Най-после и аз събрах смелост да пусна нещо,което сама съм писала. Надявам се да ви хареса!Приятно четене!

Героят на една забравена страна



Лекият вятър рошеше косата на мъжа. От устата му излезе стон, колко много казваше той. Този стон разкриваше отчаянието му, неговата неизмерима болка, която не изглеждаше да затихва, напротив само се увеличаваше. Огромна мъка бе изписана по иначе красивото му лице. Той бе на не повече от 26, с дълга черна като нощта коса, вързана на опашка. Очите му бяхя стоманено сиви. В тях обикновено играеха весели пламъчета, но сега.... сега бяха празни. Пусти. Сълзте, които бе изплакал си бяха проправили пътечки по лицето му, цялото изцапано с кръв. Тази кръв бе на сестра му, на родителите му, на най-добрия му приятел Сато. Това бе кръвта на всички онези чудовща, с които някога се бяха обучавали и упражнявали заедно, а сега бяха нападнали и унищожили всичко, което бе обичал, на което бе държал.
Този мъж се казваше Кеничи. Вятърът отново го сграбчи в ледената си прегръдка, галейки лицето му. Кеничи беше на една от терасите в замъка. Наблюдаваше умиращото слънце, нищо друго не му бе останало. Палещата светлина заливаше всичко наоколо. Нова сълза се търкулна по едната му страна.
Това беше поредния залез на земята, но поредния, на който малката му сестричка нямаше да се наслади. Сестра му.... усети как всичко в него се стегна, причинявайки му болка. Започна да му се гади при
спомена за нейния труп. Гледката се бе запечатала в съзнанието му и дори, когато затваряше очи, той не можеше да избяга от нея. Бяха се гаврили с нея, бяха я измъчвали. Кеничи можеше само да гадае какво точно се бе случило, но тялото й му откриваше поне част от станалото.
Бяха я насилили. Синините по тялото и показваха, че се бе съпротивлявяла. Тя не беше от онези, които ще чакат помощ, обичаше да действа независимо какво ще и струва. Но този път беше различно, не беше преценила противниците си. За да я накажат, че е имала смелостта да не им си подчини бяха отрязъли част от пръстите и, едното и ухо, дори.... дори езика и.
Но той знаеше кои бяха виновниците за това. Точно под врата и беше открил две преплетени букви. "А" и "Р" бяха прогорени в кожата и. Тези копелета Ролто и Аданали вече си бяха платили за сторенто. Предполагше, че и Мито се бе включил в "забавлинието"със сестра му, затова и той беше изпитъл гнева на Кеничи. И все пак отмъщението не го накара да почувства нищо, освен че в сърцето му се отвори нова рана и той знаеше защо...
Кеничи стисна глава в ръцете си, всичко това щеше да го побърка. Как бяха посмели да и го причинят, на неговата сестра, малката му принцеска, неговото цвете. Та тя беше още дете, дори нямаше 12. Тишаната бе раздрана от вика на Кеничи. Той погледна надолу към ръцете си и се опита да види какво държи, през замаглените си от сълзи очи. Това беше кукла. Тя беше единственото незасегнато от битката нещо. Бешо останала точно такава каквато я бе подарил на сестра си Ито. Споменът за усмивката и беше най-ценното, което притежаваше в този миг.
Кеничи бе принц на тази земя, а сега, когато кралят беше мъртав, той беше новия владетел. Владедетел на какво?!На трупове?Защото само това бе останало, безжизнени тела простнати навсякъде. От този ден земята можеше да бъде наричана не Страната на хилядите цветя, а на кръвта. Тя се просмукваше все по-дълбоко и по-дълбоко.
Кеничи се чувстваше безпомощен, тази липса на каквато и да е сила у него го побъркваше. Заудря каменния парапет на тересата, докато от ръцете му не бликна топла кръв. Мъжът гледаше като луд. Той приближи окървавените си ръце до лицето за да ги огледа по-добре. Около минута стоя така, а след това отново ги отпусна до тялото си.
Принцът копнееше за собствената си смърт. Нищо повече не го задържаше измежду живите, нямаше за какво да живее, нямаше за кого. Убийците вече бяха мъртви. Сигурно дори червеите нямаше да искат да ги изядът, те не ставаха за нищо. След като труповете им се разложеха на тезе места вероятно щяха да поникнат най-отровните растения, за да отнемат нечии живот, точно както прижеве правеха тези гадове.
Това, от което страдаше най-много Кеничи беше, че донякъде самият той имаше вина всичко да се стигне до тук. Спомени го връхлетяха, за да го върнат в миналото му, отделяйки го от болката, която носеше настящето.

