20.
Къщата в Ропонджи бе необичайно тиха, когато Зоро отвори вратата по обяд. Очакваше прислужникът - този, който Нами бе назовала Мура-сан, в антрето, но още от вчера нямаше и следа от него. Какво неуважение спрямо гостите, но вероятно си имаше причина! Зоро мислеше да се прибере веднага след срещата си със самурайката, но в последствие промени решението си. Остана в яшики, обикаляйки кварталите и разглеждайки забележителностите на вътрешния град на нинджите. Сейрейтей се намираше в границите на яшики, а яшики - в тези на Коноха и най-общо казано представляваха нещо като градове в града, макар жителите да възприемаха това по-скоро като квартали. Никога не бе виждал нещо подобно в Източното море - не такъв град с такива чудовищни размери, не такива хора, уникални посвоему, не такава богата история, лъхаща сякаш от стените на къщите, парковете, плочите на главния път... И противно на очакванията му, видяното през ранните часове на деня и сутринта, окъпала със светлина яшики, го мотивираха да остане.
Или поне докато си вземе катаните от онази неприятна и досадна самурайка.
Надяваше се само Луфи да се съгласи да останат. Безпокоеше се, спомняйки си изявлението на капитана на "Гуен Мери", с което ясно бе показал негативното си отношение спрямо Коноха и у Зоро сега се зароди чувството, че ще си тръгнат веднага щом Нами успееше да оправи отношенията със семейството си. Ако обаче това се случеше преди да си вземе катаните, едва ли Луфи щеше да удължи престоя си в град, който намираше за непоносим. Възнамеряваше да говори направо без увъртания, още повече че заради него ги бе загубил и беше си наумил да изисква толерантност.
Насочи се към кухнята по тъмния коридор, ослушвайки се да долови движение, което да му покаже, че не е сам, но вътрешността на къщата, сякаш погълна стъпките му. Изглеждаше негостоприемна и зловеща и това го накара да разтърка с ръка настръхналите косъмчета на врата си. Плъзна вратата встрани и остана като закован, забелязвайки само Санджи, който се бе облакътил на плота на масата, кръстосал крака под нея и в ъгъла на устата му димеше цигара. Зоро се огледа наоколо, търсейки Луфи, Усопп или Нами и липсата им го накара да вдигне вежди.
- Къде са всички? - изтърси вместо поздрав той и впери свъсен поглед в лицето на готвача.
Санджи не реагира по друг начин освен да вдигне рамене.
- Ох, че проблемни хора! - въздъхна Зоро и се приближи към него. Отпусна се тежко на стола и облегна гръб, вдигайки глава нагоре. - Не си ли притеснен за тях?
Отговорът на Санджи се забави и Зоро сведе поглед към него. Очите на готвачът го гледаха втренчено.
- Не - отвърна най-накрая и също се облегна назад. - Ти беше най-проблемният, след като реши да откраднеш мечовете си. Но си тук... без тях. Какво стана?
- Да открадна мечовете си? - Зоро сви устни. - Те са моя собственост. Защо да крада нещо мое? Просто ще си ги взема обратно. Уговорих се с онази досадница. След два дни ще се срещна с нея отново и ще решим спорa.
Санджи не каза нищо и в стаята легна тишина, която обтегна нервите на Зоро и той се приведе напред.
- Какво стана с Нами? Къде са Луфи и Усопп?
Готвачът извърна поглед към градината и изрече неутрално.
- От вчера, когато тръгна да види сестра си, Нами не се е връщала. А след като тръгна ти, Луфи и Усопп се изнизаха. Казаха ми, че възнамеряват да идат до "Гуен Мери" и да я нагледат. Аз имах възможност да обиколя малко града и да го разгледам...
- И от вчера никой не се е връщал?
- Да. Няма от какво да се притеснявам за другите - чудесно знаят да се защитават и да се измъкват от неприятности! Както казах по-рано, ти си проблемният, щом реши на своя глава да...
- Ще продължаваш да ми дрънкаш ли? - прекъсна го рязко Зоро.
- Купи си други катани - предложи му Санджи с равен тон, който още повече го вбеси. - Не е нужно да се набиваме на очи, когато за главите ни е обявена сочна награда. Трябва ли да ти напомням, че сме в непосредствена близост до Адмиралтейството, а онази жена може да разбере нещо?
- Няма да си купя други! - процеди през зъби Зоро и присви черните си очи. - Те са мои. Едната дори ме избра за господар!
- Коя те е избрала за господар? - недоумяващо вдигна вежди Санджи и остави фаса в пепелника.
Зоро разтърка чело и се опита да отклони разговора в друга посока:
- Има ли нещо за ядене?
- Да. Има, но ще ти дам, след като ми кажеш, коя те е избрала за господар? - Устните на готвача се извиха нагоре в усмивка, която го подразни. - Да не става дума за някоя от катаните?
