Грешки? Има, но ще рискувам да пусна.
*** *** ***
В светлината на зимния ден апартамента, който бях наела преди повече от половин година изглеждаше мрачен и неуютен. През всичките месеци престой в него се опитах да му вдъхна... живот, да запълня празното пространство и да се почувствам като в жилището си в България. Всяка една мебел там носеше определен заряд от спомени и всички бяха свързани с Николай. Не е ли учудващо и стряскащо как един човек можеше да изпълни празното пространство около мен с радост или болка? И някой, все едно кой, чувствал ли е това в сърцето си? Аз ли бях единствената?
През целият си живот се мъчех да се отърва от плахостта си, страхувах се да се пусна, а когато бях принудена да го направя, понеже Николай умря, осъзнавах през всеки следващ ден, че съм просто бледо отражение в огледало и че истинският ми образ, моето съкровено аз, бе умряло заедно с него. Да се възмущавам на слабия си характер бе само загуба на време. По-удобно за мен бе да приема, че също като света, с който имах досег, съм също толкова непроменлива и постоянна. И дори да отбелязвах дадена промяна, тя бе дребна и не накърняваше общата картина на мисленето ми.
А Савелий...
Савелий Тихонов. Колко много приличаше на Николай! Дали някога през кратките месеци, когато е бил в Африка, се е учудвал, че бях привлечена и покорена от него? А ако знаеше, че той бе вторият ми мъж? И ако бе наясно с това, нямаше ли да му се стори забавен и нелеп факт? Живеехме в модерна реалност, в която жените си съперничеха с мъжете - работеха, псуваха, отглеждаха сами децата си и живееха самостоятелно, чукаха се. Аз бях някаква аномалия на тази реалност, изкривяване на същото това време, което ме възпитаваше и в което се опитвах да намеря баланс. И разглеждайки по този начин това, усещах вътрешно, че Савелий нямаше да се изненада на факта, че е втория ми мъж. А може би прекалено много се бях впила в идеята, че той е същият като Николай.
Мислите се блъскаха в главата ми като разсърдени оси и напъхвайки дрехите си в куфарите поставени на килима в спалнята, почти не забелязвах какво става около мен. Страхът, че някой би могъл да дойде точно сега и да ме убие ме правеше апатична и бавна и сковаваше движенията ми. Не се страхувах толкова от Тихонов, колкото от друг човек на Леонтиев, който би могъл да свърши работата със свидетеля по убийството на Роденко. Сутринта, когато станах от леглото в жилището на Савелий и включих телевизора бях шокирана да чуя, че Василий Роденко бе водеща новина на живи предавания и дискусии и че заедно с него бяха ликвидирани двадесет и пет негови хора, включително и жени. Снимки не дадоха, само изглед, направен от репортерска камера на запечатаното казино, както и хотел в центъра на Москва. Отделно разбрах, че бизнеса му се разпростираше върху няколко нефтени кладенци, както и гори в дълбоката тайга и всеки аспект от бизнеса му сега се разглеждаше от полицията, откривайки пране на пари и контрабанда на оръжия. Вледених се цялата, осъзнавайки, че в чистката, която бе направил Леонтиев, можеше Гуля да е жертва.
Савелий стоеше с гръб до прозореца и сините му очи не се отделяха от лицето ми. Помислих си, че ще каже нещо успокоително, но той само рече:
- Отиди до квартирата си и вземи всичкия си багаж, както и този на детето. Ще наема такси, защото няма да мога да ти помогна. Налага се да отида до Леонтиев.
Не казах нищо. Обърнах се и влязох в банята, за да се приготвя.
И дори сега приличах на механична играчка, на която са навили пружина, за да ходи. В каквато и опасност да се намирах, убеждението, че зад гърба на Тихонов щях да съм в безопасност, се затвърждаваше все повече. Тук не ставаше дума само за мен. Татяна също бе фактор, който трябваше да вземам в предвид и с който да се съобразявам.
Когато се извърнах назад с намерението да оставя напълнения куфар в коридора, останах меко казано изненадана, виждайки фигурата на Дмитрий, изпълваща рамката на вратата. Дори не го бях усетила, нито чух влизането му. Стоеше със скръстени ръце и рамо облегнато на касата и ме наблюдаваше мълчаливо. Пердетата на спалнята бяха дръпнати, но въпреки това лицето му тънеше в сянка. В позата му имаше нещо... заплашително и цялата настръхнах.
