Някои от вас е възможно, малко вероятно, но все пак възможно, да са чели първия вариант на тази история. В далечната 2008 за пръв път я пуснах в този форум без дори заглавие да сложа. Но ето на - няколко години по-късно, word документа е 50+ страници и ранната не съвсем уточнена концепция е завършена в главата ми и на няколко десетки хвърчащи листи
Искрено се забавлявам да пиша за героите в тази история и много ще се радвам, ако се намерят тези сред вас, за които ще е удоволствие да проследят приключенията им
Исках да почна пускането на главите след като напредна още малко в набора на историята, но смятам, че мненията и съветите(или просто похвали ) няма да ми дойдат зле, затова го пускам малко напред от графика
Ще се радвам на всякакви коментари и критика от всякакъв сорт, стига да има легитимно покритие. Пускам няколко глави наведнъж, за да се стигне по-бързо до момента, в който оставих оригинала
Представям ви



Момчешко лице се отрази в чашата с ароматния „Ърл грей“, точно преди физическите закони да си кажат думата и да разплискат и нарушат иначе идеалната повърхност.
- Ади, ела да видиш какъв красив залез! – дойде гласът на момчето, което вече поставяше чашата на мястото й върху малката чаена чинийка. Най-точното описание на гледката трябва да е перфектна. Последните слънчеви лъчи се простираха като защитен щит над великолепната градина под балкона. Сега те се оттегляха с оранжево-червеникавите си оттенъци. Чуваха се и първите щурци! Пълна хармония в тази лятна привечер! Или само почти?
Силен звук на падащи предмети, тътен и тежки стъпки се разнесоха от вътрешната част на дома. Момчето не се впечатли особено, но някакъв далечен помен на морал, го накара да се провикне назад към отворената врата:
- Ади, добре ли си? Какво беше това?
Нещо като разярен звяр се приближи и излезе от сянката на стаята. Момичето носеше сладки дрешки и наподобяваше героиня от приключенски роман. В ръката си държеше средно голям, но определено доста твърд предмет. Последва удар с вазата, която, за нейно си щастие, остана цяла.
Девойчето беше високо, стройно и макар в момента с лице на звяр, чертите на иначе приятно и благо изражение си личаха. Черна катранена коса беше прибрана на средно дълги плитки. Очите й, в полумрака, светеха в златисто червен оттенък.
Като видя резултата от импулсивните си действия, в главата й започна дълга и мъчителна драма, през която неминуемо преминава всеки убиец след първото си престъпление... макар гневът й все още да не бе притихнал:
- Ти, лентяй безподобен! Как смееш да ми пиеш чай! Ако някой заслужава такъв лукс, то това съм аз! Пада ти се! Пукни! Дано кръвчицата ти изтече!
Въпросната кръвчица бе образувало малка червена локвичка на мраморния под. Промъкна се частица съмнение „ами, ако съм прекалила?”
- Ой, ставай вече! Знам, че това, дето тече от главата ти, е кетчуп, така че стига си се преструвал.
Но той не се изправи. Последва болезнено осъзнаване на сериозността на ситуацията:
- О, божичко, какво направих! Той наистина ли е мъртъв?! Не исках да го убивам, въпреки, че си го заслужаваше... Но не си заслужава да лежа в затвора заради него!
Но както се казва „каквото станало - станало”! Няма нужда да се тъпче на едно място. Животът продължава! И в заключение:
- Мир на праха ти! Дано намериш щастие в Ада. Обещавам да живея и за теб, така че не ме кълни! – последваха няколко секунди в мълчание за нещастника и момичето продължи монолога си - Светьо, тържествено ти обещавам, тук и сега, че ще продам всичките ти вещи, най-изгодно, така че не се притесняваш и не разваляй вечния си покой!
И тъй като, забравата е най-добрият начин да продължиш щастливия си живот е редно да... забравиш!
- До къде стигнах? Трябва да се връщам на работа!
. . .

- Ей, не ме отписвай толкова бързо! – От локвата „кетчуп” се надигна като зомби, фигурата на някогашния мъртвец: - Дори да се случи да умра, ти забранявам да продаваш нещата ми! Ще ги закопаеш с мен, за да не може дори вечността да ме раздели с безценните ми колекции!
Ади се спря в крачка и въздъхна:
- Ти си жив...! – „Тц! Трябваше да ударя по-силно.”
- Ей, защо това изражение? И чух това „Тц!”! С какво съм заслужил това отношение!? Следващият път от ръба на пропаст ли ще ме буташ?А аз дори бях загрижен за теб! Попитах дали си добре след всичката дандания! А ти с какво ми отвръщаш... – Момчето театрално поклати глава с привидно тъжно изражение: - Днешното поколение върви все надолу...
- Попитал си ме, дали съм добре?!? Може ли да съм добре, ако сто килограмова бронзова статуя ме преследва и напада с магии 3 - 5-то ниво? Ако трябва да бягам през глава от огнени топки и импове? Или може би ще съм „добре”, като знам, че индивида, спестил си труда да обезвреди капаните наоколо, най-спокойно пие чай и се наслаждава на гледката!
Момчето се ококори и лека, почти злобна от задоволство усмивка се материализира на лицето му:
- О, значи си имала нужда от помощ? Защо не каза, тъй де, извика? Веднага щях да дойда на помощ!
Светьо отдавна трябваше да е научил, че не е на добре да се предизвикват представителите на нежния пол, когато са в цикъл, когато се оплакват от бюрократичната система, когато плюят по мъжете си или както е случая в момента, когато изглеждат като огнедишащи дракони.
Точно този екземпляр на огнен червен звяр, обаче прецени за по-интересно, да задържи топката още няколко секунди преди да избухне:
- Би ли желал да свършиш нещо полезно, като например работата си? - гласът и беше привидно спокоен, но твърд и студен.
- О, разбира се. Идвам! - Ади въздъхна малко по-спокойна, преди Светьо да допълни: - Само да си доизпия чашата...
Доста скъпата ваза, използвана, по-рано, като смъртоносно оръжие, отново стоеше в ръката й. Тя полетя с невероятна скорост към глупака, който бе посмял да я вбеси. Правилна траектория, никакви пречки по пътя й и страйк! Право в десетката!
Шумни овации станаха съпровода на обичайната мелодрама:
- Боже, накажи ме за греховете ми, но трябва да знаеш, че за нищо не съжалявам! Този катър заслужава да умре поне още 1000 пъти, по най-мъчителните възможни начини. Кармата не работи изправно при него, така че аз поправям тази грешка на вселената!
- Трябва да контролираш по-добре нервите. Любимата ми блуза е напълно съсипана от собствената ми кръв. - Светьо се изправи и беше готов за нов коментар, който може би щеше да накара земята да се разтвори в отговор, но навреме забеляза черното нещо кръжащо над и около Ади.
- Ти, с безсмъртния ти задник, ще се наслаждаваш на вечната си смърт от сега до края на света... - Дори някой, живял хиляди години, сблъсквал се с множество опасни ситуации, сега трябваше да отстъпи. Това черното, зад нея, с него не трябваше да се бъзикаш! -...ще откриеш истинското значение на...
Светьо махна към нея (тирадата все трябваше да спре) и додаде, като същевременно посочи прекатурената маса, пръснатите порцеланови останки на вазата и малка счупена на две чаена чаша с кокетната й лъжичка, лежащи насред какофонията:
- Чаят пропада. – Светьо отбеляза с тъжен глас. Една отчаяна въздишка, кратка пауза и продължи: - Отивам да унищожа гарда, който е обезпокоил любимата ми партньорка.
- Като свършиш с него, прибери съкровищата от първия етаж и разбий пътя към подземията. Не се тревожи за кабинета. Всички ценни книжа и полици са вече изнесени.
- Ами ти какво ще правиш...? - ... - Ой, не ползвай възстановяващи заклинания върху моя чай!

