Тъй като се ползвам с името писателка (кой ли идиот реши, че ме бива?
) Ето ви едно от първите ми произведения, писано е в стил Стивън кинг, макар, че не това беше целта... ма карай ...
Помнеше този миризма... макар, че от години не живееше там. Този аромат го връщаше към последната си вечер в стария град. Всичките му приятели бяха загинали, но той помнеше, и страдаше. Трийсет и пет години от случаяи от срещата с него. През мислите му отново минаха забързаните и мъчителни спомени, обляни в сълзи. От вратата се чу тих и мек глас:
- Дядо, какво ти се е случило?
Уплашеният черен поглед на младежа, гледаше тревожно състареното лице. Сивите очи на възрастният стрелнаха тийна. Вече на седмнадесет години, Алекс беше висок метър и седемдесет и девет имаше атлетично тяло и красива осанка. Погледът му вечно замечтан и блуждаещ, напомняше този на малко дете пробудено от красив сън. Ако човек се вгледаше щеше да забележи дългите пръсти, които всяка вечер бягаха по клавишите на пианото, изпълнявайки "На Елизе" или някоя авторска песен. От седемнадесет години Бил се радваше на присъствието на детето, но страха от миналото го гонеше и не пропускаше случай да му напомни за съществуването си.
Вече беше време да му каже, преждевременно състарената ръка се надигна и безмълвно го повика. Момчето влезе навецдайки се за да изжегне ниския праг. В ръцете на стареца имаше борова клонка, която изпускаше лек аромат на смола. Вгледа се в дядо си.. сиви очи запазили младежкия блясък, но събрали в себе си тъга, проницателност и мъдрост. Лицето обсипано с бръчки събрани на снобчета около очите и устните, косата от светло кафява беше почнала да посребрява. Тялото му беше прегърбено и свито от незнайна сила. Пръстите на момчето грабнаха облегалката на стола и завъртайки го седна. Посрещна смутено сивият взор на мъжът срещу себе си и неволно потрепери, разбираше че предстои нещо, но какво... ?
- Както знаеш, аз съм отраснал в малък град край ръкавите на река Фола
- Да знам- нетърпеливо го прекъсна Алекс, той знаеше това, изкаше да научи новото - повтарял си ми го стотици пъти.
-Да-а-а-а, когато станах на деветнайсет харесах или по-точно се влюбих в баба ти. Бахме от една и съща компания, всяка вечер се събирахме в гората, в пещера намираща се под едно кухо дърво. То служеше за вход към тайното ни място. Както всички на нашата възраст и ние пушехме и пиехме, но твърде консервативните ни родители ни забраняваха да правим това. Хиляди пъти ни караха да преобръщаме джобовете си като излизахме и се връщахме естествено ние криехме всичко умело. Цялата група се състоеше от момчета, единственото момиче беше баба ти. Всеки ден точно в седем вечерта, я взимахме от тях и веднага отпрашвахме към гората. Всичко вървеше чудесно докато не разбрахме, че не сме единствените които посещават гората. Имаше много хора, които ни бяха вдигнали мерника, но никой не очакваше това - мъжът се замисли и продължи бавно сякаш думите му причиняваха болка - Сигурен съм, че знаеш всички от групата... - Франки,Джони,Жан,Бени,Филип,Дрю и Поли. Ние бяхме общество, наричахме се с кодови именаи се мислехме за нещо повече от другите. Винаги щом се видехме на услиците си смигвахме и бавно прокарвахме пръсти през косите си. Но в момента не говоря за приятелите си... това което искам да ти разкажа е мрачно и неприятно видение от миналото. Легендите твърдяха, че когато има пълнолуние в гората се чуват странни викове. И ето... настана първото пълнолуние откакто се събирахме заедно. Докато навлизахме под дърветата усещахме хиляди непознати погледи върху нас, гърбовете ни тръпнеха и студени потоци преминаваха през телата ни,. карайки всеки косъм да излезе от мястото си, правейки ръцете ни грапави. Луната беше червена, пълна и някак странно уголемена. Забързани и задъхани ние нахълтахме в скривалището ни. Дрю извади пакет " Марлборо" и ни раздаде по една цигара. Опитвахме се да се успокоим и намерихме утеха в смеха. Жан се изпъна и започна да пуска колелца от дим, когато ги направи за пореден път се изправи и ни огледа :
- Добрре хорра, сега какво ще прравим?
