- Защо се върнахме? Ами Кая?
Гласът на Еван прозвуча задавено, раздирайки като парче плат фината материя на предутринния покой. Нолан само поклати глава, отърсвайки се от неприятното прекъсване и отново се загледа в короните на дърветата и тесният коларски път, които очертаваха хоризонта на изток. Гъстата мъгла скриваше всичко останало от погледа и повече от всякога предизвикваше у него тежкото чувство на изолираност и самота.
Високо горе над тъмната сянка на гората, небето бе започнало да просветлява, а малко по на юг бледите светлини на уличните лампи се сливаха в едно голямо сияние, покриващо като похлупак малкия град. Някак приглушено, сякаш от далеч до ушите му достигна кукуригането на първия петел. Като по сигнал след него се заредиха и другите негови събратя. Залаяха кучета, завикаха гласове и някак неусетно нощната тишина започна да отстъпва пред глъчката на пробуждащият се град.
За магьосника този преход беше нещо несравнимо по своята красота, съвършенство и ирония. Всеки път когато ставаше свидетел на подобно явление той се питаше как е възможно боговете, които смъртните почитаха, тези изваяни съвършенства гледащи го от високо във всеки храм да са създали свят толкова противоречив по своята същност. Как беше възможно той, който почти всеки ден ставаше свидетел на най-противната и отвратителна част от този свят, просто да забравя всичката болка, умора и разочарование само заради няколкото минути чертаещи границата между стария и новия ден.
„И естествено как е възможно само аз да намирам това за…“
- Имаш ли представа какво могат да и направят? – прекъсна мислите му Малчо.
Устните на магьосника се раздвижиха сякаш искаше да му отвърне нещо не особено прилично, но явно размисли и лицето му отново доби каменното си изражение. Това накара Еван да загуби и малкото му останало търпение.
- ОТГОВОРИ МИ! – изкрещя той, а въздухът затрепери от гнева му.
- Онова момиченце… - най-накрая промълви Нолан – Мая. Тя беше с тях нали?
- Да, но какво значение има това след като няма да помогнем на никого от тях!
- Защо според теб им е точно това малко момиченце? Защо са им децата? Нали чу какво си говореха. Сестра ти е тази която са търсели.
- Незнам, аз… Не… Какво значение има? – хвана се за главата момчето – те бяха там, пред нас, а ние не направихме нищо за да им помогнем!
- Нямаше как да им помогнем. – въздъхна тежко Нолан – Дори и по някакъв начин да бяхме успели да ги освободим, къде щяха да избягат? Как точно мислиш да спасиш осем души, седем от които са деца, след като се намираш на повече от два дни път от тях?
- Но тогава защо… - едва изломоти Еван, осъзнавайки колко е прав наставника му.
- Е трябваше да разберем за какво се борим нали? – по лицето на Нолан заигра тънка усмивка – А сега мисли, защо са взели с тях децата след като им е трябвала само Кая? И дори по-важното защо са взели деца?
- Незнам, не би ли трябвало да се радваме, че са оставили поне тях живи?
- Ние, можеби. Все пак невиждам никаква причина онези да са го направили само за наше удоволствие.
- Прав си, но няма смисъл. Може просто да са им харесали, нали чу за какво си говориха онези двамата.
- По тази логика е трябвало да пощадят всички деца нали? Я ми кажи сестра ти обича ли децата?
- Защо имам чувството, че вече знаеш отговора и просто си играеш с мен?
- Защото е точно така, но ако направо ти кажа ти никога няма да се научиш да мислиш сам.
- Но това е важно…
- А обучението ти не е, така ли? Я стига, ако наистина искаш да разбереш какво става ще трябва сам да си поблъскаш главата.
- Добре де добре, започвам. – побърза да отвърне Малчо, опасявайки се че магьосника ще спре да му дава дори и малкото насочваща информация – Ти ме попита дали Кая е обичала деца, значи трябва да е свързано с нея, нали? Може тя да се е застъпила за тях?
- Възможно е. – отвърна Нолан с тънка усмивка.
Не беше това. Гадната усмивчица на Нолан можеше да значи всичко, но можеше и да го насочва. Една след друга възможностите се заредиха в главата на Еван, но нито една не се връзваше. Как въобще можеше да прецени това без да знае каква е целта на похитителите. А най лошото от всичко беше чувството, че знае отговора.
- Добре де, - предаде се той – поне ми кажи какво искат ония от сестра ми?
- Не е нужно да знаеш това. Даже мисля, че ти сам отговори на въпроса си.
- Какво, как? Нали само попитах какво… Чакай, искаш да кажеш, че те не са искали Кая… имам предвид – не им е трябвала точно тя, а нещо което тя има?
- Или по-точно нещо което е или което знае. Ако ставаше дума за някакъв предмет нямаше да има нужда да я взимат със себе си нали? Тя не е напускала селото, което значи че целта на войниците също не е била в него.
- Е и какво може да знае тя, че онези да изпепелят цялото село заради него?
- Не бързай с това. Още незнаеш дали предположението е правилно. За сега просто приеми, че са искали нещо от нея. Какво би им отговорила тя?
Еван се опита да си представи съскащия албинос да иска… не, да изисква нещо от нея с гадния си мазен тон и реакцията на сестра си.
- Срам ме е да кажа. – отвърна момчето, а лицето му почервеня от смущение.
- И аз така си помислих. –ухили се Нолан – И така обратно на големия въпрос защо са им децата?
Този път всичко се връзваше. Каквото и да бяха поискали от нея тя им беше отказала. За Еван не беше трудно да се досети, какво беше последвало, а от там и причината децата още да са живи.
- За да я принудят да им даде, това което искат. – отвърна тъжно той.
- Възможно е, но както сам каза може тя да се е застъпила за тях.
- Значи няма да ги убият преди да получат това което искат, а ние какво ще правим?
- Като за начало няма да е лошо да си починете. – разнесе се глас зад тях.
Стреснат от внезапното прекъсване Еван се извърна само за да види Стоящия на прага Томас. Въпреки ранният час младежът вече се бе събудил и по всичко личеше, че не те бяха причината за това. Домакинът им беше облечен като за пътуване, с високи ботуши, тежки вълнени дрехи и кожено наметало с качулка. Провесена на рамото му висеше малка платнена торба от която се подаваха няколко дървени дръжки и горният ръб на красиво орнаментирана позлатена чиния или табла.
- С тези рани трябва да стоите на топло иначе треската може да се върне. – продължи той – Не искам да ви се меся в работите, но като лечител съм длъжен да…
- Пчелар, лечител, резбар… Вещер? - прекъсна го Нолан премествайки погледа си от изгряващото слънце към младия им домакин – Какво точно си ти?
- Не съм вещер. И щом това е толкова важно за теб, ще ти кажа. – отговори загрижено той – Майка ми беше вещица. Тя ме научи да лекувам и да се грижа за пчелите. Вероятно тя е и причината да не съм жилен нито веднъж. Това е всичко, а сега влезте вътре. Който и да си ти, кървиш като всички останали и треската няма да те подмине само защото го искаш.
- Това обяснява някои неща, но определено не е всичко. Както и да е бъди спокоен за раните ни. Желанието е могъща сила, освен това съм чувал, че ритуалите на Прошение изискват чисто сърце.
- Какво е Прошение, - намеси се Еван – какви ритуали?
- Това са тайни. Моля ви не ме питайте за тях. – разтревожи се Томас – Сага трябва да вървя, но когато се върна ще се опитам да ви обясня.
Без повече приказки младежът прихлупи качулката си и с бързи крачки потъна в гъстата мъгла.
- Какво беше всичко това? - попита Еван.
- Незнам, надявах се той да ми отговори, но явно ще трябва да чакам докато се върне.
- Е все нещо трябва да знаеш, за какви ритуали говорехте?
- Казах ти незнам. Чувал съм думата, чел съм за много тайни свързани с вещерското изкуство, но всички текстове са единодушни. Тези тайни никога не са били записвани или разкривани, от както съществува писана история. Освен това Томас е прав, върви и поспи малко, аз ще те събудя когато стане време да тръгваме.
- Да тръгваме? Но с тези рани…
- Имах предвид да идем до града умнико. Трябва да разпитаме за албиноса, а и е крайно време да те науча с какво се препитават скитниците като нас.
Нолан пак се беше извърнал на изток и на дали щеше да каже нещо повече, така че за Малчо не остана нищо друго освен да го послуша. Всичко го болеше още от както се беше събудил, но будуването, студът и психическата умора от нощните им преживелици направо го бяха смазали. Имаше чувството, че може да спи с дни, но докато изкачваше трите стъпала на дървената веранда нещо започна да го гложди от вътре. В това състояние той не можеше да се съпротивлява с любопитството си и с ръка на бравата той зададе въпроса който не му даваше мира.
- Как е възможно? Мен ме обучаваше вещица, а когато живота ми беше в опасност ме спаси ти - възпитаник на вещица. Онзи ден и Томас направи същото, който той пък е син на такава. През целия си живот не съм виждал друга вещица освен Арха, нито съм чувал нещо за другите като нея, а сега само за няколко дни всичко сякаш е свързано с тях. Не е ли странно?
Дълго време Нолан не отговори и момчето реши, че отговор няма да има, но докато влизаше в къщата до него достигнаха думите на магьосника и незнайно защо от тях го побиха тръпки.
- Не, не е странно.