Безсмъртното хлапе, което изглеждаше с 2-3 години по-малко от Ади, я повлече през вратата на терасата към вътрешността на особено внушителен замък. Тъмнината се беше спуснала и първите звезди засветиха по свода. Двамата крадци се криеха в сенките, готови да довършат работата си, а именно, да изнесат всичко, с изключение на тапетите!

- Готово, всеки капан, всяко защитно заклинание, всеки паяк по местата, където имаш работа, са махнати! Сега е моментът да използваш страхотните си умения и да прибереш плячката! Тъй като е време за „Лека нощ, деца!”, ще ме извиниш.
- Ти откога се броиш за дете?
- Дай да попитаме някой страничен какво мисли по въпроса. Но рискуваш да те арестуват за експлоатиране на малолетен.
Ади погледна обезсърчена:
- Ще ти го напомня следващия път в „Дебелата Мери”. Социалните ще се радват на непълнолетен алкохолик. - Светьо се подготви за режещ отговор, но Ади махна с ръка да се маха: - Не ми трябва помощта ти. Ще се справя сама. – малко по-тихо допълни: - И ще взема 80% от печалбата!
- Ией! Значи ме пускаш да гледам шоуто си? Ти си най-добрата! Сега остава да ми купиш сладолед! - Светьо се врътна и напусна. Развоят на събитията не бе лош за Ади. 80% от печалбата, минус 20 % в форма на рекет от Светьо. Пак беше на печалба!

Удари полунощ. Три метров меден часовник, в големия салон на дома, изби 12 пъти и накара Ади да се окопити. Доста бе свършила за има- няма 3 часа, но не бе довършила. Стаите бяха претърсени, беше намерила вътрешен сейф, който и бе отнело време да разбие, но си заслужаваше, имайки предвид съдържанието му! Три големи джоба – магически уред, позволяващ прехвърлянето на предмети в алтернативно измерение, бяха пълни със скъпи материи, луксозни мебели, ценни книги, антики и артефакти. Беше намерила сума ти нисък и среден клас магически артикули, сред които и някои редки, като например: жива картина, само-пишещи химикали и висок клас парфюм, миришещ различно на всеки, който го душнеше.
Сега единственото, останало да се „прибере”/открадне, беше предполагаемото съкровището в подземието. Светьо вече беше отворил пътя, само трябваше някой да отиде, но... Къде се е чуло и видяло за момиче, което не се страхува да мине по тъмни, влажни и мръсни коридори посред нощ?! Ади се самоубеждаваше, че дори огромен паяк да се появи по средата на пътя, пак е за предпочитане, отколкото да поиска компанията на мързеливия пън. Вероятно сега той се наслаждаваше на сладките си сънища. Само при мисълта, Ади сви юмруци.
В момента на адреналинен прилив,тя направи крачка към началото на очертаващия се да бъде – мръсен, влажен и тъмен коридор към подземието на дома. Всяка стъпка скъсяваше живота й с няколко години. Определено би се радвала на компания, но - реално, оставаше само радостта от неосквернеността на достойнство й.

---
Историята на дома се коренеше преди някакви си 500 години. Известно беше, че винаги е обитавано от богато благородническо семейство. Понастоящем от рода имаше само един наследник, който предпочиташе да не живее на подобно място, но разбира се, поддържаше имота. По план, до няколко дни, домът щеше да е запечатан в алтернативното си измерение, което щеше да направи невъзможно проникването и затова Ади и Светьо имаха срок за плановете си. Тази многовековна история не можеше да остане заключена и не използвана(продадена)!
Известни в подземния свят с подвизи, будещи възхищение - няколко взлома в дворци, музеи и военни бази с високо ниво на сигурност, Ади и Светьо се възползваха от добрата възможност да ограбят богатите, за да станат самите те, по-богати. Естествено всичко криеше своите рискове и не бе толкова лесно, но за стари ветерани като тях, няколко дузини войничета - охрана и многобройните капани не бяха нещо особено. Тъй де, хората щяха да се събудят, без да си спомнят нищо, за да разкажат, а всички капани и защитни системи щяха да намерят пътя си „по дяволите”!

---

Беше вярно! Ади не можеше да не му го признае! Светьо се беше справил блестящо с паяците по пътя й, но да беше направил същото и с тридесет сантиметровите плъхове! Запъхтяна след спринта, който удари, Ади се намери без път за отстъпление! Гадината зад нея, три стени пред нея! Нямаше избор. Бързо произнесе няколко думи, и под въздействието им, подът започна да се нагъва в концентрични вълнички с център Ади. Когато явно бе свършила заклинанието си, една огромна вълна(1.5-2 м)от пръст и камък, се надигна и я раздели от гадното същество. В безопасност, но все още разтърсена от срещата, тя се обърна и отпусна. Светлинката, която светеше до главата и освети почти неразличима врата. На ум отбеляза, че ще е лесно да я отвори, затова просто се отпусна и остави дишането си да се регулира.
Паяци, насекоми, мишки, слузести същества, гротески разлагащи се трупове и още „няколко” дреболии бяха част от списък „Паника”, което, Ади предполагаше, бе и причината Светьо да не бе изчистил всички капани още в началото.Той просто обожаваше да я изненадва „приятно“. Може би му доставяше удоволствие да чува писъците й. „Садистично копеле!” изръмжа злобно, в случая, че умишлено бе оставил гадния гризач. Още секунда-две и вече видимо успокоена пренасочи вниманието си към вратата срещу й. Повтори инспекцията си:
Механизмът беше лесен - само едно малко заклинание от огнен тип щеше да свърши работа. Ако се съдеше само от нивото на трудност, съкровищата вътре нямаше да са кой знае какво. Но никога не се знаеше.
Време беше за работа! Дори цвърченето зад нея нямаше да я спре!( Сега с нещо по между им беше доста самоуверена.) Изправи се и произнесе още няколко реда несвързани думи:

