Ето още едно от разказчетата ми, това би трябвало да е края на един цял разказ, но така и не написах началото и си остана само това
БЕЗКРАЙ (откъс)
... Тя стоеше в центъра на празната стая, никой и нищо не я заобикаляше. Пустошта я бе обградила и тишината я поемаше в обятията си. По лицето й бяха изписани следите на самотата и тъгата по изгубеното...
... Момичето се свлече на пода и покри с длани лицето си. В същия момент големият прозорец се отвори, с трясък и в стаята нахлу студеният нощен вятър. Той раздвижи въздуха в помещението и го изпълни с нежния мирис на цъфналия розов цвят на вишните. Скоро вятърът утихна и през отворения широко прозорец се вмъкнаха два розови цвята, те се завъртяха във въздуха и тихо тупнаха до Галатея. Тя откри лицето си, цялото обляно в сълзи и посегна към нежните цветове. Взе ги в дланите си и ги притисна към себе си, а сълзите й продължаваха, да се стичат и падайки, се разбиваха върху дървения под.
Галатея затвори очи и отново усети студения полъх на вятъра, но сега той й се стори някак познат... сякаш някой я бе прегърнал и с това й напомняше, че не е сама, че е обичана и никога няма да бъде забравена. Напомняше й топлината на любовта, напомняше й времето на щастие и обич... напомняше й за Апол... за любовта му. Вятърът изчезна, но споменът оставаше в сърцето й завинаги, до края, а след него те щяха да бъдат заедно, отново заедно...
Галатея целуна нежно двата розови цвята и ги положи отново на пода. Тя стана и се запъти към вратата. Точно пред нея се спря, сложи ръка на дръжката, замисли се за момент и погледна назад, към миналото... сега там тя нямаше нищо и никого... нищо не я задържаше в празната стая, вече беше свободна, и можеше да я напусне оставяйки след себе си само спомените, спомените за онова, което имаше, и което й беше отнето... за онова, което нямаше, и което й беше дадено... но на каква цена?
Свободна и самотна...
Усмихна се и макар сълзите, да продължаваха да се стичат, тя се опита, да си придаде весел вид, защото някой, някога й беше казал: “Трябва да се усмихваш по-често, така ще забравиш за болката...”
Галатея никога нямаше да забрави тези думи и се опитваше да ги следва, но нямаше смисъл, очите й я издаваха. Пълни с хиляди сълзи, готови всеки момент, да бликнат по красивото й лице... Момичето въздъхна тежко, затвори очи и две едри капки се отрониха. Те се стекоха по лицето й, паднаха на сухите дъски, просмукаха се в тях и изчезнаха... точно както изчезна и щастието в живота й, без следа сякаш никога не е съществувало.
Галатея отвори вратата и напусна стаята оставяйки цялата болка и самота от миналото назад, зад гърба си.
Сега стаята остана напълно празна, пуста и тиха, само двете вишневи цветчета лежаха на пода. През разтворения прозорец отново нахлу силен, студен вятър, завъртя се и подхвана двата розови цвята със себе си. Те преминаха през прозореца и полетяха над заспалия град. Все още бе тъмно, всички спяха, никой не се разхождаше по мрачните улици.
В този момент небето се обля в ярките виолетови тонове, които предхождаха изгрева. След тях и жаркото червено, докато не достигна до нежното розово и искрящото оранжево, а след тях и самото то – Слънцето.
Роди се нов ден в един нов свят, изпълнен с красота и спокойствие. А вятърът продължаваше да духа все по-силно и по-силно, сякаш се мъчеше да раздели двата розови цвята, точно както смъртта разделяше пътя на душите, но те се превъртаха и летяха все заедно, един до друг завинаги, неразделни и единствени дори след смъртта.
Двете крайности, двете пълни противоположности, тя – жената, той –мъжът, доброто и злото, нашият и другият свят, смъртта и животът, винаги заедно ръка за ръка... сега и завинаги събрани в едно неделимо цяло, отправили се към безкрая, отнесени към живота... към смъртта... към изгрева на слънцето.

оле нямам думи мн мн хубаво и добре написано прадължавай да пишеш защото ти наистена можеш!!!