Беше се родил в кралското семейсво на Страната на хилядите цветя. Още не беше навършил шест, когато осъзна, че това е по-скоро накъзание изпратено му от небето, от колкото щастие заслужено в предишен живот. Мразеше това безсмислено съществувание, което водеше. Нямаше истински приятели,
тези, които му се пишеха такива бяха синове на владетели от чужди страни. На тази възраст единственото му забавление беше да обижда тези разглезени хлапета, да ги унижава по всевъзможни начини.
Но с времето и това започна да му досажда. Беше на 13, когато майка му роди дъщеря. Кръстиха малкото същество Ито. Момиченцето стана всичко за Кеничи. Първата седмица у него имаше една чисто егоистична любов. Радваше се на появата и, защото сега му оставаше много повече време за самия него без да бъде прекъсван. Но това, чувство много скоро бе заменено от истинска привързаност към малката принцеска. За нея той направи и изтърпя много неща, за които дори и не беше помислял преди.
Тя едва беше проходила, когато баща и вече и беше намерил годеник. Кеничи някак си се примиряваше със съдбата си всички тези години, но не искаше Ито да страда като него.
Една пролетна сутрин кралския къбинет беше огласяван от виковете на Кеничи и баща му-крал Егдо.
-Татко, та тя на практика е бебе!
-Да, но няма да бъде вечно, нали?
-Ито трябва сама да избере, за кого да се омъжи!
-Кеничи, не помня да съм искал мнението ти. Когато станеш крал управлявай, както си искаш, но не се бъркай в моите работи!Приемай това не като молба от твоя баща, а като заповед от краля!
-Искаш да кажеш, че за теб щастието на децата ти няма значение, че за теб сме просто едни пионки?
-Ако трябва да пожертвам вас, макар аз да не приемам това за жертва, в името на страната, не бих се и замислял!
-Вие сте изверг, кой родител би говорил така?Вие сте......
-Кеничи, за твое добро е да не довършиш изречението!За последен път, напусни кабинета ми!
Егдо бе загубил всякакво търпение. Той стана от бюрото, където бе седял до преди малко и се насочи към сина си. Той беше висок и силен мъж, за това без проблем вдигна момчето и се насочи с него към вратата. Кеничи успя да се освободи с много мъки, като се опита да продължи прекъснатия разговор.
-Татко, .... ....
Нервите на краля не издържаха, с огромния си юмрук той удари момчето. Кеничи се свлече на пода. Усети как топла течност се застича покрай едното му око. С едната си ръка докосна раната, а след това видя кръвта. Той насочи очи пълни с омраза към краля. Стана с възможно най-голямото достойнство и излезе. Болката, която испитваше беше нетърпима, но не тя беше причината за сълзите му. За първи път беше ударен, за първи път някой се усмеляваше да го направи.
В този ден Кеничи се закле, че сестра му ще бъде щастлива, че никой нама да я ограничава в каквото и да е било, поне докато той беше жив. Момчето започна да нарича сестра си "неговото цвете", защото тя бе толкова мъничка и крехка, а и така красива. Но клетвата, която направи Кничи не беше най-важното, което се случи този ден. Кралят не предполагаше, че в лицето на собствения си син спечели най-опасния си враг. След удара, у момчето почти мигновено се роди една омраза към баща му, която дори и не се опитваше да прикрива. Тогава Кеничи отрече всичко детско в себе си, за да се превърне във война на Ито. Той обрече себе си на нея и идеята да й служи, да я защитава.
Четириденадесетгодишният принц негласно обяви война на баща си. Първия удар, който нанесе, бе да се сприятели с децата на прислугата. Момчето удряше там, където най-много щеше да заболи – манията за величие на баща му.
С времето плановете на младия наследник отново се объркаха, както повечето неща в живота му. С голямо неудоволствие той откри, че да се прави на приятел на тези момчета вече не е просто игра за него. Мисълта за прекараните с тях часове караше една усмивка да се появява на лицето му.
Най-близък беше със синовете на коняра, които бяха близнаци. Те се казваха Ролто и Аданали. Мито, момчето на готвоча също се превърна във важен човек за Кеничи. Тези трима слуги, както ги наричаше краля, се превърнаха във втората причина на принца да съществува и да е щастлив от този факт.