Френският му акцент ни докара до сълзи, отлиното му умение от перфектен български да минава на завален френски винаги ни беше докарвало до сълзи от смях. Но сега усмивките ни бяха сдържани и леко провиснали. По дънера над нас се чу драскане и ние се спогледахме ... бяхме всички нямаше кой да идва... Леко скимтене и лай ни дадоха насоки какво иска да ни се изтърси. Ана се огледа тревожно и изпищя, близо до корените висеше като странна безвкусна украса, ръка откъсната до рамото. Момчетата я хванаха и с ужас разбраха, че е истинска. Плътта беше все още топла, но кръвта липсваше. Близо до мясото, на което се беше закачила се появи вълча муцуна. Чу се ръмжене и малко по малко в пещерата започна да навлиза главата на вълкът. Рязко изскимтяване и главата му откъсната падна вътре. Струйки черна кръв опръскаха Филип и Поли. Двамата ужасени се вторачиха в главата която все още ни наблюдаваше
- Да изчезваме ...- гласът на Джаки разцепи въздухът...
Дървото започна да се клати и след малко падна сред гръмовен трясък. Бледата светлина на луната падна върху разложената ръка която бавно се спускаше, последвана от бяло тяло и глава без нос, уши и устни, с червени очи и черни зъби. Те бяха остри и току що наквасени с кръв. Ние се уплашихме и започнахме да крещим с цяло гърло докато се приближавахме към стената. Отново спряхме, от стената стърчаха десетки пръсти на невидими ръце. Бяхме обкръжени, Джо се ядоса, това сигурно бяха от гамените които не ги обичаха. Той се приближи към онова на входа и вдигна ръка свита в юмрук. Стовари я върху лицето на пришълеца който извъртя главата си на 180 градуса., но не падна. Ръцете му се стрелнаха към гърлото на Джон и безмилостно започнаха да го дерът, да го душът докато главата се връщаше на мястото си. Зъбите се отвориха и от тях излезе смях, последван от хърхорене:
- Ела момче, ела, това ще ти хареса.
Джон се задърпа, ние му се притекохме на помощ, но твърде късно. Съществото хвана долната устна на Джони и я изтръгна, кръвта потече по ръцете ни, ужасът ни прикова, задърпахме още по ожесточено приятелят ни, който виеше от болка. Нещото сложи край на мъките му, с последна злоба то откъсна главата му и впивайки зъбите си в нея ни остави вкаменени до тялото му. Преди да изчезне през отвора се обърна, чухме пресекливият му дъх и тихото гъргорене:
- Ще се върна, вие сте не ред
Докато осъзнаем какво е станало, зората вече беше настъпила.
- Какво общо има с мен това? - в гласът на момчето се четеше скука и досада
- аз съм последният останал.. другите умряха по ужасен начин...
Алекс се разсмя, вече не вярваше в приказки за духове, пък и си помисли, че дядо му е тотално откачил. След малко се замисли обаче, колкото и възрастен да бе, дядо му никога не го лъжеше... отвори вратата и изкрещя... Кръвта беше из цялото помещение, тялото все още беше изправено а от мястото на главата бликаше кръв. Момчето викаше, крещеше даже пищеше от ужас. Втурна се към остатъка от дядо си и се спря. На пода с кръв беше изписано кратко послание:
"ЗАД ТЕБ"
Прогнилата ръка падна върху рамото му, дъхът на смърт изпълни ноздрите му, по пода покапаха няколко капки кръв, а лекото хърхорене пропука тишината:
- Ела момче, ела, това ще ти хареса ...
--->>>
Мненияаааа, искам мненияааааааа
Ма много кратко 
Само това мога да кажа 
Отдавна не бях чел нещо свястно от този стил 
ops: