Реших и аз да пусна нещо
Критиката е задължителна
(N/A: Направени корекции на 08/19)
Част първа
„Добре, тръгвам си!” усмихна се Сакура през отворения прозорец и двигателя на колата изпусна силен, нездравословно звучен рев, когато натисна газта и запраши по пътя.
„Чакай! ЧАКАЙ! Сакура!”
Вместо да спре колата Сакура натисна бибитката и изчезна зад ъгъла.
„Багажникът е все още отворен, идиотке.” извика Шоу, но нямаше кой да го чуе.
Току-що бяха свалили последния кашон от колата, готови да ги качат нагоре по стъпалата до новия апартамент на Шоу, когато Сакура внезапно си спомни, че имаше час при доктора и трябваше да си тръгне. Сестра му винаги беше такава. Със сигурност нямаше среща с доктора, но с неговия малък доктор. Да, това трябва да е.
„Що не се застреляш...” промърмори Шоу, като клатеше глава, а после погледна към седемте кашона, които сега стояха по средата на улицата, блокирайки пътя - и всеки тежък като хладилник. Беше горещ ден през късния Юли, около обед, и ризата на гърба му се беше просмукала с пот само с ваденето на кашоните от колата.
„Ах, ангели, помогнете ми, ще умра! Знам го. Ранна, мръсна смърт. Надявам се да нямаш угризения, Сакура. На бас, че майка ще те намрази тогава. Какво говоря, тя вече те мрази.”
Шоу вдигна един от кашоните на рамене, като го подпираше на една близкостояща кола и тръгна. Току-що се беше преместил на това място, нов хубав жилищен комплекс в предградията на Токио, за който плати с парите от неговата първа стабилна работа като сериозен писател. Добре де, технически пишеше глупави рими за детски книги, но кой го е грижа за детайли като тези? Можеше да плати наема и да се премести от къщата на родителите си, а на 24 беше повече от закъснял, нали?
Чувстваше се като Гърбушкото от Нотр Дам, бавно придвижвайки се нагоре по стъпалата, които водеха до вратата на апартамента му, а носът му почти докосваше земята заради товара на гърба му.
„Никога... повече... няма... да изпуша... и една цигара...” изричаше запъхтяно с всяка крачка, която правеше. Благодарение на бог живееше на втория етаж. Ако беше избрал другия апартамент на четвъртия етаж, както първоначално беше планирал, щеше да извърши ритуално самоубийство. На място. Без майтап.
Когато стигна до края на стъпалата и се облегна на стената с ръце отстрани, опитвайки се да си поеме въздух, вратата на апартамента до неговия се отвори леко. Той погледна в две тъмни, мрачни очи, които се взираха в него равнодушно.
„Тежко, а?”
Мрачните очи очевидно говореха. Това му напомни за един от тези филми, в които главният герой обикновено...
Втренчи се в тъмнината отвъд вратата, опитвайки се да съзре нещо, но не беше необходимо, защото вратата се отвори и Шоу можа да види кой му говореше. Видя високата и слаба фигура на мъж около трийсетте, неговата дълга до положението на брадичката му коса, спретнато сресана, облечен в пижама и бяла тениска. Четка за зъби висеше от устата му и го гледаше с безизразно изражение.
„Нужда от помощ?”
„Ъъм, да... би било страхотно, благодаря. Тъкмо се нанасям,” каза Шоу, като се смееше неловко. Беше минало обяд, а този мъж се разхождаше наоколо по пижама...
Колко готино... сякаш, не ме е грижа за света, живея си сам живота... хехе... Шоу се надяваше сега, че няма да му се налага да взема пари назаем от него...
„Да, помислих си!” мъжът в пижама каза, като затвори вратата. „Изчакай за секунда.”
„Аа, добре. Благодаря ти.”
