~~~ Untitled ~~~

"Никога няма да простя. Нито на теб, нито да себе си..."
Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.
"Никога няма да простя повече."
Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...
"Няма да ти простя... Няма!!!!"
Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко предналежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...
Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?
- Няма Бог, мила...
Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила, да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...
...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...
- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!
- Пак ти казвам, мила. Бог няма.
Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...
- Истински си, нали?
Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...
- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.
Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.
"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."
Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.
- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?
Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.
- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...
- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...
Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.
- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.
- Когато скочиш, ще разбереш...
Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...
Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:
- Обичаш ли ме?
Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.
- А ти обичаш ли ме?
Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...
- Искам да съм с теб вечно.
- Сигурна ли си?
- Да...
Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...
- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.
Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.

***

Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.



~~~~~~
Амии~иии, писах го зимата , ама сега пак ми попадна в полезрението и ми скимна да го пусна xD Предупреждавам, че е доста сдухано -___-''

мда интересна историйка
хареса ми ^^
post moar

Професионалното ми мнение е, че разказът е доста добър.Странното е, че хем ми се струва завършен ,хем не.Може би защото има потенциал за нещо повече ,но от друга страна е по -добре да си остане с този край.И все пак ако трябва да съм напълно честна, чела съм и по интерестни неща писани от непрофесионалист.Мисля ,че нещото което му липсва на този разказ е движението,действието.Прекалено е меланхоличен един такъв,трябваше да има малко повече разчупеност,а не през цялото време само за нейните чувства да четем.Но ако идеята е била да се наблегне най- вече на емоционалната страна си го постигнала напълна. Надявам се да не съм те убидила с някой коментар ops: .

Много мерси
Windy, не си ме обидила ест Приемам критиката, особено когато има защо. Права си, че е малко монотонен, обаче самата идея беше такава. Ето още едно разказче, предполагам е малко по-разчупено. Писано е по една песен на камелот, когато циклех на нея 24/7