Много е хубаво...само 1 забележка....сложи фиковете в 1 тема, че ще станат прекалено много....^^""""
едит: AccJoRo пепел ти на устата как ще ни остави само с двете....лайк....мен за фен трудно се печели оО, не искам да бъда изгубена ТТ_ТТ!!! Искаме още ^^

Hina, според мен имаш талант.И това разказче е много хубаво.Черешката в случая е,че ти слагаш нещо като "поука" накрая на всяко твое произведение.Препоръчвам ти(това не е критика) да не си изменяш стила ами да продължаваш да се развиваш в същата насока.Чакам с нетърпение да видя следващите ти разказчета(надявам се няма да ни оставиш само с двечки ).

Приемам забелешката и ще се поправя
Мерси много на всички, които са харесали творчеството ми!!! ^__^

Взимам в предвид забелешката на Shadowcat и ще поставaм всичко само тук

Така, че това последното за днес
(това е динствената ми до момента преведена на английски творба, по простата причина, че той не ми е една от силните страни, за което се извинявам предварително ако някой открие грешки)


If you love, you will be loved
If you hate, you will be hated
If you cry, everyone will cry with you
If you laugh, everyone will laugh with you...

But if you die...
... no one will follow you...
... you will be alone...

... after all...

If you touch even only one heart in your live...
... one part of this heart will die with you!!!

I love everyone!
I hate everything!
I cry everytime!
I laugh everyday!
... I will die alone...
... but so many heart will die with me!!!


-----------------------------------------------------------------------------------

Ако обичаш, ще бъдеш обичан,
ако мразиш, ще те мразят,
ако плачеш, всички ще плачат заедно с теб,
ако се смееш, всички ще се смеят с теб...

Но, ако умреш...
... никой няма да те последва...
... ще бъдеш сам...

... и все пак...

Ако в целия си живот си успял да докоснеш поне едно сърце...
... част от него ще умре с теб!!!

Обичам всички!
Мразя всичко!
Плача винаги!
Смея се всеки ден!
... Ще умра сама...
... но толкова много сърца ще умрат с мен!!!

Стихотворението не ми хареса много.Но ще запазя критиката за себе си.Разбира се ако желаеш мога да напиша, какво не ми харесва.

Eстествено... да си призня не съм много добра в стиховете и за това този е един от малкото (2-3)
Но ще ми е от полза да разбера това което не ти е харесало + критика

Сега ще надяна зелената шапка,ще взема лулата и ще се заема с това твърде дисонантно поне за мен начинание, а именно критиката.Отбелязвам,че разказите ти са перфектни и тях няма да ги закачам.Като цяло стихотворението ми се стори твърде конвенционално с изключение единствено на цитирам: Което някак си за миг докосва душата и дава някаква надежда на читателя.Виждам имаш потенциал. Oпитаи се някак си да излизаш от стереотипите.По този начин хората ще намерят в твойто стихотворение нещо по-хетерогенно.И това разбира се ще ти носи предполагам неимоверни прокопсии.Еми това е от мен.Гледах да бъда максимално индиферентен и лаконичен,колкото и да ми беше трудно.Надявам се да съм бил полезен.

Леле, малко сложни думички използваш, но определено си прав и мерси за критиката. Предпочитам хората да си казват истинското мнение а не само о супер е , много е яко и др. Мерси!!!

Това е един от любимите ми по-дълги разказчета, ако ви хареса мога да го постна целия...

Втори Шанс

Пролог

В слабо осветената стая се прокраднаха няколко малки отблясъка на червено и виолетово. Лек вятър побутна открехнатия прозорец и внесе свеж мирис на цветя. Денят беше към своя край, последните слънчеви лъчи се подаваха на хоризонта и окъпваха небето в топли, и красиви цветове. Когато слънцето изчезна напълно, в стаята стана тъмно. В нея имаше едно старо легло, красиво декорирана маса с няколко стола и едно нощно шкафче, върху което стоеше запалена свещ. На леглото лежеше възрастен мъж, навярно задрямал, а на един от столовете седеше момче. Старецът отвори очи и направи жест на детето, то се приближи, то стана от мястото си и седна на крайчето на леглото. Възрастният мъж хвана ръката на момчето и започна да говори бавно:
- Усещам, че момента наближаваи е време да поема своя вечен път, но преди това искам да ти разкажа за последно как ни бе даден втори шанс за живот...