- Дима, здравей! Дори не те чух! Кога дойде? - ведро поздравих аз и отново му обърнах гръб, изпразвайки последният рафт от гардероба.
- Преди две минути - гласа му бе далечен и сух. - Какво става тук? - пауза. - Изнасяш ли се?
Погледнах го бегло, чудейки се какво да му кажа. През последните месеци той бе скъсил дистанцията, която поставях инстинктивно, превръщайки се в много добър приятел и човек, на който можех да разчитам. Понякога през съзнанието ми минаваше предположението, че той очаква да му отвърна с нещо по-... импулсивно и дълбоко, но веднага след това потушавах подобни мисли. Той ми помагаше, изслушваше, но никога с нищо не го бях провокирала, за да очаква нещо повече от мен. Трябваше да бъда откровена, за това признах:
- И така може да се каже. Ще живея... другаде.
- Къде? - изстреля той въпроса си като куршум и въпреки, че се почувствах неловко, отговорих:
- При... един мъж в неговото жилище... Аз... Той ми предложи и аз приех...
В стаята изведнъж стана студено и потреперих. Извърнах се към него, но той не смени позата си. Въпреки това имах чувството, че е... ядосан.
- При мъж... значи - накрая каза той. - Мъж... Естествено, няма да е при жена! Кой е той? Познавам ли го? - Следващото, което процеди, ме накара да спра работата си и да го погледна шокирано: - Да не е Морофиев?
- Морофиев?! Саша?! - Стана ми смешно. Не можах да не се засмея на глас. - Боже Господи! Разбира се, че не! Не го познаваш... Но винаги можем пак да се видим на кафе...
Не можах да продължа, защото той направи две крачки към мен и ръцете му ме сграбчиха за раменете. Устата му бе извита надолу, а очите му бяха станали по-светли и изглеждаха почти жълти.
- Не искам кафе, нито да си бъбрим весело, играейки ролята на най-добрият ти приятел! И само един малоумник няма да е забелязал какво исках от теб през цялото време!
- М-моля? - заекнах и лицето ми пламна от срам. - К-какво се опитваш да к-кажеш?
Дмитрий ме блъсна леко от себе си и прокара ръка през тъмната си коса, съвършено различна от косата на Савелий и внезапно си спомних как снощи я усещах по вътрешната страна на бедрата си. Почервенях от срам още повече, но не сведох надолу лицето си, прекалено изненадана от признанието на Дмитрий.
- Опитвам се да кажа, че не искам да съм най-добрия ти приятел - Устните му се свиха в гневна цепка и кожата около тях побеля от гняв. - Искам те! Желая те... А ти ми заявяваш, че си щяла да заминаваш при друг! Кога се случи? Как се случи?
- Аз... - Опитвах се да намеря някакви думи и единственото, което ми дойде на езика след няколко секунди бе: - Съжалявам!
- Съжаляваш? - повтори като ехо той и иронията неприятно бръмна в ушите ми. - Естествено, че съжаляваш! Но аз не искам съжалението ти... Искам...
- Н-никога с нищо не съм ти дала повод да искаш от мен подобно нещо! - Приседнах в края на леглото и вдигнах поглед към него. - Моля те, нека останем приятели!
Почти усещах болката му и своето предателство спрямо неговите очаквания, но не можех просто така да престана да мисля за Тихонов или да се повлияя от Дмитрий. Детективът ми бе просто приятел, отдушник, човек, който ми бе помагал през всичките месеци, докато го нямаше Савелий и чувствата ми не можеха да отговорят на неговите. И в този момент гледайки гневното му лице, болезнено осъзнах, че Красински още не бе пипнал маниака, който бе убил баща ми и съседите ми, може би защото Дима бе отстранен от разследването. Почувствах тази заплаха много повече от тази, в която в момента се намирах, сякаш бях в окото на буря и всичко бе затихнало. Наклоних глава на една страна и се усмихнах нежно, сякаш говорех на Татяна:
- Моля те, Дима! Нека бъдем приятели!