След като това, което изглеждаше като вечност в горещия ранен следобед, ризата на Шоу беше още по-мокра сега, вратата отдясно му се отвори отново и съседът му излезе, сега носеше изтрито дънково яке над панталона на пижамата си и бялата си тениска и джапанки на краката си. Всъщност му беше отнело само пет минути да си вземе якето... добре... този мъж беше готин...
„Манахара.”
„Какво?” Шоу погледна съседа си, пот капеше от челото му в очите.
„Манахара Кеничи. Това е името ми.”
„Ах, извинявам се. Ямагучи Шоу. Приятно ми е да се запознаем.” Шоу се наведе леко, но Кеничи вече беше минал покрай него надолу по стълбите.
„Да, да... сега, да започваме ли?”
Отне им около час да придвижат всички седем тежки кашона нагоре по стъпалата до жилището на Шоу. Сега стояха в кухнята му, Щоу дишаше тежко, докато Кеничи изглеждаше сякаш се е върнал от бърза разходка.
„Може ли да пуша?” попита Кен, като извади кутия цигари от джоба на якето си.
„Да, давай,” отвърна Шоу, навеждайки се напред, ръцете му на коленете, все още пухтейки.„Не си свикнал на много, а?” каза Кен с шеговит тон на гласа си, когато запали цигарата си.
Шоу погледна към по-възрастния си съсед, свивайки очите си в шлиц.
Е, зависи за какво говорим, идиот...
---------------
Няколко часа по-късно, след като беше посетил магазина за чанта, пълна с bento, и две бутилки уиски, Шоу стоеше пред вратата на Кен с вдигната ръка, готов да почука.
„Добре, напред.”
Когато почука на вратата, тя издаде скърцащ взук и се отвори бавно. Нямаше никой зад нея. Добре, това беше лошо. Обикновено, ако хора влязат през такава врата във всеки филм, който гледаш, никога не излизат отново... ще бъда...
„Ехо? Някой вкъщи?”
Шоу влезе в коридора предпазливо.
Такъв съм любопитко, наистина, помисли си той. Би трябвало да изчакам да ме покани. Да влизаш в апартаментите на други хора като този е... е...
Когато Шоу стигна до входа на хола на Кен и се огледа иззад ъгъла, замръзна на място, не можеше да каже и дума.
Стените бяха покрити с някои от най-красивите картини, които някога беше виждал. Имаше малки картини, големи, колкото книга, които висяха до по-големи, които заемаха почти стената. Мотивите бяха поразителни. Ятата птици на едната, огромните гори и хълмове на друга. Една имаше цвете, обиколено от пеперуди на нея, друга по-далеч долу показваше огромен водопад, заграден от дървета. Шоу пристъпи по-близо, изучавайки всяка картина внимателно, като се уверяваше, че не е пропуснал никакви детайли. Усети тръпки да го полазват.
„Харесва ли ти, каквото виждаш?” чу Кеничи да казва и се обърна, сепнат, както крадец хванат при кражба.
Кен стоеше на входа на хола, облечен в отпуснати дънки, и неговата бяла тениска (ако беше същата бяла тениска), беше покрита с петна боя. Беше се подпрял на касата, ръце скръстени, чанта, висяща от едната му ръка, и запалена цигара в устата му.
Усмихна се.
„Аааа... извинявам се; не исках да нахлувам така... Почуках и вратата беше отворена, и аз...:
„О, беше ли?” каза Кен, като се приближаваше към него разсеяно и затвори вратата за верандата, която беше отворена. „Предполагам, че трябва да бъда по-внимателен тогава. Открадна ли нещо?”
„Какво? Какво казваш, разбира се, че не. Аз...” Шоу го погледна малко неловко.
„Хахахахаах, наистина си странен,” изсмя се Кен и го удари по рамото. „Отпусни се, просто се шегувах. Е, какво има в чантата?” опита да погледне вътре през бялата найлонка.
„О, донесох малко bento и ето, бутилка уиски. Това е, задето ми помогна по-рано. Благодаря ти много.” Шоу се поклони леко и му подаде бутилката.
