Мммм...така.....вчера намерих един мой разказ от пети клас. надявам се да ви хареса:


Навън се стъмваше и бе започнало да вали. Разхождах се из пустият парк в центъра на града. Мислите ми бяха обзети от него. Нормално на външен вид момче със сини очи и руса коса. Някъква болка, идваща от гърдите ми, ме раздираше от вътре. Извднъж на една от алейте мярнах сянка. Огледах се наоколо. Когато се обърнах, решила че ми се е привидяло, видях него. Ръцете му бяха брибрани в джобовете на панталоните му. Изведнъж светкавица проряза небето. За този кратък момент, в който всичко около мен се освети, забелязах, че в очите му имаше сълзи.
-К-какво има? Защо плачеш?-Бях объркана. Имах чувството, че нещо не е наред.
-Защо? Защо го направи?-Очите ми се разшириха, разбирах за какво говори.
-О-от к-къде разбра?-Исках да убия този, който му е казъл
-Не е важно от къде, важно е, че не ми каза. Мислише си, че като си нарушила обещанието си към мен щях да те изоставя?- Просто стоях и го гледах, неспособна да отговоря. След около минута кимнах в знак на отговор.
- В такъв случей....това найстина е краят....вече не мога да ти вярвам.-Усетих нащо като стрела да се забива в сърцето ми.
-Значи така? Заличаваш последната година от живота ни само заради някакви си глупави цигари.
-Не, не е заради това. Ти скри нещо от мен. Наруши единственото нещо което исках от теб- да няма тайни помежду ни. Ако ми беше казала щях да ти помогна.-От очите ми започнаха да се стичат сълзи, който по късно падаха върху бялата ми блуза. Нима това беше краят?
-Поне ми кажи кой ти каза за това? ”Ще го убия собственоръчно”
-Мария Узунова.- Отговорът му беше кратък и ясен. Усетих как краката ми започват да се подкосяват. Нима тя ме бе предала? Най-добрата ми приятелка ме бе предала? Беше ли възможно това? Или той ме лъжеше? Не, той никога не ме бе лъгал, едва ли сега ме лъжеше. Момчето, което до сега стоеше пред мен, се обърна и си тръгна, а аз бях неспособна да го спра. Паднах на земята и се свих на кълбо. Дъждът се усили, а желанието ми за живот бавно изчезваше.


ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ

Бяха изминали две седмици, от както бях говорила с него за последно. Седмият ми час бе свършил туку-що и всички мой съученици се събираха пред входа на учелището ни. Аз бях застанала на разтояние от останалите и чаках най-добрата си приятелка да излезе. През последните две седмици не бях говорила с почти никой. Съучениците ми започнаха да се притесняват за мен, даже на няколко пъти превиха опити да говорят с мен, но не успяваха. Бях станала затворена и неубщителна. Изведнъж чух глас зад мен.
-Вил...искам да поговорим.-“А АЗ НЕ!” Обърнах се баво към момчето зад мен. Вече знаех кой е и за това не се изненадах.
-За какво? Ти беше пределно ясен, за това че не искаш да ме виждаш.- Обърнах се , за да си тръгна , но усетих той да хваща ръката ми. „КАКВЪВ СИ ТИ, БЕ НЕЩАСТНИК? КАК СЕ ОСМЕЛЯВАШ ДА МЕ ПИПАШ СЛЕД ВИСЧКО КОЕТО МИ ПРИЧИНИ?” Погледнах го ядосано. След момент забелязах най-добрата ми приятелка зад него, готова да го цапардоса.
-Моля те нека поговорим....-Направих знак на момичето зад него да се махне и да ни остави насаме. Настана тишина.
-Давай, обиждай мен, викай ми, но моля те не мълчи.- Той беше разтревожен. Продължих да мълча.
-Прости ми....-Не му отговорих. Това което последва ме учуди. Той ме прегърна, а след това ме целуна нежно. Отдръпнах се от него.
-Прди ти не ми вярваше, сега аз не ти вярвам. Преди ти ме отхвърляше, сега аз те отхвърлям. Разби ми сърцето, но аз намерих друго момче, което ме обича. А сега те моля върви си и ме остави намира. Само каза, че всичко между нас свърши.- През цялото време той ме гледаше. Не можеше да повярва, че момичето пред него бях аз. От едно малко страхливо хлапе, само за две седмици бях станала сериозно момиче със кураж и смелост. Започна да вали.
-Съжалявам...- След като казах това се обърнах и си тръгнах. Прди той ме бе изоставил с разбито сърце на дъжда, сега аз го правех. Макар че знаех, че не е правилно, не можах да се върна и да му кажа, че му прощавам. Болеше, но трябваше. Не можех да позволя на някой да ме унижава.

