1



Забързани стъпки... капки дъжд... мокра нощ... и цигарен дим. Младежът бягаше в нощта... падайки отвреме навреме и после изправяйки се отново с прокървени лакти. Уличката беше прекалено тясна и мрачна, за да пропуска бледата лунна светлина... Опитвах се да го догоня, скачайки от покрив на покрив... впил червените си очи... в изпитите черти на лицето му. Излъчваше страх... запъхтяно... измъчено... бяло като мрамор. Обикновен средностатистически младеж наближаващ 18 – те... придържащ гърлото си, от което бликаше кръв. Засмях се. На нищо ли не ги учеха в днешно време?... След полунощ смъртта излизаше на лов под лунната светлина и сега явно си беше открила поредната жертва, облечена в наивност и плът.
“Дали трябва да се намеся?...”
Скоро улицата се оказа мъртъв край. Висока прогнила телена ограда преграждаше бленувания хоризонт. Момчето се извърна запъхтяно и тогава видях лицето му... Беше обагрено в сълзи... красиво... докоснато от живия ужас... прогнило от греха... За миг се замислих и приклекнах, облягайки се с лакти на парапета. Ах... тази романтика... дори изпускаше насладата на мига. Поклатих разочарован глава, вдишвайки от димящата пура, догаряща в ръката ми. Кръвта продължаваше да се стича като планинско ручейче изпод треперещите пръсти, стискащи до болка шията... Очите му бяха разширени като на дивеч... приклещен от хищник... тялото му издаваше готовност да се хвърля и мята напосоки, за да удължи диханието си дори със секунда. Наблюдавах с възхищение инстинкта за живот в неговата приближаваща кулминация... толкова наситен... и чист. Чувах сърцето му... обезумяло и притихнало... Сива мъгла обгърна улицата и запълзя към младежа... жадна за ужаса в очите му. Той отстъпи бавно назад... докато не опря гръб в телта... и осъзнаването на предстоящия миг си проправи път в хаотичната му мисъл. Край...? Защо...? Сега...? Мигът се разпадна... мъглата докосна дъха му... Студ... Луната се скри сред проядени и накъсани от нощта пурпурни облаци...
Туп… туп... Туп... туп... Туп... туп...
Сърцето му. Чувствах го. Исках да го докосна. Сега... живо... познало Живота
в неговата болезнена цялост и пълнота. Границата. Тя беше забранена за човешките сетива, но този младеж я достигна. А способен ли бе да я пристъпи...? Странно. Години наред търсейки смисъл на жаждата прокълнала вида ни, мислех,
че Живота и Смъртта, двете страни на една и съща монета са осезаеми единствено единствено при тяхното отсъствие... Кръвта е като река... вечно течаща, дарявайки живот на някой и отнемайки живот от други... Но сега разбирах, че съм грешал...
Младежът се опита да прескочи оградата, пълзейки отчаяно нагоре с безумни очи по телта, докато тя раздираше гърдите му. Плат и плът се смесиха и затанцуваха в здрача в абсурдна симфония. Младежът увисна на телта... тялото му се олюля в напразен опит да се прехвърли от другата страна... после рухна. Тишина. Чувах го как диша учестено, подгънал колене и мъчещ се да се изправи отново, дращещ по телта. После ги чу... и се извърна. Стъпките. Бавни и тихи... идващи от мъглата пред него... И тогава го видях. Един от онези представители на нашия вид, които нямаха уважение към живота, убиващи не за утоляване на жаждата, а за вкуса на самото удоволстие. Опиянение... наслада... лишена от пощада...
Наричаха я “Лунната блудница” - неспособна да утолява жаждата си за дълго... търсеща винаги поредната плячка, изгубена в нощта... и играеща си с нея до последно. Както сега...
“Истината никога не е била състрадателна“ – помислих си.
Преди години пътят ми се пресече с нейния. Правеше най-върховните свирки в града... Информаторът ми в града беше докоснат и обезумя. Намериха го под моста на Индъстрийт, късащ от собтвената си плът, раздиращ с нокти лицето си, на което греела налудничева усмивка. Съветът на "Здрача” потули случая, оставяйки горчивия вкус на изплъзнало ми се възмездие, което трябваше да преглътна, подчинявайки се на онези изкуфели глупаци, живеещи с огризките на едно отдавна отминало величие на своя род. Но те забравяха най-стария закон.
Зовът на Кръвта.