„Хмм, предполагам, че имаме достатъчно от това?” каза той и извади малко bento от чантата си. „Надявам се да си гладен. Нямам намерение да го хвърля.”
Част втора
Шоу и Кен прекараха следващите два часа в ядене и пиене на уиски от пластамсови чаши. Разказаха си историята на животите си: кое училище бяха посещавали, какви работи са имали... и не отне много, докато бутилката уиски не срещна съдбата.
Е, не беше трудно да познаеш, че Кен беше художник, но Шоу беше впечатлен да узнае, че вече е имал няколко изложби в цялата страна и че картините м у бяха продавани на доста висока цена. Изглежда Кен живееше живота си малко или много само за себе си, незаинтересован в сближавания с вътрешните кръгове прекалено много и главно живееше за изкуството си. Шоу респектираше това. Означаваше, че върши това със страст и хората като него бяха много по-интригуващи за него, отколкото масите работници с бели якички, които срещаше във влака всеки ден на път за агенцията. Не му се струваха живи... Но Кен определено живееше и дишаше точно там, в другия край на масата срещу него, и изглежда отвръщаше на любопитния му поглед от време на време, когато вдигаше поглед от питието си.
Бавно навън мръкваше и разговорът им стана по-спокоен през последния час и половина, откакто уискито беше започнало да действа.
„Значи си писател?” каза Кен, като отпи от чашата си и пушеше цигара. Той кимна. „Това е добре. Добра професия. Честен занаят.”
„Не знам за това. Имам предвид, колко често можеш да използваш думите „цвете”, „река”, „трева”, „дърво” без да се повториш?”Шоу се засмя. Да, детската литература, помисли си. Не е, което обикновено наричаш „добра професия”.
„Хм, зависи за какво мисля, това е всичко, което рисувам... реки, цветя, дървета. То е нещо, което е било там преди и което ще бъде след нас там. Предполагам затова го харесвам. Толкова е съществено.”
„Ъррр, да, да. Знам какво имаш предвид. Съществено, така е. Наистина съществено.”
Наистина, какво си мислиш, да изричаш тези велики думи? Помисли си Шоу, поглеждайки към Кен, леко усмихвайки се. Уискито наистина замая главата му. Чувстваше се малко замаян, но трудно се даваше. Красив си и си готин, и художник, и всичко, няма съмнение, че... но знам как да пия...
„Какво е това там?” Шоу посочи към покрита картина на стенда близо до вратата за верандата. Изглеждаше огромно под ленената драперия.
„По това работя в момента. Все още не е готово.”
„Може ли да видя?”
„Няма много за гледане, но давай.”
Шоу стана леко клатейки се и закрачи към стенда и махна покривалото.
Имаше две фигури на картината, незавършени, но скицирани преди на неопределен фон. Беше картина, представяща две фигури, които правеха секс. И... двете бяха мъже. Добре... това беше неочаквано, помисли си Шоу. Не, чакай. Не беше съвсем неочаквано... Искам да кажа, хайде, той се разхождаше наоколо по пижама цял ден и все пак изглеждаше... някак си възбуждащ. Кой нормален мъж би сложил нещо като това? Не познаваше някой, който би...
„Хм? Харесва ли ти?” каза Кен спокойно, като си наливаше друга чаша с уиски.
„Ърр... Хубава е... Толкова... гейска и всичко. Мисля, че трябва да отида до банята.”
„До входа е, първата врата вляво,” чу го да казва, но беше твърде късно.
Шоу се обърна прекалено бързо и кракът му се закачи в килима. Загуби баланс и падна.
Преди да падне на пода видя пеперуди да го наобикалят, реки да текат пред него, цветя да растат върху него и двама мъже да правят горещ и страстен секс точно пред него. Какъв прекрасен сън! помисли си той, преди стята около него да започне да се върти повече. После всичко стана черно.