Зоро умишлено забави отговора си. Повечето хора от Източното море не вярваха в този род приказки. Всеки бе чувал как самураите от континента отвъд Голямата линия избираха мечовете си. Или по-скоро бе обратното - катаната избираше своя господар. Но това бяха просто приказки, които майките разказваха на децата си. Че катаната всъщност е душата на самурая, че тя се вади единствено при сражение или с цел да отнемеш живот, че на континента дори имало различни школи, обучаващи самураи и всяка една школа се опонирала на другите, за да докаже превъзходството си... Тези приказки Зоро ги бе чувал още като дете и това го накара да постъпи в едно определено риу в селото му, за което се говореше, че собственикът е легендарен учител от континента. Казваше се Хасегава Чикараносуке Еейшин, а школата му носеше името Еейшин-рю. Особеност на тази школа бе, че можеше да се биеш с няколко противника, използвайки твърде стари техники с мечове, за които после Хасегава-сенпай бе споменал, че са държани в пълна тайна от самурайския клан Тоса*. Разбира се, единственият приемник на тази школа извън континента бе Зоро и той в никакъв случай не трябваше да издава кой го е научил на нея. Не защото сенпая му се страхуваше за живота си и за евентуално отмъщение от кастата, на която дълги години е принадлежал, а защото учението бе свещено и всеки притежател трябваше да се отнася с него така, както би се отнесъл с любимата жена или със себе си. Самият факт, че Хасегава-сенпай бе избрал само него за приемник трябваше да му говори какъв е неговият дълг като пазител. Именно тази школа, както и другите, за които бе само чувал от устата на учителя си, вярваше, че душата се намира в острието на катаната и същата тази катана избираше господаря си.
- Хайде, Зоро, кажи го! За една от катаните ли говорим? - настояваше Санджи и любопитството му го накара да въздъхне примирително, кимвайки с глава:
- Да. Една от катаните ми се казва Трета бойна линия на Демона - Сандай Китексу. Закупих я преди да влезем в Голямата линия. Продавачът ми каза, че е прокълната и че винаги убива собственика си. Но аз я изпитах лично, давайки й възможност да отреже ръката ми...
- Да отреже ръката ти?! - Очите на Санджи се окръглиха от почуда. - По какъв начин?
- Хвърлих я във въздуха и протегнах ръката си. Нищо не се случи. Острието се завъртя покрай ръката ми и се заби в пода. Така разбрах, че Сандай Китексу ме е приела за свой господар. Но вчера онази самурайка ми каза, че била открадната от техния род преди време и не смята да ми я върне.
- Обясни ли й, че си я закупил в магазин и че нямаш нищо общо с кражбата?
- Разбира се. В началото се опъваше, но после се съгласи да дадем възможност на катаната отново сама да избере.
- Пак същия тест ли ще правите? - Санджи подсвирна и загаси цигарата в пепелника. - Това е лудост!
- Не знам, но не мисля да се откажа от Сандай Китексу. Може да е затворен демон, може да е прокълната, но тя ми принадлежи, каквото и да казва онази кучка!
Санджи изгледа гневното лице на Зоро, вдигнал вежди нагоре. Осъзнаваше, че нищо не знаеше за Ророноа Зоро, но и това, което бяха преживели за толкова кратко време, докато споделяха палубата на "Гуен Мери" ги бе свързало. Иначе как би могъл да обясни защо се притесняваше повече за меченосеца, отколкото за останалите. Затърси в джобовете си и извади кутията с цигари.
- Може ли да те придружа при следващата ти среща с онази жена?
- Защо? - Зоро се изненада.
- В случай, че ти трябва помощ, ако Китексу реши този път да отреже ръката ти - подметна саркастично Санджи. Искаше да прозвучи безгрижно, но думите му натежаха като оловно-сиво небе, което надвисна над Зоро. - Първия път може да е било късмет, че катаната не е отрязала р...
- Това не е късмет! - подчерта сухо Зоро. - Усетих я. Тогава затворих очи и се заслушах как въздуха свисти, докато тя се премята нагоре, а после... някак се забави, когато падаше надолу. Никога няма да разбереш това! Сандай Китексу е моя. Може да е била на рода на онази надута гъска години наред, но демонът, затворен в нея, призна мен, а не нея. Мога само да я съжалявам, че е решила да даде шанс катаната да избира своя господар, защото ще избере мен.
Замисленият поглед на Санджи се плъзгаше по чертите на Зоро, докато затъкваше нова цигара между устните си.
- Така или иначе ще дойда с теб! - настоя за последен път готвачът, сетне додаде весело: - Още ли си гладен?
- Да - примирително отвърна Зоро. - Дай ми нещо малко за хапване и ще отида да поспя...
Санджи се изправи, протягайки ръце нагоре и изпъвайки гръб, направи няколко движения с рамене, за да ги раздвижи. После се насочи към печката и мимоходом спомена:
- Вчера през нощта дойде да я търси сестрата на Нами. Онази. Гейшата... Видя ми се доста притеснена, но не каза нищо, а предпочете да си тръгне веднага щом разбра, че Нами я няма.
- И?
- Ами нищо... Много хубавичка. Има големи ци...
- Санджи! - приглушено го прекъсна Зоро и сви вежди над очите си. - Не ми се слушат дивотии!
- Но в сравнение с Нами, сестра й има по-големи - уточни ведро той и взе чиниите и купите, преди да се приближи към масата.
- Хич не ме интересува дали циците на Нами са по-малки от тези на сестра й! - Устните на Зоро се извиха надолу и в сумрака на кухнята съвсем заприлича на дявол, на което Санджи се разсмя и без да обръща внимание на киселата му физиономия продължи да го дразни:
- И мен не ме интересува де, но дори в тъмното успях да забележа тази... разлика в гърдите им!
- Чудно как ли си успял да забележиш, че момичето е било притеснено тогава, щом не си отлепил очи от циците й?
Колкото и да бе тъпа темата им на разговор, това поне успя да го отклони от мисълта за катаните му и Зоро се усмихна за първи път, откакто стъпи в Коноха.
***
Итачи изглеждаше бесен.