Отново страхотна глава. Вече не знам с какво да те похваля



Както винаги имаше попадения и винаги завършваш с нещо недоизказано и така трябва и да бъде

Магьосника събуди Еван само три часа по-късно, но му отне още половин да го изкара от леглото. Предвид обстоятелствата това беше малко жестоко от негова страна но пък на момчето щеше да му дойде добре малко военна дисциплина. Освен това навън се очертаваше страхотен ден. Гъстата утринна мъгла беше изчезнала безследно, а топлите слънчеви лъчи щяха бързо да изсушат росата и разкаляните пътища.
Явно и други бяха усетили мирисът на пролет, защото когато двамата стигнаха до все още недовършената централна порта градът просто бучеше от оживление. Подобно време, толкова рано през годината обикновено вещаеше сушаво лято, но хората не обичаха да мислят за бъдещето и просто се радваха на това с което боговете ги даряваха. Всичко това изглежда допринасяше за възбудата на Малчо, който със светнали очи обикаляше наоколо и направо поглъщаше всичко около себе си. Нолан го остави да се забавлява, а сам насочи вниманието си към големите стоманени панти, които щяха да крепят градските порти. Работата по тях все още продължаваше и по скелетата около двете масивни колони, представляващи рамката на портала вече кипеше усилена работа.
Никой от работещите не обърна внимание на новодошлите. Явно за разлика от Брин, тук хората бяха свикнали с нови гости. Все пак Нолан се надяваше да привлекат поне малко внимание към себе си. Поради този причина той се беше погрижил външният му вид да е колкото се може по-окаян. За магьосника не беше важно дали ще направи добро впечатление или не, в неговите очи това си бяха страните на една и съща монета.
Ефекта на който се надяваше не закъсня. Двамата с Еван едва бяха направили няколко крачки по павираните улици на града когато някой зад тях се провикна с пресипнал глас.
- Хей, вие там.
Еван беше толкова възбуден от преживяването, че изобщо не чу виковете. Нолан също реши да се направи на глух и продължи бавно напред. Не след дълго зад тях се разнесе тропот, идващ като чели от цяло стадо подивели коне. Леко загрижен, да неби да е привлякъл прекалено много внимание към себе си, Нолан си придаде учудена физиономия и се обърна за да посрещне… ниският, дебел мъж, навлечен в ръждива праисторическа броня, тичащ или по-скоро тътрещ се към тях с почервеняло от усилието лице.
- Вие хъъ… двамата… ъх… спрете – завика отново той, борейки се за въздух.
Загрижен за живота на непознатия си почитател Нолан реши да го изчака, възползвайки се от възможността да го огледа по-добре. Бронираният спринтьор изглежда се числеше към градската стража или поне към местната милиция. По бронята му не се виждаше герб, но пък по нея не се виждаше почти нищо с изключение на големите кафяви петна ръжда. Това което почти прекърши самообладанието на магьосника обаче беше начинът по който отделните части на бронята бяха изрязани за да направят място на тресящите се като мях с вино телеса на непознатия.
- Кои е пък този? – попита Еван, без дори да се опитва да прикрие усмивката си.
- Нямам представа, но ако останем да го чакаме тук има реален риск да го убием.
Еван се изхили на шегата, но явно я прие присърце, защото махна на дебелака да спре и двамата с Нолан отидоха при него.
- Добър ви ден господине. – поздрави учтиво Нолан, когато се приближиха достатъчно – С какво можем да ви помогнем.
Подпирайки се на тухлената стена на една от къщите, непознатият пуфтеше като джуджешки парен котел и му отне цяла минута да се съвземе до толкова, че да говори.
- Не ме ли чувате бе хора… Викам ви чак от портата… – махна дебелакът към входа на града, извисяващ се на има няма двадесетина метра от тях – Ох… не знаете ли, че… като влизате в град… трябва да искате разрешение от стражата.
- О, простете, но ние не видяхме никакви стражи и…
- Никакви стажи… никакви страхъ… - задави се дебелака. – А аз какво съм… хъ… а?
- Прощвайте, ние бяхме толкова заслепени от прекрасният ви град, че дори не сме забелязали поста ви. – продължи да го омилостивява Нолан.
- Добре де, добре, - посъвзе се стражаря – не е нужно да ми се мазните.Я по-добре ми кажете кои сте, от къде идвате и какво търсите в Коркъм?
Еван понечи да отговори, но магьосника го стисна за рамото толкова силно, че едва не изрева от болка.
- Ние сме прости скитници. Нали знаете, обикаляме от град на град, вършим по някоя работа и продължаваме напред.
- Скитници а? – дебелакът ги изгледа подозрително и заяви – Тук не харесваме скитниците, скитнико.
- Значи няма да пуснете двама уморени пътници да потърсят препитание във вашия град?
- Ако беше така щях да ви пусна, но се съмнявам че пътят от къщата на пчеларя до тук ви е уморил много, а това че се опитвате да ме лъжете е много подозрително.
- Не можем ди ви излъжем а? – разсмя се Нолан – Добре, добре. Истината е, че имаме причини да крием самоличността и мотивите си. Имаме задача да открием група хора, но трябва да го направим без да привличаме внимание, в противен случай рискуваме живота и наградата си.
- Пак ли проклетите гилдии, кълна се от както започнахме да търгуваме с орките, всички главорези решиха да се заселят по тези места.
- Не ни интересуват гилдиите.. – започна разпалено Еван, но Нолан му направи жест да мълчи.
- Боя се, че моят чирак е прав. Задачата ни не е свързана с гилдиите или поне до сега не сме открили връзка с тях. Дойдохме тук с надеждата да открием един брат от светата инквизиция. Казаха ни че е минал по тези места и се надявахме да разберем на къде се е отправил.
- Инквизитор? Тук! – лицето на дебелака отново почервеня, но този път от тревога – Никой не се е представял като такъв, но пък кога ли инквизиторите са си сътрудничели със стражата.
- Вие нямате добро мнение за светата инквизицията? – попита внимателно Нолан.
- Проклети главорези, ако мен питаш. Не можеш да очакваш нищо добро от човек който крие самоличността си до последния момент. Ако са чак толкоз благословени за колкото се пишат защо и м е да се прикриват като жалки престъпници. Ти да не си някой от тях?
- Не, не съм. Дори бих казал че споделям мнението ви за тях, но работата си е работа и ние трябва да открием нашия човек прикрит или не.
- Добре, щото ако беше, нямаше да ти дам да ме изгориш толкоз лесно. Как се казва вашият човек?
- Ами работата е, че може да е използвал псевдоним или фалшиво име, така че името му няма да ни е от полза. Външният му вид обаче е много се набива на очи, виждате ли той е албинос.
- Алби-кво? Я ги оставете тия сложни думички за някой друг,- махна с ръка дебелака - аз съм прост стражар. По дявалите до преди няколко години не бях виждал друго освен мечки и дървари, а пък те всичките са космати отгоре до долу ако ме разбираш.
- Албинос ще рече, че всичките му косми са бели. Нали се сещаш коса, вежди – всичко.
- Такъв не е минавал от тук. Дори да беше минал някак покрай мене целия град щеше да клюкарства по негов адрес. Все пак ще поразпитам наоколо, а вие гледайте да не създавате проблеми.
- Да разбирам ли, че ни разрешавате да останем? – попита Нолан.
- Е, стената е рехава като стражарски ботуши, та на дали бих могъл да ви спра. Освен това се носят слухове, че може да има работа като за скитници.
- Интересно, а къде можем да те намерим ако ни потрябва силата на закона?
- През деня питайте работниците на портата за сержант Бърни. Нощем, проверете в бардака на стражата, долу на крайречната улица.
Това изглежда беше всичко. Стражарят се върна отново при портата, а Малчо и Нолан продължиха по главната улица.
- Защо беше всичко това? – попита Еван – Що за страж ще ни пусне без дори да му кажем имената си?
- Умен.
- Но той беше длъжен да…
- Знам какви са му задълженията и той също ги знае. Бърни просто искаше да види как ще се държим.
- Че защо му е това? Ако сме му се сторили подозрителни, можеше просто да ни забрани да влезем в града?
- Не неможеше. Нали го чу, Коркъм е най-новото бойно поле във войната между гилдиите. Всяко необмислено действие от негова страна може да му създаде много влиятелни врагове. Сега ни остави намира, за да може да ни наблюдава.
- Но ние нямаме нищо общо с гилдиите! – разтревожи се момчето - Ако ме беше оставил да му кажа за Брин н…
- Ако те бях оставил да му кажеш, целия град вече щеше да знае за Брин. – прекъсна го с наставнически тон Нолан – Сега не мисли повече за това. В момента имаме друга работа. Трябва ни сериозна екипировка ако искаме да настигнем войниците, а за да се сдобием с нея ще ни трябват пари и време. Сега дръж се прилично и си отваряй очите за антикварен магазин или златарско ателие.
Еван реши да не задава повече въпроси. Учителят му явно знаеше какво прави, така че нямаше смисъл да се притеснява, пък и сага трябваше да свърши нещо друго. Впечатленията от града бяха разбудили творческата му муза и главата му вече се пръскаше по шевовете от нови рими. Той намести лютнята, която беше намерил подпряна на леглото си и започна да подрънква на нея търсейки точните ноти за точните думи.
- Това чудо още ли вади звук? – попита Нолан – Мислех, че се е наквасило докато те носих?
- Не, добре си звучи? Моята лютня е много здрава, - потупа инструмента си момчето – издържа на влага и пек и пак си свири прекрасно.
- И тежи колкото ковашки чук. – добави Нолан и разтри дясното си рамо – Още съм схванат от нея. От какво е направена – дъбова греда?
- Чамова.
Долната челюст на Нолан увисна и той едва не се препъна от изумление. Или малкият му приятел изведнъж се беше сдобил с великолепно чувство за хумор или наистина вярваше в това което казва.
- Може ли да я разгледам? – попита той.
- Да, защо не.
Момчето свали инструмента от врата си и го подаде на магьосника, който започна да го оглежда с физиономия на нарастващо недоумение.
- И ти можеш да свириш на това нещо?
- Ами да, нали чу.
- Не ме бива в тези работи, но мислех, че за една лютня се изисква специален материал и обработка и дори тогава е нужен печен майстор за да излезе сносен инструмент. Това тук прилича на парче плавей, не е възможно да свири така.
Без да дочака отговор магьосника надяна лютнята на врата си и прокара пръсти по струните. Звукът който издадоха обаче приличаше по-скоро на този от тетивата на лък. Някои хора се изразяваха много поетично за този звук, но той определено не беше музикален и нямаше нищо общо с инструмент като лютнята.
- Не го правиш както трябва. – отвърна Еван на учудения му поглед – Сложи си пръстите тук и тук и погали струните съвсем леко.
Нолан изпълни наставленията, но звукът си остана същият. Той свали инструмента и го върна на момчето.
- Не ме бива в тези работи, я по-добре ми покажи как го правиш.
Еван хвана лютнята по начина, който вече беше показал, прокара пръсти по струните и те просто запяха.
Нолан подсвирна тихо.
- Проклет да съм.