Браво,не само за това че е добро,а и че най-накрая някой пише за нещо друго тук освен за ***руто....

мн мн мн ми харесааа страхотно заинтригуващо начало с нетърпение очаквам продължението да видя какво е станоло по нататак с Кеничи

Глава втора:

Вътре съм


Три месеца по-късно Кеничи, Ролто, Аданали и Мито заедно с още петнадесетина момчета седеяха около езерото, което беше на приблизително три километра от замъка. Беше настъпил горещият юли, затова те бяха решили да отидат там, за да се изкъпят в студените води. Принца, целият мокър се беше подпрял на едно дърво, като изцяло се бе вглъбил в собствените си мисли, оствайки глух за глъчката около него.
Кеничи отново и отново обмисяше една идея, търсейки смелост в себе си да сподели с другите. Той не бе страхливец, точно обратното, но мисълта за присмех в очите на Ролто караше всичко в него да се преобръща. Момчето реши, че няма за кога повече да отлага, защото отлично знаеше, че по-готов няма да се почувства. Пое си дълбоко въздух и започна да говори:
-Момчета, какво ще кажете да създадем нещо като наш.... клуб?Знам, че може да звучи детинско, но ние така или иначе се събираме всеки ден, а реално не правим нищо!
-Клуб за какво, Кеничи?-попита студено Ролто.
Ролто бе единственият, който не се обръщаше към Кеничи с "Принце" или "Ваше височество". За него не съществуваше никой, който да стои по-високо от самия него. Това беше и причината гърбът му толкова често да се среща с камшика или колона на баща му.
-Ами за бойни изкусва. -продължи престолонаследника.
Тишаната, която се възцари беше задушаваща. Там имаше двайсетина момчета, а бяха по-тихи и от монахини, дали обет за мълчание.
Кеничи започнада съжалява, че въобще беше предложил това. Това, което го вбеси беше, че никой не отронваше и дума. Ако не харесваха идеята му можеха поне да му кажат, защото тази тишина ако не друго, то със сигурност вече ставаше досадна.
-Аз съм съгласен.
Вледеняващият глас на Ролто сякаш раздра въздуха. Този кратък отговор породи една бурна вълна от шушукания и възгласи.
-Бройте и мен!
Макар и да знаеш, на кого принадлежаха тези думи принца проследи звука и видя Аданали. Кеничи не беше никак изненадан, че и той се включва. Тъй като бяха еднояйчни близнаци, Ролто и Аданали външно бяха еднакви, но това беше единственото общо по между им. Аданали беше забавен тип, винаги усмихнат и готов да се сприятели с всекиго. Ролто беше пълната противоположност. Той бе въздържан, винаги умислен.
Аданали бе готов да се присъедини в този клуб не заради приятелите си или за да овладае различни бойни стилове. Той не беше чак толкова добричак. Единствената му причина да се включи бе, за да дразни по-големия си с една минута брат. За всички това беше пределно ясно, дори и за самия Ролто, но все пак това не му помогна да удържи гнева си.
-Искаш да си изядеш боя ли, Аданали?
-За какво говориш?
-Знаеш, че ако се включиш в този клуб ще те смачкам, копеле такова!-Ролто толкова здраво стискаше юмруците си, че кокалчетата по ръцете му започнаха да побеляват.
-Ха, ще я видим тази работа!
"Аданали, ти си идиот!Затвори си голямата уста или наистина ще си изпросиш боя!"-мислеше си Кеничи.
-Аданали, ти.....
-Ролто!
Принца някак си успя да надвика всеобщата глъчка. Опитвайки се да спре сблъсъка между двамата братя обаче, той само си навлече гнева на по-големия.
-Какво искаш?Не виждаш ли, че водя задушевен разговор с малкото си братче?!
Аданали отвори уста като понечи отново да каже нещо, но Мито само поклати глава, при което по-малкият от близнаците седна отново на земята, като се нацупи. Физиономията, която беше направил учудващо много напомняше тази, която правеше 5-годишната братовчедка на Кеничи, когато и забраняваха или отказваха нещо. Тя свиваше малките си устни, като същевременно сбъръчкваше носле и чело. Точно така изглеждаше сега и Аданали. При тази гледка гневът на Ролто се изпари, като отстъпи място на бурен и невъздържан смях.
-Е, братле, щом искаш влез в отбора, но да знаеш, че ако пак ме ядосаш наистина ще те набия!-последните думи бяха казани без помен от каквато и да била веселост. Гласът му отново бе станал студен и режещ.
Аданали пак отвори устата си, но Мито знаеше, че ако сега близнака заговори след няколко минути нямаше да е в състояние да помръдне дори кутрето на крака си, затова го прекъсна.
-Е, кой още иска да се включи?
Всички вдигнаха ръце.
-Добре, това означава, че всички сме вътре.
-Така изглежда.
Момчетата постояха около езерото още половин час, а след това се насочиха към замъка.
В следващите дни, колкото и да се опитваше принца, не можеше да се измъкне от всеобщото внимание. Бе дошъл 25 юли – неговият рожден ден.