Заглавието ти не е по правилата , а разказчетататата не ми харесват ...

правилно оправяй

Оправих заглавието.

Ми не ми хареса... В началото - ок... Типична сцена на раздяла , предателка , етц , а след т'ва ? Някъв лепнат край... Как е станала силна ? Какво е сторила с предателката ? Кое момче е намерила ? Етц ?

правописни грешки... и то ужасно много...
историята ми харесваше в началото, но края е някак... не знам... странен? ^^'''' ам... едитни го и поправи грешките, ще бъде много по- добре *nod*

предателката яде доста хубав бой и междудругото това не е измислица. само действието се развиваше другаде

Е, аз това от разказа ти не мога да го разбера ...

дам, и аз xD

Добре де, поясни действието, което е извършвал...

Ти се шегуваш, нали ?

В Word-а има опция за проверка на правописа...
Любов, която си е отишла за две седмици?! И той защо я зарязва в началото? Защото пуши ли? Да беше скрило от него, че се друса, ок, ама това... Ако на мястото на "ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ" сложиш някакво действие, ще е по-добре.
Ммммм... нуждае се от редакция.

*nod* много при това

'само за две седмици бях станала сериозно момиче със кураж и смелост. Започна да вали. '

В туй няма и капка кураж или смелост. В туй има само макс bitchy-ness и gayness. Ако наистина обича човек някой, няма за две седмици да реши да му обърне гръб, да му каже 'разби ми сърцето, сега те зарязвам, имам си друг' и тъй нататък. В туй няма кураж, няма смелост, няма никаква извисеност. Още повече ако човек осъзнава грешката си и се извинява за нея. Дори и тя да е нещо as simple and stupid as зарязване заради цигари *rolleyes*.
И все пак, I must admit, не знам на колко са били тез двамцата, обаче ако е станало наистина, то I'm putting my bets на 5-6-ти клас ~_~. А пък туй за приятелката, че яла бой е още по-безсмислено даже. Е, има начини да й го върне човек за казването на глупости като цигари, ама бой? Dude, that's gay. Major gay.
Като цялоо.. бла. Пък и грешките X_X. Мани.. Не искам да наливам по принцип, при положение, че е вложено труд и чувства в него най-вероятно, тъй че - добре, браво, че е написано и респект, амаа.. some moments, I just found meaningless.

Edit: А, да и също тъй - кой идиот би избрал да не бъде унижаван пред туй да загуби човека, който обича? Не, че туй е голямото унижение като гледам де, амаа.. все пак.. my theory about the writer-person being 5-6 grade stand even more firm than before now..

мммм...добре приемам критиките ви.(аз нме съм и очаквала хора като ним-чан и къщичкууу да са във възторг) надявам се този разказ да е по добър от прединия. и скоро няма да има разказчета с хубав край.


Вървяхме един до друг. Нито аз, нито той говорехме. Той беше забил поглед в земята, а аз се чудех дали мога да го спра да си отиде. В съзнанието ми още кънтяха последните му думи към мен” Утре заминавам и може би никога повече няма да се видим.”. Да, болеше ме и то много. Въпреки че бяхме скъсали преди много време, аз все още го обичах, но не знаех какви са неговите чувства към мен. Дойде време да се разделим. Двамата спряхме и застанахме един срещу друг. Той не смееше да ме погледне в очите. Най-накрая проговори:

-Май това е последната ни среща.-От тонът му разбрах, че и него го боли да си тръгне. Стоях и го гледах, а очите ми бавно се насълзяваха.

-Да, май това найстина е последната ни среща.-Най-накрая той вдигна глава и ме погледна. Видя сълзите в очите ми.

-Хей, малката ми не плачи. Сигурен съм, че ще намериш друго момче след време.- Няколко сълзи се търкулнаха по бузите ми. Той се приближи до мен и ме прегърна. Задуха силен вятър.