Глава Първа - Обещанието

- Какво виждаш? – един тежък и дрезгав глас разцепи тишината в тъмната стая. В единия й ъгъл имаше легло и в него лежеше старец.
- Какво виждаш? – попита отново той в празната стая.
От тъмнината се показа силует и се приближи до закования прозорец.
- Мрак, страх, омраза, болка... – силуетът се обърна към легналия мъж... – смърт! Слепотата ти е дар, а не проклятие учителю, този свят не заслужава да бъде гледан.
В стаята настана тишина, силуетът се приближи до леглото и извади една стара свещ от шкафчето до него. Запали я, фитилът леко изсъска и пламна. Мижащите светлинки, които хвърляше свещта осветиха силуета на младо момиче, около 20, с червена, къса коса, с ярки зелени очи и бледо, но красиво лице. Беше стройна, красива, с черни, мрачни дрехи и с поглед, толкова дълбок и чувствен, и същевременно безжизнен. Момичето остави свещта върху шкафчето, приседна на леглото, усмихна се с крайчето на устните си и погледна безизразното лице на стареца. Той отвори очи...
- Макар и сляп, все още виждам омразата в сърцето ти... – старецът се изкашля дрезгаво. – ...ако това продължи, човечеството ще изчезне от лицето на Земята.
- То така или иначе ще изчезне, няма надежда за тази пасмина! – тонът й се промени, стана по-студен, тя се изправи и пак се приближи до прозореца.
- Грешиш, Алекс, човечеството знае, че надеждата умира последна. То е там и чака, чака своето спасение, чака някой да го поведе. – старецът замлъкна.
- За това ли ме извика, за да ми пълниш главата с тази пропаганда, та аз дори нямам нищо общо с тях! – виковете й утихнаха в празната стая.
Старецът се изправи и седна в леглото:
- Прекрасно знаеш, че това не е вярно и за пореден път ще ти го докажа, ела седни до мен, обуздай гнева си и слушай...
- Не искам да слушам! – момичето го прекъсна рязко.
- Позволи ми за последен път да го направя, Алекс, моля те.
Момичето погледна с празните си очи треперещия старец, искаше й се да откаже, но той скоро щеше да си отиде, а беше единственият, който си имаше, така че прие и седна покорно до стария мъж.
-Слушай със сърцето си, мило дете...
“Преди Земята, да стане свърталище на демони и чудовища, преди мрака, да обгърне сърцата на хората, преди разрухата и унищожението, тя беше красива.
До деня, в който се появил той. Нощта била тиха, дори луната била скрита, един странник точно бил пристигнал в едно малко и спокойно градче. Тогава там имало тържества по случай настъпването на есента. Странникът навлязъл в града и се запътил към площада, там се били събрали много хора, които танцували, пеели и се веселели. Там била и Лейла, младо момиче на твоята възраст и очи като твоите. Тя била весела и жизнена, танцувала с всеки, на края за свой партньор избрала и новопристигналия в града. Той бил запленен от нея и дълго след забавата разговаряли, и след забавата той й предложил, да се разходят извън града. Лейла се поколебала, но накрая склонила и тръгнала с непознатия. Но с прекрачването на градските порти, тя била обречена. От вечерта на панаира никой не я бил виждал, в края на третия ден, тя се появила сякаш нищо не се било случило, но скоро се оказало, че Лейла чака дете. Младото момиче родило и всичко изглеждало наред до деня, в който жреците предрекли, че тя и детето ще донесат нещастие на града им. И то не закъсняло – глад, болести и смърт сполетяли града. Хората, уплашени и обезумели, изгонили младата майка и детето й без да и дадат шанс да се защити. Прокудена, Лейла скитала от град на град и носела със себе си нещастието, гонени и преследвани отвсякъде, те били белязани от мрачните сили, които се надигали.
