Ето няколко мой разказчета. Все още се дописват. Леле. Тия файлове съм ги отварял преди повече от три месеца.
Кой знае, какво е писано в тях. Ама аре да прочетете малко художествена самодейност. 
Магьосника, авантюриста и принцесата
Глава 1
Младият магьосник запали лулата си, която имаше формата на драконова глава. Учителят му погледна изпод вежди.
- Надявам се, че няма отново да се разсееш – невярващо попита стария мъж.
Почти двайсет и пет годишния мъж вдигна рамене. Той бе облечен с бяла риза, черен панталон, маисторски направени ботуши и черно палто. Косата му бе вързана на опашка, а брадата му бе оформена по брадичката му, в полукатинарче.
- Хайде, запали свеща и да си ходим. – старият Абрял изтена тихо, когато с едно движение, Сава не само запали свеща, но и превърна масата в горяща купчина дърва.
- Извинете. – младежа подскочи и тъкмо да изгаси пожара масата се върна непокъ- тната, свеща продължаваше да седи отгоре й все едно нищо не се бе случило.
- Отново си разсеян! – развика се магьосникът.
- Извинявам се. – измърмори чернокосия маг.
- Ако беше на бойното поле извиненията ти нямаше да струват и пукната пара. Ако от тази магия зависеше същесвуването на целия свят? – мъжа погали единсвения си белег, който минаваше от челото му през недовиждащото му ляво око и продължава- ше по врата му. Абрял бе учасвал в безброй кампании срещу силите на злото и бе получл този белег едва при последната си мисия. Той и оцелелите магьосници не говореха за тази мисия. – Пак ти се развиках, нали? – Старецът имаше този навик: видеше ли, че ученика му не внимава веднага го ръфаше, но неусещаше, че си е изпуснал нервите.
- Няма нищо. Вината е моя.
- Така е! Защо отново си разсеян?
- Смърта на Яллбул ме тревожи.
- Той умря от старост.
- Умря, но дали беше от старост? – младият мъж вдигна ръка за да спре протеста на учителя си. Сава бе направил малко проучване тайно от цялата академия, като се изключеха магьосниците който бе поразпитал. – Става нещо, учителю. Трима от най- старите и силни магове са починали от старост за един месец, това едва ли е съвпадение.
- Твърде си млад за да се ровиш в тези неща.
- Може би. Но аз искам да знам: защо дори в дома си черните крале се страхуват.
- От къде знаеш, че ни наричат така?
- Тайно съм излизал от замъка.
- Това е не възможно. Има магии…
- Използвах Портал.
- Използвал си Портал?! – Абрял беше невероятно ядосан, но в гласът му имаше се прокрадна възхищение. – Как успя? Не, не ми казвай. Никой не е правил Портал от както учителят Актаб изчезна.
- От тогава сме и във смъртна вражда с магисите. Но аз имам чувството, че ако разкрия пълната си мощ може и да не ми се случи нещо.
- Усетил си правилно, че нещо в академията не е наред. Учителят Флинт е замислил някакъв план с който да подчини кралствата на волята си и после да унищожи черните лъвове.
- Възможно ли е това? Ако не греша дори най-силният магьосник не се справи с тази задача, а по негово време още нямаше черни лъвове.
- Арес все още е смятан за най-великият човек живиял някога. Но това не е важно сега.
- А кое е важно?
- Смърта на тримата магьосници. Ела с мен и ще получиш отговорите, който искаш, но връщане на зад няма да има. – очите на стария маг издаваха сериозността на предстоящите събития.
- Имам прекалено много въпроси. Едва ли ще отговориш на всички. – Сава се изправи. – Но ще поема риска.
Младият авантюрист прекрачи трупа, от който стърчеше кинжал. Мъжът носеше дълга риза, вълнен панталон, кожен елек, пояс на който бяха закачени голяма кесия, шперцове, също престъпника раница и носеше кръгла кожена шапка. От раницата му се подаваше скорострел с вместимост двайсет стрели. На раницата също така бе зкачено въже с кука. Авантюристът бе гладко избръснат, с поглед подсказващ, че нищо няма да му попречи да стигне до целта си. Цветан скоро щеше да навърши двайсет и четири години, от които малко повече от десет бе обирал богаташи, но без да си помисля да ги дели с който и да било.
Сейфа бе широко отворен. Когато Цветан се приближи забеляза че в него има само една кесия със сто жълтици. Разочарование се изписа по лицето му. С яд бързо мушна кесията в раницата си. Бе очаквал да открие една много важна карта, но от нея нямаше и следа. Освен с обири мъжа се занимаваше и с търсене на съкровища скрити в някоя планина, но за целта му трябваха карти. Младия мъж си взе кинжала от трупа и след кото го избърса излезе от хотелската стая.
Почти изминал две пресечки от местопрестъплението усети, че някой го следи. Тъкмо се обърна и двама едри мъже го хванаха в желязна хватка и го повлякоха в страничната улица. Направиха още няколко завоя, като не обръщаха внимание на протестиращият авантюрист. Излязоха в задънена улица където ги чакаше възрастен мъж. Той бе средно висок. Косата и брадата му бяха посивели, но в очите му се четеше решимостта на боец. На боец с големи цели и неугасваща енергия
- Значи това е търсачът на съкровища? – непознатият се обърна направо към младия мъж.