В ръцете и затанцуваха малки пламъчета, които почнаха да скачат към центъра на вратата. Последва верижна реакция, която освети цялата врата и впоследствие някаква илюзия се развали. Чак сега Ади видя, че вместо от солиден камък вратата бе направена от дърво. Но не какво да е, а дъбово дърво, известно с факта, че придобива магически свойства, дори говор, ако е достатъчно старо. Този конкретен екземпляр изглеждаше вековен съдейки по речника му:
- Спри! Спри огъня! Ще сторя всичко що искаш, само спри пламъците!
Гласът беше дрезгав, но и достатъчно ясен, за да се усети паниката обзела, Г-н Дъб. Ади едва не подскочи като го чу: „Ух, това ме стресна! На връщане ще го прибера. Такъв материал ще се продаде на добра цена!”~ На глас:
- Ще използвам магия, за да махна огъня, след како се отместиш.
- Как да съм сигурен, че ще си спазиш обещанието?
- Не можеш да си сигурен - директен отговор.
Гъделичкането от пламъците му идваше множко, затова Г-н Дъб не си загуби времето в излишна дипломация:
- Добре тогава. Влез! - Дървото се раздвижи и образува малка пролука.
- Запомни обещанието си! - припомни дрезгавия глас.
Ади направи някакво заклинание и угаси огъня, но добави:
- Ако затвориш, докато съм вътре, пламъкът ще се възстанови от само себе си. Може да опиташ и да разбереш дали блъфирам. - След което се промъкна през процепа и влезе в огромна зала. Г-н Дъб остави процепа отворен след нея. Добър знак!
Усещаше се интензивно магично поле. Всичко, от пода до тавана, беше изработено от някакъв вид мрамор, който излъчваше своя собствена светлина, така че Ади прекрати заклинанието за светлина и продължи на естественото осветление. От залата излизаха два коридора, пак от мрамор и когато Ади погледна в дъното на единия видя друга подобна зала, което я наведе на мисълта, че се намира в някакъв вид лабиринт. Това беше добър знак! „О, милички артефакти, чакайте ме! Идвам!!”. Само от мисълта на лицето и се появи лека усмивка. Но нали предпазливост никога не е излишна, тя почна да се движи с изключителна предпазливост през левия коридор. Мястото беше хаос от магическа енергия. Ади не бе сигурна, че прочиташе правилно, дори собствената си енергия, което я притесняваше. Нямаше да може да прочете енергийния поток обратно до Г-н Дъб, ако не внимаваше. Тук не можеше да разчита на магия или собствените си сетива, затова, за да не се загуби, тя посегна и извади от джоба си черен маркер(между-измерния джоб). Махна капачката и докато вървеше по избрания от нея тунел оставяше плътна черна черта след себе си.
След кратко обикаляне се намери в зала, която не се различаваше по нищо от другите освен по два мраморни ковчега в центъра. Ади се приближи и погледна през прозрачен светъл кристал в единия. Дъхът и спря. Вътре нямаше съкровище както се надяваше, но тялото на изключително красиво момиче лежеше замразено. „О, значи това място е някаква гробница.”Ади се отдръпна и отправи към другия ковчег. Изненада се, когато го намери празен, а кристала отгоре липсващ. „Може би никога не е имало някой вътре?” Ади силно се надяваше това да е случая, тъй като зомбитата бяха в една категория с плъховете.
Лек шум от движение. Ади се сепна и отдръпна към стената. „Не ме яж, г-н Зомби!”С което извади къс нож и се подготви да се отбранява.
- Кой е там? - тихо, но твърдо гласа й се изнесе. Бе усетила движението иззад празния ковчег, а в противоположната му част беше лесно нещо да се скрие. Мраморът се издигаше на метър и две пети от пода. Можеше дори малко слонче да се побере без да се вижда.
Миг или два нищо не се случи, но тъкмо когато Ади почна да преценява шансовете си за сполучливо заклинание, зад мрамора се изправи доста едър мъж. Той вдигна ръка в знак на мир, но Ади вече не гледаше към него. Важното бе, че не е зомби. От тук насетне всичко можеше да се обясни с капка здрав разум и въображение. Въздъхна:
- Нека позная. Твоята фамилия е Боноар и това е твоята любима, която е загинала при изключително съмнителни обстоятелства. Ти си се поболял и си заповядал да приготвят подземието, където да живеете заедно във вечността или поне до момента, в който ще можеш да я съживиш! – Ади обичаше монолозите. Подобни истории и идваха от вътре. Като черешка за историята си, добави: - Не подценявай инстинкта ми. Аз винаги съм права!
Три секунди неловка тишина. Редно е все пак да се отбележи, че макар толкова произволно и необмислено предположението и, беше толкова възможно, колкото всяко друго в тази ситуация.
- Дребосък, ти ли отвори вратата към подземието? - ”Дребосък”?! За кого се имаше тоя?
- Кого наричаш дребосък, ти, вековен дядка?! Кажи „Ааа!” Да видя дали ти е останал някой зъб или ще ти е нужно чене след толкова време!- Ади щеше да продължи да го нарежда, по начина по който обикновено нареждаше Светьо, но мисълта и беше спряна по некомфортен й начин!
- Млада лейди, вие ли бяхте тази, която ме освободи от затвора ми? –непознатият тръгна с поклон и ако Ади не се беше отдръпнала, и ръка би й целунал, мили Боже, опази!
- Да, аз бях! Стой на минимум 3 метра от мен! Как е възможно да изневеряваш на любимата си пред очите й?! – редно е да се запитаме, как тъй вече се реши, че жената в ковчега му е любима?!
- О, грешиш, милейди. Това не е любимата ми, това е проклето същество, което бих убил преди много години, но, уви, кристалът бе прекалено твърд за счупения ми меч. - Мъжът направи няколко крачки към Ади, на което тя отговори с няколко крачки назад и:
- Стой далеч от мен! - След което малко по делово: - Да разбирам, че си дългогодишен жител на подземието? Би ли ми казал накъде е съкровището?
- Милейди... О, не, госпожице, вие да не сте крадла?
- На какво ти приличам? Каква друга причина би имало красиво момиче като мен да се мота в загубено място като това?
- Помислих, че е някой от новите господари на имението. Не ме стряскай така. Като хора със сходни професии, нека се разбираме както сега, така и занапред. - На лицето му се появи грееща усмивка. Чак сега Ади огледа човека като цяло. Носеше дрехи на военен - може би някой от охраната, или офицер, даже от по-висок ранг. Косата му трябва да е била по-къса, но времето, прекарано в подземието, си бе казало думата. Сламено руса коса, сини или зелени очи – на светлината не можеше да се каже със сигурност. Физиката му бе на някой, който от малък е тренирал изкуството на война под ръководството на чалнатия си дядо. И това излъчване...! Имаше нещо гнило в този човек. Нещо не си пасваше във външния му вид. Всички сензорите отчитаха опасност.
- Ами да разбирам, че няма съкровище. Жалко! Ми ще тръгвам! - Ади се отдръпна, готова за стратегическо отстъпление. Мъжът се приближи към нея. Ади все още държеше ножа си, но нямаше да е зле и някаква увереност да има, за да го използва.
- Хубаво ще е след толкова време да видя синьото небе. Думите му я изненадаха. Прекалено много се бе вдалдисала в мислите си. Неприятното усещане се засилваше, но напук му Ади прибра ножа си. Ако можеше да се отърве от този, то щеше да е, като го накара да мисли, че е безобидна или, че му се доверява:
- Ти искаш да дойдеш с мен?
Слънчева усмивка за положителен отговор.
- Нека се представя. Аз съм Адол Трез. По професия съм герой, така че сме близки по занятие. - Ади зяпна обидено. Почна да следва маркера си към изхода, със съзнанието, че е следвана:
- Не ме слагай в същата графа като себе си. Героите са безчувствени лицемери, който биха убили собствените си майки, ако това ще ги направи дори малко по-популярни. Ти какво? Попаднал си в имението с намерение да съблазниш хубавата жена на собственика? И си се забъркал в малко по-голяма каша? Типично!
- Но когато търсим съкровища, ние, героите, по нищо не се различаваме от крадците. Герой е ъпгрейдвана версия на крадец. А с такива хубави зайчета като теб за колежки нямам нищо против и дявол да стана. - Тръпки побиха Ади от думите му и лъчезарната усмивка, която ги последва. Определено не я вземаше на сериозно, което само се доказа, като не дочака острия отговор, който си бе подготвила за него и продължи да говори. Изражението му се измени и стана по-сериозно:
- Дойдох в имението, за да убия няколко същества на мрака. Момичето в ковчега е едно от тях, но мечът ми се счупи, преди да имам възможността да я пробода.
~„Защо винаги се забърквам с безскрупулни типове?! Първо Светьо, сега пък тоя! Дори не искам да си спомням тези проклети случаи, когато $^$*&^! За всичко е виновен Светьо! Ще му го върна тъпкано щом ме отърве от този!