Хах, добре! Това с лютнята и необичайното дърво ми хареса. Отдадох лошото свирене на Нолан, на липсата му на музикален талант, лол. Или пък Малчо свири така прекрасно, въпреки че дървото е чамово благодарение на магична дарба.

Звънчето на вратата иззвъня приветливо и двамата влязоха в малкото магазинче, сгушено в края на търговската улица, близо до източния мост и носещо помпозното име „Заложна къща Лувин и Съдружници“. Помещението в което се озоваха имаше почти квадратна форма и нисък таван, който го караше да изглежда още по-малко. На три от стените бяха облегнати високи секции, чиито рафтове бяха отрупани с разнообразната стока, която предлагаше заложната къща. По-голямата част от четвъртата стена представляваше остъклена витрина, пред която бяха подредени няколко скъпо изглеждащи меча, стара фитилна пушка и тежка стоманена броня, инкрустирана със златни еленови рога на гърдите, а в средата на помещението – отрупано с книжа бюро зад което седеше дребен плешив човечец и ги гледаше изпитателно. На пръв поглед това никак не се връзваше с представата на Нолан за заложна къща, но пък и той не се беше надявал да открие подобно място в град като Коркъм.
- Добър ден, – поздрави учтиво човека зад бюрото и изгледа с явно неодобрение двамата скитници - какво може да ви предложи старият Лувин?
- Всъщност, – Нолан отлепи поглед от бронята – надяваме се ние да ви предложим нещо.
Търговецът въздъхна тежко, свали от носа си малките очила и започна да ги чисти с малка бяла кърпичка.
- Всички на това се надяват, – отвърна строго той – но моята заложна къща не е просто мазе в което хората да си изхвърлят непотребните вещи, за това ако ще ми предлагате нещо непотребно по-добре спестете времето и на двама ни.
- О, ами извинете за безпокойството тогава. – Нолан направи тъжна физиономия и тръгна към вратата – А така се надявах да се отърва от старите бижута на баба…
- Бижута! – облещи се човечето.
- Бижута! – облещи се и Малчо.
- Ами да, на баба старите накити.
Нолан небрежно развърза малка кожена кесийка от колана си и изсипа съдържанието и на бюрото. Ченето на Малчо увисна мигновено при вида на малката купчинка златни и сребърни накити, изпаднали от нея. Господин Лувин от друга страна, запази самообладание като изпечен търговец, но внезапно появилият се в черните му очи блясък говореше за повишен интерес.
- Нали виждате – продължи магьосника със сериозна физиономия и дискретно срита Еван, който се опитваше са каже нещо – абсолютно непотребни.
Това вече беше толкова непонятно за дребния човечец, че погледа му се отлепи от златото.
- Е, - отвърна той, поемайки си дълбоко въздух – аз не бих стигнал чак до там. Хъм, тъй като на дали можете да докажете, че бижутата не са крадени, а и очевидно всичките скъпоценни камъни липсват, мисля че мога да ви платя за тях да речем десет златни крони?*
- О, а какво ще кажете за двадесет и пет златни империала?**
- В-вие сте луд! – задави се търговецът – Никой няма да…
- Хайде стига игрички господин Лувин. – прекъсна го магьосника – И двамата знаем, че дори само изработката на тази гривна струва повече.
Той вдигна от масата малка изящно гравирана златна гривна и я тикна под носа на събеседника си.
- Освен това – продължи Нолан - съм напълно убеден, че сержант Бърни не може да докаже, че бижутата са крадени, така че не виждам как това би могло да повлияе на цената им.
- Но вече ви казах, скъпоценните камъни ги няма и…
- Аз самият ги махнах, те са прекалено ценни за да ги разменя за пари, но това не променя факта, че с няколко евтини стъкълца и сносен ювелир ще удвоите и дори утроите сумата която искам от вас.
- Давам ви петнадесет империала и нито медник повече!
- Довиждане господин Лувин. – спокойно каза Нолан и посегна да прибере накитите.
- Не, чакайте! – побърза да го спре търговеца – Добре ще ви дам двадесет и пет, но Куян*** ми е свидетел, че такива като вас ще ме доведат до просешка тояга!
- Тогава се молете да си остана единствен и неповторим.
- Амин за това господине.
Лувин измъкна изпод бюрото малка дървена кутия с метален обков и наброи от нея въпросната сума, която Нолан прибра в кесийката, но този път нея привърза на колана, а на врата си. Сделката беше запечатана с кратко ръкостискане и двамата отново излязоха на улицата, а Еван изглежда чакаше само това за да започне с въпросите.
- От къде се взеха бижутата?
- Нали вече казах, наследство сами от моята покойна баба. – отвърна Нолан с лукава усмивка.
- Не е вярно, лъжеш, знам че лъжеш!
- И от къде го знаеш?
- Как така от къде. Когато се запознахме ти беше навлечен само в някакви кожи и ползваше камък вместо нож и искаш да повярвам, че през това време си носел цяло съкровище в торбата си? Няма начин да го повярвам!
- Ще се изненадаш колко невероятна може да е истината, но в случая си прав. Взех ги от пещерата.
- От пещерата?
- Ами да, старата ги беше скрила в постелята си.
- Откраднал си ги! – едва не извика момчето.
- Хей, старата вече беше мъртва, а последния път като проверих на мъртвите не им трябват пари… е може би няколко сребърника за лодкаря.
- Все пак не е правилно. – промърмори Малчо и въздъхна тежко – Какво ще правим сега.
- Първата ни работа ще е да поръчаме екипировката за да може да сме готови за път до два дена.
- Два дена! Толкова ли ще се бавим?
- Нищо не можем да направим по-рано. Все пак не увесвай нос имаме да харчим пари, хайде ще бъде забавно.
Забавно. Странно защо Еван не свързваше обикалянето на всички кожарски ателиета в града със забавлението. Към това се прибавяше и изключително неприятния навик на Нолан да му показва всеки дефект, който откриеше в стоката и на висок глас да му обяснява в какво се състои некадърността на майстора. Но разгневените кожари не бяха единственото в Коркъм което го плашеше. Колкото повече се придвижваха към центъра на града толкова повече хора срещаха по улиците, проблемът обаче беше, че не всички, бяха хора или поне не изцяло. Той си спомняше разказите на някои от редките посетители в Брин, за хората зверове и боевете, водени от тях срещу аркадийските паладини. Някои от тях ги описваха като безмозъчни животни, разкъсващи със зъби и нокти плътта на жертвите си, а други като красиви, благородни и тъжни същества борещи се до последна капка кръв да запазят вярата си. Естествено той помнеше най-вече частта за разкъсването и сега когато се изправяше очи в очи с подобни същества въображението му не спираше да работи.
- Да разбирам ли че никога не си виждал Ормеи?**** – попита Нолан, забелязал пребледнялото му лице.
- Какво е Ормеи? – попита стреснато момчето.
- Сестра ти никога ли не ти е чела четвъртото предание от Завета? Греха на законника? Прокълнатите деца…
- Говориш за хората зверове, не до сега не съм виждал. – Еван отвърна поглед от някакъв голям гущер с дълга муцуна пълна с остри зъби, който спокойно се разхождаше на два крака само на някакви си два метра от него – Сигурен ли си че трябва да ги оставят да ходят така по улиците?
- Защо, ти да не знаещ някой по-добър начин за ходене?
- Не имам предвид, че може да са диви и да нападнат някой и…