- Аз съм! – отвърна смело Цветан.
- Ако не греша, в онази стая търсеше карта на съровище. – непознатият, облечен в дрехи уприличаващи го на пират, свали триъгълната си шапка и даде знак на биячите да се махат. Цецо прие това като опит да бъде спечелано доверието му и реши да се възползва от момента.
- Да не би да имате предложение за мен? Ако е така, трябва да знаете, че взимам много скъпо.
- Това ми е известно. – приличащият на пират мъж извади една стара карта и я разгъна, така че авантюристът да види, че на нея е отбелязано съкровище и също така бе изписано нещо острани. – Съкровището което откриете може да задържите. Ще поискам от вас само да ми донесете един стар свитък и няколко кристала.
- Има нещо съмнително в предложението ви.
- Разбира се, че има. Искам също така да отидете до там с един магьосник.
- Пълен ъпсурт! – викна Цветан. – Аз ненавиждам магьосници!
- Само магьосник може да помогне за откриването на съкровището.
- Как така?
- Магиите му ще бъдат от жизнена необходимост, а и ще може да разчете древните писания по картата. Знам досега си се оправиял сам, но сега… няма да е като никое друго приключение. А и преди да се стигне до мястото на несметните богатства трябва да се открие някакъв ключ.
- Щом знаете толкова много, защо не се заемете със съкровището самичък?
- За съжеление имам много по-важни дела. – мъжа извади кесия пълна със злато и я подаде на нервния мъж. – Тук има злато в излишък за това приключение. В тази кесия има достатъчно злато за преспиване в най-скъпите хотели и стай, за двама души. Но ти едва ли ще го разделиш с магьосникът.
Авантюристът с не доверие огледа кесията. Внимателно преброй златните жълтици и при всяка следваща която минаваше през ръцете му усещаше как в него се надига алчността. Този мъж бе готов да даде толкова злато, значи в тази пещера найстина имаше несметни богатства.
- Приемам. С мага ще се оправя, все някак.
- Този магьосник с който ще се срещнеш в никакъв случей не трябва да умира. Умре ли по време на пътуването ви, или още по-лошо бъде ли убит от теб сделката се развалия. Хубаво е да знаеш, че за мен няма да бъде проблем да те открия и премахна от този свят.
- Заплашвате ли ме?
- Само те предупреждавам. Искам да отидеш до град Ганди където в хан “Съдбоносна среща” да изчакаш магьосникът. В знак на доверие ще ти дам тази карта. – посивелия мъж подаде картата, като преди това я сложи в малко сандъче и го заключи с катинар. – Ключът е в бъдещият ти спътник, не опитвай да отвориш сандъкът, защитен е от магии.
- Има само още нещо което искам да си изясним.
- Да?
- Какво ще стане ако не открия съкровището? – полюбопитсва Цветан.
- Ще разбереш. Ти първо започни да търсиш съкровището после се чуди за крайния резултат.
- А, как трябва да ви наричам.
- Името ми е Флинт.
- Ръководителят на черните крале?! – зяпна Цецо.
- Не си чувал това име. Не и тук.
- Разбира се. Не искам магисите да ме погнат като предател.
- Много добре, Цветане. А сега върви. Трябва да стигнеш до Ганди и да отседнеш в “Съдбоносна среща”. Там ще чакаш черния крал, който ще ти прави компания в това опасно начинание.
- Как ще позная вашия човек.
- Името лесно се помни.
- И как се казва бъдещия ми спътник?
- Сава Ворасатски.
Сава и Абрял заслизаха по многоброините стъпала към подземието. В една малка и прашна стая ги чакаха пет магьосника, всичките закачюлени с черните си пелерини. Само един маг бе облечен в бяла роба с лек отенък на синьо. Страти бе млад чернокос мъж с големи амбиций и с една игрива усмивка.
- Това ли е той? – избоботи един от закачулените мъже.
- Да. – отвърна простичко Абрял.
Една от фигурите се приближи към Сава и с театрални жестове и леко напевен глас каза:
- Отговорите, който търсиш може да се окажат неприемливи за умът ти. Може дори да откриеш предатели в замъка на черните крале. Пътуването до пещерата на съкровищата може да е гибелно за млад магьосник като теб, особено когато враговете ни не искат истината да излезе на яве.
- Ще поема риска. – смело отвърна младия маг. – Бих искал да разбера нещо повече за смъртта на Яллбул и другите магьосници.
- В град Ганди в страноприемница наречена “Съдбоносна среща” ще те чака млад мъж, името му е Цветан Престъпни. – напевно каза фигурата.
Приличащия на елф мъж добави:
- Името му не е сличайно, известен е със своята непочтеност. Трябва да внимаваш с него.
- Защо тогава сте ми назначили такъв спътник? – изненада се Сава.
- Това не зависи от нас. – обади се една сърдита висока закачулена фигура.