Обезумелите очи на младежа, търсещи отчаяно доказателство за нереалността на
ужаса, избликнал в Сърцето му, удавиха и последните частици здрав разум. Състоятелността на твърдението, че това е сън, рухна с първите сълзи на отрицанието... горчиво и неистово, като смеха му, който наруши тишината, сливайки се с нощта. Кръвта отново бликна изпод пръстите му, притиснали треперещи раздраното гърло, диханието се разпокъса, съзнанието изгаряше за
глътка реалност. Очите на младежа с ужас наблюдаваха женския ефирен силует
разкъсал мъглата, напредващ към с него с грацията на Богиня на... Смъртта.
Не... Не се приближавай... – прошепна с отпаднал глас, клатейки глава.
Опита се да се изправи, подпирайки се на телената ограда, но се подхлъзна в локвата от собствената си кръв и рухна отново. Истерия обхвана тялото му, докоснато от нечовешката болка, ужаса в очите му се отдръпна, конвулси на смях и безумие разкъсаха гърдите.
“Искаш ли да умреш тази нощ, момче?”
Гласът бeше студен като острието на убиеца, спотайващ се търпеливо в тъмната улица, копнеещ за безмълвния писък, отразен в угасващите очи на поредната си жертва. Младежът рязко кимна, разтрисайки глава, съзнавайки, че всъщност разговаря с лудостта, докоснала мисълта му.
“Инстинкта за живот постепенно гние в умиращото ти тяло. Аз мога да те спася, но това си има своята цена. Разбираш ли ме?“
Младежът отново кимна, неоткъсвайки очите си от силуета и внезапно почувства абсолютна вълна на спокойствие и увереност, която обгърна съзнанието му и изтласка страха в мрака на собственото му илюзотворно небитие.
“Изправи се.”
Въпреки пронизващия ужас, младежът се подчини на гласа и установи, че болката е изчезнала. Кръвта продължаваше обаче да напомня за себе си с топлината, мъждукаща като слабо процеждаща се светлина изпод пръстите. За миг очите му докоснаха луната над него, после се насочиха към силуета и безмълвно се затвориха.
Когато ги отвори отново, видях в тях това, което исках да видя. Жертвата се беше превърнала в хищник, съзнаваща за първи път в пълнота, ценността на съществуването си и готова да се бори за него, независимо от цената, която трябваше да отдаде тази нощ. Животът пламтеше, изгаряйки вените, изправен пред вероятния си край в тишината на мъртвата улица.



2

”Каква игра започваш, Веластир?”
Нещо и подсказваше да отстъпи, но въпреки явната несъстоятелност на залога в лицето на онова пикливо хлапе, нещо се бе променило в очите му, влизащо в притоворечие със законите на живота и смъртта, което я възбуди дори повече от мириса на кръвта изпълнил нощния хлад. Смяташе първо да го изчука и едва след това щеше да се насочи към плътта му.
“Всеки мой досег ще къса частици от неговата душа, Веластир, която в края той ще ми отдаде, както и всичко останало" – прошептна тихо тя, впила алените си очи в кървавия ручей, струящ от шията на младежа. Усмихна се под студената луна, а мъглата запълзя алчно напред, докосвайки ужасената му плът, туптяща в смъртна агония.
“Смъртта винаги задушава в прегръдката си и никога не пуска, преди да вземе това, което и принадлежи.“
“Сигурна ли си в това, Синдана? Ако в края е само студ, защото очите на това момче горят в този миг и смехът напира да разкъса устните му? – обади се онова любопитно гласче в нея, която те презираше още от детството си – Веластир не разчита на случайността и в избора му се крие нещо, което..."
“ МЛЪКНИ, КУЧКО!!!“
Агонията от въпросите и предположенията пропукаха маската на хладнокръвие и изкривена разумност. Сляпа омраза, неспособна да бъде насочена в конкретна посока и мисъл, предизвикаха ответно действие, което след по-малко от минута щеше да доведе до нечия смърт, неочаквана, абсурдна, логична, отразявяйки последната пурпурна река в мъртвите и очи.