Единствения ми гръдж е че си използвала малолетно хлапе за прорагонист Но не взимай мнението ми присърце, тъй като аз не съм фен на този тип персонажи. Засега прочетох първия чаптър и ми хареса намесата на магия плюс още нещо. Не знам защо ми прилича на steampunk.

Не може всеки елемент да е присърце
Не се сетих да посоча жанровете в началото: фентъзи, приключение, романс, пародия; Донякъде пасва и стеампънк в някаква много слаба форма, но не бих го сложила в главните жанровете

@StormBlade, радвам се на коментара ти и се надявам да пренебрегнеш визията на персонажа. Вярвам, че нататък ще се компенсира

Ха, виж ти. Сцената с гробницата ми напомни за Алукард. Както и да е. Не можах да добия ясна представа за външният вид на героя. От това което разбирам трябва да е fit dude? (убии ме, но не знам от кой автор съм научил да обожавам подробните описания..)

Предполагам, че може и по-подробно описание
Не е като кътниците да съм му описала Все пак имам тенденцията да оставям читателя да доизгради образа на съответния персонаж. И другите герои нямат особено детайлни описания

Това е оригинала:
viewtopic.php?f=28&t=31984
Общо взето в първите глави не са особено много разликите. Най-вече оправяне на формата и някои по-тромави конструкции
Но е полезно като база за сравнение



Той беше млад плъх! Амбициозен и с войнствен характер. Това прибавено към неуместно голямата му гордост, че е плъх, го правеше пръв претендент по линията на царското плъше семейство. Имаше само един проблем: За да бъде официално признат, той трябваше собственоръчно да убие едно човешко същество. Тези твари, които чистеха, залагаха капани и сменяха бельото си поне веднъж дневно, не заслужаваха място под слънцето! Естествено младият плъши принц бе готов за изпитанието. Но ставаше нещо странно. Защо сега беше нокаутиран?! Той!? Следващият владетел на Плъшето царство!? Ето я и кратката епопея на неговата неволя:
Първи плъши принц Каспър напускаше приказния дворец, в който бе израснал. Големи прегръдки, сълзи и поздравления, тъй като скоро се очакваше да се завърне като следващият крал на царството. Той целуна любимата си. Каза й „Цър, цър!”(В превод: Ще се върна! Обичам те!), след което отпраши по дългия път. Скита се с дни под ярко слънце или обилен дъжд, но не откриваше пукнат човек. Един ден попадна на стари тунели, вероятно на стотици лета. Имаше надежда, че тук най-сетне ще открие целта си! Проправяше си път през воини калени - прилепи, къртици,… дори и една зла котка и тогава със сетните си сили, откри това що бе търсил и денем на яве и нощем в съня!
Каспър не очакваше тези създания да са толкова бързи. Това същество, щом го зърна побягна със скорост завидна за всеки и всичко. Тъкмо да успее да настигне гадната твар и незнайно как пред него се появи стена. Ни можеше да я заобиколи, ни да я прескочи, но как се бе появила така изведнъж?
Тъкмо си мислеше, че късмета му му изневерява, когато: „О, Богиньо, благословила бедния плъх! Благодаря ти за втория шанс!”
Оголил зъби и нокти, Каспър се спусна срещу приближаващите стъпки! Няколко секунди преди да забие зъбите си във вратлето на гротеското същество, светкавица удари от някъде. Каспър падна парализиран на земята и съзнанието почна да се изплъзва от тялото му. Той си спомни любимата си и обещанието си към нея: „Цър...!” (Превод: Съжалявам....!)
……..
Светьо, с изненада забеляза, хвърлящия му се плъх, но с непоколебимост превърна действието му в самоубийство. Оставил зад себе си трупа му, той продължи да тича към края на коридора. Там, невъзмутимо препречваща пътя му, се бе изправена 2 метрова стена. ~”Хъх, значи се страхува и от плъхове! Като се замисля, ако беше голям космат паяк със сигурност тази стена щеше да е поне още 2 метра по-висока.”~ В следващия миг нямаше нищо пред него и Светьо продължи към входа за галериите. Спря се пред голямата дъбова врата. Беше странно, че все още зееше широко отворена. Магическите врати имаха навика да се затварят и хващат в капан нещастниците минали през тях.
- Кой си ти? Няма да пусна и тебе! Изчезвай!
- О, ти имаш умението да говориш! Би ли ми отговорил на няколко въпроса? - Светьо се усмихна невинно.
- Разбира се, че не! - отговори дъба.
Вратата леко потрепери при погледа получен след отговора й. Обикновено човешките същества на тази възраст са по-лесни. Дори с ограничените си социални контакти Г-н Дъб можеше да разсъди, че хлапето се държи странно. По-неуверено продължи:
- Аз съм направен от знаменито дъбово дърво на повече от 800 години. Как мислиш, че хлапе като теб, може да ме заплашва?!
- Само на 800-тин години? Все още си млад и зелен. Мога да ти покажа множество методи, кой от кой по-хубав, кръстени „Как да разбера каквото искам!”
В дясната си ръка запали син пламък, докато в лявата силно червен такъв. Тогава с усмивка попита:
- Кой от двата предпочиташ да те запали първи?
Много бърз говор:
- Едно момиче влезе вътре и ме заплаши, че ако се затворя преди тя да излезе ще изгоря! Затова седя така. Но истината е, че искам да се затворя. Вътре има неща, които е по-добре да си седят вътре! Миналата седмица Г-жа Тарантула ми се оплака, че съпруга и и изневерява. Заплаши, че ще го убие и изяде за наказание. Преди....
- Добре, добре! Не исках да ми разказваш историята на сътворението! Нека се ограничим само до момичето. - Светьо потупа съчувствено дървото преди да влезе в галериите.
Както се опасяваше! Това място беше опасно. Вероятно в мига, когато почувства тази енергия вече знаеше същността й. И като си помислеше, че Ади се мотаеше тук някъде?!
На това място концентрацията на енергия беше достатъчно висока, така че дори аматьор, докато седеше тук, можеше да прави магии от последните няколко нива. Вероятно, структурата наподобяваше на древните пирамиди, тъй като енергийната верига обикаляше по точно определен и специфичен начин, така че складираше и акумулираше огромни количества енергия. Вероятно дори Дъбът в началото е имал само минимални магически свойства, но след престой тук, сега беше със заряд равняващ ядрена глава.
И на място като това, къде се беше дянала Ади?
Едва беше сварил да си помисли за неудобството да я търси, когато дочу приближаващи се стъпки. Единият чифт определено беше този на Ади, докато другият стъпваше далеч по тежко, но пъргаво, което говореше за опитен боец. След събиране на 2 и 2...!