Сууупееер

става все по интересно

Мислех да остана тайна почитателка, но не мога. Просто трябва да си призная, че от този и още 2 може би 3 фика не мога да се отделя.

Такамммммм и третата глава е готова!Обаче кога искате да я постна днес или утре?!

Давй я днеска,Кървавелке!Тамън ще засилиш интереса.

днес разбира се...

Главата е по-късичка от другите,но иначе мисля,че се получи добре. Приятно четене!
П.С.чакам коментари


Глава 3:


Моята малка Ито!



Кеничи стоеше загледан в малката се сестричка, която кротко спеше в креватчето си. Той просто стоеше и гледаше своя малък ангел. Малки руси къдрици покриваха челото и и падаха около страните и. Тя се размърда и розовото одеалце, с което беше завита се отмести. Кеничи повдигна сатенената завивка и я постави отново върху нея. Колко хубава беше Ито, цялата обградена от розово и бяло. Принца не желаеше да си тръгва, не искаше да я оставя, не още. Оставаха му още няколко скъпоцени часа преди изгрева, които щеше да дари само на нея и на никой друг.
Загедан в прелестното творение пред себе си, си спомените как се бе чувствал на рождения си ден, който скоро бе отминал. Сам, за пореден път беше сам, макар и да беше заобиколен от множество хора. Вечерта се бе проточила безкрайно дълго. Нямаше я сестра му, която вече спеше в своите покои,
липсваха и приятелите му, които като част от прислугата нямаха работа в тронната зала.
Но сега, когато беше тук, с нея, се чувстваше спокоен и щастлив, усещаше една лекост, която се появяваше само, когато беше около Ито.
-Моята принцеска! Моето малко цвете.
Макар Кеничи да шептеше, момиченцето се разбуди, не се разплака, а погледна към брат си. Толкова топлина се криеше в очите на това малко същество, че можеше да разчувства и най-студения човек.
-Толкова съжалявам Ито, толкова много! Бях се заклел да съм винаги тук, до теб, за да те закрилям от всичко и всички, а сега трябва да наруша обещанието си. Но ще направя клетва, за която ще знаем само аз и ти. Утре ти навършваш една годинка... ... .
Сърцето на принца се стегна, но все пак той беше длъжен да продължи да говори. Трябваха му сили, каквито точно сега не откриваше у себе си. Чувстваше се като малко уплашено момченце. Мислено се
презря за тази си слабост и се насили да довърши започнатото.
-Утре ти навършваш една годинка, а аз няма да съм тук. Ти ще продължиш да растеш, а аз отново няма да съм до теб. Но ти обещавам едно, когато станеш на 10 ще се завърна за теб, мое малко цвете. Знам, че онова чудовище, баща ни няма да се бави много със сватбата ти щом веднъж прехвърлиш тази възраст, но аз няма да му позволя да превърне живота ти в ад! Също знам, че ти няма да помниш този разговор, това обещание и това, от което най-много ме боли..... няма да помниш мен!
Сълзи пареха в очите му. Той ги остави да паднат, нямаше смисъл да се прави на корав, когато се чувстваше толкова безпомощен и отчаян. Поне сега можеше да бъде себе си, да покаже слабостта си, пред тази, на която винаги щеше да служи. Наведе се и я целуна по челото през сълзи.
-Моята малка Ито!
Детето започна да се унася и скоро отново спеше. Кеничи остана да я гледа така още известно време. Когато първия слънчев лъч заигра по лицето и, принца стана и тихо излезе от стаята. Почти като крадец се измъкна от двореца и се насочи към езерото. Там бяха всички, които бяха решили да се присъединият
към клуба.
-Готов ли си, Кеничи?
Ранното утро бе раздрано от гласа на Ролто. Принца просто нямаше сили да вдигне глава, за това само кимна, а след това добави:
-Да тръгваме.