Саске не се лъжеше в това, гледайки изпитателно брат си в лицето през малкото разстояние, което ги делеше. Кабинетът на баща им представляваше малка правоъгълна стая с две редици кръгли прозорци, пред които бяха спуснати тежки, тръстикови щори. Слънцето се процеждаше плахо през процепите им и чертаеше решетки по голия дъсчен под, покрит тук-там с няколко проядени татами. От както се нанесоха преди месец и повече, не бяха отваряли кабинета и той спешно се нуждаеше от почистване. Саске бе хвърлил съзнателно време и средства в другите стаи на Суикацу, оставяйки за последно светая светих на баща им, понеже самата стая му носеше тягостни спомени, сякаш стените бяха просмукали миналото, което смърдеше на кръв. Въобразяваше ли си или наистина усещаше кръвта в гърлото си, въпреки че от смъртта на родителите му в същата тази стая бяха минали години?
Но когато преди десетина минути влязоха и затвориха след себе си вратата, Саске учуден осъзна, че стаята вече не му носеше тъга. По-скоро с досада констатира прахта по рафтовете на библиотеката и дори на бюрото, прокарвайки пръст по повърхността му. А после сякаш това бе най-естественото нещо, седна в креслото зад бюрото и впери поглед в Итачи. На брат му не му оставаше нищо друго освен да се настани на ниския диван срещу него, подчинявайки се безмълвно на демонстрирания авторитет на Саске. В действията му нямаше скрита умисъл или подмолната цел да унижи Итачи. Бяха несъзнателни, продиктувани от съвестта му, че той като представител на Учиха, трябваше да седне на креслото на баща си. Назначаването му на поста сосакан бе само по себе си забележително постижение - никой друг Учиха не се бе доближавал в непосредствена близост до даймиото и Кататане.
Ала не за това му бе сърдит Итачи. Докато вървяха към кабинета, брат му бе процедил няколко думи през стиснати зъби, които Саске сега услужливо си спомни:
- Възнамерявам да проведем личен разговор, Саске... Нима очакваш, че ще търпя присъствието на иконома ти, докато го водим?
Чак тогава забеляза Себастиан зад себе си и се спря, загледан замислено в изражението на иконома, който определено бе чул язвителните думи на Итачи, но не реагира. Устните продължаваха да се усмихват, а някъде дълбоко в очите му танцуваха червени огънчета - свидетелство, че демонът се забавлява. Извръщайки очи към брат си, Саске с почуда забеляза, че зад привидното равнодушие на Итачи, очите се свиха в тесни цепки, а Шаринганът се завъртя като спирала. Брат му бе бесен, защото поведението на иконома ясно показваше някакъв нагъл намек на подигравка, макар открито да го обиждаха.
Себастиан Михаелис обаче не бе като другите хора и изобщо не бе уместно да бъде сравняван с хората. Той се хранеше като пиявица от емоциите и изпитваше маниакално желание да ги предизвиква.
- Има ли значение? - Вдигна рамене с безразличие Саске, приковавайки погледите на брат си и иконома. - Себастиан вече е като част от семейството.
- Но не е част от моето семейство - сухо подчерта Итачи и добави равно: - Отпрати го!
Себастиан постави ръка на гърдите си и наведе глава пред Саске.
- Какво ще желаете, милорд? - попита.
Кой знае защо в поклона му, макар да бе символ на смиреност и страхопочитание, имаше грозна подигравка, която подразни Саске и остана забелязана дори от Итачи, който стисна ръце в юмруци.
- Върви и покажи стаята на Сакура-химе! Когато имам нужда от теб, ще те извикам.
- Да, милорд - раболепно се подчини той.
Именно това бе подразнило брат му, защото Итачи бе забелязал, може би че зад привидното подчинение, икономът някак си успяваше да демонстрира независимост, а като аристократи, в чиято кръв течаха принципи и вродената нагласа да получават раболепност у робите, не бяха свикнали на подобно поведение... Верен на същата тази класа, на която беше представител, Итачи нямаше да отправи забележка или молба да се уволни икономът, въпреки че последният го дразнеше неимоверно много. Може би се питаше какво толкова бе направил Себастиан Михаелис, че брат му не се отделяше от него, но нямаше да попита директно Саске за това.
И тримата го знаеха.
Саске чувстваше безразличие, може би защото започваше да свиква с присъствието на Себастиан.
Итачи пък бе потънал в гнева си.
А Себастиан? Удоволствие, сякаш играеше на сцената на Кабуренджо с маска Но.
И тримата го знаеха.
А сега в кабинета на баща им минаха няколко минути, докато Итачи успее да подреди мисълта си и да започне:
- Вчера следобед, докато бях в сградата на Полицията и обсъждах с Данзо новия отдел, който възнамерявам да открия, получих известие от Харуно Сано, който желаеше да ме види. По възможност, колкото се може по-скоро, като ми определи още същия ден среща в Кокурюкай. Почудих се, след като уж ти му стана зет защо ще иска да говори с мен - Саске измъкна цигарите от джоба на хакамата си и запали. - Оказа се, че иска да ми съобщи, че малката сестра на Сакура се е прибрала...
- Иноуе ли? Прибрала се е в Кокурюкай?
- Не Иноуе, а другата - най-малката - Нами.
Саске се опита да си я спомни, но образът й бягаше по повърхността на съзнанието му като разкривено водно отражение.
- Не мога да си я спомня дори! - призна Саске с вдигане на раменете.
- Нищо чудно. Когато тя избяга от Коноха, бе на шест години.
Сигурно я бе виждал, без съмнение, но за кратко или тя не му бе направила впечатление, че да я запомни.