Изгонени от поредния град, Лейла и детето й се подслонили в една пещера. Там било студено и влажно, но поне било нещо. Унесена от студа и глада, Лейла затворила очи за секунда и в следващия момент, в който ги отворила, пред нея стоял същият странник от деня на панаира. Първоначално се стреснала, но после прегърнала детето си още по-силно, тя вече знаела кой е и какво иска. Габриел, принцът на мрака, господарят на всички демони и чудовища, бащата на нейното дете. Бил висок и силен, с черна дълга коса, тъмни очи и мъртвешка кожа, бил млад и много красив. За съжаление това била само външна красота, отвътре бил по-мрачен и от самата нощ, зъл и безпощаден, със сърце от камък. Той поискал детето от Лейла, искал дъщеря му да расте като демон, в свят на демони, да мрази и да убива. Младата майка не била съгласна и отказала, да го даде, тя не искала то да се превърне в чудовище. Тогава Габриел се приближил към Лейла заплашително и се опитал да изтръгне детето от ръцете й, но тя успяла да се измъкне и побягнала навън. От небето падали едри капки дъжд, които се разбивали в изтощеното тяло на младата жена, но тя продължавала, да бяга без посока, само колкото се може по-далеч от него. Мокра и на предела на силите си, в далечината съзряла къща, приближила се до нея и почукала. Отвътре се показал мъж на средна възраст, Лейла се строполила в краката му, и с затихващ глас измолила мъжът, да спаси детето й, да не позволява да му се случи нищо лошо, да не попада в зли ръце и издъхнала. В същия момент се появил Габриел и поискал дъщеря си. Старецът отказал да му я даде и принцът на мрака призовал тъмните сили, но не успял да отнеме бебето от възрастния мъж. То трябвало да бъде дадено доброволно, това бил дар от майка й, който щял, да я пази от властта на баща й. Разгневен и побеснял, Габриел се заклел, че един ден ще я има на своя страна и изчезнал, без следа. Старият мъж погребал тялото на Лейла и се заклел, да възпита детето и да не позволява на злото в него да надделее. Той го кръстил Алексис...”
- ... да, да и старият мъж си бил ти. Тази история я знам наизуст, писнало ми е да я слушам. – прекъсна го Алексис.
- Не се сърди, детето ми, скоро няма да ме има и ще останеш сама... – той се закашля. – ...моля те, обещай ми... обещай ми, да помогнеш... – отново се закашля, още по-силно – ...на хората.
- Съжалявам, учителю, но не мога да изпълня молбата ти... – Алексис се вгледа в празната стая. – ...не мога да им помогна, когато те самите не искат, да си помогнат.
- Грешиш, мило дете, има хора, които искат да се спасят, искат да отървът света от злото...
- ... и от мен също! – отсече Алексис.
- Не, не, мила моя, това не е така, те се борят срещу злото, а ти не си зла. – каза спокойно старецът.
- За теб може, да, не съм, но в техните очи аз съм като него, демон, зъл и безпощаден, без капчица милост, затова те искат да ме убият... – Алексис спря за малко и погледна към пода. – ...искат мъртва дъщерята на онзи, който ги е поробил.
Старият мъж хвана ръката й и я стисна, тя го погледна и видя как една сълза се стича по бузата му надолу по брадичката и падна върху ръката й. Момичето потрепери и издърпа рязко ръката си...
- Моля те, Алекс, това е последното, което искам от теб. Опитай се, да обуздаеш гнева си и се изправи срещу мрака, изпълнил света и сърцето ти,... моля те. – той потърси ръката й, и отново я хвана.
- Не мисля, че съм достатъчно... – тя се поколеба за секунда. – ...достатъчно силна.
- Притежаваш всичката сила, която ти е нужна, за да се справиш със злото.
- Не, учителю, все още не мога да контролирам себе си, не съм достатъчно силна, да се възпра аз да унищожа човечеството или поне това, което е останало от него.
- Сигурен съм, че ще се справиш. – каза уверено старецът. – Не напразно те обучавах през всичките тези години, майка ти щеше да се гордее с теб.
- Точно заради нея, искам те да умрат... – отсече остро Алексис. – ...ако не бяха те, тя щеше да е жива и тогава щях, да съм по – склонна да им помогна... но сега...
- Човек, който не жертва нищо, не може да постигне нищо...
- Аз не съм човек!!! – извика Алексис, стана от леглото и остана права. – Не съм човек...
- Напротив, просто си по-различна, по-специална, избрана сред многото. – успокои я старецът.
- Не искам да съм специална, не искам да съм избрана, не искам да съм човек! – изкрещя тя, обърна се и падна на колене, скръсти ръце на леглото, отпусна главата си върху тях и прошепна. – Не съм човек...
Старецът я погали, нежно...
- Поне опитай... – отвърна тихо той. – ...сбогувай се с настоящето, забрави за миналото и живей в бъдещето.
Алексис отмести ръката му от главата си, стана бавно, отиде до закования прозорец, погледна в прокрадващия се мрак и въздъхна тежко, след това се обърна към стареца и му отвърна:
- Добре...