главата е много хубава... жалко е обаче че Кеничи трябва да изостави сестричката си...нямам търпение да прочета следващата ...

Глава 4:




"Кинжал, нищо повече или по-малко. "



Момчетата вървяха цял ден, а все още не бяха достигнали целта си. Когато слънцето започна да слиза по западния склон решиха да спрат, за да пренощуват. Бяха насред гора, доста далеч от замъка, който напуснаха същия ден. Кеничи се строполи в корените на едно дърво и зарови пръсти в косата си. Надигна глава и жадно започна да изпива с очи залеза. Кървящото слънце хвърляше около себе си розовозлатиста светлина. Високите планини, към които се бяха запътили се открояваха, те изглеждаха толкова студени и негостоприемни, обвити в бледо синята си пелерина, тънка мъгла започваше да ги покрива. Клоните на дърветата закриваха част от тази гледка, като същевремено ставаха част от самата картина придавайки и една призрачност и загадачност.
-Кеничи, размърдай кльощавия си задник и идвай да помагаш! Би трябвало да си разбрал, че напускайки замъка, ти стана равен на всички нас! Вече не си принц, а просто един от "Кинжалите"!
"Ха, сякаш някога си ме третирал като принц! "-беше първата мисъл, която се бе появила в съзнанието му.
-Остави го намира, Ролто! Би трябвало... ... . -започна Мито. Той винаги играеше ролята на буфер между хората от групата, независимо дали те го искаха или не.
-Той е прав. Аз вече не съм принц и не би следвало да се държа като такъв, аз съм само кинжал.
Въпреки болката от раздялата, която го прорязваше не само във всички точки на тялото, а пронизваше и ума му, Кеничи се изправи. С бавна, но изключително горда походка той се запъти към останалите. Въпреки, че беше средата на август, те запалиха огън, за да приготвят храната си. Вечерта премина в шумни разговори, в които Кеничи се видя принуден да участва. Момчетата не стоях до късно, бяха прекалено изморени, това беше един наистина дълъг ден за тях. Час по-късно вече всички бяха заспали, всички без един.
Кеничи лежеше на твърдата земя и невиждащо се взираше в небето, което тази нощ беше лишено от своята вечна бледолика любима-луната. Едно ново чувство бе обсебило съзнанието на момчето. Всички те бяха тръгнали без да знаят какво точно ще се случи с тях. Бяха се вкопчили в една история, в един мит, в един разказ от детството им. Едва сега, когато пронизваше нощта със стоманено сивите си очи, осъзнаваше какъв риск бяха поели и какво ги очакваше утре. Мисълта за планинските пътеки бавно беше обвита в мъгла. Очите на кинжала започнаха за все по-дълго да се затварят, докато накрая не заспа напълно.
В съня си виждаше себе си как върви към една поляна, цялата обградена от дървета. Постепено пред погледа му се появи бебешко креватче, с почти флегматични стъпки се приближи и надникна вътре. В легълцето видя сестра си облечена в бяла рокличка.
-Колко си красива, малката ми! -каза в съня си Кеничи.
Тогава по роклята започнаха да се появяват големи кървави петна. Руменината по бузите на детето отстъпи мястото си на една бледност. Под краката си момчето чу изскърцване. С изплашени очи видя, че листата, по които до преди минута бе вървял, сега бяха заменени от скелети. Започна да вали.... кръв!
-Какво става?! Ито.. .
Кеничи се опита да я вдигне, но тя се разпадна в ръцете му, превръщайки се в червеи.
-Итооо! -извика Кеничи вече буден.
Надигна се леко и се заоглежда. Все още не беше съмноло. Момчето повдигна трепереща ръка, за да избърше потта избила по челото му.
"Какво за Бога, беше това?! Дали е просто сън или трябва да значи нещо?"
Тези въпроси го държаха буден през остатъка от нощта. Бавно първите слънчеви лъчи започнаха да прогонват нощния мрак, а с него се изпариха и част от страховете на Кеничи. Един по един и останалите от групата се събудиха.
-Ай, Кеничи, не знаех, че кралските особи стават толкова рано! -започна да се заяжда Ролто.
-Сти... . .
-Ти сам го каза, аз вече не съм принц. -в гласа му липсваха вчерашните болка и примиреност, а това направи впечатление, на когото трябваше. -Кинжал, нещо повече или по-малко.
-Радвам се да го чуя. А сега да тръгваме!
-Няма ли първо да закусим?
Чул този въпрос, Ролто изгледа един по един всички, търсейки човека, на когото принадлежаха тези думи. Гневният му поглед беше достатъчен отговор, а същевременно с това и стимол да се размърдат.