- И какво за нея? - поиска да узнае той.
- Харуно-доно каза, че тя е Учиха. Баща й бе братовчед на нашия баща от второстепенното семейство. Учиха Тоуширо. Него поне си спомняш, нали?
Итачи очакваше, че ще предизвика изненада у малкия си брат, но Саске само вдигна вежди. Продължи да пуши и да гледа в някаква точка над рамото на брат си, сякаш изобщо не бе чул последните му думи.
- И ти, ний-сама - проточи бавно Саске. - му повярва?
- Някои подробности съвпадаха. Харуно-доно реши да бъде откровен докрай и ми показа заповедта на старейшините, родословното дърво, дори подписите на Учиха Тоуширо и жена му Мисаки... Всичко бе написано черно на бяло и не можеше да има някаква измама - Итачи направи дълга пауза, очаквайки някаква ответна реакция от страна на Саске, но след като отново минаха няколко минути в потискаща тишина, продължи: - Когато тя най-сетне дойде и Харуно-доно й каза същото, което каза на мен, й предложих да се прибере в Суикацу. Малката отказа. Не повярва и на една дума.
Саске дръпна цигарата от устата си, вдишвайки дълбоко дима. Огледа се за пепелник, но след като такъв не откри, изтръска фаса върху голия под. Облакъти се и подпря с ръка брадичката си, впивайки тежък поглед в лицето на Итачи. Изрече само:
- Още един шпионин в Суикацу.
- Да - съгласи се брат му с кимване на главата и няколко кичура черна коса замрежиха присвитите очи. - Още един шпионин освен годеницата ти.
- Вкарването на Нами тук означава, че даймиото и Сано-доно нямат никакво доверие на Сакура - Тембърът на Саске не се промени, въпреки че пред очите му преминаха като на кинолента няколкото горещи спомена от консумирането на годежа им. - И как иначе. Би трябвало да е поела дзайбацу. Освен това Годаиме нарочно я оставя настрани, иначе щеше да й намери по-висшестояща работа в сградата на Хокагето, а не да я отпраща да работи в болница на бедняци.
- Постът ти на сосакан също е вид контрол - Итачи се усмихна иронично. - Това показва страха им, Саске.
Той приглади бялата лента на челото си, хвърляйки замислен поглед към щорите. Сетне се изправи от креслото, пресече разстоянието с две крачки и ги издърпа рязко нагоре. Слънчевата светлина ги заслепи и двамата премигнаха срещу нея.
- Извинявай, ний-сама - Извърна се към него Саске. - Стори ми се, че има някой отвън - Сетне се приближи отново към бюрото и седна на ръба му само на метър от Итачи. - Снощи, докато бях в Архивите на Кататане, някакъв риока се опита да ме убие. Себастиан тогава се върна от Кодемачо. Бях го пратил да разпита затворниците от покушението на моста. Но изглежда са били убити под носовете на СО.
- СО, значи... Или просто СО са го извършили - подсмихна се криво Итачи.
- Специалните Отряди се подчиняват единствено на даймиото - Саске затъкна нова цигара между устните си. - Ако е заради Акатски, която напуснахме доброволно, защо се опитват да убият само мен?
- Акатски вече не съществува - оповести брат му. - Вчера получих доклади на АНБУ, в които бе написано това. Някои от организацията са се върнали по родните си места. Дейдара, Сасори, Хидан, Какузо. Другите са останали в Амегакуре, като Пейн е започнал да пристроява селото. Нелепо е да обвиняваме Акатски...
А... Еспадата? Думите на Сакура сами се отрониха от устните на Саске:
- Еспадата?
Веждите на Итачи се свъсиха над очите му и той отвърна с думите на брат си:
- Че кога Еспадата се е интересувала от нинджи?
Да, наистина! Кога Еспадата се е интересувала от нинджи? Самураите бяха отделени от яшики и досега не се бяха намесвали, но за всичко си имаше първи път. Параноично бе да го мисли, но щом имаха смелост да пратят некадърен убиец в Архивите на Кататане, какво трябваше всъщност да мисли? И каква е ползата от наемането на сган боклуци от Долен Руконгай, които бяха толкова посредствени, че го обиждаха? И ако бе даймиото зад всичко това, защо не дава поръчката на някое куче от СО, а се унижава да търси отрепки?
Не. Не беше даймиото. Не можеше да са Акатски. Нито Еспадата. Опитваха се да убият само него, защото се бе върнал в Коноха и защото разследваше смъртта на клана си, макар да знаеха, че бе осведомен кой бе инструмента. Итачи, да, но някой се бе възползвал от Итачи и този някой сега си играеше с тях...
Чертите на лицето на Саске застинаха в маска на привидно безразличие, когато той се отдели от бюрото и тръгна към вратата, оставяйки брат си сам.
- Саске... Къде отиваш? - Гласът на Итачи го достигна, но той не отвърна нищо.
Разговорът им се бе проточил твърде дълго, но дори не можеха да си отговорят на въпросите, които изникнаха от него. Възнамеряваше да отиде при Сакура и да й отдаде вниманието, което тя му бе отказала на кея от чувство на благоприличие. Може би наистина не бе прав да иска от нея нещо такова, при условие че само до преди два дни бе още целомъдрена, но това слабо го вълнуваше. Сега поне щяха да са на закрито и нямаше да има зяпачи, които да я смущават, макар срамът й да го дразнеше.
Итачи нямаше нужда да знае подробности за намеренията му и Саске напусна кабинета, оставяйки го сам на дивана с недоумяващо изражение на лицето.