- Първо те не са по-диви от останалите хора наоколо и второ наистина не е учтиво да говориш така за тях. Освен това някои от тях са – Нолан огледа с възхищение обутите в тесен кожен панталон задни части на една полу-жена полу-котка, оглеждаща стоката на близката сергия – доста… аа…
- Тя няма опашка!
- О да… Какво?
- Тя нямаше опашка – повтори Малчо – преди малко видях поне още две човеко-котки и те си имаха опашки.
- О това ли, всички Ормеи имат различно съотношение на човешките и животинските си черти. Някои имат уши на животно и тяло на човек, други имат лица на животни и копита например, а съм чувал и за други с тела на животни и ръце на хора. А и преди да станеш за смях това не са човеко-котки а Фелини. Тези които приличат на гущери са Бангий*****, прасетата – Сийг*****, а онова е…
- Орк! – почти извика момчето и се скри зад учителя си.
- Не бе това е Виера***** – той посочи към висока стройна жена с мургава кожа и големи заешки уши на главата.
- Но това е орк.
Еван посочи малко по напред където въпросният орк с енергична крачка си проправяше път към тях. Той беше облечен само с разкъсан по крачолите стар панталон и козиняв елек под който се виждаха масивните му мускули. Дясната част от лицето му бе покрито с червена боя, а по ръцете му като змии се извиваха линиите на сложни татуировки. Дори от голямо разстояние си личеше, че орка е по висок и много по-масивен от нормален човек, но истинските му размери с е разкриха в пълната си чудовищност чак когато се приближи. Можеби за да покаже какво мисли за страхливостта на малкия си повереник, Нолан спокойно поздрави минаващия. В първия момент орка продължи напред без дори да покаже, че е чул поздрава но само на крачка зад тях масивното му тяло се закова на място, вратът му се изпъна и с дълбоки вдишвания той започна да души въздуха.
- Ригаш. – избоботи гиганта.
При тази дума Нолан също се спря и го изгледа с въпросително изражение.
- Познаваме ли се? – попита той.
- Не, но знам миризмата ти от Грогандар. Името ми е Гарлак и съм тук с охраната на кервана за Бренон.
- Колко сте в града?
- Осем.
- А кой ви е Рен?******
- Мергул едноокия, но в човешките градове го казват Гом.
- Къде мога да го открия?
- Когато не е на товарната площадка ще го намериш в „Пияния шут“.Да му кажа ли че си в града?
- Да, кажи му, че искам да говоря с него.
Без повече приказки магьосника се обърна и поведе Еван към следващото ателие.
- Познаваш ли го? – попита смаяното момче.
- Не.
- Но ти… Добре де той познаваше ли те?
- Да. Може да се каже, че имам добра репутация сред орките, но сега няма да те занимавам с това. Вече загубихме доста време, а работата която трябва да свършим става все повече.
Въпреки думите си Нолан изгуби почти два часа докато избере най-добрия кожар в града и още един за да му обясни в пълни подробности какво точно иска от него. В края на краищата цялата разправия беше за две раници, и по два чифта ботуши, панталони, елеци, наметки, колани и ръкавици, всички изработени по точно определен начин и от точно определена кожа. Нолан искаше всяка една обработка, и всеки един шев, подгъв, нит и срез да се направят по неговите указания. Някой би си помислил, че майсторът не би погледнал с добро око на клиент, който се държи толкова наставнически и обикновено би бил прав, но магьосника просто излъчваше компетентност във всичко което правеше и докато чакаше учителя си Еван с възторг наблюдаваше как физиономията на майстора премина от гняв през насмешка, объркване и уважение докато слушаше желанията на клиента си.
Когато Нолан най-накрая приключи с поръчката, кожаря извади от джоба си шивашки метър и много внимателно взе мерките на двамата. Еван беше малко учуден от това. За него концепцията за дрехи по мярка все още не съществуваше. В Брин всичко се използваше с поколения, а понякога се предаваше и от семейство на семейство. Той беше почти убеден, че като малък е носил дрешките, с които след това обличаха двете деца на съседите, пък и дрехите, които носеше в момента бяха принадлежали на малкия син на един от дърварите. Сега обаче нямаше търпение да получи свои дрехи, направени специално за него. Докато той мечтаеше Нолан приключи сделката, като наброи на майстора почти три пъти по-голяма сума от поисканата и сякаш между другото го подпита къде може да намери най-добрия шивач. Естествено кожарят му отговори с най голяма охота и след като двамата излязоха от работилницата му се насочиха в оказаната посока.
Шивача се оказа младо закръглено момиче, което с охота прие поръчката за по два чифта топли дрехи от памук и вълна в добавка към изключително екстравагантното копринено бельо което магьосника изрисува с голяма точност на парче хартия, така че да се вижда разположението на шевовете. Тя също им взе мерките и получи няколко пъти повече пари от колкото се осмели да поиска.
След това двамата направиха още четири пълни обиколки на Коркъм докато си набавят одеяла, превръзки, въжета, мехове за вода и дори две подвързани книги с голямо количество твърди алхимични писци.
- За какво са ни книги? – не се сдържа да попита Еван.
- За да пишем в тях. – отговори простичко магьосника и го поведе към следващото място.
Всичко свърши в ранния следобед при местния бръснар. С изражение на пълно блаженство Нолан остави майстора да го подстриже късо, почти по войнишките стандарти и да превърне сплъстената четина покриваща половината му лице в елегантна брадичка, започваща от мустаците, спускащи се отстрани на устните и затварящи се на брадичката, образувайки нещо като кръг опасващ устата му. За разлика от него на Еван не му трябваше бръснене, но пък той с благодарност прие възстановяването на плитката си, която бе в окаяно състояние още от както бяха напуснали Брин. В края на краищата в бръснарницата влязоха двама опърпани дивака, а излязоха двама опърпани човека, а със спокойното си поведение Нолан добиваше и леко аристократично излъчване.
Кратката почивка върху стола на бръснаря се бе отразила чудотворно на изтерзаните от ходене крака на Еван и това до някъде върна доброто му настроение и също толкова добрия му апетит.
- Какво ще кажеш – попита той с надежда в гласа – да намерим нещо за ядене?
- Мисля че е добра идея - отвърна магьосника – и дори ми хрумна къде можем да го направим.


-------------------------------------------------------------------------------------
* Талисийска крона – основна валута в кралство Талис, понастоящем загубила голяма част от стойността си поради последствията от последната война, състояла се преди четири години и лошото управление на кралството след това.
** Аркадийски империал - основна валута на Аркадия и поради огромното значение на аркадийската военна индустрия най-ценената на континента.
*** Куян - прабългарски бог на кражбата, син на Кабан. В Историята той е бога на пакостите и късмета, закрилник на комарджиите, крадците, мошенниците и убииците.
**** Ормеи - познати още като хора-зверове. Според легендите те са децата на Ороме и Химера.
***** Бангий, Сийг, Виера - раси принадлежащи към Ормеите. Бангий са раса получовеци полугущери, Сийг са аса получовеци полупрасета, а Виера са раса полухора полузайци (само от женски пол). За фелините, мисля че се подразбира.
****** Рен - водач, главатар на група орки.