- Мисията ти и без това е прекалено опасна за да се тревожиш за един авантюрист. – мъдро се обади един нисичък черен крал.
- Предполагам. Но май не разбрах изцияло мисията си. А и как тя ще ми даде отговорите, които търсия. – в гласа на младия мъж се прокрадна съмнение.
- Понякога по-важен е пътият, а не крайната цел. – Абрял се усмихна на ученика си.
- Първо ще отидеш до Ганди в хана “Съдбоносна среща”, където ще те чака млад авантюрист, който ще ти даде заключено сандъче, което ти ще отключиш. – Страти даде на мага малко сребърно ключе. – В сандъчето има карта написана на древния език на джуджетата. Тя ще ви отведе до място където се намира ключ за пещарата, а после и до самата пещера, в която има несметни богатства и свитъци отговарящи на повечето от въпросите ти.
- Мога ли найстина да ви имам доверие? – Имаше нещо съмнително в цялата тази работа, но мага все още неможеше да разбере какво.
- Разбира се! – почти викна елфът.
- Дори сметнахме за необходимо да те въздигнем до ранга на черен крал.
- Майче сънувам. – подсимхна се Сава.
- Това не е сън. – Абрял леко стисна ученика си за раменете. – Не сънуваш. Това е действителността. Това е твоя живот, твоята съдба, Ворасатски.
Врачката се втренчи в магическото си кълбо. Анастасия бе облечена в скъпа копринена рокля с цвета на слънцето. Русите й къдриче се спускаха покрай сериозното й седемнайсет годишно лице. Принцесата по принцип не вярваше, че бъдещето може да бъде предсказано. Но преди време бе сънувала кошмар, който не я оставяше намира. Все още в главата й се появяваха образи, който я плашеха до дъното на душата й. Виждаше земята на трийсетте и едно кралства унищожена и опожарена, на всякъде имаше троли и чеда на ада. Хората бяха обезверени и оковани във вериги. На трон от кости седеше Властелина на мрака. И тогава тя виждаше себеси коленичила пред него. Събужда ше с крясак търсейки майка си. Дори защитните магии на инициогамите не помагаха. Самата Майка – водачката на инициогамите – бе дошла за да направи защитни магии, но и те не подействаха. Това и бе причината поради, която Анастасия Троянска не бе приета за ученичка при магьосничките.
- Злото е надвиснало над този свят. – промърмори врачката все така не отмествайки почлед от кристалната топка. – Сигурна ли си, че искаш да разбереш, какво виждам?
- Да. – отвърна решително наследницата на трона.
- Добре тогава. - Старицата отново се взря в топката и с бавен потайнствен глас започна да говори. – Виждам двама мъже. Единия е средно висок с благородна осанка и красиви черни коси. Но не е благородник. Да, черното му палто и медальона, който носи на връта си, ми подсказват, че не проста поредния красавец скитащ по тези земи в търсене на приключение. Той е магьосник. Другия е авантюрист. Малко по-нисък, но много по-смел и решителен от мага. Изглежда, че не доверчив и не харесва мъжа до себе си. Алчност виждам в него. Гладко е избръснат и също ми изглежда красив, въпреки не толкова подържаните си дрехи. Те имат мисия, принцесо. Те двамата споделият един път.
- Какво общо има това с мен? – леко нетърпеливо се обади Анастасия.
- Ако някой не ги спре те ще превърнат светът в това което сънуваш. Така като гледам те дори не знаят, че са на път да дадът на Властелинът мрака шанс да завземе трийсетте и едно кралства. Те са част от могъщ заговор, който ти принцесо трябва да разкриеш и прекратиш. Виждам… разруха. Властелина на мрака и неговите най-верни подчинени наречени черните лъвове властват над нашите земи.
- Какво трябва да направя?
- Те ще дойдат тук. Спри ги. Ако се наложи убий ги. Защити кралството си от злото, принцесо.
С разтреперени крака Анастасия напусна задушната и тъмна къща на врачката. Лятото тъкмо бе започнало да топли земята и навсякъде цареше веселие и светлина. Само в красиво облечената царска дъщерия се бе спуснал мрак. Всичко което й бе казано преди малко я бе объркало тотално и извадило от душевно равновесие. Сянката отново крачеше по земята в облика на двама заблудени млади мъже. Невъзможно, но изглежда бе истина, не един път тази жена бе предсказвала бъдещето вярно, така говореха хората и ето, че може би пак щеше да излезе права.
- Тя повярва на всичко, което й каза. – от сенките на малкото помещение излезе висока фигура. Мъжа бе висок почти два метра и половина, височина за която дори елф би завидял. На главата му имаше шлем, като на древните гърци, силното му тяло бе облечено в ризница, чиято горна половина бе плетена, а долна бе с плочки. Над обутите му с кожа крака имаше броня, а ръцете му от лакътя на долу бяха облечени в ръкавици само със среден пръст. Лицето му приличаше на мъж, който е между трийсет и четиресет , но той бе много по-стар.
- Съмняваше ли се в мен? – старицата се опита да прикрие изненадата си от появата му с язвителна забележка.
