Такам... това е нещо от сорта на разказ (но май ще се окаже повече като книга ^^'''), който започнах преди няколко дни...

Не е свързан с някое аниме или манга ^^'' и е във формата на дневник... и в общи линии съм си обещала, че във всяка глава ще има поне една истинска част (преживяна от мен в този ден/дни), ако сте прекалено любопитни коя е тя ми пишете ЛС ^^''

Главите са кратички (за което съжалявам...) и не знам през колко време ще излизат (няма смисъл и да питате ^^'')

И... без повече обяснения, Enjoy ^-^


Глава 1

-Добре, кажи ми какво помниш...

-Очите ми отново се изпълниха със сълзи, една се търкулна по бузата ми и тихо падна на вече влажната възглавница. Отново сама... или по- точно отново изоставена... ужасно е... това изгарящо чувство, точно преди парещата капка да се отдели от окото ми; начинът, по който усещам всяко хлипане; и като че ли чувам гласа му отново и отново.... тази болка в гърдите... мъчително е...
Защо боли толкова?

Чух потропване на вратата и гласа на мама. Дори не разбрах какво каза... станах, заключих вратата и отново си легнах... там, където се чувствах най- сигурна.

Ново потропване, нов повик. Не исках да изляза... прекалено бях изтощена... едва си поемах дъх от сълзите, които вместо да намаляват, продължаваха да се увеличават и с всяка секунда болеше повече...

-Отвори вратата!- Единствените думи, които различих... гласът на баща ми... не ми се искаше да отварям... щяха единствено да ме засипят с безмислени... дори глупави въпроси... нямаше да отговоря на нито един от тях...

Защо стана всичко това?

-Продължи спокойно....

-Чу се странен звук... отворих очи... в началото всичко беше замъглено, но след секунда видях светлината на телефона си, който сега вибрираше и се местеше шумно по нощното шкафче. След няколко секунди започна и мелодията, която бавно ставаше все по- силна и по- дразнеща... Помръднах ръката си неволно. Бутнах телефона от шкафчето... явно се разглоби от шумното падане, защото след секунда всичко замлъкна отново... Ново почукване на вратата... нямаше да стана за нищо на света...

Какво съм направила?

-Не се обвинявай...

-Странно бръмчене... много близо... пред мен се появи все още въртящата се бургия на бормашината, която след секунда се строполи от ръцете на баща ми… Какво искаха от мен? Започнаха очакваните въпроси... само гледах напред... просто бях изморена...

Дали ще свърши скоро?

-Вече е свършило, дете... продължи....

-Оставиха ме на леглото в спалнята и отидоха нанякъде. Мама плачеше... чудя се защо...

До леглото имаше стъклена бутилка... странно, досега не съм виждала такива... На входната врата се почука... след това се чуха стъпки и непознати гласове... шепнеха си...

Взех бутилката... не знам защо, чувствах се странно... все едно всичко свършва...

Какво остава след мен?

-Не се безпокой, дете, ще намериш отговори на всичките си въпроси... довърши историята си.

-Счупих бутилката в рамката на леглото... имаше малки кристалчета, които проблясваха заради малкото светлина, която се процеждаше през пердетата, имаше и по- големи парчета... Взех едно от вторите и го приближих до китката на другата си ръка...

Кръвта, която потече толкова силно... беше някак красива... по странен начин ми донесе и усмивка... Докато затварях очи чух и някакъв вик... беше мама...

-Ясно.. и си спомняш само това?

-Да... предполагам...

-А това момче, заради което е станало всичко...

-Да?

-Помниш ли как се казва?- събеседникът ми потърка ръце злобно. Не му отиваше този тип държание- беше средно висок, с прошарена от годините и напрежението коса, с кръгли очила... Този господин стоеше пред мен, когато се събудих преди малко... просто ме попита какво помня... преди това спомена нещо за Отвъдното, но... не знам до колко мога да му се доверя... а може би просто сънувам...

-Е?- замислих се.... не помнех почти нищо от преди сълзите си...

-Не зная...

-Да, ясно... Силвър каза, че доста хора не помнят някои значими неща след смъртта си.. Е, сигурно поне можеш да го опишеш...- затворих очи в опит да си спомня снимката, която държах до възглавницата си... нищо.