Бтв нов уарнинг ^^ Пиша само като съм сдухана => повечето ми неща са сдухани^^

~~~~~

Мрак

Райън погледна към нея. Призрак ли беше? Красива млада жена облечена в бяло. Русите й коси се сипеха като водопад от слънчеви лъчи по раменете й, лицето й бе неземно красиво, а безупречно бялата й кожа сякаш беше единствената светлина в стаята. Но не това го накара да онемее. Наистина беше най-красивата жена, която бе виждал някога, но погледа й беше това, което открадна мислите му. Тюркоазенозелените й очи бяха вселената. Той се давеше във тях всеки миг, погълнат от вечността, която се таеше в тях. Поглед, който знаеше всичко... Поглед, който четеше мислите му... Поглед, който го накара да се влюби... Дори, когато светлините угаснаха и той неможеше да я види повече, знаеше, че тя е там и го гледа... Райън протегна отчаяно ръка, опитвайки се да я докосне. Пръстите му се плъзнаха по кожа студена като лед. Целувката, която споделиха, бе огън и лед, любов и омраза, черно и бяло. Нощта бе красива... Когато зората наближи, тя обеща, че ще се върне, както правеше всяка вечер, преди да спре тока. Винаги едно и също - тя се появяваше от нищото, наставаше мрак, споделяха нощта в тишина и страст и тя си отиваше накрая. За да се върне отново. Колкото пъти Райън се опитваше да разбере името й, тя само се усмихваше иронично и поклащаше глава. А когато той се опитваше да избяга, тя го намираше... отново и отново... всяка вечер от година насам. Всяка вечер, изпълнена с мълчание и ледена любов. Дали тя го обичаше, толкова колкото той нея? В нейните прегръдки той забравяше миналото. В светлината на нейните очи, мрака който ги събираше, изглеждаше незначителен. Когато тя бе с него нямаше страх...
- Кажи ми името си. - Райън помоли за кой ли път. Тя само го погледна с онзи поглед и изчезна. Райън усети празнотата, която тя остави след себе си. Знаеше, че пак ще се върне, но болеше. Тя беше красива, беше всичко, което би искал един мъж. Но защо болеше толкова много всяка сутрин? Защо светлината, не носеше утехата, която би желал? Райън се засмя горчиво и затвори очи. Щеше да поспи няколко часа, преди да отиде на работа. Сънят беше единственото спасение от нейните очи. Защото сънищата му бяха кошмари, кошмари за миналото...

Райън се скиташе из тъмните улици... Някъде над него, прозорците на блоковете примигваха с мека светлина, но там долу, където беше той, цареше мрак.По светъл от мрака в душата му може би, но достатъчен за да го погълне. Всяка стъпка го приближаваше все повече и повече към неизбежното. Някой го наричаха съдба, други провидение. Той си нямаше име за него.. беше просто неизбежното. Някъде из сенките, защото дори тъмнината имаше своите отенъци, се криеха те. Спомените, заблудите и разбитите мечти. Лицата на хората, които бе обичал и погубил, танцуваха пред очите му. Вятърът свистеше в ушите му, носейки обвинителните им думи и обиди. А той бе сам във мрака... Случки, които никога нямаше да забрави, проблясваха болезнено из ума му. Райън знаеше, че никога няма да избяга от миналото, че този мрак бе наказание за грешките му и че болката, която бе причинил някога, щеше да го преследва вечно. Лицата ставаха все по-ясни, думите все по-силни, а спомените все по-истински... Бездната на собствения му разум го поглъщаше безмилостно. Той крещеше за да не ги чува, затвори очи, за да не ги вижда.. но какво можеше да спре спомените? Полетът му в мрака беше болезнено вечен...

Всяка вечер безименната жена се появяваше и превръщаше най-големия ужас в живота му - мрака, в спасение. Нейната светлина бе всичко, което го поддържаше да живее. Райън знаеше, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко. Обичаше я все повече и повече. Обичаше я толкова, че искаше да умре. Да умре заедно с нея... Искаше да избяга от миналото. Да се скрие във вечния мрак... Но преди това... преди това щеше да научи името й. Налудничев блясък се появи в очите на Райън. Може би лудостта, която отричаше толкова време, най-после бе започнала да го разяжда? Но луд или не, той щеше да разбере тя как се казва...

Когато тя се появи тази вечер, Райън не изчака да загаснат светлините. Хвана я за ръка и я изведе навънка. Отведе я извън града, някъде в пустошта. Тя не се съпротивляваше. Прие желанието му безмълвно и може би се подчини. Райън се спря и се вгледа в луната. Не беше още пълнолуние, но това нямаше значение. После погледна и нея. Да, наистина беше по-красива от всичко, което бе виждал досега. И тези очи... прекрасните й зелени очи...
- Как се казваш?
Тя само поклати глава и го погледна с присмех. Тогава Райън я зашлеви с всичка сила. Очите й се разшириха за миг, но после тя пак му се усмихна иронично. Райън я удари отново... и отново... Накрая я целуна. В този миг настана мрак. И в тишината на мрака те отново се съединиха...
- Коя си ти?
Отново мълчание. Може би никога нямаше да разбере... Но нищо... Оставаше им само да умрат заедно... Любовта бе и живот и смърт...
- Тогава ще умреш заедно с мен...
Тя само се усмихна и го хвана за ръката. В погледа и имаше нещо, което той неможеше да разбере. Нещо неземно. Вече нямаше значение. Тя му даде живот и спасение от миналото, а той щеше да и даде смърт. В крайна сметка Райън винаги нараняваше тези, които обичаше. И те винаги срещаха края си преди него... И сега щеше да е така. Както всяка вечер с нея.
Райън извади пистолета си. Първо простреля нея. В смъртта си тя отново не издаде нито един звук. Накрая Райън така и не разбра името й. Той опря пистолета в следпоочието си и въздъхна. Май това беше края. Изстрел. Последното нещо, което видя преди да дръпне спусъка, беше не окървавеното й тяло в тревата, а две прекрасни зелени очи, които го гледаха с насмешка.
Мимолетна болка...
Мрак...
Тишина...


~~~~

И едно-две стихчета -____-'''

~~~~

Пепел

Луната стене...
Куп пенлива светлина...
Лъчите кой ще ми отнеме?
Образът потънал във ръжда...
И търся те... времето е сляпо
морето спира моя вечен бяг
прегръдка топла като лято
целувка бяла като сняг...
Къде си? Ти ми взе очите
Да скитам без посока из дъжда...
Пак те чувам - ехо от сълзите
допир, крехка самота...
Имай вяра... Тук си... Знам!
Като пепел от цигара...
Следвам те... Дали си там?
И вятъра... Мирис на поквара...
Чакам те... потъпкана мечта...
Нощта танцува със звездите
Сърце разбито във калта...

(написах го оня ден xD )

~~

Поглеждам надолу и виждам сърцето си-
разкъсано, нямо, потънало в скръб.
В краката ми дави се сгърчено,
тръпне задъхано, мъртво от студ...
Очите издирам си. Времето спряло е,
лъчите трошат се на бели стъкла.
Самотата прекрасна безмълвно създала е
душата ми в плен на едничка сълза...
Безкрая преплита се в мисли раздърпани,
сама се препъвам по път от звезди,
лутам се в ада на мисли объркани-
в самотата родих се и пак ме боли...
Болката гали ме с пръсти безчувствени,
душата ми тлее празна, сама-
огънят стихна в усмивки изкуствени-
самотата превърна ме тихо в сълза....

(това ми е първото стихче)

Вторият разказ повече ми хареса,беше някак по-първичен,по-наситен с емоция и... по -изненадващ .Все пак въпреки чесъм прочела само две твои произведения мога да кажа ,че определено забелязвам стила ти.Двете си приличат в известна степен -в меланхоличната отнесеност .Обаче ми хррумна, че сигурно би написала добре и разказ в по-комедиен стил.Интересно би било да се свържат стила ти на писане със забавния жанр .Определено би станало нещо смахнато. Няма да коментирам стихотворенията тъй като не съм особено компетентна в този стил , а и да си призная не съм му любителка,което изобщо не ги прави лоши разбира се.

Ух , аз нещо зациклих на Atrocity - Calling the Rain и едно албумче на Nebelhexe ииии ето го резултата xD И викам си ъпдейтна тая темичка , че няма абсолютно никакъв смисъл за нова ^-^