- В теб, не. – високия мъж погали черна си брада оформена в полу катинарче. – Съмнявах се в принцесата.
- Тя е млада ще повярва на всичко което й се каже.
- Подценяваш я. Може да е само на седемнайсет, но разбира от политика и се измъквала от един-два политически скандала с лекота присъщи само на възрастен монарх.
- Все още не разбирам за какво ти е тя. Около нея има само инициогами. Те са вредни за здравето ти момко.
Мъжа се усмихна.
- Нима смяташ, че принцесата просто така е решила да те попита за бъдещето си? Един и същи сън я измъчва от седмици и никой не може да й каже защо. Никоя магьосница не може да я защити от съня. – все още с шепнещ глас, който плашеше до смърт врачката, мъжа обяви: - Защото АЗ се погрижих да го сънува, аз й втълпих, че светът й е в опасност.
- Значи злото не е надвиснало над нас въпреки адската лятна жега?
- Не. За съжеление злото не се интересува от сезоните. Но аз ще го спра. Тъкмо за това ми е и принцесата. Тези двама мъже съществуват найстина, но за щастие не ми объркват плановете. Напротив, улесняват ме. Твоята задача е да подържаш у принцесата заблудата, че Алиянсът е в опасност и тя единствената, която може да спре злото. Аз от своя страна ще се погрижа да не убива младежите, а напротив да им помогне.
- Не разбирам какъв е смисълът аз да я убеждавам да ги убие, а ти да й попречиш. – изенада се старицата.
- Нарича се игра с чувствата и ще ми бъде полезна. Сега е време да си ходя. – в стената изведнъж се появи Портал водещ към мрачен коридор. Арес спокойно прекрачи през него. Веднага след като се затвори процепът старицата седна на столът си и се загледа в кълбото. Арес се бе завърнал. Най-могъщият магьосник живял някога я караше да лъже принцесата – нейната господарка. А за капак на всичко изглежда и злото щеше да тръгне на вендета срещу миналогодишните победители от войната добро – зло.
Глава 2
Вече трети ден Цветан чакаше бъдещия си спътник в хан “Съдбоносна среща”. Разбира се той нямаше нищо против, ако магьосника бе мъртъв, но тогава нямаше да има кой да му помогне с откриването на съкровището. Тъкмо бе решил, че ще изчака само още един час преди да тръгне, когато вратата на големия хан се отвори и с топлия следобеден вятър влезе и средно висок мъж с черно палто и черна коса вързана на опашка. Пясъчно русия авантюрист веднага фокусира новодошлия. Нещо веднага го изпълни с неприрязан и отвръщение към брадатият мъж. Кафявоокия маг се насочи към Цветан с уверена крачка.
- Предполагам, че ти си Цветан Престъпни. Може ли да седна?
- Само, ако носиш ключа. – делово отвърна седналия.
В просторното помещение нямаше много хора за това ханджията веднага се насочи към новодошлия гост. Авантюристът направи знак на ниския дебел мъж да не ги безпокои.
- Защо се забави толкова много? – полюбопитства двайсет годишния мъж.
- Трябваше да се приготвия.
- И това ти отне толкова време? – намръщено подхвърли обръснатия мъж.
- Бях посветен. – прошепна Сава. – Аз съм черен крал.
- Ти си черен крал?! – стресна се Цветан. Изведнъж неприрязана, отвръщението и омразата му към непознатия се увеличиха до невиждано измерение.
- Има ли проблем? – спокойно попита мага. – Знам, че в момента не сме любимци на инициогамите, но въпреки гоненията някой хора се радват да ни видият.
- Аз мразя магьосници.
- О. Това е голяма изненада. Те забравиха да споменат, че освен престъпник и убиец, си и враг на магьосниците.
- Нядявам се, че няма да казваш на всеки какъв си? – смени темата авантюристът.
- Не разбира се. Но се надявам, че няма да се държиш така агресивно през цялато ни пътуване.
- Трябва да се изясним, кой командва. – намръщи се Цецо. – Няма да търпя никакви фоеверки. Ще си държиш магиите в торбата, освен ако не ти кажа, че имаме жизнено важна необходимост от тях. Ясно.
- Необещавам нищо. – усмихна се мага. – Свикнал съм да ми казват какво да правя. Проблема е: че не винаги слушам.
- Мен би трябвало да слушаш. Сигурно са ти обяснили каква ни е мисията?
- Тук съм заради мисията. Рядко се случва да ти се предостави шанс за безплатна разхотка из Алианса.
- Това няма да бъде разхотка из трийсетте и едно кралства. Ние сме на лов за съкровище. Има реален шанс да ни убият.
- Предполагам.
- Ама вие магьосниците найстина сте откачени!