-------------
Малък едит, да си поправя грешките и да го по уформя

омг какво начало върха е върха с нетърпение очаквам следващата глава

Този път има фантастични елементи.Предполагам,че разказа влиза в сферата на "меката фантастика"(набляга предимно на вътрешния свят на героите, преживяванията им и отношенията им).Ще се радвам да видя как ще се развие сюжета.Иначе старите ти произведения повече ми харесваха,защото наблягаха на реализмът и някак си не усещаш нотките илюзорност.Също така това,че представяш нещата по-един такъв брутален и в същото време красив начин.Точно това хваща окото на читателя. Послепис:Ами позволих си да изложа критиката ми по такъв начин,защото творбите ти ми харесаха много.

Ами мерси много, радвам се, че ти харесват творбите ми, като цяло и аз повече харесвам по кратките си разкази
Скоро ще постна и другите глави

Ето още едно от моите шорт разказчета

КОШМАР
Навсякъде е тъмно... някакъв дразнещ шум пробужда сетивата ти и ти отваряш очи... Ярката светлина заслепява погледа ти и ти прекриваш очи с длани... скоро свикваш и с леко присвити очи се оглеждаш...
“Къде се намирам? Какво е това място? Защо съм тук? Как съм се озовал тук?”
Милиони въпроси се блъскат в умът ти... и сега си объркан...
Оглеждаш се...
Стоиш върху пясък, ситен и бял, посягаш към него, за да си сигурен и той се стича между пръстите ти... пясъкът е топъл и приятен, но е толкова много, а и става все повече...
Но как, къде, от къде идва, поглеждаш нагоре и забелязваш, че през малък отвор милиони малки песъчинки преминават, спускат се през него и падат в краката ти... През ума ти прелита мисъл, която смразява кръвта ти, лоша идея, но дали е така?
Пристъпваш напред изправил ръце и търсещ нещо около себе си... опипваш въздуха и се молиш да не докоснеш нищо...
Но уви!!!
Пръстите ти докосват глатка повърхност и ти тръгва напред, опипвайки я, следвайки формата й... описваш кръг, връщаш се от там от където си тръгнал...
Очите ти се разширяват и зеницата се свива ти се свличаш на земята и вдигаш шепа пясък... оставяш го да се изниже между пръстите ти, седиш и не помръдваш, лицето ти е по-бяло от пясъка, дишането ти се очестява и ти стоиш така... осъзнал ситуацията, в която се намираш...
Ти си в капан...
В капана на времето... не го виждаше заради ярката светлина, но сега си сигурен... заобиколен си от стъкло, навсякъде... ти се намираш в часовник... във времето... в пясъчния часовник на времето...
А пясъкът отброява последните ти песачинки живот...
Пясъкът вече стига до средата на стъкления ти затвор... изправил си се и едва се движиш, опитал си всичко, но стъклото не поддава, а отвора не може да бъде запушен...
Сърцето ти бие толкова бързо, че го усещаш как ще изскочи всеки момент, не издържаш... паниката е обзела цялото ти тяло... трепериш, а очите ти се пълнят със сълзи...
Вече изобщо не можеш да се движиш... примирил си се... не можеш да избягаш... така че приемаш съдбата си... приемаш смъртта...
Изминали са няколко секунди, а пясъкът продължава да пада, вече е стигнал до гърдите ти... разперваш ръце и отпускаш глава назад... една тежка въздишка последната в живота ти... след секунди... той свършва...
Пясъкът е засипал едната ти ръка, а ти се мъчеш да запазиш другата си отгоре...
Защо няма смисъл... знаеш, но е човешко...
Край последните песачинки засипват лицето ти...
Ти си се примирил...
Пясъкът вече влиза в устата, носа и очите ти, ти замижваш и си поемаш дълбоко въздух, стисваш очи и чакаш смъртта...
Пясъкът те е засипъл и само ръката ти сърчи отгоре, скоро и тя ще е под него...
Няколко последни конвулса и тя се отуска леко... пясъкът продължава да я затрупва и вече само връхчетата на пръстите ти се виждат... минават две секунди, сега целия си под пясъка...
Край...това е края... края на твоя живот... въздухът, който си пое е свършил, пясъкът те е засипъл, а ти... ти си мъртав!

Бодилникът изванява силно и стреснат ставаш рязко от леглото...буден си... целия си облян в пот и се чудиш “Защо?”. Сърцето ти бие бързо и посягъш към чашата с вода, отпиваш и се опитваш да си спомниш съня, който е пробудил толкова много страх в теб... кошмара, който те е събудил, не помниш... не си спомняш нищо от този сън. Успокояваш се и ставаш от леглото, протягаш се и се прозяваш широко... усмихваш се. Слънцето те огрява с ярки лъчи, ти си заслепен, посягаш към часовника, обръщаш го и песъчинките се шмугват през отвора.
Насочваш се към прозореца, отваряш го и се усмихваш на новия ден.
Лъчите се пречупват в пясъчния часовник и огряват белия пясък, а той все така се сипе.