Противно на очакванията „Пияния шут“ се оказа голяма двуетажна сграда в самия център на Коркъм. По безупречно измазаните с вар тухлени стени и остъклените прозорци се разбираше, че кръчмата не е страдала от липса на клиенти през последните две-три години.
Привлечен от миризмата на храна долитаща през отворените прозорци Малчо се насочи директно към вратата, но Нолан сложи ръка на рамото му и посочи към дървеното табло за съобщения поставено до нея.
- О не, не – заинати се момчето – ти каза, че ще ядем!
- Така и ще направим, но преди това искам да ти покажа как скитниците като нас си изкарват прехраната.
С тежка въздишка Малчо се приближи до таблото и с досада зачака магьосника да открие, това което търсеше из десетината забодени на гвоздеи съобщения.
- Хъм, - изсумтя Нолан – изглежда в Коркъм няма много проблеми. Все пак погледни тази обява.
Еван разгледа малкото листче съдържащо само няколко реда изписани с красив заоблен почерк. Съобщението гласеше:
„Търси се опитен скитник за нестандартна задача. Повече информация кандидатите могат да получат на адрес ул. „Дъбрава“ 26. Наградата за коректно изпълнение на задачата е в размер пет сребърни крони.“
- Защо скитник? – попита момчето, след като прочете обявата – Защо не странстващ рицар или наемник? Скитниците не са ли просто бездомни хора, обикалящи от град на град и просещи по улиците?
- Ха, наистина. – ухили се Нолан – Прав си за това, но от няколко десетилетия съществува и друг вид скитници. На практика ние сме си наемници, разликата е в това, че скитниците полагат един вид доброволна клетва да доведат задачата до край, независимо от начина и последиците докато наемниците са лоялни само докато ги хване шубето.
- Но защо се наричате скитници? Това звучи някак си обидно.
- Ами от това което съм чувал традицията е положил самия Робърт Дейн. Предполагам, че дори и ти знаеш за това как двамата с Черния крал откраднали копието на зодиака от архидемона Абисаел. Това което на дали си чувал е, че Дейн е бил с благородно потекло, но по някаква причина се е нуждаел от много пари. Това го тласнало да започне работа като наемник. Естествено той бързо блеснал с образованието и уменията си и станал много известен, но всеки път когато някой непознат го питал какъв е той отговарял просто „Скитник.“.
- Все пак не виждам смисъл. Какво като Дейн се е наричал скитник, защо някой би му подражавал точно в това.
- Не разбираш, – възрази разпалено Нолан – Робърт Дейн не е бил просто наемник. Той не е бягал от трудностите, нито е зарязвал някоя задача недовършена, той е въвел достойнството и морала в общество съставено от най-окаяните и пропаднали хора на континента. Ние не се интересуваме защо се е наричал скитник. Може да е било от скромност, може да е било начин да иронизира потеклото си или просто е искал да го оставят на мира. Това няма значение, наричаме се скитници, защото искаме да бъдем като него, искаме да продължим това което той започна. Той е първият от нашия вид, кралят на скитниците.
Еван се замисли над казаното, все още не виждаше смисъл в това, но беше прекалено гладен за да допусне магьосника да продължи с обясненията.
- С други думи хората търсят скитниците, защото те имат по-добра репутация от обикновените наемници? – предположи той с надежда.
- Точно така, - грейна Нолан – но това е нещо което ще осъзнаеш напълно с времето.
- Нали няма да се занимаваме с това? - посочи обявата момчето.
- Можеби, но сега няма да е зле да хапнем нещо.
С тържествуваща усмивка и къркорещ стомах Еван последва магьосника в кръчмата.
Отвътре Пияния Шут изглеждаше не по-малко приветливо от колкото отвън. Халето бе просторно, без всякакви заграждения освен високия лакиран бар. По варосаните стени бяха окачени няколко красиво извезани рогозки и десетина алхимични фенера, които в момента бяха затъмнени. Светлината в помещението идваше от четирите широко отворени прозореца подпомагани от огъня, горящ в голямата камина разположена на северната стена. Двамата скитници нямаха време да огледат подробностите, защото някакъв човек с широки рамене и дебели кожени дрехи едва не се блъсна в тях докато влизаха.
- …чумата да ви тръшне всичките, страхливци такива! – тъкмо се провикваше, размахвайки юмрук срещу насядалите по масите хора – Щом толкова ви е страх сам ще си я хвана и ще ви питам тогава кой е луд!
Единствения отговор който непознатия получи беше бурен смях и за него не остана друго освен да си тръгне, ръсейки проклятия на всяка крачка.
- Хей Ригаш. – провикна се някой, докато двамата все още се чудеха какво става – Ела насам.
Гласът принадлежеше на широкоплещест орк с голям белег на лицето и зловеща черна дупка на мястото на лявото око. Той седеше в дъното на помещението заедно с още шестима орки и един човек, който явно нямаше нищо против компанията им. Масата пред тях вече беше отрупана с остатъци от храна и празни халби, а мазните петна по брадите и оскъдните дрехи на орките говореха за истински пир.
- Наистина си ти дявол го взел. – избоботи през смях орка когато двамата се приближиха - Когато Гарлак ми каза, че си в града така го ботурясах, че сигурно още вижда двойно.
- О, и с какво го е заслужил? – попита Нолан, който спокойно подпря Кривия корен на стената и се настани срещу него.
- С какво ли? От няколко дни се говори, че си опънал паталата някъде на север, а проклетия Гарлак ще ми разправя, че те е срещнал точно тук на гъза на географията.
- Да, истината винаги е по-странна от измислиците. – засмя се магьосника – Значи ти си Мергул, струваш ми се познат. Бренон нали?
- Аха, аз и моите момци пазехме хамбарите докато вие се забавлявахте. Но това сега не е важно, хей Мери ела насам. – провикна се той към момичето обслужващо масите и попита Нолан – Казвай сега кой е дребосъка и какво ще пиете?
- Това е Малчо и за него незнам, но аз съм на червено вино и каквото има за ядене.
Еван беше слушал прекалено много приказки за орки, за да възприеме грубоватото им и непринудено поведение като естествено. За него те си оставаха нечистоплътните чудовища за които бе слушал, но той беше прекалено добре възпитан за да не ги поздрави сега когато нямаше друг избор.
- Приятно ми е. – смотолеви той и подаде ръка на Мергул.
Оркът се засмя гръмко и почти смаза ръката му докато а стискаше.
- Чухте ли го момчета, – избоботи той през смях – на дребосъка му е приятно да се запознае с нас!
Всички на масата избухнаха в смях, включително и Нолан
- Е сефте! – отвърна един от орките с толкова много татуировки по лицето, че изглеждаше като същински демон от глъбините на ада.
- Хей, а мен не ме ли броите? – престори се на обиден магьосника и всички отнова се разсмяха.
Остроумията и смехът продължиха чак когатослугинчето с явно усилие постави на масата големия поднос отрупан с халби бира и кана вино.
- Какво имате за ядене? - попита Нолан.