Болка...? Не. Очите му се затвориха с нежелание, когато, ноктите й се забиха в гърдите му и разкъсаха в алчността си плътта. Спокойствието извираше от кървавия миг и накъсваше учестения му дъх. Почувства дъха и, изгарящ мисълта, допир на свещ върху голата плът. Скока и беше невъзможен, както и омразата, извираща от цялото и тяло. Ръцете и започнаха припряно да разкопчават плувналите в кръв дънки. Разтворените и бедра нашепваха в мисълта за невъзможни пътища на болка и удоволствие. Телената ограда се беше впила в гърба му, хлад и смях разкъсаха сетивата, готови за последния си поклон пред надигащата се завеса на една изтъркана излишна сцена, която вече никога нямаше да бъде неговия живот.
Без тъга и въпроси. Луната отново за миг разкъса черния здрач, изпълнен с бездушни и хилещи се безмълвно облаци и докосна спокойното му лице. Усмивка и болка. Това бе мига сред разпадащия се живот, отстъпил пред хаоса.
“Разбирам.“
За миг дъхът направи последен опит да си проправи път към рушaща се мисъл, да
възвърне позицията си на разумно съществуване, но бе обгърнат от непозната
тишина и отмина. Смъртта триумфиращо се възправи пред повалената душа,
но тишината погълна и нея.
“Отстъпи от живота и смъртта. Прегърни себе си и страхът ще бъде твоята сянка, която ще възвестява пристъпването ти в в един свят на непознати мечти. Никой не избира живота си, той е даденост, лишена от избор. Достигнеш ли границата на осъзнаване, ти си свободен. Няма път назад, ако не допуснеш пламъка да изгори прелистената страница и отгърнеш нова, поредна. Жестокост? Не, действителността е жестока, а ние сме тези, които направляват и манипулират собствените си граници. Разкъсай ги сега. Излез отвъд тяхната рамка. СЕГА!!!”

Зъбите и разпокъсваха яростно плътта на шията му. Младежът не се съпротивляваше. Непознати лица и гласове преминаваха през очите му, светове, събития, раждаха се и умираха богове, вселената беше пламък, после лед, който се топеше в дланта му и в края... Капка пурпурна сълза.
Какво...?
Гласът и беше изпълнен с колебание и надигащ се неописуем страх. Опита да се отдръпне, но очите й отказваха да се откъснат от неговите. В тях нямаше нищо, отразяващи единствено луната над тях. Младажът отметна глава назад, смеейки се, а ръката му с мълниеносна бързина заби острието, което винаги носеше в джоба на якето си, между краката и. Звукът на късаща се плът беше абсурден, опияняващ, невъзможен. Вика й се загуби в непонятни дебри на съзнанието, удавен в кръв и омраза. Оковите на човешко създание рухнаха, изгубвайки се във вихъра от нови емоции.