Сладкото същество, което бе премахнало единствената пречка към дълго жадуваната свобода! Първоначално я бе взел за дете, но сега като оглеждаше по-обстойно, установяваше, че всяка необходима пропорция бе на мястото си. Изящни извивки и мека кадифена кожа извайваха тялото на героинята, до която, без изключение, трябва да стой всеки герой! Адол беше реалист. Осъзнаваше пределно добре, че дори предишното му момиче да е живо, след престоя му тук, то днес , тя щеше да е сбръчкана баба. Колкото и да му беше мъчно Адол трябваше да продължи напред, използвайки ресурсите, които съдбата му дарява!
Като скъси разстоянието помежду им, Адол постави, своднически, ръката си върху рамото й, игнорирайки нервния и тик. Възнамеряваше да използва чаровността си, както винаги, но този път рибката подскачаше повече от обикновено. Ади се изплъзна изпод ръчичките му и с заплашително(сладък, в очите му) поглед напомни „3 метра от мен!!” Не беше като да не можеше да спре игрите и, но беше по-забавно да я остави. Нещо му намирисваше на конкуренция. Беше рядкост нежния пол да не се разтапяше пред вида му и макар леко позамарен(последните минимум 5-6 десетилетия по неговите си много неточни сметки), пак трябваше да е трепач. Значи, трябваше да предизвика, този тайнствен „някой”, на „дуел”?! Така се наричаше ритуала, в който никога не губеше и унижаваше съперниците си до такава степен, че не можеха да излязат на улицата без някой да ги срещне с неудържим смях. Естествено така се печелеше и сърцето на девойката! Адол се усмихна наум. Щеше да е хубаво да си припомни старите навици.
Скоро щяха да стигнат дъбовата врата. Само като си припомняше, колко време беше умолявам дървената кратуна да го пусне… Адол се готвеше да върне услугата с лихвите! Само да излезеше веднъж!
- Г-це Ади, какъв е света навън? Много ли се е променило? Коя година е? - По-ранните Зайче, Мишчице, Прасковке и т.н., бяха принудили Ади да се представи официално. Утешаваше се от мисълта, че след като го остави да гние в подземието за още няколко стотици години, след като не е със специалност маг, няма да може да й запрати никакви проклятия.
Но въпреки това, тя разбираше пределно добре, че е изправена пред наистина опасно типче. Очите и се завъртяха. Беше време за действие! Обърна се с най-чаровната си усмивка -тази, която подсказваше, че играта е свършила и тя е победител:
- Ами… Да, светът вече е коренно различен. Вече няма нужда от… - подготовка, на старта… – стари реликви като теб! – последното, което Адол видя преди заклинанието на Ади да подейства бе самодоволната и усмивка.
Последва появата на странна многоцветна светлина, на която Ади затвори очи и по спомен тръгна към изхода. Планът за бягство трябваше да е перфектен, но… какво по дяволите! Магическото поле наоколо беше прекалено гъсто и объркано! Не можеше да се ориентира дори по стените, въпреки че ставаше въпрос за едва десетина метра. Ади се видя принудена да отвори очи и зачака заклинанието и да се разреди. Беше подценила подземието и гъстотата на енергията! Малкото и иначе безобидно заклинание – объркващо за кратко сетивата ти, се бе превърнала магическата буря, в нещо необуздано и невъзможно да се предвиди. Паника я обхвана! Намираше се в средата на нищото и не можеше да направи каквото и да било. „Помощ!”
Една ръка я хвана, и я поведе. Тя веднага се довери на малката длан и я последва.


- Докога възнамеряваш да ме държиш?- Ади се фокусира и лицето на Светьо се появи пред нея. - Всичко е наред. Вече сме навън.
Светьо гледаше настрана, лицето му покрито в тъмнината. Вече бяха извън мраморния лабиринт, така че без допълнителни заклинания не можеше да се види много. Все пак Ади помисли, че ако бе светло щеше да види благодарност и облекчение в очите му, за дето тя е добре. Ади се протегна и хвана с две ръце малката ръка, която я бе извела и с тънък едва доловим глас промълви: „Благодаря.” Не бе сигурна, колко време беше минало така, но щом си помисли как изглежда отстрани, се смути и бързо го пусна.
Бързо произнесе заклинанието за нощно виждане и се насили да прозвучи както обикновено:
- Всичко това се случи, защото ме остави сама! Ти си виновен за всичко! Защо не дойде по-рано?!
Светьо си отдъхна. Същата, както винаги. Въпреки, че в очите й са се образували сълзи от уплаха, първият й приоритет оставаше ината й:
- За момент си помислих, че нещо ти има. Не приличаш на себе си без всичкото натякване и оплакване. Но няма нужда да се притеснявам. – Направи всезнаеща физиономия и допълни: - Същата си си - както винаги!
- Ти, дребен… Знаеш ли през какво преминах?!
- О, да! Видях 2 метровата стена. – Сега се разтла и зла усмивка, която разцъфна след едно кратко театрално „Църрр!”
- На идване да не би да махна преградата…?! - Гласът и прозвуча отмалял и уплашен. Впери очите си към тъмния тунел с надеждата, че няма да види жълтите зли очички на добитъка.