Жената се загледа в стария гоблен. На него бе бродирана битка, показваща славния щурм на рицарите на Артур. Той бе на предан план и тъкмо измъкваше меча си от една закачюлена фигура на чедо от ада. Рицария бе висок и строен. Бе облечен в златна броня. Красивата жена се отдръпна назад и се завъртя плавно срещу друг гоблен. На него отново бе изобразен великия крал Артур, но този път-сам. По коридора се разнесе тропот от крачките на някой обут в ботуши мъж. Жената леко се завъртя към приближаващия. Тя бе висока. Русите й коси се спускаха свободно по гърба й. Бе облечена в красива, бяла, копринена рокля. На челото й, прикрепян от сребърна верижка, се намираше красив разноцветен камък. Тя се усмихна леко на приближаващия се мъж. Лицето й бе без възраст. Инициогамата леко кимна на краля.
Артур също кимна в отговор. Висок и строен, той приличаше досущ на мъжа от втория гоблен. Ризата, му без деколте, се спускаше свободно надолу, но ръкавите му бяха подгънати до китките. На черната риза бе нарисувана птица – орел хвърлил се напред с ноктите. Белите му панталони се спускаха надолу прилепнали по бедрата му, а по-надолу имаше наколеници. Почти седемдесет годишния мъж, с гъста посивяла брада и тъжни очи се поусмихна вяло. Изглежда, че освен тежеста на короната, му тежеше и нещо от миналото му. Той й подаде ръката си, на която имаше два пръстена и златна гривна. С другата си голяма ръка, на която също имаше два пръстена, един от който – кралския печат, той нежно обгърна и другата й ръка. Тя плъзна един поглед по гоблена. Там този крал бе по-млад и държеше верния си меч “Правда”.
-Аркизара, как се радвам да те видя.
-По много важна работа съм дошла. Не мисля, че този път ще пием чай.
-Предполагам, че все пак ще седнем в градината.
-С удоволствие. – магьосницата хвана ръката на краля и двамата се запътиха към градината. Усмихна се леко докачливо. – Все пак може и да имаме време за чай.
Всички дървета и цветя бяха разцъфнали. Градината не можеше да се сравни с тези на другите големи кралства, но също представляваше добре подържан райски кът. Под една бесетка имаше маса отрупана с плодове, хляб и всякакви видове сладка за сутрешните филии и чай. Слугите бързо наляха чай и се отдръпнаха назад, за да не чуват разговора, но достатъчно близо за да се отзоват на повикване от краля.
-Отдавна не бях виждал сутрините на лятото. – каза Артур мажейки си филия. Всяка година преди началото на лятото в северните граници на Алянса, армия от троли нападаше. Всяка година на едно и също място, по едно и също време се състоеше битка между армадите на злото и доброто. На всеки пет години крал Артур се събуждаше от гробницата си и повеждаше рицарите си на поход към бойното поле. По някога водачът на рицарите се събуждаше от съня си в друг момент. Това бе знак, че сянката готвеше някакъв нов план за превземане на света.
Тази година Артур не бе заспал пет годишния си сън в гробницата след победата му на север. Кралят вече бе разпратил шпиони из трийсетте и едно кралства. Нещо го тревожеше и това не бе, че сега не спеше в криптата. Посещението на Аркизира го притесняваше.
-Инициогамите обикновено се държат на страна от мойто кралство. – спокойно каза Артур.
-Правилно казано. – подсмихна се жената. – Ако не греша кралството ти са казва “Земята на Артур”.
-Има причина да се казва така.
-Прав си. Някой инициогами предполагат, че си стар почти колкото боговете или поне колкото накой елфически лес. Питала съм някои доста стари елфи за теб, дори те не знаят от кога си тук.
-Признавам си, дори и аз не зная от кога съм прокълнат да спя в онази крипта. Но това е стар разговор.
-Всички сме чували историята ти. – леко отекчено каза красивата жена.
-Твърде съм известен в този свят. – кралят отпи от чая си. – Всъщност на какво дължа посещението ти. Рядко идваш тук.
-Прав си. Последната ни среща бе когато воинския орден “Тигровите братя” се опита да направият преврат в Антелия.
-От тогава минаха двестта години.
-За мен бяха дълги двестта години. – прошепна Аркизара и добави на висок глас – Аз за разлика от теб не спя по пет години. – подсмихна се четристотин годишната жена.
-Предпочитам да живеея осемдесет години вместо да съм по-стар от повечето елфи.
-Ние инициогамите не живеем повече от триста години. Но за разлика от теб се гордеем ако ги надхвърлим. Най-старите при нас са най-уважаваните.
-Но не това е най-важното, нали? – кралят се наведе леко напред, той знаеше възраста на събеседничката си.
-Прав си. – жената си пое въздух. – Черните крале отнова са се раздвижили.
-Предполагам че Майката иска да се свържа с тях и да почнат някакви преговори.
-Не съм изпратена от Майката. Никой не знае, че съм тук.
-Това е не типично за една инициогама.
-Знам. – сериозно каза магьосничката. – Повечето съобщения от шпионите на Атик минават през мен. Скоро получих съобщение, че Флинт замисля нещо. Може би иска да превземе светът.
-Защо когато някой черен крал замисля нещо вие решавате, че той иска да завладее Алиансът?
-А какво да си помислим?
-Ами не може ли да предположите, че се опитват да спрат злото? – намръщи се Артур. Той бе известен с това, че подкрепяше магьосниците.
-Ние сме в известна вражда с тях. Смъртна вражда.