***
Беше най-обикновен магазин, който Наруто изгледа с недоверие. Какво му беше казала тя? Че ще го води при някой си Урахара, който разполагал с тренировъчна площадка. Но тази площадка не бе в границите на Сейрейтей, а в крайните квартали на яшики, които в този промеждутък от време бяха безлюдни. Може би се дължеше на времето, но Наруто не бе особено убеден в това. Дъждовни облаци бяха надвиснали над Коноха, а в легналата тишина дочуваше далечния тътен на гръмотевици, приближаващи се от към морето.
Магазинът не е нищо особено, повтори наум той, разочарован от този неоспорим факт. Съвсем обикновен магазин за бонбони и сладкиши и със съвсем обикновена табела и йероглифите "Магазинът на Урахара". Очакваше нещо в стил самурайска помпозност, каквато лъхаше от стените на Бенишидаре, покрай които минаха по-рано, но въпреки това последва Сой-Фон към затворените врати на магазина. Първите капки дъжд закапаха по четвъртите плочи, точно когато двамата влязоха под навеса.
- Доста странно място е избрано, за да се отвори магазин тук - подметна мимоходом Наруто и когато тя се извърна към него, той почувства желание да оправдае логиката си. - Ами това не е ли Канамацу? Още откакто влязохме в квартала, не се разминахме с нито един човек на пътя. Доходоносен ли е изобщо магазинът на този Ураха...
Вратата се плъзна рязко встрани и пресече от раз обяснението на Наруто, който изгледа високия мъж на прага с широко отворени очи. Изглеждаше... толкова различен от другите самураи и Сой-Фон, че няколко секунди след това Наруто се опитваше да посъбере мислите си. Мъжът носеше съвсем обикновени копринени панталони в зелен цвят, достигащи до под коляното и кимоно, чиято цепка във формата на буквата V бе прекалено дълбока, понеже разкриваше по-голямата част от голите му гърди. Прекалено много, която се стори на нинджата твърде... скандална за мъж. На раменете си бе метнал черно хаори с ръкави. Може би щеше да вдъхва някакъв респект, ако не беше ниско нахлупената шапка на зелени и бели ивици, чиято козирка правеше дълбока сянка на очите му. Босите му крака бяха обути със сандали, същите, каквито обичаше да носи Джирая. Пред лицето си държеше бяло разперено ветрило, така че съвсем му заприлича на смешник.
- Охо! - проточи мъжът и гласът му бе възглух, заради ветрилото. Лицето му се приближи към лицето на Наруто, който не се дръпна, а продължи да го зяпа, опитвайки се да се окопити. Очите в сянката от козирката на шарената шапка блеснаха само за миг. - Кой ми водите, капитан Сой-Фон? Демон?
Последната дума се заби като треска в съзнанието на Наруто, който не отмести погледа си от мъжа. При други обстоятелства би се поддал на емоцията и да предизвика човека, който се осмеляваше да го назовава така, но сега това го накара да се усмихне широко и да подметне през рамо на жената до себе си:
- Сигурен съм, че съм виждал тази шапка и ветрило някъде! - направи кратка пауза и додаде: - Но, разбира се... Онзи ден на главната в Коноха се разминах с онзи известния Рицу-сенсей, който се е специализирал да изпълнява онна-гата. Този тук прилича досущ на него!
Да бъде сравняван с актьор, подвизаващ се на сцената, изпълняващ женски роли и притежател на съмнителна репутация сред мъжете, изглежда не учуди никак собственика, защото той изгледа Сой-Фон над ръба на разпереното си ветрило.
- Поведението на Йороучи-сан определено е изненадващо - кимна с глава, отстъпвайки една крачка назад. - Влизайте! Започна да вали и никак не е учтиво от моя страна да ви задържам на вратата!
Сой-Фон първа прие поканата и пристъпи вътре, а Наруто я последва без да каже и дума. Щорите на прозорците бяха дръпнати, но сивият сумрак на небето, сякаш гонеше светлината от помещението. По малкото дървени щандове и стелажи бяха наредени кутии с най-различни видове уагаси**. Въпреки, че бе изгълтал набързо четири купи рамен, преди да дойдат, устата на Наруто се напълни със слюнки и той побърза да отмести погледа си от изкушенията, насочвайки го към домакина им. Из под нелепата шапка се подаваха кичури рошава руса коса, по-тъмна от тази на Наруто и това привлече погледа на нинджата.
Капитанката понечи да каже нещо, когато от вътрешността на магазина пошляпаха бързи стъпки на боси крака и от сумрака изплува силуета на малко тъмнокосо момиченце, облечено с бяла рокличка на големи розови цветя. Огромните тъмни очи на малкото й сърцевидно личице се впериха в Наруто, оставяйки го без думи.
- Урахара-сан! - проговори тя и тънкото й гласче наруши тишината между тях. - Гостите ще желаят ли чай?
Нинджата се отпусна на колене и се вгледа изпитателно в нея, наклонил глава на една страна. Дълбока бръчка се вдълба между светлите му вежди и си пое дълбоко дъх, преди да вдигне поглед към капитанката.
- Тя е... - поколеба се, сякаш се бореше с някакви свои предразсъдъци, но поклати глава невярващо и след това изтърси на един дъх: - Тя е демон!
- Защо не! - весело подметна мъжът, сякаш изобщо не бе чул Наруто и продължи: - Направи зелен чай, Уруру-чан! И донеси в салона една чиния уагаси за гостите!
