Емии,това е едно разказче,което написах преди време...Надявам се да ви хареса
Момиче с дълга до кръста руса коса на вълни и поразително сини очи вървеше покрай езеро,в което се отразяваха лъчите на изгряващото слънце…На тази светлина тя приличаше на ангел…но на най-тъжния ангел,който е съществувал някога…
Мелиса стъпваше леко с босите си крака,а дългата й бяла нощица се влачеше малко зад нея.Мел,както я наричаха всички вече около час обикаляше парка на училището,в което учеше.Тя просто вървеше ли вървеше…беше почувствала нуждата да излезе и да подиша чист въздух…Да забрави всичко и всички…
Тя се спря и приклекна до езерото.Втренчи се в лицето на момичето,което я гледаше от повърхността, протегна ръка и го докосна.Водата се надипли на малки вълнички около ръката й и лицето изчезна.Мел имаше чувството,че това лице не е нейното…Нямаше го онова жизнерадостно момиче,което получаваше всичко от живота.Нямаше го онзи блясък,който изкреше в очите й преди.Нямаше го желанието за живвот…Всичко се бе променило само за миг.
Мелиса се изправи и се запъти към гората.Още не разбираше защо това й се случваше…Защо точно на нея?Защо?
Мел продължаваше да върви през гората,която бе все още мрачна.Мислеше си за всичко,което се бе случило снощи.За Седрик…той не излизаше от мислите й дори сега.Дори след като снощи изкрещя в лицето й,че я мрази.Омраза…За Бога,каква бе тази дума?!Мел я бе чувала толкова много пъти,но така и не бе разбрала какво точно значи.Омраза…чувство,което покварява душата ти…омраза…причинена от някого…Това знаеше за чувството от баща си…Баща й.Човека,който винаги й бе огаждал за всичко и който тя обичаше най-много…
-Татко…-промълви тихо тя и се спря.Падна на колене,а очите й се насълзиха.-Татко…Татко!-извика тя последния път.
Мелиса стоеше на колене и плачеше…Първите сълзи през целия й живот.Сълзи на болка…тъга…Но сълзи,от които не я болеше.Щастиливия й живот бе бил само една приказка…приказка със злощастен край.И сега…Мел беше сама,без приятели,без баща,без любов…Сама със болката,която я обгръщаше…Която завладяваше душата й.Която спираше дъха й…
Баща й бе мъртъв.Бе отишъл някъде там…при майка й…И бе оставил малкото момиченце,момиченцето,което не знаеше още нищо за живота,което нямаше и идея как да оцелее без неговата подкрепа…
Приятелите й я изоставиха.Приятели ли?Какви приятели…?Те бяха с нея само заради изгодата.Да…Мел никога не бе имала истински приятели…Никога никой от тях не бе изпитвал и малко добри чувства към нея.Всички я мразеха…защото бе богата и известна…защото не бяха имали нейния живот.И сега,разбирайки,че вече няма нищо я бяха напуснали…напуснали…че те кога са били до нея?
-Защо,Господи?-промълви тихо Мел и удари с юмрук във земята.-ЗАЩО?!
Всичко й се струваше някак нереално.Сякаш това бе лоша шега.Но защо никой не се почвяваше с усмивка на лице?Защо не чуваше шума от стъпките на приближаващия Седрик,който щеше да я успокои и да й каже,че всичко е само шега?Но не…Това немаше как да стане…
Сякаш това което й се бе случило от снощи я бе променило.Тя прозря толкова много неща.Видя толкова много истини…и реши ,че живота й вече няма смисъл…живот…всъщност тя се чувстваше така сякаш никога до сега не е живяла…или поне не истински…
Мел скочи от мястото си и се затича навътре в гората.Заради сълзите почти не виждаше на къде върви,но накрая стигна целта си.Спря се на една полянка,на която имаше някакви много красиви цветя.Сини…същите като цвета на очите й…
Момичето се наведе и набра малко от тях.С всяко цвете сякаж болката и намаляваше.Мел направи венец и отново се затича.Скоро излезе от гората и отиде до езерото.Остави венеца на земята до водата и погледна към небето,Слънцето вече бе изгряло и осветяваше върховете на дърветата.Бе толкова красиво…също като живота не Мелиса до снощи.Но всичко бе свършило…
-Съжалявам…-каза тихо тя.
После се обърна с лице към езерото и затоври очи.Пред нея се появи отново лицето на баща й… Мел се гмурна…Леденостудената вода накара кожата й да замръзне,но нея не я интересуваше.Мел не можеше да пулва,но не се и опитваше да излезе на повърхността…Започна бавно да потъва и отвори очи…На красивото й лице се появи усмивка,последната в живота й…
Определено е от бързане 