Вместо плъха, обаче нещо друго се оказа в опасна близост. Поставяйки ръцете си върху главите на двете хлапета с гърбове към него, мъжът попита:
- Партньора ти? Или просто си шотакон фенка?
Ади подскочи. И се отдръпна на няколко метра готова за сблъсък. Светьо просто се дръпна на страна отмествайки ръката. Имаше две неща, изискващи притеснение: Светьо не го бе усетил, преди физическия контакт с главата му и мъжа бе успял да излезе от мраморните зали без да е засегнат от магическата вихрушка. Нямаше нужда да го предизвиква тук: все едно да играеш на криеница в дома на минотавър. Също така, макар потенциално опасен, мъжът не бе войнствено настроен. Малко дипломация би могла да свърши чудеса!
- Светьо Гаел. Приятно ми е да се запознаем, г-н…?
- Адол. Адол Трез. - поглеждайки към Ади допълни: - Тя винаги ли е толкова недоверчива и… как да се изразя… упорита, ирационална?
Светьо въздъхна, спомняйки дългогодишния си опит и поклати положително глава.
- По някаква случайност да си приятеля й? - изражението на Адол придоби сериозен вид.
- О, не, не! Кой би искал горила за жена? Аз предпочитам сладкия тип, които идват и казват ”Желаете ли нещо, Господарю?” Колкото до връзката ни, аз съм й братовчед по линия на майката, на майката, на сестрата, на брата, на сина – син! - Усмивка след очевидната лъжа. Но Адол или не усети или му бе прекалено забавна ситуацията, за да се вдетинява.
- О, така ли! За момент се притесних. Дуел с малолетен щеше да ми извади лошо име!
- Дуел?
- Нищо, нищо! Не се притеснявай! Между другото, как успя да излезеш без да те засегне..., знаеш магията в лабиринта? - Светьо не бе свикнал да са прекалено директни с него. Затова му трябваше секунда да отговори:
- Използвах талисман. Яйце от феникс, неутрализира повечето типове магии. Не искам да съм нахален, но мога ли да попитам същия въпрос? - Ади наостри уши. Все пак да попадне в собствения си капан, докато целта й се измъква, беше засегнало гордостта й повече от нужното.
- О, аз съм свикнал. Тук често се формират такива магически явления.
Светьо продължи приветливия разговор, докато Ади наблюдаваше новосформираното приятелство. То въобще не й се нравеше, а и надали някога щеше, но все пак се надяваше Светьо да има план за отърваване от излишния багаж!
За последното Светьо споделяше мнението и.

Харесва ми историйката. В началото не очаквах такива персонажи, но ми харесват честно казано. Почти звучи като в някое аниме, когато се карат и тя го пребива. Предполагам, така го виждаш и ти, нали?
Странното обаче е, някои от изразите звучат доста абсурдно в самия текст и самата ситуация - "ъпгрейднаха"; "шотакон"... Нещо не бих казал, че ще са нужни.


Все пак продължавай, сюжета ми е интересен.

Точно защото от време на време използвам такива фрази, които реално наистина са абсурдни и заради това, че донякъде се наподобява сюжета в някое фентази аниме сложих и пародията в жанровете

Просто след като почнах да го пиша, в някакъв момент се усетих колко наподобява хилядите анимета и почнах да се отнасям специфично към историята. Не се стеснявам да ползвам най-големите клишета за които се сетя и общо взето се забавлявам да навързвам елементите, като гледам да не оставям все пак сюжетни дупки

Радвам се за интереса и се надявам да се задържи

Какъв й е проблема на героинята? Доста е bitchy.

Сесии, работи... -.- настроение и време за една бърза редакция преди пускане да нямам Вече го казах, но има вече написано поне още толкова колкото вече съм пуснала. Единствено изисква последна редакция преди да го пусна(ако не съм си свършила достатъчно добре работата, не се стеснявайте да ме псувате )

Тцундеретата май не са ти слабост Е, персонажа се развива нататък и има и други страни на характера й освен her bitchiness



Адол седеше пред Г-н Дъб и го гледаше кръвнишки. Сякаш щеше да го изгори с поглед! Светьо гледаше шоуто развеселен и дори и не помисли да помогне на Ади в делото и, а именно:
- Навън съм! Най-сетне излязох! Сега ще видиш проклет дъб!
Като специалист по оръжията, естествено Адол не бе прекалено умел в магията, но пак можеше да използва пламъци като една от елементарните умения. Обаче, противно на очакванията, в ръцете му пламна огромна огнена топка. Вероятно се бе упражнявал през последните 100-200 години само за този миг…
- Спри! Това е плячката ми! Знаеш ли колко мангизи мога да получа за дървесината?! Да не си посмял да повредиш дори стърчащите резки! – Ади се хвърли към Г-н Дъб с намерението да го защитава до последно.
- Г-це Ади, дръпнете се! Това е отмъщението на един истински мъж към едно истинско дърво! Дори вие не бива да заставате на пътя на тази свещена битка!
- Аз съм висококачествен дървен материал, на който ще се радва и най-взискателния купувач! А и тук е влажно и мрачно! Да изляза веднъж на няколко столетия на чист въздух не е лошо…
- Млъкни, Дървесино! – Заплаши Адол. Към Ади додаде: - Г-це Ади, ще ви платя колкото искате, но моля ви, не се намесвайте.
- Колкото искам?! За какво говориш? Дори преди да си бил милиардер, в момента, след всички инфлации, си църковна мишка!
Собственото й споменаване на мишка, я накара да изтръпне и отново да огледа обстановката наоколо. Само параноя или доста точно 6-то чувство я накара да го стори - времето щеше да покаже.
Светьо, макар да намираше фарса за особено интересен, сметна за редно да се изнасят, затова:
- И двамата се успокойте! Дъбът трябва да остане тук. Според това, което ми каза на идване, това място не бива да седи отворено. Енергия наоколо е прекалено гъста и...
Препокриващи се гласовете:
- Ще го изгоря!
- Ще го продам!
Някакво копченце се прещрака в главата на Светьо.
- Вие, хлапета безподобни! Слушайте като ви говоря! - Ади и Адол в унисон погледнаха към Светьо, но само един от тях беше побит от тръпки. Този някой разбираше, че е време за отбой:
- Няма да го продавам! Ще си седи тук НЕПОКЪТНАТО! - Ади погледна заплашително към Адол да се съгласи.
Мъжът се замисли за малко. Не знаеше как да реагира, тъй като двамата бяха малко странна комбина. При нормални обстоятелства, вероятно щеше да ги остави да правят каквото искат, но тук ставаше дума за многогодишния му немезис.
- Все пак ще го изгоря! – Отговорът му бе очакван. Светьо все още имаше трудности по отношение какво да прави с Адол, но сега проблема беше решен!
- Разбирам. По-късно ще изнесем трупа ти навън. Най-малкото, което можем да направим за теб. - Светьо се усмихна с лицето на самия дявол – толкова невинно и сладко. Въобще неможеше да се предположи, че събитията от следващите няколко секунди бяха негово дело, а именно: по стените на тунела пред дървената вратата почнаха да се издават множество каменни пипала. За мигове, те формираха гъста решетка, покриваща цялата област около дъба. От пипалата почнаха да излизат израстъци, а от тях листенца и пъпки, разкривайки близка до завършената форма на магията. Великолепен каменен розов храст! Стеблата увеличиха твърдостта си постигнаха твърдостта на камък. Сега те представляваха блестящи кристали. Разклоненията се сгъстиха и на всяко клонче, по няколко пъпки, мистично проблясваха на слабата светлина. Още една особеност нужна да се отбележи бе, че началата на стъблата, почващи от стената зад храста, издаваха лека флуоресцентна светлина, като тази в галериите. Кристалната роза трябваше да се причисли за най-новия защитен механизъм на постройката, захранван директно от акумулираната в галериите енергия!
Преди крайната форма на храста да се появи, Адол пусна срещу, все още откритото дърво, огнената си топка. За изненада, това което се случи е, че една от току що формираните пъпки изсмука пламъка и се разтвори в красива синя роза.
- Хлапе, какво направи? - Тонът вече не беше приятелски. Адол се обърна с погледа на студенокръвен убиец. Но може би трябваше да преосмисли стратегията си. Дори пред него да седеше гении, бе невъзможно да се изпълни подобна магия без заклинание. Единственият начин да стане беше чрез фамилиар, но къде се спотайваше той, ако това беше наистина случая?
Хлапето го приемеше за враг и евентуална битка би му коствала, още повече, че нямаше оръжие по себе си. Но едно от многото му мототата беше „мисли след като действаш”, затова и Адол реши, че няма да чака отговора на едничкия си въпрос.
Светьо реагира: с жест на ръката накара малко топче светлина да се появи от нищото - това ли бе фамилиара му? Адол се спря в крачка и изчака достатъчно, за да прецени новосъздалата се ситуация. Малкото същество почна на проектира някаква форма във въздуха пред Светьо. След съвсем мъничко, голям и здраво изглеждащ меч се очерта и материализира на мястото, където светлинката щъкаше. Светьо го взе в ръката си, а съществото кацна на рамото му. Ако се загледаше човек, можеше да установи, че е малко фея-подобно същество с човешко-птичи вид.
- Няма да се чувствам добре, ако не ти дам никакъв шанс, така че, моля.
Мечът полетя и падна на 2 крачки от Адол.
- Кой е достатъчно голям идиот, за да използва оръжие дадено му от противника?
- Имаш право, но не и избор. – Светьо надигна непукистки раменете си.
- Играй по правилата и умри или не играй по тях, и пак умри, хъх? Децата са станали още по-големи таралежи в гащите и от преди! – Въпреки протестите си Адол взе меча и почна да преценя противника си като равен. Шансът, меча да е капан, беше малък при положение, че очевидно, той беше този, в беда. Имаше няколко различни типа стратегии, но никоя от тях не му даваше гаранции за нищо. Не беше сигурен на какво да отдаде арогантността на Светьо, което го озадачаваше. Все пак както и да го погледнеше момчето беше прекалено младо - 14-15 лета най-много - недостатъчно, дори, за да забрави вкуса на майчиното мляко. Но Адол усещаше, че в държанието му я няма нотката на блъф, което не му оставяше друг избор освен да го вземе на сериозно.
Когато не знаеш какво да очакваш се подготвяш за най-кофти варианта и ето така следната мисъл премина между ушите на нашия герой: „ Ако допусна и една грешка, ще се простя с живота“ е подходяща стратегия!“

Пътят към галериите му беше отрязан. Ако там се провеждаше битката поне щеше да има някакво преимущество. Тунелът, в края на който се намираха, беше еднопосочен и нямаше разклонения. Единственият изход беше заграден от Светьо, а зад Адол се намираха магийо поглъщащите рози. По стените се забелязваха някоя и друга пукнатина или разхлабен камък, което даваше повод да се допусне съществуването на някакъв таен проход зад тях. Но дори такъв да съществуваше, да си проправи път достатъчно бързо към него бе невъзможно. Следва самият терен. Не повече от 10х4 метра ширина към височина на тунела. Никъде не се забелязваше, да се свива или разширява. Да, определено не бе място, където можеш да играеш на воля! Ако нападнеше стените в опит да търси изход зад тях, шансът да бъде премазан беше прекалено голям. Да вземе като заложница Ади, другият вариант, можеше излишно да нажежи нещата, а и мечът не беше негов. Но тя сега беше и доста далеч от него, така че...тъй или иначе неприложимо. Да нападне противника си с главата напред, изглеждаше като интересно самоубийство, тъй де стратегия. Е, както и да протекаха нещата и Адол имаше няколко коза да изиграе.
Без да губи повече време, Адол се спусна към Светьо, който седеше видимо не обезпокоен, без оръжие по себе си… или поне така изглеждаше! Адол замахна към него, но удара беше избегнат и Светьо се намери отскочил на няколко метра назад, от която позиция, малката светлинка досега стояща на рамото му, тръгна напред в атака. Адол обаче използва силата от по-ранния си замах и пренасочи движението си към стената, срязвайки наредените камъни. Първоначално, нищо не се промени и Адол отстъпи назад, за да избегне странното мъниче. То сякаш увеличи обема си, но това беше само оптическа илюзия. В действителност трептеше с огромна честота и нетренирано око не можеше да следи движенето му, карайки зрителя да го вижда като голямо размазано петно. Веднъж достигнало Адол, създанието беше парирана от меча. Оръжието беше достатъчно твърдо, за да причини вреда на каменните стени, но сега след допир със светлинката, се бе разтопило за секунди в основата на острието. То все още се крепеше изправено, но близо до дръжката си имаше средно голяма дупка, която вероятно щеше да счупи меча при следващият удар. Да атакува отново стената по първоначалният му план беше изключено, да отблъсне светлинката отново, също! Можеше единствено да тръгне срещу слабите места на противника с надежда, че те наистина бяха слаби.



Ади не искаше да е наблизо в края на този сблъсък. Още повече, че заради удара в стената сега се чуваха някои лоши скърцания от засегнатата област. Тя беше нормален човек, така че не искаше да бъде погребана от купчина пръст с камъни или по-просто казано – не искаше да умре. Провикна се към Светьо, че изчезва. Точно преди да тръгне обратно по тунела, с периферията на зрението си видя нещо чудно. Извърна обратно глава назад и видя Адол да прави нещо странно, бързо загуби интерес и понечи да продължи по пътя си: каквото и да беше намислил Адол, нямаше да промени изхода от тази свада. Светьо нямаше как да загуби. Никой не бе способен да го победи!
Рязко въздуха се насити. Осветяващото заклинание, което осветяваше пътя й, за секунда сякаш загасна, за да освети отново странна гледка около й! От нищото се бяха появили поне едното.. нека за закръглим на 100 Адолци. Всеки от тях с меч в ръка и готов за бой. Всичките нападнаха по- близкия им противник. Преди обаче, кое да е острие да достигне до целта си…


- Събуди се, Избраннико на Съдбата! Тук не е мястото, където трябва да паднеш! Връщам ти живота, за да изпълниш мисията си! Спаси света! Спаси целия миши свят!
- Коя си ти? - Очичките му се фокусираха. Насред приказно бунище, бяла мишка, с огромни очи, го гледаше.
- Върни се към живите и спаси мишето царство! Врагът ти е ХЕИ! Това е организация от престъпници, които имат за цел да отърват света от расата ни! Ти си избраният! Ти трябва да спреш пъклените им планове! Събуди се! Давам ти „Светлината на Миширис”, да те напътства и цери, както и „Зъбите на ”Плъшетрон„, оръжие направено от орихалкон, за да победиш всеки от враговете си!
Последните думи на мишката потънаха като кънтеж. Каспър вече не се намираше на приказното бунище. Намираше се насред тъмнина. Нямаше ляво или дясно! Не усещаше нищо. Не знаеше дали е там, или само сънува! Отвъд тази тъмнина дочу чудовищен крясък!