Момиченцето се подчини, хвърляйки последен поглед към Наруто. Вдигна роклята си и се скри тичешком в сумрака, от който бе дошла. Нинджата се изправи все още шокиран, опитвайки се да разсъди трезво, но реяцуто на детето не можеше да бъде объркано. Беше същото, каквото бе почувствал от иконома на Саске и изумлението му го накара да се обърне към Сой-Фон.
- Мисля, че ми дължите обяснение, сенпай! - но след като тя остана безмълвна, втренчена в него, той се извърна към Урахара и попита направо: - Това малко момиченце е демон, нали? Не е Джинчуурики, в който е затворен демон, а такъв, който... няма Джинчуурики, нали?
- Браво, Кюби! - похвали го мъжът, сви ветрилото си и го перна леко по носа. - Изглежда можеш да надушваш други демони... Момиченцето се казва Цумугия Уруру. Демонът в нея е Джуби.
Обидата отново не достигна до съзнанието на Наруто и той сведе очи надолу, впервайки поглед в сандалите му. Отново си спомни за Джирая, дори съвсем не на място се промъкна образа му, и разтърси глава.
- Хайде, гости! - Урахара направи широк замах с ръката, която държеше ветрилото си. - Да влезем в салона и да си поговорим за демоните!
Урахара Киске каза... Джуби! Наруто бе чувал името на Десетопашатия демон като част от легенда, според която Джуби никога не можеше да съществува, защото всъщност бе разделен на Девет демона. Тогава... Как би могъл да съществува в тялото на малко момиченце, след като Кюби бе в него? Не трябваше ли всички Девет демони да счупят един вид оковите на човешкото Джинчуурики, в които бяха затворени насила и да се слеят в едно, за да се роди Джуби?
Това бе... невярващо, немислимо, невероятно! Ала въпреки това последва Урахара и Сой-Фон към салона, любопитен и изненадан така, както никога не бе очаквал, че ще бъде, приемайки да бъде обучаван в Сейрейтей.
***
Заобикаляха го отдалеч, но това изобщо не го притесняваше. До преди да срещне Цунаде и да открие любовта й, това би го огорчило. Знаеше много добре, че хората не избягват всъщност него. Избягваха Шукаку, затворен в него. И с Наруто постъпваха по този начин, но нито един от двамата не изневеряваше на дълга си. Това, че бе станал Казекаге на Сунагакуре бе показателно за желанието му да защитава същите хора, които старателно го избягваха. Гаара бе осъзнал, че демонстрираният страх, не бе нищо друго освен и респект, уважение, признание. Не страх, породен от отвратителното чудовище-демон, а страх от човека, който го контролираше. Подчиняваше го по своя собствена угода и другите виждаха това. В Сунагакуре го разпознаваха отдалеч заради червената коса. Тук, в Коноха, никой не знаеше кой е той, но въпреки всичко се дистанцираха от него. Нямаше значение, че дрехите му не бяха официални, от него лъхаше аристократичната класа на Кагето.
Стоеше прав, облегнат на стената на къщата, в която се разполагаше сестра му и търпеливо чакаше вече половин час тя да се появи. Търпението му обаче започваше да се изчерпва. Проклинаше себе си, че не й бе пратил някакво съобщение за намерението си да я посети, но предположи, че толкова рано през деня нямаше да има никакви ангажименти извън Йошивара. Не бяха ли гейшите нощни създания? Вярно, че Темари си бе извоювала своя собствена територия в Акасака, където диктуваше свои правила, но все пак бе гейша и бе длъжна да се подчинява на законите, общоприети в нейното съсловие.
Тъкмо вече бе решил, че не може да я чака повече и понечи да се прибере в сградата на Хокагето я видя, когато се появи из зад ъгъла на улицата, облечена семпло с елегантно тъмносиньо кимоно и бяло оби. Вървеше със ситни крачки и крехката й фигура излъчваше грация и лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше като дух над повърхността на спокойно планинско езеро. Къдравата й руса коса бе прибрана в стегнат кок и няколко кичура покрай ушите й се поклащаха, докато тя пристъпваше. Прислужницата й, невзрачно тъмнокосо девойче с големи уплашени черни очи, вървеше до нея и придържаше над главата й красив чадър с жерави, който да я предпазва от слънцето, макар още преди час небето да бе натежало от облаци.
Тя го видя, но не си даде вид, че е изненадана, нито ускори крачките си. Доближи го без да бърза и сковано се поклони пред него. Устните й се извиха в престорена усмивка, с която вероятно пропъждаше клиентите си по чайните и зъбите на Гаара изскърцаха от гняв.
- Добър ден, Гаара-доно! - поздрави тихо и се изправи, поглеждайки го в лицето. - Не очаквах, че ще ме посетите.
- И аз не знаех, че ще те посетя до преди два часа - призна той сухо и наведе глава в подобие на нейния поклон. - Искам да говоря спешно с теб! Покани ме да вляза!
Темари изобщо не бе родена да бъде гейша, реши за себе си той, докато наблюдаваше лицето й. Или точно заради това бе толкова желана и известна в Акасака. Не показа никакво раздразнение или отегчение, макар Гаара вътрешно да усети нежеланието й да води разговор с него и настроението му вместо да последва кривата надолу и да го остави негативно настроен от предстоящия разговор, се повиши. Осъзна, че тя се опитва да го провокира да загуби стоицизма си и да го направи на глупак, и желанието му да й покаже, че не тя диктува правилата го заслепи.
- Заета съм в момента - отклони тя. - Заповядай утре!
- Някакъв специален ангажимент ли имаш точно сега? - попита той със сарказъм и наведе лицето си към нейното. - Очакваш гости? Твоя данна?
