Дриада

Слънцето бавно се изкатери по назъбените склонове,1 о1красявайки ги с венец изплетен от златни лъчи. Няколко от тях игриво се спуснаха по полите на планината и озариха гордо изправилата се срещу тях гора.

Единствената й обитателка разтвори очи. Премигна няколко пъти срещу слънцето и му се усмихна. Внимателно се надигна от разцъфналото си легло и вдъхна от благоуханния аромат, който разнасяше вятъра. Чипото й носле трепна и тя кихна,3 след което се засмя огласяйки гората със свежия си като пролетна роса глас.

Изведнъж момичето се свлече на земята като покосена, а лицето й се изкриви от болка заприличвайки на попарено, пролетно цвете. Мургавата й кожа се набръчка,1 оставяйки на места кърваво-червени белези. Цветът в очите й повехна. Момичето нададе последен жалостив писък, който се изгуби сред екота на брадвите...
---

Първо си помислих, че си го отебал не както требе, но в крайна сметка по отношение на задачата - изпълнил си я перфектно.
Но... ето няколко тъпи грешки.
1-во - обикновено преди деятелни причастия има запетая
2-ро - украса, моля ти се...
3-то - пак пропусната запетая.

Внимавай повече за тия...



Е какво, само един ли ще се пробва на тази задача? Нито е сложна, нито е дълга, нито е необичайна. Е, ок, не е и проста, но простите работи може да им слагата по едно "Наруто-фенфък" и да ги пускате в отделна тема.

Чак се изумих от глупавите си грешки.

По задача 5

Смърт?

....

Хванати за ръце, двамата крачеха усмихнати по тротоара. Слънцето огряваше засмените им личица, лекият ветрец разрошваше косите им, а старият, на места пробит асфалт с необичайно задоволство приемаше удара на сандалите им. По едно време единият спря и постави ръка върху рамото на другия.

- Eнчо, искам да ти кажа нещо - гласът му, както винаги спокоен и весел предразположи приятелят му, и той кимна, приканвайки го да продължи.

- Ти си най - добрият ми приятел. - Една сълза,символизираща лесно ранимата му детска душа тръгна надолу по розовата му бузка.

Енчо повдигна лявата си вежда, кривна долната си челюст наляво, и смятайки, че е докарал най - скучната и грозна физиономия каза:

- За това ли ме накара да спра?

- Да...?

- Тогава довиждане. Не искам такъв ревлив задник за приятел. Сега ти ще се разревеш и ще се хвърлиш, отчаян към пътя, а една кола ще те сгази. Така става по филмите.

Приятелят му постоя известно време, зяпайки го в недоумение, премигна един - два пъти и хукна, циврейки, да пресича улицата. Шофоьор, каращ по дясното платно изруга, при вида на хлапето, но успя да спре навреме и да избегне удара на колата си с крехкото му тяло. Вместо това, тир, решил да завие в насрещното не успя навреме да забележи внезапно спрелия форд, направи отчаян ляв завой и се вряза в мантинелата, помитайки заедно със себи си и Енчо. Енчо изпищя и се заби във високата стена, граничеща с тротоара, затиснат от предницата ни тира.

Застанал на ръба на другия тротоар, Приятелят примигна. И се изсмя.

PWNED.

Рино Хазаки влезе в офиса и пристъпи с колебливи крачки към кабинета си. Имаше чувствтото, че всички го гледат и за това се опитваше да избягва всякакъв очен контакт с когото и да е било. Не искаше те да го прочетат в очите му. "З-защо ме зяпат?!" - запита се панически той. Докато отминаваше колегите си, Рино сложи ръцете си в джобовете. После реши, че това го издава и се почеса с лявата ръка по главата, а дясната от немай къде отново я мушна в джоба. Погледна напред и срещна един-два погледа, след което моментално заби поглед в пода.
- Добро утро, господин Хазаки. - поздрави го секретарката му Айуми и му се усмихна.
Рино автоматично извади лявата си ръка от джоба и се зачуди какво да я прави, след което се сети, че вратовръзката му стяга.
- Д-да .. добро.. - измърмори бързо Хазаки и профуча през озадачената секретарка.
Рино влезе в кабинета си и се долепна с гръб към вратата. Вече можеше да остави погледа си да се рее на свобода , а ръцете му не му пречеха. Той махна вратовръзката си и си пое въздух. Дали някой беше усетил, че Рино Хазаки току-що бе извършил убийство??