~~~~ Calling the Rain ~~~~

Суша ...
Седнала под едно сгърчено дърво , Лийра се взираше в далечината.. Някъде там , някъде там трябваше да има зеленина. Някъде там валеше ... Някъде там .... Някъде там хората гледаха някоя мързелива река , неосъзнавайки какво богатство е. Някъде там ... Да , но не и тук. Момичето облиза напуканите си устни и премрежи поглед. Не искаше повече да се взира в малкото селце , схлупено под лъчите на жаркото слънце , блестящо някак тъжно сред безкрая на кафявата трева. Всичко вехнеше , всичко умираше ...
Лийра не помнеше , кога за последно бе валяло. Старите богове , тези , чиито имена не трябваше да се споменават , се бяха завърнали , за да си отмъстят. "Той не може да ни защити от Тях" , помисли си тя горчиво. "Никой не може да ни спаси от съдбата , която сами си отредихме." Някога майка й бе изгорена на кладата , само защото отказа да смени вярата си. Дали беше щастлива сега ? Дали духът и бродеше свободен из безкрайните цветни поля на това , което вече трябваше да нарича "рай". Колко беше лесно цял един народ да си промени вярата пред заплахата от огън и сеч! Колко беше лесно да измениш на сърцето си, да се продадеш на един нов , жесток и кървав бог ... Смъртен бог ... Лийра презираше тиранина , който управляваше страната им - този , който се беше провъзгласил за бог , този който наказваше жестоко хората , които му противоречаха. И какво беше причинил на обикновените селяни , на бедните овце , които трепереха от страх при всяко негово движение? Смърт... Сушата уморяваше селото й бавно и безмилостно - добитъка беше измрял , посевите се бяха сгърчили , хората бяха загубили надежда - бяха станали един мъртви сенки , очакващи края си всеки миг. Не трябваше да е така! Защо , защо се бяха обърнали срещу обикновените хора , а не срещу тиранина?? Лийра отвори рязко гневните си зелени очи и заби юмрук в безжизнената пръст.
- Защо? - просъска тя и усети влага по бузите си. Плачеше? Нима имаше толкова течност в тялото й , че да плаче? Не знаеше дали да приеме сълзите , като знак , че е още жива или като предзнаменование , че краят й наближава.
Някога до това умряло дърво течеше реката. Момичето си спомни със тъга за кристалните води на бързата вода , за ледено-студената й милувка , за живота кипящ в и около нея. Лийра се сгърчи , надявайки се по-скоро да дойде нощта - поне през нощта жаждата бе по-поносима. Разплака се още по-силно ... Сълзите й капеха бавно , почти като в сън върху напуканата почва , която ги поглъщаше в мига , в който се докоснеха плахо до нея. А може би се изпаряваха още във въздуха , неспособни да преодолеят тежката жега? Лийра не знаеше ... Съзнанието й бе прекалено заето да проклина всички и всичко... Знаеше , че скоро ще умре - водните запаси бяха почти на привършване.. Потопи се в мъката си , забравяйки за вечната , ненатрапчива мечта за дъжд...

Беше се унесла... Абстрактни сънища притичваха по полезрението на съзнанието й , но нито имаше сили да ги улови , нито желание да се слее с тях. Не и бледата сянка , която седна до нея и докосна с призрачни устни челото й.