Черните й очи се свиха в ъглите, но не отговори веднага.
- Всъщност... да... - Направи дълга пауза и допълни: - Освен това съм притеснена за по-малката си сестра, която не съм виждала от няколко дни. Едва ли ще бъда концентрирана по време на разговора и за това моля, ако е възможно, да дойдете утре, Гаара-доно!
Слабо го интересуваше нейният данна! Беше по-скоро бесен, че тя си позволяваше открито да му противоречи на улицата пред прислужницата, която бе свела глава надолу и чакаше заповедите на господарката си. Никой досега не бе имал смелостта да го гледа право в лицето и да му отказва открито, да отклонява заповедта му, да бъде независим, колкото сега показваше сестра му! Годините в Акасака й бяха дали нещо много повече от това да коленичи със сведена глава и да се подчинява безпрекословно. Вбеси го още, че въпреки животът й на гейша, тя си оставаше нинджа на Сунагакуре и не трябваше да изневерява на този факт, вместо да се прави на държанка на глупав самурай от Сейрейтей!
Веждите му се свиха над светлите очи, които я изгледаха втренчено и той процеди през зъби:
- Не! Не е възможно да дойда утре! И не ме интересува за кого си притеснена, нито кого очакваш! Веднага ме покани да вляза!
Макар да не бе повишил тон, заповедта му бе стряскаща или така подейства на прислужницата, която подскочи. Темари обаче продължаваше да го фиксира спокойно, но накрая отстъпи и махна с ръка:
- Саю-чан, отвори вратата!
Момичето се подчини припряно и когато влязоха се наведе да събуе обувките на Темари, ала господарката й махна с ръка и заповяда:
- Аз ще се оправя! Направи чай и го донеси в гостната!
Едва когато прислужницата й се скри тичешком, Темари се отпусна на колене в краката на брат си и посегна да му събуе сандалите, на което Гаара не се възпротиви, загледан със смръщени вежди в тила й. Мина му през ума, че по този начин се опитва да го омилостиви, но това не го развълнува. Мразеше женските номера и хитрини, а без съмнение тя ги бе овладяла изтънко. Нали цял живот се бе занимавала с мъже и ги бе забавлявала, криейки истинските си чувства и манипулирайки ги по този начин? Изпитваше някаква погнуса към жени, които използваха чара и уменията си съзнателно да съблазняват и предполагаше, че тя ще се опита да ги приложи върху него. Остана бездушен на провокацията й, дори когато след това тя го поведе към салона и забеляза, че лицето й доби едно такова невинно изражение на изгубено в гората момиченце.
Повечето окии не бяха толкова богати, колкото Темари, макар тя да разполагаше само и единствено със себе си и живееше в къща, която преспокойно можеше да приюти още три гейши, няколко прислужници, готвачка. Вероятно се дължеше на богатия й данна, за който се носеше слухове, че е от клана Кучики, а Гаара бе убеден, че е Бякуя. Отпусна се, скръствайки крака пред полираната масичка и отвори уста, за да започне разговор, когато тя го пресече с нещо несъществено:
- Да Ви посвиря, Гаара-доно? - и метна поглед към шамисена*** в ъгъла, отпускайки се на колене срещу него, при което той я изгледа втренчено, сякаш тя бе предложила най-нелепото в случая.
Тръсна глава и рече направо:
- Не ти прилича да се правиш на глупачка! Знаеш много добре, че мразя театралниченето на гейшите!
- Но аз съм само една обикновена гейша, ний-сама - меко го парира Темари и очите й изразиха невинно удивление, което никак не му се понрави.
- И лицемерието ти е дразнещо, Ри-чан! - Нарочно я нарече с името, което тя обичаше преди години, преди да напусне Сунагакуре, очаквайки да види нещо друго освен фалша, който лъхаше от нея. Очите й обаче не се промениха. - Сега като те гледам в парцалите на хаши****, ми се къса сърцето.
Това беше преднамерена обида и двамата бяха наясно, че изпитваха самоконтрола си.
- Тези парцали, - започна тя и подреди гънките на кимоното си. - с които съм облечена, ний-сама, струват колкото половината Кагехиме.
Кагехиме бе техният семеен шинден и се намираше в покрайнините на селото. Представляваше огромна сграда от камък, заобиколена от пясъчни дюни, за която се носеха слухове, че е най-големият шинден в нинджа-света. В светлозелените очи на Гаара просветнаха светлинки.
- Ри-чан, - той реши да не се поддава и започна по същество: - налага се да се прибереш в Кагехиме!
Темари не го погледна, поглаждайки тъкънта на кимоното си и отвърна глухо:
- Налага се? Защо да се налага? Нямам причина да се върна в Сунагакуре.
- Аз ти го налагам! - натърти Гаара. - И не приемам отказ!
Момичето вдигна черните си очи към него и устните й се отпуснаха в ъгълчетата в нежна усмивка, сякаш пред нея седеше упорито дете.
- И кой сте Вие, ний-сама? - Наклони глава на една страна и продължи: - Подчинявам се единствено на баща си, но той отдавна е мъртъв.
- Грешка на баща ни бе да ти позволи да се размотаваш като хаши тук. И смятам да поправя тази грешка.
- Аз... не съм... хаши! - изплю думите една по една Темари. - И не ти позволявам да ме наричаш по този начин в дома ми!
На вратата се почука плахо и прислужницата й влезе с поднос. При вида й Гаара махна заповеднически с ръка и изръмжа дрезгаво:
- Напусни веднага!