-Все пак съм прав.
-Така е. Всички се опитваме да спрем злото. Естествено си имаме и нашите вражди. Предполагам си запознат с политическите интриги.
-Така е. – възрастният мъж си намаза още една филия. – За щастие на мен не ми се налага да се бъркам в политическите вражди.
-Но трябва да взимаш страна във войната между магьосници и инициогами.
-Отдавна направих своя избор. – спокойно каза рицария.
-Искам друга услуга от теб.
-Каква? – кралят се облегна в стола си, леко притеснен.
-Знам, че използваш услугите на нинджите. Нуждая се от някоя.
-За какво са ти по-точно?
-Искам да следят един човек.
-Човек на сянката или някоя важна благородна личност? – усмихна се кралят.
-Кралска особа. – делово каза Аркизара.
-Трябва ти майстора Лий Панг Джоу. Ако не ти помогне лично, ще ти даде някой, който да свърши работата, както ти искаш.
-Разбираш ли, че ако не беше важно нямаше да те помоля?
-Разбирам. – стария мъж стана. – Е, ако найстина е важно ще трябва да побързаш. Майстора живее далеч от тук.
-Чудесно.
Двамата поеха по градината, като обсъждаха най-различне неща и не засегнаха темата от масата.
Цветан въведе мага в стаята си. От малкия гардероб извади малко сандъче заключено с катинар. Сава пък извади от джоба на палтото си сребърно ключе. Авантюристът взе ключето и отключи сандъкът. От вътре извади карта на която имаше нещо написано на древния език на джуджетата. Ворасатски взе картата и почна да я разчита.
-Е, разбираш ли нещо? – нетърпеливо попита пясъчно русия мъж.
-Да, но е кодирано. Освен ако не виждаш смисъл в: “Патицата плува и обича пастет, а вълка и млякото се разбират, като кактос и врабче”.
-Не можеш ли да го дешифрираш? – ядоса се Цецо.
-Не. Изглежда смислено, когато го чета, но превода е безмислен.
-Видях, че превода е идиотски. – Цветан вдигна поглед към тавана. – Измисли нещо. Съкровището си заслужава.
-Бих ме могли да потърсим някое джудже, но нямаме гаранция, че първото срещнато ще го дешифрира. - мага се облегна до прозореца, замислен. – А и няма гаранция, че ще знае древния си език.
-Ами да отидем до някое тяхно село? – предложи търсачът на съкровища.
-Не обичат не канени гости. А и ще почнат да ни разпитват от къде имаме картата. Може дори да поискат да дойдат с нас до мястото отбелязано на картата.
-Ами да търсим само по пунктираната червена линия. – отчаяно каза мъжа с кръглата шапка.
-Изключено! – отсече Сава. – Като гледам картата е доста стара, поне на едно-две хилядолетия, най-малко. Някой от местата не се казват така, а пък други ги няма на най-новите карти, ето пък тук…
-Да, добре. Спести ми картографските факти и измисли нещо! Трябва да открием съкровището.
-Аз също трябва да стигна до него. – изръмжа нервен магьосникът. – И за мен има нещо важно там. Между другото ми хрумна нещо.
-Какво?
-В Антелия има делегация на джуджета. Те са само десетима. Ако трябва да правим сделки ще е само с тях.
-Идеята не е лоша, въпреки че я предлага магьосник.
-Ако тръгнем днес, ще стигнем за пет дена в столицата. Делегацията ще е там още десетина дена.
-Имаш ли кон?
-Разбира се.
-Тогава да вървим. И дано идеята да не пропадне.
Двамата се качиха на конете си. Бързо препуснаха към Антелия.
Пътуването им мина тихо, тъй като авантюриста не искаше да има нищо общо с магьосника. Мага нямаше нищо против, защото можеше спокойно да събере мислите си и да помисли върху случващото се.
На шестия ден двамата спътници стигнаха до Антелия. Нямаха план как да получат аудиенция с джуджетата. Отседнаха в “Корабът на Роджър”. Ханджията, бивш моряк стигнал до чин капитан, бе веселяк и за разлика от повечето ханджии не бе дебел. Висок и силен, Роджър, се грижеше хана винаги да е чист и в него да не липсват весели хора. Всяка вечер в голямото помещение на пет етежната сграда пееха и свиреха музиканти.
Цветан бе направо в рая. Всяка вечер се веселеше в голямото помещение и попииваше с останелите посетители.
Сава обаче не бе доволен от положението. Той искаше час по-скоро да намери начин да разбере какво пише на картата. Още първия ден пробва да си уреди аудиенция, но тя му бе отказана, заради липсата му на благородно потегло. Прекарваше по един-два часа съзерцавайки града през прозореца си. Стоеше прав скръстил ръце на гърба си и мислеше как да проникне в двореца и да се срещне с джуджетата. Двата дена в хана се видяха доста дълги на младия маг. Мислите му се въртяха все около палата.