- Заешка яхния и свинско с печени лукчета. - отвърна момичето.
- Екстра, донеси ни две големи порции от свинското, хляб, сирене, а и имате ли кора за дъвчене?
- Да.
- Значи добавете и една глава чесън. Пък ако ви се намери и някой друг бокал ще е просто прекрасно.
- Е какво те води насам – започна Мергул, когато Нолан приключи с поръчката.
- Неволята, че какво друго. – отвърна магьосника с крива усмивка – Един ден се биеш с откачен демон, а два по-късно се събуждаш гол насред гората.
- Ха, това трябва да е било забавно.
- Частта с демона да, но повярвай ми да се събудиш гол без спомени за последните няколко дни не е никак приятно.
- Аа голямо чудо. На мен ми се случва всеки път когато отседна в някой бардак.
Всички на масата пак се заляха от смях, а тези които шегата бе сварила с надигнати халби - в буквалния смисъл.
- О, значи твоите истории ще са много по-интересни. – ловко смени темата Нолан – Я кажи на кои момичета си хвърлил око в Коркъм?
- Не, не сме дошли заради момичетата. Вораг ни прати да пазим керваните за Бренон. Там са закъсали за материал, а някаква шайка обесници постоянно напада керваните.
- Само дървен материал ли карат?
- И тухли. За друго не остава място пък и в тая дупка друго няма.
- Странно, защо някой ще напада товар дърва и тухли насред нищото? – учуди се Нолан докато поемаше подадената от Мери голяма чиния пълна с лъщящи от мазнина късове месо.
- Че на кой му пука? – отвърна пренебрежително Мергул – Аз само се надявам да ги добараме.
- Аха, а дали няма да ви се намери малко време за почивка преди да тръгнете. Нали се сещаш, преследване на група войници, спасяване на красива девойка, такива неща?
- Хъм, нямаме много време да се бавим тук. Все пак разкажи пък тогава ще решим.
- Преди шест дни добре въоръжена група хора нападна и опожари селото на Малчо. – подхвана Нолан – Скапаняците изгориха живи всички жители с изключение на няколко деца и сестра му. Не знам много за тях, мога да ти кажа, че приблизителният им брой е към тридесетина. Повечето са обикновени селски главорези, но с тях има и група от десет опитни войници, вероятно талисийски и един магьосник, който на всичкото отгоре е и инквизитор. Рано тази сутрин успяхме да ги сварим в някакъв проход, но ни надушиха и си плюха на петите. За сега мога да ти кажа само това освен ако не открия някоя карта и на разбера на къде точно са тръгнали.
Мергул прокара замислено ръка през сплъстените червеникави кичури коса, по темето си и въздъхна тежко.
- Ще прощаваш Ригаш, – най-накрая проговори той – но ако кервана не тръгне до утре вожда ще ми извади и другото око. Все пак мога да ти помогна по въпроса с картата, тъкмо ще ви покажа и как ще погнем нашата шайка. Хей Марко, дай картата насам
Човекът който до сега не се беше обаждал погледна към орка с явно неодобрение, но не каза нищо. За разлика от зеленокожите си другари той беше облечен с дебели кожени дрехи и изглежда нямаше друго оръжие освен дългата извита кама, лежаща на масата до дясната му ръка. До сега Еван не беше забелязал колко едър бе той всъщност и нищо чудно. Не много хора можеха да се сравняват по размери с възрастен орк. Марко не правеше изключение, но определено вдъхваше респект. Същото важеше и за лицето му, което изглеждаше сериозно въпреки буйната кестенява брада, покриваща долната му половина и стигаща чак до гърдите. За това допринасяха гладко избръснатото му теме и гъстите вежди, изглеждащи сякаш всеки момент ще се смръщят.
От торбата която държеше до себе си, Марко извади малка навита на руло карта и я разгърна на масата, която Мергул безцеремонно разчисти със замах.
- Той е един от бродягите дето обикалят горите да търсят хубави сечища. – обясни орка междувременно – Знае цялата околия като петте си пръста, а като се напие разказва страшни истории.
- Не мисля, че е редно да правим това тук. – каза намръщено Марко, игнорирайки поредния изблик на смях.
Мергул изобщо не обърна внимание на думите му и с детски ентусиазъм се зае да обяснява плана си на Нолан.
- Виж сега, това е пътя за Бренон, ей тука през прохода на север. С момците поразпитахме и излезе, че всички нападения стават тук. – той тупна с пръст по картата – Ние обаче мислим да изпреварим кервана, да се покатерим на скалите от двете страни и да им скочим точно когато нападнат…
Внезапно вниманието на Малчо беше привлечено от нещо друго и той спря да слуша обясненията на орка. Беше ги видял само за миг докато посягаше към бокала си с вино, но можеше да се закълне, че четиримата мъже на съседната маса слушат внимателно разговорът им с наведени към чиниите си глави. Той понечи да погледне отново, но Нолан го стисна за рамото и със забит в картата поглед промълви.
- Не гледай на там, малки приятелю.
Еван се сепна, осъзнал ситуацията и зарови глава в чинията си. Това привлече вниманието на Марко, но и неговата непредпазливост беше прекъсната по средата от Мергул.
- Я сега обясни на Ригаш каквото му трябва, – тупна го по гърба орка – че като го знаем как е с посоките ще земе да се затрие още повече.
Нолан също не му даде възможност да се опомни и подхвана своя репертоар.
- Колко пътища има от Коркъм – попита той – и на къде водят?
- Само два са, единият води през прохода към Ефес и Галига към Бренон, а другия – към Силвана* на изток.
- А този проход на север единствения ли е наоколо?
- Има още един на около четири дни път. Той извежда на юг през брода на Еруана**, но до него няма пътища.
- Четири дни. – заинтересува се Еван – Плюс още няколко от Брин, онези не може да са стигнали чак там, значи трябва да са били в северния проход.
- Така излиза – отвърна Нолан – Само на север ли може да се излезе от прохода?
- Само на север има отъпкан път. Градоуправителя от две години се опитва да привлече помощта на гилдиите за полагането на настилка и поставянето на постове, но те са твърде заети да се колят по улиците, за да видят ползите от това.
- Значи може да се излезе и на друго място?
- Ами да, може да се излезе на около ден и половина път на североизток, но там няма нищо. Само стръмни склонове и къпинаци.
- Искаш да кажеш ето тук, нали? – Нолан посочи въпросното място на картата – Ако разчитам картата правилно излиза, че ако са тръгнали натам единствената посока в която могат да продължат е на изток.
- Освен ако не искат да се катерят по скалите или да следват пътеките на стадата бегемоти, но по това време на годината те бродят по южните склонове, така че само някой луд би се опитал да премине покрай тях.
- Хъм, а могат ли да излязат отново на пътя за Силвана, ето тук?
Нолан посочи единствената голяма извивка на пътя чиито горен край изглеждаше сравнително близо до източния изход на прохода. Мястото което пътя заобикаляше изглежда представляваше част от гората, но явно беше достатъчно важно за да бъде отбелязано с името „Домарена“.


