Преди малко видях,че има такава тема и реших да видя какво е написано.И направо останах шокирана в буквалният смисъл на думата. Много хубаво е написано,има си описания на героите.Абе като цяло ми харесва.Go Go .:Sand_Temari:.

Както винаги главата е супелллЛЛллл..много я чаках и ми хареса..Радвам се че Иан победи брат си и така се доближава да своята цел..Продължавай в същия дух ..Нямам търпение за следващата.. Много успехчета от мен и byez за сега

От няколко дена се опитвам да прочета новата глава, но всеки път ме прекъсват и днес най-после успях да изчета всичко! .:Sand_Temari:., пишеш наистина хубаво и увлекателно, стилът ти ми допада и то много. Продължавай все така, в мое лице имаш една вярна фенка ...наистина!

ъмММмм продължение ще има ли ???!!! ..фикчето си е готинко и не ми се иска да приключи така без дори да разберем края

xD а мислех, че не е от голям интерес и се избягвах да напиша края.... ще се постарая да го свърша скоро ^^'''

Не се оправдавяй само.. знаем 4е те м1рзи п1к и с1м сиг 4е знае6 колко мн хора го харесват, тка4е го го го neee~chan

буквите не се радват на почит между младите...

claude_finalfantasy7, заместването на букви с числа е забранено Не че мн хора не го правят , ама 1 = ъ > останалите ламери

ооООооо Супер..фикчето кърти отвсякеде и нямам търпение да прочета следващата глава, която съм 100% сигурна, че ще бъде върха..

Новата глава е на лице... Много се забавих ^^'' Не ми се сърдете ... А да има една реплика, която извадих дума по-дума от един речник... би трябвало да е латински ^^' claude_finalfantasy7 защо ме издаваш : (

Нахалните лъчи на слънцето безжалостно падаха върху лицето на Иан. Нямаше значение колко се върти, или къде се мести те винаги си намираха път измежду листата на дърветата. Беше изминала една изморителна седмица след битката на чернокоското и неговия полу-брат. Последното, което помнеше от нея, беше как взима ключа от врата на брат си, след това всичко беше изчезнало - труповете, сградата, дори Киара, неговата малка спътница. Чернокосото момче успя да затвори очи само за миг. Искаше да си спомни за всичките хубави моменти в живота му, колкото и малко да бяха. ”Аз си отивам и нямам време, но някой ден след години ще се видим пак ^^ винаги ще те обичам помни това.” Какво имаше предвид Акира с това, наистина ли някой ден щеше да я види отново... Сега нямаше време да мисли за това. Единствения начин да разбере беше или да умре, или да отмъсти за смъртта ѝ и тази на останалите.
-- Е да тръгвам. – каза си момчето и се изправи. Той погледна нагоре. Пред очите му се извисяваше огромната планина Фуджи, а именно там се намираше и Аико. Той тръгна напреде към едно малко село в подножието на планината, беше решил, че това е последната му спирка някъде преди да се въвлече отново в битка на живот и смърт.
Чернокоското се разхождаше из малкото селце. Децата играеха наоколо и се смееха, почти го накараха да се усмихне отново. Него беше правил вече прекалено дълго време, но някак не можеше да докара лицето си до тази гримаса. Нещо му пречеше...
Иан стигна до малката гостилница в селцето и влезе вътре. Цяла седмица единственото му ястие бяха горските плодове и един заек, който незнайно как улови. Е сега щеше да похапне и после пак да потегли. Така и направи. Когато момчето излизаше от селото все още се чуваха виковете на малчуганите, които продължаваха да бягат из улиците и да си играят.