Тоя Ролто много ме дразни. Ще го убия. Иначе главата беше супер.

Глава 5:



Рике и Аса




Крал Егдо стоеше в кабинета си и четеше поредните документи, но внезапното нахлуване на жена му го накара да подскочи, събаряйки огромен куп папки на земята. Минаха няколко секунди преди да се осъзнае и дазапочне да вика.

- Кали, какво става тук? Къде са обноските ти и въобще за какво е целият този шум?

Владетелят стоеше вгледан в жена си, очаквайки отговора й. С един критичен поглед измери всичко у нея, но така и не откри нещо по-различно от всеки друг ден. Вече толкова рядко отправяше своя взор към кралицата си, че малко по малко бе започнал да забравя нейните нежни черти, маниери и всичко останало. Дотолкова вгледан в делата си, негласно сам си бе забранил да я обича, да се възхищава от красотата й, просто бе отрекъл всяка емоция, убивайки всичко човешко у себе си и така неусетно за него тя се бе превърнала просто в едно парче месо, с което можеше да се разпорежда и... гаври, както си поиска.

- Говори, Кали, заповядвам ти!

Последните две думи кънтяха в съзнанието на младата жена, но те нямаха значение, поне не сега, когато бе изгубила част от себе си, от душата и плътта си. Красавицата с черна коса тихо преглътна, опитвайки се да се успокои и да спре да трепери, но нейните слаби крака вече не я държаха и тя залитна. За щастие слугата, който стоеше наблизо я подхвана и й помогна да седне на канапето. Жената огледа помещението, в което бе влязла преди няколко секунди. За първи път беше в тази стая, която бе забранена за нея и всеки друг освен за краля, разбира се, и двама от слугите му. Личеше си, че кабинета не е на кой да е, но безвкусицата, с която бе обзаведен бе повече от очевидна. По стените висяха много портрети, от които гледаха свирепи мъже, в чиито погледи се четеше желанието за кръв, мъчения и смърт.

- Кали!