Късметът му се отвори на третия ден. Ворасатски искаше да разгледа големия град. Когато се натъкна на джудже. Пред една сергия едно джудже спореше с продавача на платове за цената. Ниския човек викаше колкото му глас държи. Брадата на джуджето стигаше до гърдите му. Цветът на косата и буйната му брада бе кестеняв, като дрехите му, който бяха по-тъмни. В клупа на колана му бе закачена брадва с голямо завито острие и шип от задната страна за баланс. Само минута трябваше на Сава, за да се възползава от шанса си. Той бързо се приближи до сергията и успя да надвика джуджето, питайки каво става. Ниския човек се зарадва, че най-накрая някой му обръща внимание, а не остава настрана, като зяпачите.
-Този човек – викна брадатия – иска да ми вземе парите. Твърди, че коприната е внос от южния континент и за това струва педесет златни жълтици. Толкова не струва и една планиска коза!
-Не разбирам от коприна. – призна си магьосника. – Но съм готов да ви помогна с плащането. Примерно половината?
-Найстина ли? – удиви се рунтовато джудже. – Това е…
-Просто искам да помогна на чужденец. Аз самият не съм от столицата. Бих помогнал на всеки, разбира се очаквайки същото в замяна.
-Ще ти се отблагодаря. – вече по успокойл се каза ниския човек, но все още говорейки високо.
Двамата извадиха кесиите си и платиха на изненадания продавач. После джуджето заведе новия си приятел в една кръчма. Двамата си взеха по една бира. Човека от планината се представи като Дараказ ал-Бпаб, част от делегацията на джуджетата при нейно величество.
-Чудех се дали някой от вашата делегация знае древната ви писменост? – попита мага, сигурен че джуджето няма да се впечетли от въпроса. Ниския човек бе изпил доста студена бира, а в това задушливо помещение жегата влияеше на планинеца.
-Па разбира се, че има. – гръмогласно каза Дараказ. – Водача на делегацията ни е мъдър и знае много за миналото ни. Той е един от малкото докоснали се до мъдростта на древните.
-Има ли някакъв шанс да ме запознаеш с него. – все така с тих глас попита Сава.
-Ама има. Още днес, ако не си зает.
-Не, не съм.
-Тогава ела с мен. Дори ще видиш от вътре невероятно красивия дворец.
Двамата станаха. Мага бе доволен от себе си. Изглежда и съдбата бе на негова страна, защото тайно бе взел картата с надеждата да открие някъде в града преводач. А ето, че се бе запознал с джудже, което щеше да го вкара в дворецът. Всичко се нареждаше перфектно, но някъде късметът щеше да спре да действа.
Без проблеми Дараказ ал-Бпаб вкара новия си приятел през стражите. Те изобщо не се интересуваха от госта на джуджето. Мага бе пленен от гледката в замъка. Всички коридори бяха украсени с невероятно красиви гоблени, а тези, които не бяха, бяха изпълнени със слуги носещи герба на царското семейство – феникс – бързащи по свойте задължения. Сава съвсем се обърка по коридорите и бе сигурен, че без чужда помощ едва ли ще излезе. Но първо трябваше да срещне джуджетата.
След двайсетина минути лутане двамата стигнаха до дъбова врата с красиви гравюри на битка върху нея. Джуджето изглежда, под влияние на бирата не знаеше много добре да се ориантира, а пък дръжката на вратата бе истинско предизвикателство за него, затова младия маг отвори и помогна ниското човече да седна на първия стол, който видя. После огледа голямото предверие. И чак сега усети, че девет чувта очи го гледат. Обърна съм към една врата водеща към някакъв широк коридор, може би коридора на спалните. Там бяха застанали девет джуджета и го гледаха изпод рунтавите си вежди. Всичките бяха брадати и космати. Нямаше почти никаква разлика помежду им освен цвета на окосмението им и оръжията закачени на коланите им.
-Кой си ти? – спокойно каза единственото побеляло джудже. Изглежда това бе и водача на делегацията. Имаше някакво интилигентно излъчване.
-Аз съм Сава Ворасатски.
-Какво търсиш тук?
-Дараказ си пийна малко повече от необхидимото и му помогнах да дойде до тук. – с все същото хладно спокойствие отвърна магьосника. – Запознахме се на пазара, когато се опитваше да купи някаква коприна. Имаше проблем с продавача и...
-Това дете няма да се научи! – възкликна едно рижо джудже.
-Може и така да е, но и ти, Бралази, не беше по-различен на младини. – каза водача на делегацията. Пренебрегна изсумтяването на другария си. Приближи се до човека и му подаде ръка. – Името ми е Даризанзон ап-Подпънов. Радвам си, че си помогнал на ап-Бпаб да стигне до тук, но усещам, че имаш и друго на ум.
В първия момент Сава предположи, че ниския човек блъфира, но погледна в очите му и разбра, че то знае или по-скоро подозира нещо.
-Да. Прав сте. – промърмори черния крал. – Тази карта е много важна, както ще се уверите. Не успях да я разкодирам.
Побелелия войн взе картата и започна да я оглежда. За шепна думите, понамръщваше се на места. След няколко дълги и мъгителни минути на взиране Даризанзон вдига кафявите си очи и закова на място младия мъж.