Ади пищеше! Това нещо пред нея, истинско или илюзия щеше да я посече всеки миг! Светьо игнорирайки фигурите около себе си в тревогата си, нещо да не стане с Ади, бе допуснал магическата му енергия да излезе от контрол. Така, напълно неконтролируема, тя доста помогна трусовете и скърцанията в тунела да се увеличат.
„Толкова магическа енергия!” Това не бе нещо, което човек можеше да притежава! Истинският Адол се спря в ход, изненадан от чудовището пред него. Гняв, ярост се отприщиха и се чу мощен вик:
- Значи си едно от тях! Ще ви покося, от първия до последния! Дори да ми коства хиляди години и хиляди животи! - втурна се към Светьо и в невниманието му го прободе в гърдите! Ярка струйка кръв се разплиска наоколо! Светлинката, която до този момент, унищожаваше илюзия след илюзия, сега се отправи право към истинското тяло на Адол.
Като наблюдаваше стичащата се кръв, Адол разшири раната с натиск на метала нагоре, но това причини прекалено голям натиск върху вече повредения меч и той се скърши под напрежението. Отчупеното острие стърчеше от двете страни на Светьо, правейки дръжката в ръката на Адол, по-безполезна от всякога. Светлинката достигна Адол и той я парира с остатъка от метала, който мигновено се разтопи, като попари и дланта му! Съществото тъкмо щеше да премине през тялото му, причинявайки смъртта му, когато през коридора като вълна се разсипа ярка светлина заливаща всичко по пътя си! Фейчката се спря в ход, давайки време на Адол да я избегне.



Светлина тотално заслепи Ади, когато отвори очите си. Беше паднала назад, по-рано, когато един от многото Адол щеше да я прободе. Затворила очи в очакване на удара, тя ги отвори чак сега, за да открие на мястото на Адолвците странната светлина! Адол не я беше ударил, всъщност сега нямаше никой наоколо! В сляпата светлина губеше очертанията дори на собственото си тяло. Но усещането, което Ади имаше бе това на топлина! Светлината я караше да се чувства по-ведро и по-приятно. Сякаш някой пълнеше сърцето й с мед! Не беше изплашена. Само малко изненадана. Сякаш се намираше насред облак! Дори мястото, където седеше беше меко! Меко?! Ади усети леко сърцебиене под себе си. Рязко се отдръпна и всички положителни емоции от преди минута изчезнаха. Голямата топка козина, върху която бе седнала, сякаш беше от друг свят, до където светлината не достигаше! Пред Ади, съществото се издигна във въздуха като демон от дълбините на Ада. Наблюдаваше, как сиянието се концентрира около ужасяващия плъх, но не можеше да си зададе командата да помръдне, да избяга! Гледката беше прекалено шокираща за слабото й сърце!
Сплъстената козина, характерна за миши труп, придоби пухкавост и се изглади. Насъбиращата се около Каспър, светлината го връщаше към живот! Тя също преобразува зъбите му в орихалконени! Докато проблясваха с лекия сребрист оттенък, на крачето му се оформяше нещо друго! На лявото се появи гривничка, която изглежда беше и източника на светлината, тъй като сиянието се бе изцяло концентрирало в нея. Всичко наоколо се върна към нормалната тъма. Тогава Каспър отвори очички!
Къде се намираше? Все още е жив? Бялата мишка с големите очи! Като си спомни за нея, Каспър се поокопити и погледна наоколо. Забеляза как едно гнусно същество го наблюдаваше. Но нещо друго го разтревожи! Спомняше си тунела, в който бе умрял. Но сега той се рушеше! Инстинктът, да намира най-добрия път, за да оцелее, го подтикваше моментално да се измъква! Все още не се беше съвзел, но крачетата му топуркаха сами. Преди да тръгне, се обърна към гнусното същество. Гласчето му бе изпълнено с пренебрежение:
- „Цър, цър! Църрр!”(В превод: Разминава ти се, Гадино! Имам мисия, за която не бива да умирам тук!) След което се завъртя и през една от все още здраво изглеждащите пукнатини в стената се изнесе.


Тунелът се тресеше! Светлината си бе отишла, а с нея и малкото същество на страната на Светьо, както и всички Адолци, оставяйки само истинския. Мястото, където стената беше прорязана се намираше на няколко метра от Адол и Светьо в посока изхода. Там, камъните почнаха да поддават и да се рутят. Причината беше Светьо, който все още не бе поел контрол над магичната си енергията! Светлината от по-рано бе успокоила малко магическия поток, но сега всичко се връщаше. Адол не можеше да се приближи до тялото на момчето и да го довърши. Знаеше, че простото срутване на тунела, нямаше да го убие. Все пак, той бе едно от „тези същества”!
Но сега нямаше избор! Трябваше да бяга и то веднага. Ако изкараше късмет, поне някоя и друга седмица, Светьо щеше да седи погребан, докато Адол се върнеше да го убие с подходящи за целта средства. Спусна се през тунела и като достигна Ади я завари напълно обездвижена. Нещо черно се измъкна през някаква от естествените пукнатини и чак тогава треперейки Ади почна да се движи. Усети някой зад себе си и „Светьо, какво беше това...” Въпросът и остана да виси. Сега видя, че зад нея е Адол. Какво по дяволите:
- Къде е Светьо? Какво си направил с него? – Адол нямаше нито времето, нито желанието да и обяснява. Поколеба се дали да я вземе с себе или не:
- Бягай към изхода. Таванът всеки момент ще се срути.
- Какво по... – Ади го изгледа невярващо и се изправи. Леко потрепери, но тялото и се стегна и тя се стрелна към Светьо. Инстинктивно Адол я сграбчи и повлече навън със себе си:
- Не, пусни ме! – не можеше да се съсредоточи и затова набързо изрецитирано заклинание имаше изключително мижав ефект. Почна отчаяно да вика: „ Светьо!”
Адол я издърпа още повече към себе си. Ако я оставеше, щеше да умре под развалините, което на този етап не бе нужно. Метна я на рамо и заклещи ръцете и така, че да и е трудно да се измъкне. Докато бягаше с момичето на рамо, тя продължи да вика към пропадащия тунел: „Светьо! Светьо!”