---------------
Когато отвори очите си, бавно, сякаш се събуждаше от дълъг сън, видя Кен наведен над него, който леко му биеше плесници.
„Ехо, тук ли си? Добре ли си?”
Лежеше на кошетката му в хола. Бавно се опита да стане, държейки се за главата. Болеше, сякаш някой го беше ударил с бутилка или нещо подобно.
„Какво стана? Да не би да съм припаднал?”
Кен се засмя.
„Не, не съвсем. Просто падна и удари главата си.”
„Ъх... извинявам се, задето съм такава беля.” Шоу погледна надолу към себе си и забеляза, че ризата му беше разкопчана, чак до стомаха му.
„Не си никаква "беля". О, ризата, аз го направих. Помислих си, че може да ти е горещо или нещо такова, докато си в безсъзнание.” Погледът на Кен обходи гърдите на Шоу, когато каза това, само за кратък миг. Но Шоу незабавно забеляза, че имаше повече зад това.
Беше явно, че Кен харесваше, което вижда. Пиян или не, не беше трудно да се каже...
Значи затова било всичко, помисли си Шоу. За това дойдох тук? О, да, знам какво се опитваш да направиш... помислил си си, че може да ми е горещо? Но какво, ако... вече ми е горещо?
Наведе се напред бавно, усмихвайки се съзнателно, като търсеше устните на другия със своите собствени и целуна Кен, който изглеждаше леко изненадан първоначално, но не се отдръпна. Напротив, затвори очи, отдавайки се на предложението, направено му. Скоро и двамата се целуваха жадно, галейки телата си взаимно, с плъзгащи се ръце под ризите, бродейки по кожата.
Това ли възнамерявах от самото начало? помисли си Шоу. Това ли беше причината, поради която дойдох днес тук? Това е неочаквано, но не е лошо... наистина, никак лошо...
„Хей... кажи ми за тази картина... За какво е?” попита Шоу, като целуваше врата му. Сега Кен леко стенеше, когато скоро Шоу започна да докосва най-чувствителните части от тялото му, без да се въздържа.
„Нищо. Беше просто скица, която нарисувах някога отдавна, но някак си не мога да я довърша сега.” Той си пое рязко въздух, когато Шоу се отърка в него, с ръка между краката му.
„И защо така?” измънка Шоу, когато Кен се притисна до него, връщайки услугата.
„Не знам... нещо липсваше... Знаеш, трябва да си в настроението да завършиш картина и трябва да изпитваш страст...”
„Както сега?”
Кен шепнеше в ухото му.
„Да, както сега.”
„Добре... Нека да я завършим...”
Шоу се освободи от прегръдката му и изправи по-големия. Озоваха се пред стенда с картината.
„Искам да рисуваш...” изстена Шоу, като седеше зад Кен и бавно го разсъбличаше.
Кен се засмя задъхано.
„Как си представяш да рисувам, докато ти правиш това...?” той обърна глава, когато Шоу започна отново да докосва неговите чувствителни места.
„Не знам,” каза Шоу, „... но ти си професионалист, така че ще измислиш нещо.”
През следващия час или два, докато Шоу внимателно галеше и милваше всяка част от тялото му, Кен рисуваше и оцветяваше. Понякога Шоу го насочваше за определено място да рисува, като му шепнеше в ухото, понякога се концентрираше само върху Кен и как да се погрижи за тялото му. Кен стенеше от време на време и се опитваше да се обърне и да го целуне, но Шоу винаги го насочваше към картината.
„Не сега...” той мънкаше, „само когато свършиш...”
Накрая, след като постави и последните щрихи на картината, Кен остави четката си.
„Това е...”
„Готова ли е?”
„... А-ах... Да... предполагам.”
„Такава ли я искаше? ...Нищо ли не липсва?”
„Н-не, идеална е.”
Шоу увеличаваше натиска си в тялото на Кен сега, едва въздържащ се.
„Добре... да отидем в леглото, тогава...”