Събуди я мирисът на вода... Не , водата нямаше мирис - беше онова усещане , че около нея има вода или че ще вали. Взря се стреснато в небето , надявайки се да види тежки , черни облаци , предвещаващи дъжд. И те наистина бяха там - сгушени , начумерени , безкрайна маса , приличаща на памук. Лийра се усмихна... Напуканите й устни се разтегнаха болезнено , дори капчици кръв избиха по малките ранички. Но не я интересуваше мимолетната болка - горе имаше облаци , облаци , които щяха да дарят живот... Дали боговете бяха чули клетвите й ? Или...
- Нали не халюцинирам? - прошепна тя повече на света , отколкото на себе си. Не че очакваше отговор - просто сънищата понякога бяха прекалено реални.
Нещо се раздвижи около нея. Тя се обърна стреснато и видя Него. Беше бог - невероятно красив , безкрайно неземен и ужасно нереален. Призрачната Му фигура беше изтъкана от течаща вода , синьо-сивкавият цвят на кожата Му контрастираше ярко с кафявата , мъртва земя около Него. Но не фееричният вид Го правеше бог , а очите - две ледено сини кристала , които сякаш бяха събрали цялото знание и мъдрост на този свят. Лийра преглътна сухо, не знаейки как да реагира.
- Кажи ми , момиче , искаш ли да завали?
Гласът Му беше същият като очите ... Лийра само кимна , онемяла от наситеността на аурата , която присъствието Му разпръскваше.
- Какво би дала , за да усетиш бушуващата буря , която се таи в небето , да се излее над селото ти и да спаси жалките ви , предателски животи?
Жилката на гняв и обида в гласа Му разби сърцето й. Усети как всичко , което някога беше изпитвала някога , сега се трансформира в ужасна мъка. Искаше да заплаче , да падне в краката Му и да моли за прошка. Беше забравила името му , а може би никога не го бе и знаела , но изпита такава силна вяра към Него , толкова силна болка от това , че го бе предала...
- Отговори ми , момиче!
Лийра потрепери... Когато заговори , освен тялото й и гласът й трептеше като самотно листо , подхвръляно от вятъра.
- В-в-всичко...
Едва сподави сълзите в очите си. Презрение ли имаше в Неговия поглед ? Лийра се сви , сякаш чакаше богът да изрече окончателната си присъда. Взираше се в Него , в лицето Му , дори и в очите Му. Беше готова на всичко за отговор. Искаше дъжд , искаше живот... Изведнъж гнева , който бе забравила при Неговата поява , се появи отново. Огънят , който изведнъж пламна във вените на момичето , върна гордо изправения й гръб , пламъка в очите й и стоманата в думите й. С него дойде и прозрението...
- Нашите прегрешения са си наши. Не трябва земята да страда за това , че хората са предатели. Не я ли чуваш как стене? Как умира?
Той й се усмихна почти топло и махна с ръка:
- Нека така да бъде тогава...
Изведнъж дъждът плисна! Едри , тежки капки вода започнаха да се стичат по лицето й. Тя отвори уста , поглъщайки жадно живота , който носеха със себе си. В сърцето и избухна щастие и тя разпери ръце и започна да танцува в такт с ритъма на дъжда. Беше прекрасно! Въртеше се като обезумяла , а дъжда се сипеше и сипеше около нея. Събу обувките си и стъпалата й усетиха лакомото дишане на земята - толкова настървено , толкова щастливо ... Лийра не разбра , кога беше почнала да пее... Танцуваше и пееше , пееше във възхвала на старите богове , на тези , които бяха преди и щяха да останат винаги. Гласът й се носеше ясен и звънлив като птича песен. Беше жива!
Минаха часове докато дъжда спря. В момента , в който последната капка целуна земята , Лийра падна изнемощяла в калта и зарови нос в аромата на мократа пръст. Беше прекрасно... Той се надвеси над нея , погледът му пълен със насмешка и симпатия.
- А какво ще правим сега ? Когато даде живота си в замяна за един танц под дъжда ?
Този път тонът Му беше мил , почти любвеобилен. Момичето го погледна въпросително , нямайки сили да Го попита , какво има в предвид. Той се усмихна и устните Му докоснаха челото й:
- Ти извика облаците , ти накара дъжда да се излее , ти направи всичко това , със собствената си енeргия , със собствения си живот.. Какво ще правим сега ? Когато умираш ? Заслужаваше ли си ? Трябваше ли да спасиш тях , като се лишиш от собственото си съществуване ?
"А защо да не?" помисли момичето. "Защо да не? Така и така щях да умра ... Сега поне ще умра щастлива - щастлива , че земята е отново жива , щастлива , че хората ще продължат напред , щастлива , че Ти служих..." Лийра притвори очи ... Усещаше как мирисът на мократа почва става все по-далечен , как нощта почернява и как образът Му изчезва. Усмихна се...