Вече се зазоряваше, но Иан продължаваше да се изкачва по скалите на високата планина, чието изкачване нямаше да е лесно и бързо. Не след много дълго и вечерта зае мястото си, като направи прехода през големия скален обект невъзможен, благодарение на черната си мантия. Иан се беше скрил в една пещера, която намери докато се изкачваше нагоре. Не му оставаше друго освен да преспи тука и да продължи на сутринта.
Дните се нижеха, като мъниста, един след друг, а чернокосото момче все така упорито изкачваше по-малко от планината всеки ден. Най-накрая, след един месец преходи и мъчения, Иан стигна върха на планината. Пред него се намираше и огромния храм на неговата полу-сестра Аико. Беше момента на истината – дали щеше да умре тука или не? Ако не какво пък го очаква след това... Иан реши да изгони тези мисли от главата си и да се въвлече отново в битка. Нямаше какво повече да чака. Той се запъти към входа на храма и влезе вътре без да се колебае повече. Храма беше същия като на Акио, празен и безлюден. В дъното на огромната зала обаче нямаше врата украсена с черепи, а златисто жълта порта обвита в клони на черешово дърво.
- Сестра ми и брат ми имат напълно различни вкусове, а? – изрече чернокоското гледайки красивата врата. После той протегна ръка и я докосна, а веднага след това и вратата се само отвори.
Същата бяла и топла светлина погълна момчето към следващата стая. Когато той пристъпи една крачка напреде, пред него се намираше голямо стълбище, а от края му се носеше нежна музика. Без никакъв трепет той се изкачи по стълбите и когато стигна най-горе пред него се появи прелестна гледка. Имаше ужасно много мъже стоящи на пода мирно и покорно, гледайки в една точка. Те гледаха млада и красива жена със дълга бяла коса и червени очи, облечена в късо черно кимоно, на което беше изрисуван бял дракон. Пред лицето си тя размахваше голямо бяло ветрило на розови цветчета. Тя погледна Иан и промълви:
- О и ако това не е малкото ми братче. – гласът и беше нежен като на ангел. – За ключа си ли дошъл? – попита тя показвайки ключа на момчето.
- Да за него. – отговори студено Иан. – През колко души да мина за да стигна до тебе?
- Николко. – спокойно отговори Аико. – Стражите ми са толкова добри колкото и тези на брат ми, след като си минал през тях няма смисъл да хабя живота на моите слуги. – Аико се изправи и тръгна към Иан, като през това време стражите и излязаха от стаята. – Победи ме и ще ти дам ключа, ще ти кажа и къде е портата за местонахождението на татко.
- Ще започваме ли onee-sama. – попита подигравателно Иан и призова косата си, но вместо отговор момчето получи няколко игли минаващи близо до лицето му.
- Не бъди толкова арогантен малкия. – каза му Аико със строго лице и твърд глас. Тя протегна ръка напреде и пред нея се появиха като от нищото цял куп игли, висящи във въздуха. След само миг те се насичаха към чернокосото момче. За щастие Иан успя да избегне по-голямата час от тях.
Аико наистина беше по-силен противник от Акио, нищо чудно, че точно тя пази вратата към местонахождението на баща им. Иан извика четирите фигури символизиращи четирите стихии, които той владееше, и с тяхна помощ му беше доста по-лесно да избягва атаките на сестра си, но не можеше да стигне до нея така лесно. Нито една от атаките му не достигаше до нея каквото и да правеше. Оставаше му само една атака, която не беше използвал, но момчето не беше никак уверено, че ще успее, понеже колкото и да тренираше при нея почти винаги се проваляше. Но какво друго му оставаше? Едната му ръка беше пронизана от три доста дълги игли, вече оставаше без сили, а ключа си беше там, на врата ѝ. Жената пред него стоеше пре спокойна, а по нея имаше само няколко драскотини, причинени от атаките на Иан с вятъра. „Е малко братко не ме разочаровай точно сега.” това бяха мислите на Аико в този момент.