Избивайки с последни сили ножа от ръката му, вампирката запълзя назад, в локва от собствената си черна кръв, неспираща да шурти измежду краката и. Силата и да се изправи, беше безсилна да надделее пред огромната физическа болка, която разкъсваше очертанията на реалността. Очите и отказваха да се фокусират, мисълта се отегли, зад собствените си егоистични стени на утеха и размисъл. Някъде зад себе си смеха му я пронизваше и изпълваше с ужас. Можеше да го чуе.
- КАКВО МИ НАПРАВИ, ШИБАНО КОПЕЛЕ!!! – изкрещя с треперещ глас,
опитвайки се да се изправи.
Първите капки на връхлитащ порой докоснаха изкривеното и в агония лице. Луната плачеше... или се смееше през сълзи.
- МАЙНАТА ТИ, КУРВО!!!
Олюлявайки се, с разтворени крака, тя стисна зъби и се надигна, извръщайки се. Беше точно пред нея, кървав силует сред вълни от болка, докосващи размиващия и се лик.
- Готов ли си за последна битка, а малко копеленце? – ухили се тя, изтривайки
кръвтта му от устните си. Отвращението, което в този миг изпитваше към нея, беше неописуемо.
- А ти готова ли си, Принцесо?
Тя изтръпна, усмивката и се разпадна, подобно на пречупено от пороя огледало. Гласът му беше равен и спокоен. В него нямаше страх, слабост или болка, заразлика от нейния собствен. Кръвта беше отмила всичко в него, разкривайки същността отвътре, чиста и лишена от тежестта на емоциите.
“Глас на повелител.”
- Не... Не се приближавай.
Осъзнала абсурдността на умолителните нотки в гласа си, тя отстъпи объркана, опитвайки се да преодолее пронизващата болка. Острието описа дъга във въздуха, чието избягване се намираше отвъд гаснещите й рефлекси, разсичайки дъждовните капки и плътта на собственото й тяло. Елегантните дрехи приветстваха кръвта на притежателя си, попивайки я, незнаещи насита. Тя повдигна окървавените си ръце, давейки се в отрицание и неразбиране. Болката се превърна в непозната тъма, в чиито краища, мракът прошепна името й. Беше късно за бягство.