Жената подскочи уплашена, защото до толкова се бе съсредоточила в тези жестоки очи, че когато чу гласа на съпруга си, от който кръвта се смразява не по-малко, тя помисли, че някой от портретите е проговорил.
А досадата и гвевът у Егдо нарастваха с всяка изминала секунда, заличавайки всяка следа на здрав разум в главата му. За него чисто и просто това бяха циркове, които жена му разиграваше, за да си спечели вниманието му, но бе сбъркала човека, защото при него тези номера не минаваха.

- Предопреждавам те, говори или ще съжаляваш, вече би трябвало да знаеш, че съм способен на всичко.

- Сега мой ред ли е? Първо Кеничи, а сега аз така ли?

Хюбрисът, онзи така принизяващ гняв, внезапно я бе обзел, давайки й сили да се защити не толкова физичиски, колкото душевно, да се предпази от рани, които бе възможно да получи, да прикрие гордостта и честта си от остриетата на хапливите забележки на съпруга си, нападайки го едновременно с не по-малък хъс. Възвръщайки си самообладанието, жената се изправи и с нескрито озлобление впери поглед в стоящия пред нея господин.

- Ако се грижехте поне малко за семейството си, а не само за делата на страната...

- Не смей да отправяш забележки за начина ми на живот и управление, защото тук аз съм кралят, властелинът, а ти... ти си никоя, така че спести проблемите и се разкарай!

- Бъркате, Егдо! Вие може да сте кралят, но аз съм кралицата и правата ми са на равно с вашите, затова изисквам нужното уважение. Но щом не Ви се слуша... ваша воля. Позволете ми да кажа това, за което бях...

- Говори и се махай!

- Кеничи, принца, го няма. - въпреки цялата болка от казаното, то беше перфектното уръжие срещу Егдо и Кали напълно съзнаваше това. - Сред прислугата се носи слухът, че е избягал с още няколко момчета. Това е, а сега ако позволите...

- Дори и не си помисляй да излезеш! - викът на краля разпра въздуха.

Мъжът ходеше напре-назад из стаята, приличайки на разярен лъв в клетка, но владетелят не притежаваше и капка от достойнството на това животно. Междувременно Кали отново се отпусна в черното канапе, наслаждавайки се на гледката от почти полуделия си съпруг. Бе истински доволна от случващото се, докато не чу думите, които завинаги промениха живота й.

- От днес нямам син и наследник, ако не броим Ито. Ако Кеничи има смелостта да се завърне ще бъде обезглавен, а ако не... е, нека приеме живота си като подарък от мен.

- Той Ви е син! Не може да го убиете...

- Не ме предизвиквай, Кали, смъртта няма да бъде достатачно наказание за този червей! Лигльо... но щом толкова държиш на малкия хубостник ще пощадя живота му. Прибере ли се отива право в затвора, килия без прозорци, без право на посещения.

- Ти, кучи сине...

Кали протегна ръка напред, опитвайки се да зашлеви Егдо, но той я улови, а след това заби юмрук в лицето й. Жената се свлече на пода и Кеничи се разплака не заради болката, а защото обидата, която току що й бяха нанесли, бе повече, отколкото можеше да понесе. С огромни усилия кралицата се изправи и с нов още по-злобен поглед се обърна към съпруга си:

- Ще съжалявате, Ваше Величество! Дълбоко ще се каете за всяка една Ваша постъпка, заклевам се! Ще си платите и няма да е никак евтино, помнете ми думата!

- Не ме заплашвай...

Кали вече не слушаше брътвежа на мъжа, просто се завъртя на петта и излезе от стаята по-бясна от всякога. „ Ще ти помогна, Кеничи, независимо какво ще ми струва, дори ако трябва да жертвам любимата ти Ито ще го сторя за теб!Ти ще живееш, както заслужаваш. Знам къде си малкият ми или по-скоро на къде си тръгнал, но не разбираш нищо, нали? Всичко това е просто мит, но щом вярваш в тази приказка... е, тогава тя ще стане твоята приказка, реалност, истина... ”
- Доведете ми Рике и Аса! Нима още си тук, изчезвай и ги доведи веднага, това е заповед!