-Е ще нападаш ли? – попита тя и пак протегна ръка напреде.
Нямаше как да понесе още една такава атака. Момчето нямаше друг избор.
- Ventus aqua ignis terra contraho. – след изричането на тези думи четирите фигури пред момчето засветиха и започнаха да се сливат. Аико стоеше мирно и се усмихваше. Тя пусна иглите си в атака, но те бяха спряни от същество което Иан беше създал, а той самия се намираше пред белокосата дама опрял косата до гърлото ѝ.
- Да не искаш да последваш Акио? – попита той гледайки я със строгите си червени очи.
- Не малки Иан. – отвърна Аико, сваляйки ключа от врата си. – Ето я и твоята награда. Сега би ли ме последвал трябва да ти покажа вратата.
- Защо?
- Какво защо? – недоумяваше на въпроса момичето.
- Защо ми помагаш?
- А това ли? ... Еми какво да ти кажа малки братко имаш потенциал, а и скучая толкова години тука... Да си пазител на портите на рая не е лесна работа.
- Рая ли?
- Ами да. Не знаеше ли? – но след като Аико видя недоумяващия поглед на момчето сама си отговори на въпроса. – Портите на рая и ада са пазени от мен и Акио... е бяха пазени. Златистата порта с разцъфналите клони е на рая, а онази гадна червена порта с черепите на ада... Не понасям онова място, но както и да е. Трябваше да минеш през ада и рая за да стигнеш до баща ни, предверията де, но все пак. Естествено портата до измерението където се намира Жътваря се намира в предверието на рая, тоест при мене. Сега те водя там, но преди това стой мирно. – момчето се спря като не доумяваше какво става. – Няма да те нападна не гледай така.
Аико протегна ръка към челото на момчето и от ръката ѝ засвети светлина в розов отенък. Беше топла, като тази когато влезе тука, но някак му действаше по-различно.
- Е готов си малкия. – усмихна се белокосата дама. – Немога да те пусна с раните ти да се биеш с татко все пак.
тя беше излекувала всичките рани на момчето. По него нямаше вече даже и драскотина, след това тя го насочи към една порта. Тази беше доста по-плашеща от тази при Акио. Беше метална със гравиран череп по нея.
-Остава ти да сглобиш ключа и да я отвориш. Е оставям те, ако татко ме види няма да е радостен. – след това Аико се обърна и тръгна обратно. – Иан. Внимавай той не е като нас... Използвай чудовището от по-рано то ще ти помогне и се сочи в сърцето му. Знам какво си преживял и не одобрявам това, което причинява на всички ни. Късмет малкия. – Тя говореше все така спокойно и без да поглежда момчето, когато свърши продължи на пред.
Иан въздъхна и извади другата половина от ключа. След като го събра той отвори вратата. Тука нямаше бяла и топла светлина, а само мрак. Момчето вдигна ръката си и я протегна, тя беше погълната от този мрак. Беше някак студено чувство.
- Иан сега ли ще се плашиш! – извика си момчето и прекрачи на пред. Нещо като силна светкавица мина през него. Чернокосия младеж почувства силна болка и падна на колене на земята.
- От това ли падна само? – чу се дрезгав глас и когато Иан вдигна очи пред него стоеше мъж в черна роба, седнал на огромен стол повече приличащ на трон. От едната страна този трон беше окрасен с черепи, а от другата с разцъфнали клончета. „Точно като портите на Аико и Акио.” Помисли си момчето, а след това се изправи.
- Тук съм да те победя, Жътварю! – каза той и усети как по лицето на стоящия срещу него се изписва усмивка.
- Еми да започваме, синко.