-Не искам да си тръгваш....-Въпреки че не го признавах нигога, той знаеше, че не съм толкова сила, колкото показвам. Бях оязвима щом се отнасяше до него. Тогава той каза нещо, от което ми се подкосиха краката:

-Обичам те, и съжалявам, че се разделихме преди една година. Можехме да бъдем щастливи заедно, а аз отнех този шанс и за двамата.-Нима той още ме обичаше? Но ако беше така, защо се разделихме? Дали имаше нещо, което аз не знаех?

-Ако найстина ме обичаш, защо ме отряза?-Беше ми любобитно, защо той беше пропилял цялото щастие, което щеше да изпита.

-Това не мога да ти кажа.-Той криеше нещо и аз разбирах това, но не задавах повече въпроси по тази тема. Дори до ден днешен не знам защо се бяхме разделили. Стояхме гушнати още около половин час. „Защо не може да останем завинаги заедно? Защо не може времето да спре точно сега?”

-Не искам да те пускам...-Едвам се сдържах. Исках да му изкрещя, че го обичам, да го помоля да не си отива, но знаех, че вече беше късно. Той трябваше да замине. Това беше най-добре за него, най-добре за неговото бъдеще. Той си имаше мечти и аз не можех да го спра да ги осъществи, колкото и силни да бяха чувствата ми към него.

-Ще ми липсваш....-Той беше тъжен. Сигурно и него го болеше.-Едно момче от моя клас ми обеща да се грижи за теб и да не позволява на никой да те закача. Поне знам, че си в добри ръце.- Опрях челото си на рамото му. След около минута усетих както той сложи два пръста под брадичката ми и повдигна главата ми, така че да може да се гледаме в очите.


-Обещай ми, че ще се опиташ да бъдеш щастлива.-Просто стоях и го гледах в очите, без да му отговоря.
-Моля те , обещай ми.-Най-накрая кимнах в знак на отговор. Усетих как той хвана ръката ми, след което се наведе и долепи устните си към мойте. За нещастие родителите му се появиха точно в този момент.

-Хайде Митко, налага се да тръгнем по рано.-Майка му и аз се разбирахме изключително добре, затова тя не каза нищо когато ни видя да се целуваме. Последва още една цалувка, след което той ме пусна.

-Обичам те. Моля те забрави ме и бъди щастлива.-Очите му се насълзиха. Не се сдържах и изтичах до него, прегърнах го, а след това го целунах отново. Родителите му просто стояха и ни гледаха. Всъщност какво можеха да кажат те? Много добре знаеха какво изпитвахме един към друг, а сега се налагаше да се разделим. Нима можеше реакцията ни да бъде друга? Болеше ме, от това, че си тръгва и не се опитвах да сдържа сълзите си.

-Хей, малката ми, обещавам да ти се обаждам всеки ден, само не плачи.-Той отново ме целуна. И двамата се надявахме за този кратък момент да успеем да наваксаме една година, но явно това беше съдбата ни. Ясно беше, че не може да сме заедно. Разделихме се и той тръгна към родителите си. Цялото му семейство се качи на колата и потеглиха към летището. След като изчезна от погледа ми, аз се затичах към вкъщи. Отключих бързо вратата и се запътих към стаята ми, без да обръщам внимание на въпросите на родителите ми. Заключих вратата, пуснах уредбата и леднах на леглото. Плачех и не можех да спра сълзите си. Най-накрая си спомних за обещанието ми към него- да не плача и да бъда щастлива. Вдигнах се, избърсах сълзите си, включих си компютъра и започнах да чатя с най-добрата си приятелка. И ето ме- една година по-голяма, все още си спомням за него, говорим си почти всеки ден, и най-важното- успях да запазя обещанието си към него. намрих друго момче което да ме направи щастлива.

Ъммм .... заеби правописните грешки - има ги в изобилие ... пунктуационни - изреченията са прекалено кратки , а всеки знае де се слага точка ~___~

Обаче ... Какво се опитваш да кажеш с този разказ ? Сцена на раздяла ? И двата герои са обезличени , самата обстановка не е напълно ясна , самият разказ е клише и няма въображение в него...