П.П. Може да съм изгубила тренинг, докато бях в болницата ;//
@ mandra , както казах преди определено имаш странен стил

Хмм... много интересна темичка, как не съм я видялa по-рано Жалко за което, щеше ми се да се пробвам с всички задачи, но за сега ето по последната:

... Тя стоеше в центъра на празната стая, никой и нищо не я заобикаляше. Пустошта я бе обградила и тишината я поемаше в обятията си. По лицето й бяха изписани следите на самотата и тъгата по изгубеното.
... Момичето се свлече на пода и покри с длани лицето си. В същия момент големият прозорец се отвори, с трясък и в стаята нахлу студеният нощен вятър. Той раздвижи въздуха в помещението и го изпълни с нежния мирис на цъфналия розов цвят на вишните. Скоро вятърът утихна и през отворения широко прозорец се вмъкнаха два розови цвята, те се завъртяха във въздуха и тихо тупнаха до момичето. Тя откри лицето си, цялото обляно в сълзи и посегна към нежните цветове. Взе ги в дланите си и ги притисна към себе си, а сълзите й продължаваха, да се стичат и падайки, се разбиваха върху дървения под.
Галатея затвори очи и отново усети студения полъх на вятъра, но сега той й се стори някак познат. Напомняше й топлината на любовта, напомняше й времето на щастие и обич, напомняше й за него... Вятърът изчезна, но споменът оставаше в сърцето й завинаги, до края, а след него те щяха да бъдат отново заедно.
Галатея целуна нежно двата розови цвята и ги положи отново на пода. Тя стана и се запъти към вратата, спря се пред нея, сложила ръка на дръжката и погледна назад... сега там тя нямаше нищо и никого... Нищо не я задържаше в празната стая, вече беше свободна, и можеше да я напусне, оставяйки след себе си само спомените...
Тя бе свободна... и самотна...
Усмихна се и макар сълзите, да продължаваха да се стичат, тя се опита, да си придаде весел вид, защото някой, някога й беше казал: “Трябва да се усмихваш по-често, така ще забравиш за болката...”
Галатея никога нямаше да забрави тези думи и се опитваше да ги следва, но очите й я издаваха. Момичето въздъхна тежко, затвори очи и две едри капки се отрониха. Те се стекоха по лицето й, паднаха на сухите дъски, просмукаха се в тях и изчезнаха, както изчезна и щастието в живота й, без следа.
Галатея отвори вратата и напусна стаята оставяйки цялата болка, и самота от миналото зад гърба си.
Стаята остана напълно празна, пуста и тиха, само двете вишневи цветчета лежаха на пода. През разтворения прозорец отново нахлу силен вятър, завъртя се и подхвана двата розови цвята със себе си. Те преминаха през прозореца и полетяха над заспалия град, заедно.
...

Ето и моето изпълнение на задачата:

– Друго важно правило при тренировките ни – ядосано говореше рицарят, промивайки ранената си ръка на чешмата на двора – е да не насочваш никога повече към мен зареден арбалет с думите: “А това ако го натисна, какво ще стане?”!
– Няма да се повтори, сър – гласът на Патрик трепереше.
– Ако се целеше по-точно, със сигурност!

Момчето стоеше отстрани и наблюдаваше как рицарят превързваше дясната си ръка. Понечи да каже още нещо, но мъжът му беше обърнал гръб. Патрик сведе поглед към земята – тревата беше пожълтяла от сушата. В двора нямаше никой освен тях двамата, чуваха се само приглушените гласове на селяните. Момчето хапеше долната си устна и нервно въртеше една суха клонка между пръстите си. Потеше се, но не заради жегата. Очите му зашариха из двора и накрая се спряха върху другия мъж, седнал до каменната чешма. Опита се да срещне погледа му, но рицарят гледаше към безоблачното синьо небе. Беше се подпрял с лявата ръка на тревата, а ранената изпънал върху дясното си коляно. Левият му крак бе по турски на земята. Вече не изглеждаше ядосан, но не казваше нищо. А Патрик имаше нужда да говори, да се извини, да обясни.