-------------------------------------------------------------------------------------
* Силвана - столицата на кралство Талис. Думата произлиза от синдарин, означава "гора" и подсказва за древните елфически корени на кралството.
** Еруана - голяма река извираща от планината Сиен и продължаваща на югоизток създавайки граница между кралство Талис и Обединените племена на есаите. Думата произхожда от синдарин и означава "грация".

'Всички на масата пак се заляха от смях, а тези които шегата бе сварила с надигнати халби - в буквалния смисъл.'-Това ме накара да се смея поне 5 минути

- Могат, но това е безсмислено. Ще им отнеме много по-малко време просто да вървят по пътя.
- Не и ако искат да заобиколят града. Какво е Домарена и колко време би им отнело да преминат на пряко през местността?
- Вечност. – каза твърдо Марко – Домарена е дяволско място и никой, който влезе навътре не се връща обратно. Само някой глупак би тръгнал натам.
- Какво има там? – намеси се Еван, който бе надушил добра история.
- Домарена е истинска съкровищница за дървосекачите момче. Цялата местност е покрита с гигантски линелерендрини, някои от тях по-широки от проклетата таверна.
- Но? – заинтересува се магьосника – Предполагам, че има причина да не сечете там.
- Странни неща стават по онези места – каза Марко и изтри избилата по темето си пот – Там винаги има гъста мъгла и никой, навлязъл в проклетията не се е връщал от там, не и с всичкия си де. Човекът в който едва не се блъснахте на влизане е единствения който е успявал да изкара в мъглата повече от няколко минути. Преди той беше най-добрия търсач и водач на моята група, а сега е просто луд пияница бълнуващ за някакви голи жени с крака на сърни и зелени очи.
- Магия? – попита Нолан.
- Да, тези които се престрашат да се приближат до нея казват, че мъглата се движи и от нея се чуват страшни викове и звън на стомана. А и аз не знам друго място където мъглата да се задържа вечно.
- Ако тази мъгла е толкова страшна как тогава онзи се е измъкнал жив? – продължи с нарастващ интерес магьосника.
- Име то му е Улф и е жив – отвърна навъсено Марко – защото аз го измъкнах от там. Тогава бяха пратили групата ни да обходи очертанията на местността и да намери евентуални сечища не покрити с мъгла. Пробирахме си пътя така че между нас и мъглата да има поне тридесет крачки, но дори и от такова разстояние понякога чувахме странни звуци или виждахме невъобразими образи когато поглеждахме натам. Понякога сякаш от нищото са дигаше такъв шум сякаш се намирахме в самите ковачници на ада, друг път някой от групата просто застиваше загледан в мъглата, а когато успеехме да ги свестим те всичките почваха да треперят сякаш бяха видели призрак. Още на втората вечер всички бяхме наплашени до смърт от и повечето от нас искаха да се връщат. Не знам какво точно е накарало Улф да навлезе толкова на вътре в мъглата, но когато разбрахме, че го няма цялата работа отиде подяволите. Всички се разбягаха, кой на където му хванат очите. Останахме само аз и още двама, достатъчно глупави за да се опитаме да намерим поне тялото на водача си преди да се върнем. Като най-опитен следотърсач на мен се падна да го намеря. Другите просто завързаха едно въже около кръста ми и казаха да им дам знак когато искам да ме изтеглят обратно. Не ме питайте какво видях в мъглата, не искам да си спомням. Знам само, че когато дойдох в съзнание Улф беше с нас… е поне тялото му беше. Всичкия му разсъдък беше останал в мъглата, а от тогава всички търсачи ме отбягват. Сигурно си мислят че и аз не може да съм се отървал без нищо.
- Разбирам – отвърна Нолан и се обърна към Мергул – Я кажи ще може ли да пратя по теб писмо до вожда?
- Само ако е в Бренон когато пристигне кервана, но ако искаш мога да го дам на Воджак.
Нолан кимна одобрително и махна на Мери да дойде отново. Когато тя дойде той и поръча няколко листа, восък и пособия за писане. Междувременно съседната маса се опразни, но никой от орките не обърна внимание на това. Даже напротив, в момента в който слугинчето донесе поръчаните материали цялото им внимание изведнъж се насочи към Нолан. Еван едва не се засмя на глас, гледайки как големите и страшни орки започнаха да се побутват един друг, като малки деца, когато магьосника започна да пише. За своя изненада момчето бързо осъзна, че той също не може да разчете написаното. Като за селско момче Малчо бе наистина добре образован, но дали неволно или пък нарочно учителят му не спираше да доказва, колко малко всъщност е това.
- Какво пишеш? – попита той, осъзнал че ако не го направи няма да може да следва мислите на магьосника и пак ще му се налижи да слуша пълните му със сарказъм обяснения.
- Моля вожда на орките да задържи нашите похитители ако минат през земите му и да ми прати известие. – отвърна магьосника.
- Няма ли да е по бързо да пратим съобщението по гълъб?
- Да но шансовете гълъбът да се измъкне жив от околностите на Коркъм е много малък. Гилдиите водят война, нали помниш. Прихващането на противниковата кореспонденция е първата им цел, което за съжаление прави пращането на известия с птици безполезно и за цивилното население.
- Но така съобщението може да стигне прекалено късно и разбойниците да се измъкнат.
- Може но при всички случаи ако тръгнат на север някой ще ги забележи и ние ще разберем на къде са тръгнали.
Нолан духна разсеяно изписания лист, от който започна да се вдига пара. Това действие му спести няколкоминутното чакане нужно за просъхване на мастилото. Той внимателно сгъна писмото, опакова го в чист лист и го запечати с восък. Това което направи впечатление на Еван беше странният символ, който магьосника изрисува в разтопения восък – вертикална резка пресичаща в горната си част малък кръг.
- Готово. – каза Нолан подавайки писмото на Мергул – А сега съм любопитен да разбера към коя гилдия се числят нашите приятелчета от съседната маса.
- Значи сте знаели? – попита Марко.
- И още как, нали ти казах, че вожда плаща двойно ако разберем кой му прави мръсно. – ухили се Мергул.
- Но той от къде знаеше? - каза Еван сочейки магьосника – Аз бях със него през цялото време, ако някой му беше казал за това щях да чуя?
- Никой не ми е казвал Малчо, – въздъхна тежко Нолан – а ако вместо да задаваш глупави въпроси беше помислил малко и ти щеше да знаеш.
- Ти да не ме бъркаш с някой ясновидец? Няма начин това…
- Никой не напада кервани натоварени с дърва и тухли, – прекъсна го с отегчена физиономия магьосника – освен ако не иска те да стигнат до предназначението си. Дори и ти трябва да знаеш, че последната война опустоши почти цялото кралство и повечето градове все още се опитват да поправят щетите. Не е нужно да си много умен за да се сетиш колко ценни са в момента строителните материали и опитните майстори. Нито да се досетиш, че гилдиите са готови на всичко за да получат някой сочен договор за доставка на материали особено след като гарантират сигурността на керваните си, оправдавайки по този начин кожодерските цени.
- Значи – замисли се момчето – те нападат керваните за да принудят орките да подпишат договор с тях?
Нолан само се усмихна и театрално почука с пръст слепоочието си.
- И ти очакваше сам да се сетя за това? – опули се Еван – Сигурен ли си че се чувстваш добре, толкова мислене не може да е здравословно.
Всички на масата отново се разсмяха, е всички освен Марко, който изглеждаше притеснен.
- Хей, – прекъсна ги той с почервеняло лице - не трябваше ли някой да ги проследи, за да види къде отиват?
- Аха, - отвърна Мергул – шамане откри ли ги вече?
Всички погледи се насочиха към един от орките, седящ в ъгъла на масата. Също като останалите си другари и неговото тяло бе нашарено с големи татуировки, но за разлика от тях по голямата част от неговото бе увита в нещо подобно на дреха. Гледайки стърчащите от странната носия всевъзможни пера, висящи нанизи разноцветни мъниста, камъчета и дори кости Еван нямаше как да бъде сигурен дали е предназначена за обличане или за плашене на гаргите.
Орка откачи от колана си малка кожена торбичка и със замах изсипа съдържанието и във въздуха. Пред него се образува малко облаче от фин бял прах, но вместо да се разсее прахът си остана във въздуха постоянно движейки се, образувайки странни форми. Последва дълбоко вдишване и очите на шамана изведнъж се подбелиха.
- Четири мишки бягат от гнева на черния глиган, – започна тихо той – но духовете виждат. Премъдрият Шан’херу разкри следите на първата и видя къде се е стаила.
В малкото облаче изплува образ на табела със ясно личащ надпис „Гилдия на Занаятчиите“.
- Благородния Арешу последва мисълта на втората мишка и видя през нейните очи.
Видението промени образа си и пред тях изплува лице на човек, със гладко избръсната глава и три халки на лявата вежда.
- Знам го този измърмори орка със татуираното лице. Това е Йогран Орден, коменданта на наемниците в Коркъм.
- Останалите мишки бягат на север, – проговори отново шамана – но тихият Кису чува туптенето на сърцата им и следва всяка тяхна крачка.
В малкото облаче запрепускаха образи на храсти, дървета и скали. Някак размазани образите постоянно сменяха формата си сякаш някой препускаше между тях. За миг образът се избистри и Еван разпозна очертанията на града, които напомняха на гледката от къщата на Томас, но гледната точка сякаш беше по-наизток. Друг образ не се появи и прахът бавно започна да се утаява на масата.
- Така значи – каза Мергул явно доволен от резултата – Как мислиш Ригаш на къде са се запътили двете мишлета? Аз казвам, че едното ще изприпка директно при нашите разбойница, а другото ще се спотаи в храстите за да ги предупреди когато кервана наближи.
- И аз така мисля, но това което ме интересува повече е ти какво ще правиш с гилдиите?
- До преди четири години просто щяхме да ги изколим всичките, но сега печелим битките с перо и хартия. Ти ни научи добре Ригаш.
- Надявам се само цената да не е прекалено висока – въздъхна магьосника – Радвам се че се видяхме Мергул, но се опасявам че е време да тръгваме.
Той бръкна в джоба си за да плати храната, но орка го спря с думите.
- Остави това на мен Ригаш.
- Добре, така да бъде, но при следващата ни среща всичко ще е за моя сметка. Съгласен?
- Съгласен. – отвърна Мергул и му подаде ръка.
- Ние с Малчо сме отседнали при Томас пчеларя. Ако ви потрябваме докато сте още тук търсете ни при него – отвърна Нолан и стисна подадената му ръка.
Двамата с Еван се отправиха към изхода, но точно преди да излезе момчето се сепна и се провикна към Мергул.
- Хей, забравих да питам що за име е Ригаш?
- Оркско, - отговори орка и погледна към Нолан преди да довърши с дяволита усмивка – на общия език се превежда като Плашило.

Радвам се, че прод да пишеш. Имам въпрос: постваш ли и в някой друг форум този фик и в кой, ако да? Ще ми се да разбера какво мислят и други хора за текста, освен мен.


Последната глава се нуждае от още една редакция

Тук си харесах един откъс, където да ти покажа за какво става дума:
//отиде по(РАЗСТОЯНИЕ)дяволите. Всички се разбягаха кой на където му хванат очите, останахме само аз и още двама достатъчно глупави(ЗАПЕТАЙКА) за да се опитаме да намерим поне тялото на водача си преди да се върнем. Като най(ТИРЕ) опитен следотърсач на мен се падна най(ТИРЕ) гадната работа.//

Общо взето грешки от бързане, но загрозяват текста


Благодаря, че продължаваш проекта

Странно, в оригиналния текст тиретата след най си ги има, както и да е на всичкия текст с изключение на първите три глави ще има много редакции.
Колкото до другите форуми - не никъде не го поствам. Мислех да му правя сайт, но нямам нужните умения нито достатъчно свободно време за да ги придобия в това ме убедиха неколкодневните мъки с Google Web. Пък и това няма значение, хората за които беше предназначен фика не желаят да го прочетат - и това ако не е карък

//Странно, в оригиналния текст тиретата след най си ги има, както и да е на всичкия текст с изключение на първите три глави ще има много редакции. //-Понякога при прехвърлянето изчезват. И на мен ми се е случвало. Иначе знам, че подлагаш написаното на редакция, затова реших да ти обърна внимание на това. Обикновено рядко се решавам да правя забележки, относно правопис. Някак си хората не се радват на факта, че си обърнал внимание на грешките им, за да стане по-добър текстът. Криворазбрана цивилизация


//Колкото до другите форуми - не никъде не го поствам. Мислех да му правя сайт, но нямам нужните умения нито достатъчно свободно време за да ги придобия в това ме убедиха неколкодневните мъки с Google Web.//-Съжалявам, че не мога да помогна!