-Имаш ли представа какво е това?
-Да. Карта.
-Не просто карта. Това е проклятие. Унищожия веднага. – джуджето бързо върна картата в ръцете на човека. – Върви си! Веднага!
Още преди да се усети чернокосия бе избутан извън стаята. Вратата се хлопна углошително и залости. Две минути трябваха на новопосветиния черен крал да се опомни. Бяха го изхвърлили и даже не му бяха подсказали нищо относно картата. Освен, че е опасна. Това беше ясно, като бял ден. Ето и че единствения му шанс беше пропилян. Трябваше бързо да напусне двореца, преди да го е видял, някой, който може да задава въпроси.
Влезе в хана и веднага фокусира веселящия се Цветан. Без да се церомони се приближи и му подшушна нещо. Мъжа веднага се изпъна като струна и двамата се качиха в стаята на магьосника.
-Значи си се видял с джуджетата? – възкликна разбойника.
-Да. Определено знаят какво е написано на кратата, но не им хареса.
-Е какво е написано?
-Не ми казаха. Просто ме изхвърлиха от покойте си, като ми казаха, че е прокълната.
-Ама и ти си... – авантюриста се тръшна на единствения стол в стаята. – Да беше свършил работата като хората.
-За разлика от теб направих нещо. – сопна се мага и седна на леглото си.
-Искаш да кажеш, че аз не върша нищо? – възмути се пясъчнорусия. – Ако искаш да знаеш се услушвам за полезна информация.
-Аха. – усмихна се мага злобно. – Ако не греша товето услушване не ни е вкарало в двореца, нито пък ни запозна с джудже от делегацията.
-Ти просто си извадил късмет.
-Възможно е, но направих нещо, за да ми провърви.
-Да така е, късметлийчо, обаче все още не знем нищо за каратата. – озъби се Цветан. – Значи не си направил нищо. Там сме от където тръгнахме. Браво на теб.
-Не мога да предвиждам реакцийте на джуджетата. Но те се уплашиха. – замисли се мага. – Може би найстина има нещо опасно в края на всичко?
-Дрън-та пляс. Бабини девитини. Просто са страхливици. – изръмжа авантюриста. – Довечера ще влезем в палата. Отвличаме умното джудже и дим да ни няма.
-Никакви такива! – възкликна магьосника. – Няма да действаме по този начин. Трябва да е рационално и не така грубо.
-Добре. Тогава предложи ти нещо. Ако не греша делегацията ще е още ден в града. После ще тръгнат и шансовете ни ще намалеят.
-Възможно е. – съгласи се мага. – Довечера ще направят официална вечеря послучей делегацията. Можем да се прокраднем. Там пак ще говоря с тях, ако нещата не се получат ще стане по твоя начин.
-И как смяташ да се промъкнем? Та там ще пазят, като...
-Това го оставям на теб. Ти си авантюриста, престъпника и крадеца. Все нещо ще измислиш.
-Прав си. – озъби се Цецо. – До утре ще имам план.
Напусна стаята със злобна усмивка. Сава се отпусна на леглото си. Ако това беше начина да разбере какво се е случило с маговете от академията щеше да поеме риска, но все още нещо го съмняваше. Всичко беше толкова... подозрително и някак си лесно. Не заблуждаваше се. Беше свикнал да седи в замъка и да не излиза. Нещата едва ли бяха толкова сложни и трудин за разбиране.
Глава 3
Цялата изтръпна, когато го видя да мина през двора на двореца. Не беше виждала никога по-привлекателен мъж. Просто нещо в него я възбуди и привлече. Той беше необикновен. Анастасия отново изтръпна. Та това беше мъжа от предсказнанието. Черното му палто се развяваше след него, а на гърдите му се полюшваше медальон във формата на меч. Приличаше на меч. Най-вероятно такъв имаше всеки черен крал. Бавно си пое въздух. Та той можеше да донесе злото, но... Не искаше да повярва, че толкова красив човек е способен на това. Трябваше да поговори с някой за това. За всичките си страхове. В момента се чустваше толкова различна. Нима беше възможно да се влюби в човек, който бе зърнала само за минути и то прекосяващ двора й и носещ разруха. Как й се искаше да не беше ходила при врачката. Сега нямаше толкова да се двоуми, но й беше казано какво да направи, за да запази кралството цяло, както и света. Бързо се прибра в покойте си. Все още не искаше да повярва. Нима можеше злото да е толкова красиво?
Аркизара пристъпи в кръглото помещение с висок таван. Място където се убочаваха войни. Имаше мишени, маси с оръжия и няколко трениращи мъже. Те само я изгледаха за миг след което отново се впуснаха в танца си с ръце и крака. Жената мина през голямото помещение. В другия край един нисък възрастен мъж с дълга брада тъкмо обясняваше нещо на едно високо момче. Когато я видя да се приблжава, отпрати събеседника си. Поклони й се.
-Госпожо Аркизара, за мен е чест да ви видя тук. – каза възрастния мъж.
-За мен е удоволствие. И съм госпожица. – след тези думи Лий Панг Джоу повдигна вежда, но не каза нищо.
