Като за начало това е общ проект между мен и Абоминаре Надяваме се да ви хареса
Пробуждане-


Почука се по вратата. Поредното почукване по масивната врата.. дърво направено на врата само и единствено за внушение на влизащия за мощ...величие .. суета. Но ще почака.Истинската пура си заслужава да бъде изпушена на спокойствие... Отново вали... проклети дъждовни дни и проклета Есен, прави всичко кафяво и умиращо дори мразовитата зима е по-добра все пак вдъхва нов живот.. иронията, след смъртта настъпва живот. Мислите ми отново препускат бясно през главата ми.. кой би си помислил преди 20 години ,че ще бъда в сегашното положение в което съм. Стоя гледайки през прозореца как падат капките ,едва ли не броенето им, ми доставя успокоение в нощта. Който и да е, изглежда ще почака още малко. Доближавам се до говорителя и казвам на Моника, прекрасната ми секретарка, да направи едно кафе за човека пред вратата и да му каже да изчака още 10 минути. Времето напредва, вече е 22 часа ,но работата неспирно продължава да се трупа. Истината е ,че никога като по млад не съм си дори и представял колко зает бих могъл да бъда... аз Десислав Стоянов- Змея на мафията . Един от поредните прякори за мен... жива легенда или просто поредния човек тръгнал по странните пътища на живота. Секунда след секунда и минута след минута, табакерата ми стои притворена и ме приканва за още една пура.. да ще ме убият ,но и без това вече няма значение след всичко случило се, поредния никотин в нечий бял дроб. Дали да усетя отново горчивата целувка на този сладострастен убиец или да поканя чакащия човек за да получи и той своята аудиенция. Колко много хора влязоха през масивните букови врати вдъхващи респект, колко много от тях са сядали в меките червени кресла, колко от тях са поглеждали през панорамния прозорец виждайки света от едно ненужно високо място, колко много от тях са забелязвали червените завеси със златисти пискюли ,колко от тях са обръшали и внимание на рафтовете с книги, доклади папки и какво ли още не... Добри времена бяха когато всичко беше толкова просто, но явно да се управлява империя не е нещо лесно нали ? Всяко едно късче от огромния кабинет е направено така ,че да вдъхва респект към влизащия... ах суета . Как ми се иска просто да полегна и да поспа, стар съм вече за тези работи. Часът е вече 22:30 дъжда продължава все така безкрайно и непроменливо ,а пурата ми вече е изпушена .. от мен разбира се, от кой друг? Кой глупак, би си позволил да дава луди пари за едното "удоволствие", освен онзи фрашкан с пари? Интересен риторичен въпрос,а мислите продължават да препускат ,а дъжда продължава да вали, а времето си минава, а секретарката скучее и чака да и свърши работното време. Поредния ден отмина за поредния "човек" ако бих могъл да се скрия зад това определение...
-Моника, покани госта в моя кабинет.-чу се моят глас през нейната слушалка.
-Но шефе той е на път да си тръгне!- прозвънтя нейното медно гласче.
-Задръж и му кажи ,че имам време за него сега. Иначе кой е той всъщност?
-Ами, представи се за Красимир Танев.
А Красьо или Падушката както му викахме преди. Интересен човек беше, но от доста време не съм го виждал. Жалко за прякора уви, получи го по един толкова глупав начин. Преди да срещнеш него, никога не би успял да си представиш колко и всъщност какви работи може да направи един простосмъртен човек с една възглавница.
-Покани го вътре.
Не ми се наложи да чакам дълго. Всъщност само една минута. Двадесет секунди да слезе асансьора до партера и 30 секунди за да се качи до 48-ят етаж на небостъргача... Толкова високо.
Вратата проскърца.
-Как е Падушка?
-Здравей Десо извинявай ,че те безпокоя толкова късно но се опасявам ,че е достатъчно важно за теб. Всъщност те засяга лично.Страхувам се ,че вече подслушват и телефонните линий, затова не се обадих.
-Подслушвани, от кого? Полицията?
-Не, това не е поредната мижава акция на куките.
-Ами? Някакви догадки? Едно ти гарантирам, със сигурност не са извънземните. Хайде изплюй камъчето, защо дойде чак от Сандански, до тука, в Бургас?
-Сещаш ли се за малката зделка със Дивите вълци, онази сръбска банда от нехранимайковци? Дето техния склад за Едро и Дребно е близо до северната ни граница със Сърбия. - промърмори той. Все едно не искаше да бъде чут ,но нямаше друг избор за него. Или ще доносничи, или ще сервираме главата му алангле на красивата му съпруга и двамата му синове. Ние нямаме място за грешки. Е, възможно беше и да е приготвен в стил бетонирани крака и да го оставим със сос от морска вода.. или по точно във сос от морска вода.
- Падушка, какво увъртаж?
- Ами.. как да ти го кажа, оказа се ,че наш'те хора си били хванати на граничния пунк като са се опитвали да пробутат пратката.. Сега Вълците заплашват ,че ако не си получат стоката ще ни забранят достъпа до Склада.. е поне или ще се опитат.



И втората част писана от Абоминаре
Спомени-


Беше късно вечер, а аз все още не бях пиян. Това бе нещо необичайно за мен, но и не мислех от сега да започвам със трезвеността. За това и се запътих към бара "Кривата Лопата". Бара бе на Жоро Трафика. Преди беше един от нас, но напусна заради семейството си. Когато влязах в бара всичко беше задимено. Поздравих някои познати фигури и се насичих към бара. Жоро ме позна и се усмихна, след което ми каза:
-Как си Нака.
-Все още трезвен - овърнах му аз
Двамата се засмяхме, след което продължих
-Как е семейството ти?
-Ами много са добре. Дъщеря ми скоро дори ще се жени. Естествено и ти си поканен, ако искаш де.
-Хм... съмнявам се, че ще имам. Скоро ще се наложи с Десо да идем в Турция, относно зделката. Ако свадбата се окаже в ден в който съм тук с радост бих дошъл.
-Разбира се. Но тя още повече ще се зарадва и ако дойдеш.
-Да знам, но просто обстоятелствата може да не ми го позволят.
-Разбирам.
След около минута тишина аз заговорих:
-Знаеш ли? Докато идвах на сам се замислих за едно време. Спомням си времето още преди да те срещна, а и след това. Все пак ти ме вкара в бизнеса.
-Да и аз си спомням. Времената бяха добри, но се промениха.
-Така е - съгласих се аз. Налей една бира.
Докато си чаках бирата, запалих една цигара и се оставих спомените ми да ме заливат.

-Спомени... спомени... бяха толкова много, че дори незнам дали ги помня всичките.
-Така си е. Дори аз лично не си спомням всичко - потвърди Жоро.
-Не нямах точно това предвит. Твоето е от възраста, а моето от прекаленото напрежение постоянно през всичките тези години.
Жоро ми се усмихна злобничко и ми рече:
-Какво имаше предвит с това че било от възраста, а малкия. Не мисли, че все още немога да те ступам.
Засмях се, а той след мен, след което му казах:
-Жестоката истина е, че вече никой от нашето и по скоро моето поколение, нито му се занимава, нито го бива вече. Всеки е уморен и изтощен от вечната битка, която се състои предимно в оцеляването. Макарче, след като се приспособи човек, това става неизменна част от живота му или по скоро навик.
Точно така казах си аз на ум "навик за оцеляване" ,
-Сега пък какво искаше да кажеш с това "по скоро от моето поколение". Да знаеш че има хора на моите години, които все още са много корави - думите му просто ми минаха през ушите и аз си продължих:
-Мамка му. Дори не си спомням, защо ми беше да се забърквам във всичко това. Само ако някой на времето ми беше казал, че всичко стои така аз щях да...
-Щеше да го отдръпнеш от пътя си и вероятно да му кажеш, че не знае какво говори - прекъсна ме като допълни Жоро
Аз го изгледах замислено. Вероятно наистина щях да напрая това. Тогава от това се печелеха най-много пари. Пари които трябваха на всеки.
-Ех тази България, ех този Бургас, ех този Изгрев.Изгрев беше хубаво място. Тогава то беше под мой контрол. Вероятно ти и твоята банда бяхте искарали късмет, че правихте далавери на моя територия, защото по онова време едва ли някой би направил онова, което аз направих тогава.
-Да... този ден никога няма да го забравя. Правехме поредната сделка с хероин, когато околко шестима от твойте хора ни забелязаха. Незнам как съм си мислел тогава, че сме имали шансове срещу тях, въпреки че имахме численното превъзходство на 15 човека. После те ни доведоха при теб. Все още не мога да разбера как ти хрумна да ни предложиш такова нещо.
-Ами много просто, когато ви въведоха в моят кабинет, забелязах във всички ви онзи пламък който ми трябваше. Вие бяхте не само млади и силни(поне на пръв поглед), но и доста смели и едновременно с това глупави, за да решите да правите сделки на моя територия.
-И ни нае заради всичко това?
-Е щом задълбаваш нещата ще трябва да бъда честен с теб. Всъщност ви наех защото ми трябваха хора.
Усмихнах се без да кажа нищо, оставяйки го да продължи
-Знаеш ли? Още когато ви вкарваха в кабинета ми ти ми направи най голямо впечетление.
-Заради мускулите, прическата, очите - опитах да отгатна аз
-Не просто имаше най-много синини, а и имаше заседнало желирано мече между зъбите. Когато напуснах ти все още неги бе отказал. За теб те бяха нещо като наркотик.
-По скоро анти-наркотик. Когато се бях пристрастил към хероина, ми дойде на ум , как да се отърва от това. Отговора бе пред очите ми постоянно и той беше желираните мечета, поне бяха по безвредни от хероина, макарче развалят зъбите. Винаги имам по минимум едно пакетче в себе си.
След което бръкнах в джоба на шлифера си и искарах едно половин пакетче желирани мечета. Естествено първо почерпих "старчето", а след това и себе си. Аз лично макар и да не пуших, случваше се човек под постоянно напрежение като мен да запали веднъж, два месечно. Но иначе моята страст беше алкохола и желираните мечета. На едни алкохола действа, като метод да забравят нещо, или да спрат да мислят. Докато при мен ефектът е точно обратен, когато съм тряскън до козирката мисля най-добре, виждам плетеницата пред която съм се мъчел в трезво състояние, напивам се и се оказва че е лесна, е естествено когато бях пиян налитах много на бой и други работи. Това бе един от до някъде проблемите ми . Докато се бях унесъл в мойте мисли Жоро вече си беше запалил пура и ми говореше нещо, от което успях да чуя само:
-... и така накрая този твой алкохолизъм щете съсипе.
Аз се исмях и му отвърнах:
-На мен ли ми говориш за проблеми, ами това твое пушене. Стар кумин.
-Пак намекваш нещо за староста. Казах ти, че все още мога да те смачкам даже с една ръка.
Двамата изведнъж избухнахме в смях.
Той отпуши бавно от пурата, след което заговори:
-Когато наех теб и твоята банда, вие бяхте 15 човека. В последствие станахте 14. Човекът който напусна бе твой брат. Не пратих никой да го убива или да му търси сметка, защото бяхте братя, но ми е чудно ти какво направи, за да го спреш.
Придобих по сериозен поглед отпих няколко глътки от студената бира и заговорих:


Приятно четене