---------------
Утринното слънце изгаряше очите му, когато Шоу се събуди. Един бегъл поглед върху часовника на китката му му каза, че е едва 8:30. Огледа се.
Беше в спалнята на Кен, очевидно. Предишната вечер, когато правеха любов, беше прекалено зает да го забележи, но стените бяха претрупани с най-хубавите картини, подобни на тези в хола. Но... на никоя от картините нямаше хора. Никоя от всичките. Всички видове мотиви висяха по стените, но никоя не показваше хора. Защо беше така? Може ли да е, защото Кен никога не беше в настроението да рисува хора, защото той предпочиташе да си живее за себе си, сам...?
Шоу се огледа. Къде беше Кен, между другото? След като правиха заедно това цяла вечер, той не би трябвало да може да стане или да се разхожда наоколо, помисли си той, като се смееше на себе си... Добре, всъщност той свърши първи, но той беше по-младият, така че беше нормално. Но все пак...
Спомни си докосванията и целувките и как Кен гледаше, когато свърши... Шоу се усмихна. ...Красив и готин художник, а? Да, и приятен на всичкото отгоре...
Той стана от леглото и си наметна одеяло, при положение че климатикът работеше от ранни зори и му беше студено.
Влезе в хола и там го и намери.
Кен стоеше пред картината, която нарисуваха вчера. Слънцето грееше през прозорците и навън светът все още се събуждаше. Шоу се спря за секунда на касата; наслаждаваше се на гледката на мъжа, с когото беше правил любов снощи. Като него, Кен беше гол, с изключение на одеялото, което изглежда просто беше наметнал на раменете си и първоначално не беше забелязал присъствието му, защото се беше фокусирал върху картината. Цялата нахакана, готина поза, която си спомни Шоу от първата тяхна среща вчера изглежда беше изчезнала напълно.
Шоу отиде до него и обви ръце около него изотзад, като покри и двамата с неговото одеяло. Хвърли дълъг поглед в картината. Беше все още мокра. Явно Кен беше направил няколко последни корекции, когато Шоу е спял. Все още показваше двама мъже, правещи любов, но техните изражения бяха по-нежни сега, отколкото грубите скици, които беше видял Шоу вчера. Вече не беше картина относно секс, но показваше и страст между двама мъже. Страст, наситеност, и може дори любов...
„Как да я нарека?” попита Кен и понечи за цигарите си, като запали една. Продължаваше да я гледа.
„Какво, картината? Хмм... какво ще кажеш за... Момчета на лятото...?”
„Ха,” засмя се Кен, „това е толкова просто заглавие,нали?”
„Да, но е проста картина.” усмихна се Шоу.
Значи това беше, помисли си Шоу, като гледаше през прозореца, докато Кен все още размишляваше над картината и пушеше. Понякога нещата можеха да бъдат толкова лесни... и толкова внезапни. Това се случи наистина внезапно, нали? Но защо да се притеснявам, щом усещането беше също толкова добро както това...?
Целуна Кен по врата, а той му отговори като леко се облегна на него. Това беше хубаво. Нямаше съмнение.
Шоу отново погледна навън. И днес щеше да бъде горещ ден, толкова можеше да каже Шоу, щом слънцето беше толкова на високо сега и светеше ярко през прозорците на мястото, където седяха, прилепени един към друг в тишина.
„Момчета на лятото” ... Може би не беше чак толкова просто заглавие, откакто те обърнаха нещата, както са сега... и зимата, помисли си той, беше по-далече от всякога...
The End
. От резултата на анкетата зависи какво ще пусна след тази история 
. Не се страхувайте. Приемам всичко и се уча.
. За следващия път структурата ще е както трябва. Този път използвах друг носител...
): знам правилата за писане на бългърски език, но някак ми е по-забавно пряката реч да я предавам с кавички. Не ми се сърдете 
).gif)
Особено пък правилата на раздела. И двойните мнения също са забранени. 
Иначе става.
