябваше да е перфектен, но… какво по дяволите! Магическото поле наоколо беше прекалено гъсто и объркано! Не можеше да се ориентира дори по физически знаци. Всички сетива бяха като замразени! Какво щеше да прави?! Ако отвореше очи, магията, която пусна, щеше да я оплете! Какво беше това място?! Цветния газ, който използва по-рано, можеше, ако не бе внимателна да я затвори в света на въображението й за месеци! Паниката вече я обхващаше! Сякаш се намираше в средата на нищото и не можеше да направи каквото и да било. „Помощ!”
Една ръка я хвана, и изведе от тъмнината на сърцето й. Поведе я нанякъде, към изхода!

Сравнително малка ръка я потупа по главата и меко се дочу: „Всичко е наред. Можеш да погледнеш.”
Плахо отваряйки очите си, Ади фокусира, лицето на Светьо и загрижените му черни очи вперили се в лицето й, сякаш току-що са успели да спасят нещо по-важно от собствения си живот. Ади, от една страна засрамена, от друга смутена, погледна надолу към отмалелите си и паднали нозе. Едва тогава осъзна, колко неловко беше положението й и по най-бързият начин се изправи.
Сякаш за да възвърне достойнството си, се насили с все още червеното си от смущение лице:
- „Всичко това се случи, защото ме остави сама! Ти си виновен за всичко! Защо не дойде по-рано?!”
Светьо си отдъхна. Същата, както винаги. Въпреки, че в очите й са се образували сълзи от уплаха, първият й приоритет оставаше ината й:
- „За момент си помислих, че нещо ти има без всичкото ти натякване и оплакване. Но се радвам се, че си същата както винаги.”
- „Ти, дребен… Знаеш ли през какво преминах?!”
- „О, да! Видях 2 метровата стена.” Широка и зла усмивка разцъфтя на лицето му, натяквайки на болното й място.
- „Като дойде да не би да си махнал преградата…?!”
Притесненият и глас бе отмалял и бързо почна да се оглежда наоколо, да не би гадната гадина да я нападнеше отнякъде сега като пътя й бе чист.


Вместо плъха, обаче нещо друго се оказа в опасна близост. Поставяйки ръцете си върху главите на двете хлапета, мъжът с широка усмивка попита:
- „Партньора ти? Или просто си шотакон фенка?”
Ади подскочи. И се отдръпна на няколко метра готова за предстояща битка. Светьо, за разлика от Ади, просто се дръпна на страна отмествайки ръката. Даваше си сметка, че да почне битка тук е все едно да играеш на криеница в дома на минотавър. Също така, както и да гледаш на ситуацията, макар досаден и опасен, мъжът не бе войнствено настроен. Малко дипломация би била свършила чудеса в случая.
- „Светьо Лайт. Приятно ми е да се запознаем, г-н…?”
- „Адол. Адол Трез.” Поглеждайки към Ади допълни „Тя винаги ли е толкова недоверчива и… как да се изразя… упорита, ирационална?”
Светьо въздъхна, спомняйки дългогодишния си опит и поклати положително глава.
- „По някаква случайност да си приятеля й?” изражението на Адол придоби сериозен вид.
- „О, не, не! Кой би искал горила за жена? Аз предпочитам сладкия тип, които идват и казват ”Желаете ли нещо, Господарю?” Колкото до връзката ни, аз съм й братовчед по линия на майката, на майката, на сестрата, на брата, на сина – син!” Усмивка след лъжата. След като си бил лъжец толкова дълго, колкото него, не си личеше, докато практикуваш.
- „О, така ли! За момент се притесних. Дуел с малолетен щеше да ми извади лошо име!”
- „Дуел?”
- „Нищо, нищо! Не се притеснявай! Между другото, илюзията преди секунда беше доста напреднала. Как успя да излезеш без да те засегне?”
- „Използвах талисмана си. Това е яйце от феникс и неутрализира повечето типове магии. Не искам да съм нахален, но мога ли да попитам същия въпрос?” Ади наостри уши. Все пак да попадне в собствения си капан, докато целта й се измъква, беше засегнало гордостта й повече от нужното.
- „О, аз съм свикнал. Тук често се формират такива магически съединения.”
Светьо придоби сериозен вид. Трябваше да се махнат оттук!

Недоволно гледаща Ади, наблюдаваше ново сформираното приятелство. То въобще не й се нравеше, а и надали някога щеше, но все пак се надяваше Светьо да има план за отърване от излишния багаж!

faye, това е още една готина част . Горката Ади няма да й е много леко , но сама се набута така . Адол обаче ... този персонаж ми допада все повече и повече! Браво!

П.П. Паяци... сладки?! ...не са, наистина не са!

Все повече и повече ми харесва, очаквам продължението с нетърпение..

Интереснооо...Ще го следя