3

Коленичих до тялото и, докосвайки замислен, изстиващото лице. Дъждът плахо отмиваше кръвта, разкривайки изкривена действителност отвъд думи и мисли.
Имах ли право на емоции в този миг или докосвах единствено тъга в сърцевината
на безумието, отредено на сърцето ми?
Единствено безмълвието на нощта и шума на отмиращи капки от хлад, подчиниха отговора на своята изначална природа – тишината. Смисъла отново разтвори очите, дъха се изгуби сред горчива сълза на отминал живот, а въздуха натежал от копнежи и спомени разкъса устните, проправяйки си път към дробовете, извърнали се отдвана от присъщия им инстинкт.
Веластир... Аз... съжалявам – отрони се от треперещите и устни, повдигайки
с усилие ръка, докосваща лицето ми.
Омразата се топеше, като сняг пронизан от топлината на пролетни лъчи.
- Не говори – прошепнах.
Очите и се насочиха към рухналото тяло на младежа, чиито живот гаснеше в бавно подвигащите се гърди.
- Той... ще се оправи, нали...? - гласът и се давеше в болка и хлад.
- Изгубил е прекалено много кръв – поклатих глава – а и Съветът ни забранява
правото за приобщаване
- Съветът...?!! - тя се опита да се усмихне въпреки болката. – Ти и аз никога не
сме следвали тези доктрини, нали, Веластир? Особенно нашия... баща.
Думите и се врязаха като острие в плътта, причинявайки почти физическа болка.
Рязко се отдръпнах от нея, олюлявайки се, клатейки глава. Реалността се завъртя пред погледа ми, мисълта я изпусна и после отмина, като есенен повей. Нещо в мен изпука, пречупвайки се безвъзвратно, съзнавайки чистота на думите и. Подобно на огледало, личността ми се пропука и разпиля на безброй откъслечни фрагменти, понесени от спомeни и лъжи.
- Ти си моя сестра?!! – прошепнах.
Тялото ми се свлече до нейното, смазано от истината, под напора на яростно усилващия се дъжд.
- Когато напуснах семейството, ти беше едва на две години – погали лицето ми
тя. – Обичах те и никога не съм спирала да те обичам. Беше толкова невинен и чист в онези отминали години, а яростта на баща ни, когато с първия ти дъх се роди като човек, беше неуписуема.
- Човек… Не разбирам.
- Ти не си първороден, братко. Баща ни скри това от семейството, дарявайки
те с проклятието на здрача в последствие, тласкан от гордост, срамувайки се от собствената си плът и кръв. Той се промени... онази несломима воля и мъдрост
чезнеха в дни на сляпа ярост и търсене на отговори, обвинявайки дълбоко в себе си нашата майка, въпреки ясното съзнаване, че не тя е причината за случилото се, а
по-скоро някаква извратена шега на Съдбата.
- Думите ти са безумие, Синдана, това е... невъзможно.
- Баща ни смяташе същото, но ако отхвърлеше от майка ни всяка вина, то
тогава той автоматично я преписваше на себе си, а това го съсипваше. Така изминаха две кошмарни години, през които въпреки възрастта си, бях готова да избягам, вземайки те със себе си, далеч от това прокълнато семейство, далеч от собственото си проклятие, на края на света, където може би всичко щеше да бъде наред. Но аз знаех, че колкото и да бягаме, където и да се скрием, той щеше да ни открие, убивайки в яростта си и двама ни. Само това ме възпираше да го направя.
Как умря... – за миг се поколебах, думите застинаха на пресъхналите ми от
вълнение устни, после погледнах в нейните червени очи и приех истината – нашата майка Синдана ? Аз трябва да знам. Той ли... я уби ?
Тя извърна очи, после сплете нежно пръсти с моите.
Майка ни е знаела за теб – прошепна с угасващ глас - още в деня на раждането
ти, твоите очи са издали човешката природа с която си бил белязан, знаела е и това, което е направил баща ни след това в отрицанието си, криейки го дълбоко в себе си, през всичките две години.
- Тя ти го е казала, нали?
Каза ми да бягам, напускайки това място, колкото може по-далеч, но ти
трябваше да останеш, за да живееш. Събрах си тайно багажа и през нощта напуснах дома ни, сбогувайки се с теб. Пазиш ли го...?
- Да - усмихнах се, инстинктивно докосвайки медальона под ризата.
Oнази нощ исках да ти оставя частица от себе си, преди да замина, знаейки,
че има вероятност, никога да не те видя повече.... радвам се, че получих шанса да те докоснa отново след толкова години. Бягайки от истината, разкъсваща душата си аз се превърнах в това, което ти презираше. Свирката, която ти направих… - гласът и се изгуби сред сълзи и кръв - исках да ме намразиш, ако един ден разбереш истината за мен... за себе си... исках...
- Обичам те – прекъснах я, докосвайки с устни, нейните.
Смъртта вече разяждаше тялото й, разпадащо се на прах. Животът се отегляше от дъха, очите гаснеха, но лицето беше спокойно и красиво в последните си мигове.
“Умирам ли, братко? “
“Всичко е наред, Синдана.“
“Винаги съм искала да ти кажа колко много... се гордея с това, че си мой брат... “

Дъждът отми и последните частици прах от ръцете ми, които след секунди сляха с нощта. Все още чувствах устните и върху своите. Рязко се изправих на границата да полудея и се вгледах в младежа. Все още дишаше. Приближих се, разкъсвайки със зъби плътта от китката си и подложих стичаща се кръв до устните му, коленичил.
- Пий.
Нямах време да обмислям безумността на постъпката си, но много скоро баща ми щеше да си плати за всичко, превърнал живота ми в една лъжа и отнемайки правото ми на избор. Почувствах как устните на младежа се впиват около китката ми, разбудени от инстинкта за живот, докато в мен отекваха последните думи на сестра ми, преди устните и да се разпаднат на прах, приютени завинаги в прегръдката на нощта.

“Ти си последният...“