Саю цяла се разтрепера и побърза да изпълни заповедта без дори да поглежда към господарката си, чиято маска на безразличие падна и през лицето й за първи път пробяга ярост.
- И не ти позволявам да заповядваш в моя дом!
Темари не се страхуваше от него, нито от Шукаку и при друго стечение на обстоятелствата би се възхитил на смелостта й, но сега това го вбеси още повече. Изправи се рязко, събаряйки масата и я сграбчи грубо за лакътя, изправяйки се заедно с нея на крака.
- Аз съм Казекагето на Сунагакуре, Сабаку но Гаара, а ти си моя подчинена! - Пръстите му се впиха болезнено, но непокорното й изражение не се промени и тя изобщо не демонстрира малодушие.
- Не съм Ваша подчинена, ний-сама! - изрече равно. - И как бих могла, аз съм само една обикновена гейша от Акасака.
- Достатъчно! Извикай на слугинята си и й кажи да ти приготви багажа! Утре се прибираш в Кагехиме - Устните на сестра му обаче останаха здраво стиснати и той извика силно, надявайки се прислужницата да го чуе: - Момиче! Хей, момиче!
Дори тръгна към вратата, повличайки след себе си Темари и я отвори рязко, заставайки прав с внушителните си размери пред девойчето, което продължаваше да стои в коридора с подноса в ръце.
- Остави този чай сега! - заповяда рязко Гаара. - Приготви багажа на господарката си!
- Н-но... Казекаге-до... - Саю се опита да каже нещо, което го разгневи още повече.
- Ако не започнеш да събираш нещата й до минута, ще те убия!
Лицето й посивя и тя се затича с подноса по коридора. Порцелановите чашки затракаха в тишината на тъмния коридор. Отвън се чуваше някакъв равномерен звук и Темари замаяно осъзна, че е започнало да вали. Яростта й се бе изместила при вида на неговата ярост и сега бе по-склонна да преговаря. Да увърта, само и само да го отметне от взетото му решение.
- Ний-сама! - изрече тихо и овладяно Темари и изчака той да я погледне. - Отдавна не съм вече нинджа. Забравих техниките си. Отдадох се напълно да бъда гейша. Каква полза ще имате от мен в Сунагакуре?
Гаара продължи да я гледа, стискайки я за лакътя, но след няколко мига с облекчение установи, че хватката му се отпуска.
- Не ми трябваш в Сунагакуре като нинджа, дори напротив! - Чертите на лицето му се вкамениха. - Уменията ти на гейша ще са по-ефективни от тези на нинджа.
- Съвсем ме объркахте, ний-сама! - недоумяващо рече тя. - Не Ви разбирам...
- Ще се омъжиш за Сасори.
- Са... сори... - Очите й се впиха в очите на Гаара. - Сасори? Престъпникът от Акатски?
- Същият - потвърди Гаара и затвори вратата, сетне я повлече отново към преобърнатата маса. - Акатски се е разпаднала отдавна. Сасори е в Сунагакуре и ми трябва човек, който да го наблюдава денонощно, да го предразполага да споделя, да му дава... вид утеха. Няма по-добра в това от една гейша.
- Искаш... искаш да шпионирам Сасори?
- Не да го шпионираш, а да се омъжиш за него.
- Това е невъзможно. Аз вече имам данна. Минали сме церемония, сключили сме договор... Немислимо е да наруша договорката, да откажа покровителство...
- Не ме засягат тези подробности. Утре тръгваш, а когато след няколко дни се прибера в Кагехиме, ще направим церемонията на годежа.
- Не искай това от мен, моля те! - Молбата й макар да бе молба, бе изречена с твърд тон, под който не прозираше смирение. - Поискай всичко друго от мен, само не и да стана съпруга на убиец!
Гаара се отпусна на колене и вдигна глава към нея. Лицето й за разлика от гласа й изразяваше див ужас, който обаче не го трогна и разбирайки това, Темари падна на колене пред него, допирайки чело в пода.
- Моля те, Гаара, не ми го причинявай! Толкова ли ме мразиш, че изискваш от мен да бъда жена на един изменник?
Бездушието му я смрази като леден вятър и от очите й потекоха сълзи.
- Ще се омъжиш за Сасори веднага щом се върна от Чуунинския изпит! - натърти отново той и извърна поглед от превития й гръб и раменете, които се тресяха, впервайки го в сивата пелена дъжд, изливащ се зад стъклото на прозореца. - И с това приключихме разговора!
------
* Еейшин-рю ---> Школа, основана от Хасегава Чикараносуке Еейшин в 17 век, характеризираща се с кати, останали от старото фехтовално изкуство и пазена в тайна заедно със школата Омори-рю от самурайския клан Тоса до 1868 година.
** уагаси ---> Вид японски сладкиш, приготвен от паста от червен боб и батат (сладък картоф).
*** шамисен ---> японска старинна триструнна китара
**** хаши ---> най-нисък ранг на куртизанка
Абе изобщо сексуалността на японеца е доста неизненадваща за мен. Понякога са предпочитали гейши, друг път малки момчета, онна-гата... или кучета... Но това вече е въпрос на... и аз не знам как да го кажа по-деликатно, за което се извинявам! 
А после различните жанрове на анимето не трябва да учудват феновете, нали? 
Не знам дали обаче правилно ме разбираш, та онова, което исках да ти кажа, че ако забележиш такива изречения, моля те, не се колебай да ми кажеш, за да ги поправям! Но не е задължително де, така че спокс! 
. Просто подобни неща изглеждат маловажни на фона на написаното.