Краищата на устните му се дръпнаха нагоре в крива усмивка, сетне повтори сардонично:
- Приятели? Разбира се, защо не! Но няма ли да ми кажеш името на този, при когото искаш да живееш?
Колебаех се и нарочно протаквах времето на отговора си. Знаех много добре, че рано или късно Дмитрий щеше да разбере и почти усещах, че никога няма да приеме Савелий. В главата ми светна предупредителна лампичка и се почувствах така все едно вървя по тънък лед, който можеше всеки момент да се пропука, което си бе нелепо. Та нали бяхме приятели, защо трябва да крия нещо толкова естествено като това да споделя името на мъжа, при когото щях да съм? Телефонът в хола звънна, спасявайки ме от създалата се ситуация и без да му отговарям, минах покрай него. Той ме последва.
Вдигнах слушалката и я долепих до ухото си. Дланите ми бяха потни.
- Моля?
- Яси? - Женски глас, който изписка и аз сбърчих вежди недоумяващо. Не отговорих веднага и отсреща жената допълни: - Аз съм, Гуля!
Сърцето ми пропусна един такт. Устата ми пресъхна.
- Мили боже, добре ли си? Търсих те навсякъде?! Къде си?
- О, не се притеснявай! - Тя се засмя. - Разбира се, че съм добре. Ела в квартирата на Славик! Ще можеш ли?
- Сега?!
- Да. Моля те!
- Какво става?
- Боже, Яси, ще дойдеш ли или не? Не мога да ти кажа всичко по телефона. Може - пауза. - да те подслушват.
Краката ми се разтрепереха и без малко щях да рухна на пода.
- Поне ми кажи дали си добре?
- Чувствам се страхотно! Идеално! Никога не съм се чувствала по-добре. Ще дойдеш ли?
- Да, да. Иска ли питане? В квартирата на Славик?
- Аха. И, Яси, - Тя направи по-дълга пауза. - ела без Тихонов!
Поставих слушалката на вилката и се втренчих с невиждащ поглед в прозореца. Неприятни студени тръпки полазиха по гърба ми и нервно загризах нокътя на палеца си. Усетих докосване по рамото и се обърнах към Дмитрий. Гримасата на лицето му не бе гневна, а загрижена и това мигом ме успокои.
- Кой беше? - попита той.
- Гуля. Братовчедка ми. Иска да ме види в апартамента на Славик. Трябва да тръгвам.
- Да дойда ли с теб?
- Аз мисля... По-добре недей! Едва ли е толкова важно.
Той вдигна вежди нагоре и широката му усмивка разляла се внезапно по матовото му лице ме плени.
- Тя... ти създава проблеми, нали? И Славик също. Притесняват те, не ти дават и миг спокойствие...
Отпуснах се тежко на дивана и ръката ми се отпусна на масичката, на която стоеше телефона. Телевизорът бе включен на детския канал, но звуците бяха намалени. Дафи Дък подскачаше весело, докато бе гонен от Елмър и за момент комичността достигна до заледения ми мозък. Усетих как той сяда до мен, но не се извърнах към него.
- Това е нормално - промълвих тежко аз. - Съвсем нормално. Роднините са за това, децата - също. Създават грижи, проблеми, нямаш миг спокойствие... Тревожиш се за тях, страдаш заради тях, но, знаеш ли, Дима, по този начин разбираш, че живееш, нали? Колкото болка можеш да понесеш, толкова си по-жив... или мъртъв.
- Каква... мазохистична представа имаш! - Гласът му бе равен, гладък, не издаваше никаква емоция и ме успокояваше. - Но до някъде си права. Хората отбелязват етапите от живота си, стремейки се да постигнат щастие и радост, но всъщност живота не е нищо повече или по-малко от битки, в които трябва да оцелееш. Болката е единственото нещо, което ни кара да чувстваме живота най-пълно. Но ти не ми отговори на въпроса - малката ти братовчедка създава прекалено много грижи, нали?
Извърнах главата си към него. Очите му бяха тъмни и зеницата се бе разширила, поглъщайки светлокафявите ириси. Усмивката му бе като изрязана от хартия - не трепваше, не издаваше радост, просто стоеше на лицето му като маска. За момент си помислих, че гледам друго лице, съвсем чуждо и далечно, но същевременно толкова близко и познато, и почувствах хлад. Потърках кожата на ръцете си, чиито косъмчета бяха настръхнали.
- Всеки създава проблеми. Дали са малки или големи, едва ли има значение!
Той не каза нищо в отговор. Продължи да се усмихва като чеширдски котарак.
*** *** ***
Два месеца в новобранския център бяха минали преди най-накрая Николай да поиска отпуска, за да се прибере у дома. Другите го направиха още през първата седмица, когато постъпиха, но той отложи. Предпочете да не прибързва, защото имаха уговорка с Николов, който му предложи да се намеси и да го отърве от военна служба. Не че това имаше някакво значение за него, но сметна, че така би било най-правилно в случая. Реши, че отпуската трябва да я вземе, защото Николов се обади няколко дни преди това и му каза новината, че е успял да се свърже със съответни инстанции и да го освободи от военна служба. В замяна на това му предложи да замине за няколко месеца в Русия по работа. Войнишката заплата бе нищожна и определено с нея не можеше да покрие разходите на майка си, още повече, че наближаваше зимата, а още не бяха купили дърва за огрев. Предполагаше каква ще е работата му в Русия. Прикрепен отново към лудия руснак и неговия партньор с белега и изпълняващ мокри поръчки като транспорт на пари или дрога, но пък облагите, които получаваше за това, бяха много. Много повече от онези, които можеше да получи в казармата или ако работеше легално в града. Улавяше се да мисли, че си намира извинения, за да продължи да бъде момче за всичко на Николов, защото вече бе свикнал с тези пари и те му носеха успокоение, че майка му няма да бъде гладна, сметките щяха да бъдат плащани редовно и нямаше да бъдат писани на вересия на магазина. Стандартът им на живот се бе повишил, когато постъпи на работа в заведението на Николов и ярко контрастираше с миналото им, когато баща му бе жив. Повечето пари отиваха за алкохол и неведнъж бе заспивал гладен, защото у тях нямаше филия хляб.
Тези спомени се промъкваха като крадци в съзнанието му, но изпиваха хубавите спомени, които неизменно биха присъствали и които го караха да си спомня с меланхолия за баща си. Но каквото и да беше, миналото си бе минало, не можеше да го промени, не можеше да престане да мисли за него, а единственото нещо, което можеше да направи е да го накара да не се случва отново. Липсата на пари бе като спирала, която повличаше след себе си всичко негативно и Николай бе решил, че като критерий, доходът у дома трябваше да си повиши. Работата при Николов бе решение, от което не възнамеряваше да се откаже. Понякога си питаше какво печелеше собственика на заведението, освен може би още един ангажимент към него? Но така и не успяваше да намери отговор на този въпрос. Предполагаше, че е просто задължен към баща му. Неведнъж Николов споменаваше него и това бе причината.
Месец след абитуриентския си бал бе получил повиквателна за военна служба и в края на юни влезе в новобрански център. Внезапната промяна не го травматизира, нито го ощети. Единственото, което забеляза като липса бе Ясмина, макар случилото се между тях да не прекрачваше някакви установени морални граници. След вечерта, когато бе отишъл до дома й и тя го бе целунала, между тях нещата отново се продъниха. Срещнаха се насаме само няколко пъти, но през цялото време момичето бе прекалено засрамено, за да го погледне в очите, а от своя страна той не знаеше как да я предразположи. Беше свикнал да се среща с жени, които можеха да правят секс и искаше от тях съответно това, но с Ясмина не знаеше как да постъпи. Бе четиринадесетгодишна и бе сигурен, че той е първият, който целува и докосва, а да премине тази граница и да я съблазни, не му се видя етично спрямо нея. Може би щеше да има успех, още повече че тя се поддаваше на страстта и бе склонна да му позволява да я опипва и прегръща. Спомените за тези срещи бяха... сладки, макар самата дума, с която да ги описваше да бе твърде инфантилна. Ходеха до реката и често спираха на моста в сянката на един дъб. Говореха си, тя се отпускаше да споделя, той се шегуваше... Гледаше кафявите ириси зад стъклата на очилата й, опиянен от емоциите, които виждаше в тях, неспособен да извърне погледа си настрани. В повечето случаи бе тъга, породена от това, че бе изоставена от баща си и Николай предполагаше, че маниакално търси одобрение от околните. Извратената мисъл, че едно малко момиче се нуждае от баща много повече, отколкото другите хора можеха да си представят, не бе толкова извратена в неговите очи. Логично бе да мисли, че една жена си остава в известна степен малко момиченце зад сянката на мъжа в семейството. Бащата бе свързващото звено с околния свят - от него се черпеше подкрепа, опора, желание да се угоди... Ясмина обаче бе лишена и търсеше това в околните, за да запълни празнините. И пак в този ред на мисли Николай изземваше ролята на бащата, осигурявайки й точно това. От друга страна бе свикнал да се грижи за морално слабата си майка, която бе твърде неуверена в себе си. Ясмина се нуждаеше от него на друго ниво, но и в двата случая можеше да им помогне и го правеше с готовност.