най-сетне имаме нова глава... не мога да опиша колко се радвам..главата е просто перфектна ..имам чувствого ,че макар и трудно Иан ще победи "баща си" и след това всичко ще се върне ...Акира ще е жива заедно със всички важни за него хора... дано да съм права...

WTH whats goin w/ the forum omg ... and what will happen if i cant write w/ flextype or any other programs of this type... iam fckin tired of turnin it on and off so thats the reason that iam writnig that way.. there r some more things.. but i wont make it a big deal lol and stop just posting unnecessery posts this isnt thread for that.. u can send me a pm... sry bout that but i couldnt help it when ppl do this kind of things lol
Такаааа по темата ^^ 4акаме следващата глава да видим какво ще стане

За тези, който следяха разказа -- Сори знам, че много хора искат да ме убият ^^'' (особено приятелите ми, който също го четяха...) Та днес станах и си разчиствах папката, като видях разказа да си стой така незавършен и ме хвана яд, че го изоставих на последната глава... знам не е кой знае какво, но просто исках да го завърша и да е вече complete. Та ето я последната глава... Пак се извинявам на тези, който го четяха. (При положение, че е и толкова кратко си заслужавам боя)

Иан се намираше буквално насред нищото. Наоколо нямаше стени, нямаше подпори... Просто огромна плоскост и насред нея трона на Жътваря. Момчето не каза нищо повече. Той стисна силно косата, която беше в ръцете му, до него се появиха четирите стихии и без повече да чака момчето се втурна напред. След като замахна косата, тя разцепи трона на противника му, но него го нямаше.
--Да не мислиш, че ще ти е толкова лесно? – чу се пак дрезгавия глас на баща му.
--Съмнявах се, но исках да опитам. – усмихна се наивно Иан от своя страна.
--Преди да продължим искам да ти покажа нещо. – черната фигура протегна ръка напред и от нищото се пуснаха 3 тела оковани във вериги. – Още ли си сигурен, че искаш да ме убиеш?
--Иан, Соуске, Сара...? Но...
--Ти да не мислеше, че незнаех какво цели собственото ми изчадие? Не ги пратих нито в рая, нито в ада. Ако ме убиеш умират и те. Да продължим ли синко?
Иан стоеше все така. Него в него го парализира. Те бяха там... тримата най-важни за него... Гледайки телата на своите приятели изведнъж момчето се осъзна... Те бяха мъртви... Нямаше как да ги убие вече. Чернокоското се усмихна и видя, че тялото на Акира леко помръдна.
--Няма как да ги убиеш, те са мъртви. – изрече тихо момчето и се сети за реченото от Аико. Момчето затвори очи и си представи фигура съставена от 4-те стихии, които владееше. После отвори очи и се затича отново към баща си...

Слънцето нахално влизаше през прозореца на стаята и лъчите му падаха върху лицето на чернокосо момче. Той присви очи, надявайки се това да му помогне да заспи отново, но без успех. Продължавайки инатесто да лежи Иан усети няколко кичура падащи върху лицето му, а след това и нечии устни да докосват неговите. След тази ласка момчето леко притвори очи и видя две красиви, нежни и жълти очи пред него.
--Няма ли вече да ставаш сънчо. – гласа на девойката беше също толкова нежен, колкото и погледа ѝ.
--Ммм... Сега като се замисля... Не! – каза момчето и преобърна момичето, така че тя сега се намираше под него.
--Как спа моя млад жътвар.
--Както винаги, мое нежно вятърно момиче.
--Иан спри да ми викаш така.
--Акира, сама си го просиш... – отвърна ѝ момчето след което я целуна.
След още малко боричкане, двамата най-накрая слязоха долу да закусят. Там ги чакаха момче с бяла коса и черни очи, и момиче със светло-сини коси и зелени очи.
--Добро утро onii-chan. – отвърна весело момичето.
--Сара, Соуске как спахте.
--Добре, а ти? – попита Сара.
--Както винаги...
--Пак ли онзи сън... – на свой ред зададе въпрос Соуске, а в отговор получи кимане. – Немога да разбера как не помниш...
--Единствено помня, как баща ми ме прокле да сънувам наново всичко, което се случи тогава... Вече поне не се будя с крясъци нали?
--О да това беше доста плашещо. – отвърна Акира, като през това време помагаше на Сара в приготвянето на закуската.
--Поне сега имаме нормален живот. – отвърна усмихнато чернокосия младеж, но получи доста злобни погледи от приятелите си.
--Ти на това нормален ли му викаш? Косата ми е синя, а очите ми жълти забога! Постоянно трябва да лъжа, че си боядисвам косата, Сара също.
--Да не говорим и за среднощните разправий с демони и духове. – отвърна Соуске.
--На всичкото отгоре ходим и на училище... Неможеше ли поне с това да се разминем? – възмутено попита Сара.
--Не съм виновен... – започна да се защитава Иан, но при поредния злобен поглед на застаналите срещу него той просто стана. – Заете ли ще тръгна по-рано за училище днес.
--Няма да се измъкнеш! – викна Соуске и хукна след приятеля си, а двете момичета само се спогледаха и продължиха с работата си.

Дните продължаваха все така. Иан беше победил баща си и върнал към живот най-близките си хора... С малката подробност, че те притежаваха стихиите, които той владееше и сега му помагаха с работата му на Жътвар. Аико и Акио бяха върнати на постовете си, като пазачи на двете порти, а какво беше станало със бившия жътвар никой незнаеше нищо. Иан нямаше и най-малък спомен от битката им, а след като тя прикючи, нямаше и тяло... Той, Соуске, Сара и Акира се намираха в къщата на чернокосия младеж, по-късно му беше и съобщено, че той е новия Жътвар. От тогава живота на четиримата се развиваше нормално и почти постарому... Така щеше и да продължи и занапред....

тва беше жестоко (в хубавия смисал на думата) , прекланям се пред таланта ти , нямам какво друго да кажа

Страхотно.
Друг фик ще пишеш ли?