Той се наведе над нея и прошепна:
- Не сега , мила моя жрице , не сега ... Още работа има за теб , преди да се върнеш при мен ... при нас...


На следващия ден подивелите от щастие съселяни на Лийра намериха няколко сини цветя под дървото - там където сълзите на момичето бяха капнали ...

Само така

И трите разказа са много хубави.Не знам дали това е много точно определение но са красиви по тъжен начин.А за стихотворението не знам какво да кажа защото не чета много стихотворения и мнението ми няма да е от полза но определено имаш талант.

както каза
HaPpYyYTo00oo0 рядко се намират такива разкази тук но добре че ги има защото наистина си заслужава да се прочетат !!!
пишеш с някакъв свой стил така да кажа коийто мн ми допада. в разказите ти има нещо коета те кара да си там да се пренесеш с героите... стига сам писала че ме няма хич в изказванията
кратко и ясно : СТРАХОТНИ РАЗКАЗИ И СТИХЧИТА!!!

Много добър,издържан стил.Има всичко,за което си споменала в твоя туториал.С малки изключения,разбира се,тъй като онова се отнася за фикове.

Ето още една работа на ниво заради която да влизам тук. На места дори се чувствах така както героите ти. Но попринцип това и целта де... Читателя да почувства това което чувства и героя. Ти определено си го постигнала.

ПС: Респек за туториала. Дано някой се вслуша в съветите ти.

Мерси на всички за положителните коментари! (:

браво Ним, браво
много те бива

Амиииии неска зациклих на Voodoo и Voodoo too ииии ето го резултата... На мен ми е малко странно и не знам дали го харесвам или не о.О И е доста кратичко ><

~~~~~~ Voodoo ~~~~~

Лунна светлина. Виене на свят. Странни , но гъвкави чупки. Грациозни извивки. Трептене.
Няколко змии се плъзгаха по тялото на Айба. Езиците им галеха тъмната й кожа , цялата настръхнала в очакване. Стъпките й ставаха все по-забързани , а танца й - все по-еротичен. Ръцете й се протягаха към небето , сякаш да го докоснат , а при всяко движение на тънките й китки десетина тънки гривни подемаха ритъма на барабаните. После дланите й се спускаха по шията , по гърдите , по корема ... Сплитаха се със змиите , галеха нежно ледените им люспи , върховете на пръстите й едва едва целувайки ги. Устните й бяха разтворени леко , тихи звуци на възбуда преминаваха с недоловимо трептене през тях, политайки към небето. Целият свят се беше вторачил в Айба. Езикът й се стрелна напред , спря се за момент , а после го прокара между два пръста - бавно , сякаш очаквайки змията , която се плъзна по дланта й... Целувката беше кратка , студена и нереална. Друго влечуго се изви по шията й. Айба тръпнеше в екстаз. Черната й лъскава кожа беше изтръпнала и когато мятащата й се коса я докоснеше , очите й блесваха още по-ярко.

Барабаните забързаха монотонния си ритъм , а гривните на момичето зазвъняха още по-рязко. Танцът й със змиите стана още по-чувствен , първичен , кадифен. Бедрата й трептяха , ръцете й се извиваха , кръстът й се чупеше , стъпките й глухо се сливаха с ритъма. Песента на нощта... Дланите й започнаха да се сплитат с косата все по-често , възбудените й стонове звучаха все по-силно... Цялата гореше - огън , който никой не можеше да види , но изпълваше всяка нейна клетка. Блестеше , обляна в капчици пот. Изведнъж прозвуча тътен. Змиите се отдръпнаха , а Айба падна на земята. Тялото й се разтърси от конвулсии , писък на екстаз се откъсна от устните й , а бедрата й блестяха мокри. Лежеше , осветявана от лунната светлина , оцъклена , неспособна да си поеме въздух. Вятърът се галеше по голото й тяло , нощта се сливаше с чертите й - всичко около нея се опитваше да се докосне до частица от топлината й. Змиите отново се увиха около нея , плъзгайки се по краката и гърдите й. Хладният им допир предизвика нови спазми на удоволствие , а барабаните подеха монотонната си песен. Айба се гърчеше на земята , писъците й пронизваха небето , а тялото й се тресеше... Или може би земята се тресеше ? Вятърът се усили , мрака се сгъсти... Отвори очи.

Айба се изправи грациозно. По тялото й не беше останала й следна от потта , допира със земята , умората на оргазма. Погледът й гореше...
Барабаните затихнаха...

страхотен стил!
браво, давай все така!