-Не... не помня нищо...- седнах на земята замислена

-Не се притеснявай, и аз не помнех някои детайли в началото- блага усмивка замести злобата по лицето на мъжа- имам нещо за теб- той ми подаде нещо като книжка

-Какво е това?

-Подаръкът за всеки новодошъл- дневник- отворих го... –записвай преживяванията си тук, ще се чувстваш по- добре
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Надявам се този дневник да бъде прочетен...
10.04.
Отвъдното

PS: ако имате критика, не се притеснявайте да я споделите

Неее, ни най - малко не се притеснявам да я споделя.

Така

Леко изтърканите идеи, използвани от даден автор могат да бъдат компенсирани единствено с много добc, стил и увлекателно разказване на историята. Такова нещо в първата ти глава аз не открих - вместо да е дълга и описателна тя е кратка и доста объркана, което не предразполага читателя. Виж, ако изпълнява ролята на увод, то тогава що - годе си се справила. Не успях, обаче да хвана нишката. Ясно стана, че тя разказва история. Някои тирета за пряка реч не си бяха на мястото и не се разбираше кога се случва цялата работа - в разказа на момичето или в дадения момент.

Още нещо

Многоточията не оправдават липсата на препинателни знаци. Лично мен прекомерната им употреба ме дразни. А на теб всяко второ изречение завършва с .... А когато ги използваш вътре в изречението, поставяй запетайките.

Накрая

Прекалено много мъки, прекалено малко разяснения. Нищо, ама нищо не знам за главната героиня. Надявм се в следващата глава да разясниш нещата.

И все пак ще следя историята. Може би бъркам, ще видим по нататък.

ПП

- Не открих правописни грешки, за което те поздравявам.

тъй, за идеята... може би просто няма да ти хареса ^^' стила се надявам да го изчистя
многоточията са ми слабост... {уф, ето пак xD} просто не мога без тях... те са паузите, когато аз {героинята} говоря, защото все пак разказвам как съм се самоубила, не един летен ден в парка О,о
мъките... еми погледни заглавието ^^' предполага се да е нещо по- болезнено {а и аз главно за това пиша ^^''}
радвам се, че ще я следиш, надявам се да не съжаляваш ^-^

PS: frozen, мерси ^^

Няма лошо да има мъки, просто ти не си ги изразила убедително.




Добре де, признавам си - не съм много по мъките.

Наистина е много готино.Ъъъ какво да кажа аз си падам по подобни неща.Продължавай да пишеш защото е наистина интересно.

Ами аз вече ти казах мнението си, но нищо... Харесвам тази първа глава, а тази обърканост, за която говори mandra, ми допада още повече.
Не знаех, че ще има моменти от твоя живот. Изненадваш ме, както винаги.

Добро е^^
Браво solecito

Много ми хареса идеята и определено ще следя фика. А за героинята сигурно ще неучим повечв нататък.

Радвам се, че ви е харесало ^-^
btw, може ли да е "разказ", не "фик" ^^'' повече му отива, знам ли ^^''

Както винаги интересно. Ще се радвам да прочета още.

Ами... Мандра е казал най-важното, но аз ще допълня, че аз обичам апосиопезите, даже много, но понякога, като са много, показват нерешителност и несигурност във собствените ти умения да описваш точно идеите си.

Пак ли любовни мъки бееее? Иначе е интересно
Браво!

не се ли научи, че аз за това пиша?
нататък няма да е така, за момчето {съм планирала} да се говори само още 1 път в текста... но.. ще видите ^^'' според мен става по- интересно нататък ^^''

радвам се, че ви е харесало

ето я 2 глава... м... на места диалозите ми се струват сухи, но вие ще кажете какво да поправям а защото mandra каза, че не разбира къде е пряката реч, съм я направила удебелена, дано така е по- добре ^-^ so... Enjoy:

Глава 2

-Знаех, че няма да издържиш...

-Нищо не знаеш!

-Хм...

-Не знаеш нищо! Нищо! Не ме познаваш изобщо! Ти не- той запуши устата ми, не ме остави да довърша... приближи се и спокойно ми
прошепна:

-Обичах те... обичах те, глупаче... просто нямаше как да ти го кажа...
-------------------------------------------------

-Ей, събуди се! Добре ли си? - разтърках очи... явно съм сънувала...- Е, в чий сън беше?

-В чий... какво?

-О... забравих, сънуваш за първи път...

-Не сънувам за първи път!

-Е, замисли се... откакто си тук е за първи... нали?

-Да, предполагам...

-Виж, тук не сънуваме ние.

-Какво искаш да кажеш?

-Когато заспим влизаме в нечий друг сън... сън на някой, който си мисли за нас.

-Значи съм сънувала нещо чуждо?- помислих си нещо съвсем различно- той е мислил за мен, обичал ме е, а аз загубих всичко...

-Докато не те забравят, винаги ще сънуваш чуждите мисли и ще присъстваш в чуждите сънища... както каза Силвър- Няма как да се измъкнеш, всички сме така

-И ти- не ми позволи да довърша, сведе глава и започна да разказва:

-Не... сънувах само 3 пъти... чуждите сънища са красиви, ще го узнаеш, когато започнеш да спиш в пълен мрак; когато ти се струва, че спиш с векове и единствено се изморяваш повече...

Помня... когато дойдох тук ми казаха, че ще сънувам и ще е тъжно, ще ми е мъчно за всичко, което безвъзвратно съм загубил- за живота, за приятелите... първите три нощи сънувах приятелката си... събуждах се разплакан. А сега само мечтая за това... дори единствено в съня да мога да я докосна, да се вгледам в блестящите й очи, да чуя звънкия й глас...

-Съжалявам... - това, че е сънувал само три пъти, явно значеше, че е забравен... толкова бързо- сигурно го е боляло

-Недей! Хм... като се замисля... само си мечтая да не бях гледал онзи филм- силен и неестествен смях, дразнещ... изкаран от дебрите на явно измъчената му душа, докато от очите падаха няколко сълзи

-Не разбирам...

-Да, още нещо, което забравих да ти кажа... съжалявам, Силвър ме праща за първи път на подобна задача. Тук изглеждаме както поискаме... или по- точно както изглежда нашият идол... доста интересно явление. Имаме си доста еднакви хора... а има и доста, които изглеждат като себе си, защото нямат точно определен човек, на който да се възхищават...

А аз... няколко дни преди да загина в онази нелепа катастрофа, гледах един филм. Главният герой изглеждаше... всъщност, защо да ти го описвам- така изглеждам аз сега... но това, което ми направи впечатление беше държанието му. Един истински джентълмен, който пленяваше сърцата на всички жени... Исках да съм като него- и ето- отново този неестествен смях преди да продължи-а ти всъщност си харесала доста интересно момиче... – нямах представа като кой изглеждам... идол? Не съм мислила за подобно нещо досега

-Как изглеждам?

-Ела с мен, ще отидем до града и там ще се погледнеш- станахме от странната земя, посипана с цветни камъчета и тръгнахме напред... където и да беше това напред...

Ходихме в мълчание, всеки отнесен в собствените си мисли. Все още не можех да си обясня... той ме е обичал...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
На хоризонта се появи нещо, прилично на къща- малка и едноетажна, с табела, чиито надпис все още не можех да разчета.

-Ето, още малко. Това е къщата на Карла, тя е приятна жена, тук е дори преди мен...

Стиганхме след още няколко минути, на табелата пишеше „Алъро”

-Така ли се казва градът?

-Да, но сме доста далеч от него, сега ще останем при Карла, а утре ще продължим...

-Чакай малко... дори не знам как се казваш...

-Тодор- казвакки това, той пристъпи напред. Вратата скръцна и ни откри не много голяма, но добре обзаведена стая, в чийто най- далечен ъгъл, на люлеещ се стол, седеше една побеляла жена и четеше.

Когато ни видя, тя затворя книгата и се изправи, приближи се към мъжа и го прегърна:

-Тодоре, откога не сме се виждали! Защо минаваш по този остарял път? - той обърна глава към мен:

-Това момиче...

Разговорите бяха кратки, набързо обясних какво е станало с мен, но не разказах за съня си- щяха да ме помислят за глупава. Казаха ми да си почина, а утре ще се видя... пиша това на тъмно, след малко ще заспивам... единствено се надявам отново да го сънувам- така поне ще зная, че още мисли за мен...

11.04.
Отвъдното

Разказа беше чудесен и много различен от всичко, което съм чела. Чакам с нетърпение следващата глава.