//Пък и това няма значение, хората за които беше предназначен фика не желаят да го прочетат - и това ако не е карък //-Е, и това ако не е обезкуражаващо, пък на! Това, че продължаваш да го пишеш е похвално. Идеята заслужава реализация, а съм сиг, че ще се намери и кой да го чете. От мен имаш +1

Когато двамата скитници напуснаха Пияния Шут вече преваляше пладне. Сенките по улиците на Коркъм бяха започнали да се удължават и въпреки усилията на слънцето започваше да захладнява.
- Плашило? – попита Еван с насмешлива усмивка.
- Не е толкова важно какво означава името, а дали го изговарят с уважение. – с наставнически тон отвърна магьосника.
- Хъм, това не мога да го оспоря. Те май наистина те уважаваха… за разлика от хората които срещаме. Какво точно каза, че си направил за тях?
- Покорих ги с невероятния си чар. – засмя се Нолан.
- За истината те питах.
- Да но истината е въпрос на гледна точка. Това е моята истина. Ако искаш друг отговор ще трябва да попиташ орките, но за да ти отговорят първо ще трябва да заслужиш уважението им.
- И как до го направя това?
- О за това има много начини. Може например да убиеш нещо голяма с голи ръце, можеш да изпиеш цяла бъчва вино на един дъх или да правиш любов с 5-6 момичета едновременно и да ги задоволиш всичките. Такова работи.
- Аа като се замисля не съм чак толкова любопитен. – засмя се момчето -Та какво ще правим сега?
- Ще проверим какво толкова има на улица Дъбрава. – отвърна магьосника и с уверена крачка свърна в една тясна уличка близо до странноприемницата.
- Нали уж нямаше да се занимаваме с това. Пък и вече става късно, а ние още не сме разбрали нищо за инквизитора.
- Бърни вече се занимава с това, но ако искаме да ни каже нещо ще трябва поне да разберем какво иска той от нас.
- Как така, не разбирам.
- Това е защото не внимаваш. – каза спокойно Нолан – Накратко сержанта ни пусна в града, подмятайки че може да има работа като за скитница. Това означава, че става нещо нередно и той не може да се намеси лично. До тук разбираш ли?
- Не, какво общо има това с нашата работа в града?
- Той обеща да поразпита за инквизитора, а в замяна ние ще проверим какъв е неговия проблем и ако можем ще го решим, Сега загря ли?
- Не, по дяволите! – разпали се Еван – Изобщо не сте се разбирали за нищо подобно, аз нали бях там!
Нолан не отговори, явно вече беше казал всичко което имаше да казва по въпроса. Все още ядосан Малчо го остави да води и около два часа по-късно вече много съжаляваше. За въпросното време магьосника беше успял да ги загуби два пъти из тесните улички на града, а когато най-накрая стигнаха до малката порутена къщичка издигаща се на въпросният адрес се оказа, че е можело да стигнат от странноприемницата до нея за не повече от четири-пет минути път. Дългото обикаляне и студената мъгла появила се със залеза на слънцето бяха върнали болката в рамото на Еван. Борейки се с нея и подбитите си крака той се облегна на най-близкия зид и огледа невзрачната постройка пред себе си.
- Ако бяхме попитали някого за посоката, можехме да си спестим много мъки. – изсумтя той.
- Знаех си, че трябва да свием на ляво при моста. – отвърна Нолан и почука на вратата.
Дълго време от вътре не се чу нищо и двамата се зачудиха дали са уцелили правилния адрес. Нолан почука още веднъж за всеки случай, но усилията му отново останаха без отговор.
- Няма никой, хайде да си ходим. – каза Еван и обърна гръб на вратата само за да се озове на някакви си две педи от проблясващото острие на стрела, сочещо към гърдите му.
От това което можеше да види в полумрака, стрелата беше заредена в малък добре изработен арбалет, който пък от своя страна лежеше в ръцете на висок облечен в черно човек със странна бяла маска на лицето.
- За обявата ли сте дошли. – попита маскираният и насочи арбалета към магьосника който тъкмо се обръщаше.
- Може би, но съдейки по посрещането може и да не приемем задачата – отвърна кротко той.
- Някой от вас разбира ли от магия? – зададе следващият си въпрос маскирания без да отделя поглед от тях.
- Да. – вдигна рамене Нолан.
Непознатия ги огледа още веднъж от горе до долу, след което направи същото с цялата уличка преди да свали арбалета.
- Последвайте ме.
С бързи крачки непознатия потъна в мъглата на следващата пресечка и двамата скитници трябваше да положат доста усилия за да не го изгубят от очи. През първите двадесетина минути Еван се опитваше да брои завоите, които правеха, но скоро усилващата се болка в рамото му и умората сложиха край на това и през останалата част от пътя силите му стигаха само колкото да не изостане.
Най-накрая непознатият хлътна в двора на една невзрачна къщичка, изчака двамата скитници да направят същото преди да зарези портата през която бяха влезли.
- Насам - каза той и ги поведе през няколко тесни стъпала към мазето на къщата.
Чак когато зарези и вратата на мазето непознатия реши, че е време да даде някакво обяснение за действията си.
- Простете за грубото посрещане, – започна той – но трябваше да се уверя, че никой не ни следи. Също така от съображения за сигурност не мога да си позволя да разкрия самоличността си.
- Така да бъде, – отвърна Нолан – но знайте, че ако не ни предоставите информацията нужна ни за успешното изпълнение на поръчката, ние няма да приемем договора.
- Разбирам. От каква информация се нуждаете?
- Все още не знаем това първо ни кажете какво трябва да направим.
Непознатия само кимна и отново махна на двамата да го последват. В мазето беше тъмно и мрачно, но водачът им измъкна от джобовете си малък алхимичен фенер. Няколко тръсвания и крушовидната стъкленица в центъра му засия, обливайки в светлина прогнилите рафтове и сандъци с които бяха покрити стените на малкото помещение.
Докато двамата се оглеждаха наоколо мистериозният им водач направи нещо и една от големите лавици се отмести леко заедно с фалшивата стена на която се крепеше. Зад нея се разкри тясно каменно стълбище, толкова стръмно, че от него се виждаха само първите две стъпала.
Непознатия остави Нолан и Малчо да минат пред него, а той самият се забави само няколко секунди, колкото да затвори отново тайния проход. Проходът продължаваше още стотина крачки надоло и после преминаваше в няколко объркващи извивки и разклонения. Двадесет минути по-късно проходът започна да се изкачва отново и не след дълго влагата започна да отстъпва място дебел слой прах и тежки паяжини спускащи се от тавана до пода. Пътечката проправена през тях подсказа на Нолан, че тунелът скоро е бил използван, вероятно в подготовка а тяхното посещение.
Тунелът завърши с тежка желязна решетка и масивна дъбова врата зад нея, които водачът им отключи. Помещението зад вратата беше много по-просторно от мазето от което бяха тръгнали и явно се използваше за складиране на остарели мебели и други очевидно ценни предмети. Нолан знаеше, че който и да беше поръчителят им не страдаше от липса на пари още от както беше видял изработката на арбалета, с който непознатия ги беше посрещнал, но вида на предметите в помещението говореше за доста по-голяма екстравагантност от колкото той самият беше очаквал. Проспериращ град или не в Коркъм едва ли имаше повече от две-три семейства способни да си позволят нещо такова.
Водачът им отново заключи след тях, но този път остана до вратата и само кимна на Нолан да продължи напред. Магьосника успя да различи силуета на голямо легло с пуснати завеси на няколко метра напред.Той се насочи към него като стисна Еван за рамото за да отклони вниманието му от огромният портрет подпрян на стената, изобразяващ млад мъж с гладко избръснато лице и дълги руси бакенбарди.
- Ох – простена момчето и се присви, давайки на Нолан да разбере, че е стиснал нараненото му рамо.
- Прощавай Малчо – извини се магьосника и гласът му отекна глухо от каменните стени.
- Сигурен ли си, че сме се захванали с нещо което можем да свършим? – започна да се оплаква момчето докато крачеха напред – Не мислиш ли, че мистериозни главорези с арбалети и гадни подземия идват малко прекалено като за първа задача. Хайде признай си, и теб те побиват…
Момчето продължи да бърбори в същия дух и магьосника отново усети задушаващата мощ на страха да се промъква в съзнанието му. Това вече не го притесняваше. Последните няколко дни го бяха научили как най-добре да се бори с това, но въпреки че Еван не влияеше на съзнанието му Нолан откри, че е съгласен с всичко което мамчето казва. Вярно, че той се беше заел да обучава малкия си повереник, също както беше вярно, че никой който някога се бе привързвал към магьосника не бе останал ненаказан. Но дали това беше достатъчно оправдание да измъчва момчето още от първия ден с нещо, което на пръв поглед изглеждаше трудноразрешимо дари за опитен скитник? С всеки изминал миг отговорът ставаше все по-ясен. Не.
Нолан се закова на място само на няколко крачки от леглото и погледна към Малчо.
- Прав си. – спокойно каза той и тръгна в обратната посока.
- Най-накрая! – заликува Еван – Знаех си, че все някога ще се вслушаш в здравия разум. Притрябвали са ми някакви тайни проходи и тунели…
„Притрябвали са ти и още как!“ – помисли Нолан и отново се закова на място.
- Чакай!
- Какво има пък сега? Не ми казвай, че си размислил!
По лицето на Нолан заигра зловеща усмивчица и без да отвръща поглед от мистериозният им водач, стоящ пред вратата попита.
- Не го ли усещаш?
- Да усещам какво? Единственото което усещам в момента е желанието да се махна от тук.
- Именно. – отвърна магьосника.

Като бонус попромених малко текста от предния пост. Мисля, че сега изглежда... не чак толкова нескопосан.

//- Аа като се замисля не съм чак толкова любопитен.//


//Нолан откри, че е съгласен с всичко което мамчето казва.//-Знам, че е неволно, но на това наистина се посмях от сърце


Благодаря за новата глава

Нещо си се активизирал. Леко се чете и е увлекателно. Освен "Действай!" нямам какво друго да кажа.