– Аз... наистина... – тихо каза момчето – Без да искам и... – гласът му съвсем заглъхна и не успя да се доизкаже.
Рицарят впери поглед в треперещия Патрик. Знаеше, че момчето наистина се старае и изобщо не бе искало да стане така. Усмихна му се и потупа с ръка пръстта до себе си.
– Ела да седнеш до мен, нали обещах да ти разкажа за предишния път, когато бях тук.

реших и аз да опитам и ето какво се получи:




Когато видя любимата си , Георги се подпря на близкото дърво , за да не падне . Гледката бе ужасяваща - девойката беше отслабнала драстично , тялото и лицето й бяха пожълтели , а очите й - подпухнали от безспирния плач . Краката и ръцете й трепереха , а износените дрехи , с които бе облечена , и мудното й движение , подсказваха на момчето липсата на жажда за живот у приятелката му . Притихналия глас , с който тя го поздрави , накара Георги да потръпне . Той не виждаше онова весело и пълно с енергия момиче , в което се влюби преди година . Сега момчето виждаше просто едно тяло , без душа , което съществува не по собствена воля , а защото така му е отредено . На няколко крачки от момчето и момичето седеше един бездомен музикант и свиреше най - тъжната си песен , незнаейки защо . Нещо в него го подтикваше да прави това и той не можеше да спре . Птичките бяха прекъснали веселите си чуруликания , а хората се бяха прибрали по домовете си . Сякаш всяко едно живо същество усещаше чувствата на крехкото създание и бе изгубило всякаква надежда .

Окей, окей, старание виждам, всичко виждам... Убаво. Започваме пак. Малката пауза по време на конкурса (пък и моите класни, за които не уча), свършва. Наострете пак моливите, моля.



Задача номер.... бал ли съм го. 8


ЗАДАЧА НОМЕР 8: ПЪРВА ЛЮБОВ

Дам, опираме до тази леймърска тема:V. Накратко - описание на първа любов, осъществена. Мне, не искам подробно, това може да е роман. Просто опишете първите мигове, когато това се случва, вкарайте чувствата, които смятате, че се чувстват. Изразете го както искате. Между каквито и да е същества. И без секс. Е, може да има намекнат, но без порно. Не се страхувайте да изразявате това, което сте чувствали. Една стара мисъл гласи, че писателят не може да има дискретност в личния си живот пред читателите. Не, нямам впредвид всички да знаят колко любовници имате, а просто, когато пишете, да сте наясно - със просто чувства се пише добра белетристика, със свои чувства се пише шедьовър.

А добрата белетристика никой не я чете, вервайте ми.


Хаджиме.



ПП: Ним, я свали моля те конкурса по белетристика и ме сложе мен на важна:V

Втори пост: Ам, като казах важни, имах впредвид точно това. 4000 виждания и 100 поста, все съм го заслужил, пък и не искам да отива в небитието, изтласкано от Нарутарди.

Кажете, ако задачата не ви блазни.

на мен си ми харесва ^^' и ще напиша нещо днес или утре ^^"

И на мен задачата ми допада, но може ли да предам два варянта?

Как очакваш задачата ад не блазни девойките, ве...

Може и пет, момиче, как да не може.


Лайн, де да знам бе. То и мен ме блазни, а не съм девойко, противо профила и ава.

Ma version comin up! Pornless and short, just like you wanted it...

Пръстът се допря до запалката, пламакът се извиси нагоре и огря лицето й. Притеснението и трепетта, които се четяха по него вдъхнаха доверие на момчето, което бавно наведе глава, постави дланите си върху раменета й допря устни с нейните. Девойката затвори очи, обгърна кръста му с ръцете си и погъделичка с език предните му зъби. В тази целувка отсътваше единствено страст - първата истинска целувка, изразяваща началото на една нова, млада любов.

-Обичам те! – прошепна момчичето в ухото на приятеля си.