Друг бе въпросът, че изпитваше похот към момичето, за разлика от майка си, към която единственото, което го свързваше бе желанието да й помага и да излекува годините тормоз - физически и психически. Но към Ясмина не бе просто желание, което да свърши със сексуален акт. Не. И сега съзнаваше, че макар хората да слагаха желанието и похотта под един знаменател, двете бяха различни. Второто бе много по-обсебващо, заради страстта, а тя като фактор определяше посоката на отношенията им. Ето защо Николай съзнателно не я съблазни, опивайки се повече на целувките и докосването на телата им, на разговорите, на изчервеното й лице, когато й казваше неща, които никога не бе казвал на другите момичета.
Но никога не прекрачи тази граница, предпочитайки да й даде време, за да свикне с него и сама да се престраши. Провокацията бе начин да я отпусне и да се сближи с нея, а и бе убеден, че на нея това й харесва и бе склонна да се поддаде. Не смяташе да прибързва и знаеше, че има цялото време на света да я направи своя. Двата месеца, докато бяха разделени не можеше да разруши това, което бе направил, но пък бяха прекалено тягостни, за да живее само с фантазии и спомени.
И сега когато най-сетне си бе у дома, тръпнеше от нетърпение да я види. Да я прегърне и целуне. Беше решил, че този път нямаше да се ограничава само с целувки, а щеше малко по-малко да я предразположи. Мислеше да я съблазни без да стига до край, а да й даде един вид нещо като удовлетворение или по-скоро удовлетворение на себе си, понеже не знаеше колко време ще бъде в Русия. Освен това бяха стигнали до етапа, в който и двамата трябваше да се бележат, а сексът бе просто начина да го направят.
Бе пристигнал с обедния влак и целия следобед изкара вкъщи, разговаряйки с майка си без да бъде концентриран реално върху нея. Жената не обърна внимание на това, защото бе свикнала с отношението, което цял живот бе получавала. В уморените очи на бледото й лице се долавяше майчинска радост и гордост, че сина й стоически понасяше казармата и не се оплакваше. После обаче разговора изненадващо смени посоката си, когато той реши да бъде откровен с нея и й каза за Николов и за решението си да приеме предложението му и да напусне казармата. Майка му се взираше в него, прекалено шокирана, за да успее да каже нещо и това продължи няколко минути.
- Но, Ники, как така? - Въпросът й прозвуча кухо и тя се опита да хване ръката му на кухненската маса, но той я издърпа раздразнен от тембъра й. - Баща ти не би одобрил това. Той е военен и за него ще е...
- Баща ми е мъртъв - безизразно я прекъсна той и извърна очите си настрани, впервайки ги през прозореца. - Няма го от година и няма да се върне никога.
- Не говори така! - прошепна майка му тихо. - Разбира се, че ще се върне.
Увереността й го разгневи и той стисна зъби, опитвайки се да не избухне, но вместо това изрече студено:
- Казвам ти, че е мъртъв и няма нужда да отричаш този факт. Освен това ние нямаме нужда от него или си забравила какво правеше той, когато беше тук?
Лицето й сякаш се скова и той ясно чу как шумно си пое дъх.
- Не трябва да говориш така за баща си, нито да го съдиш!
Това бе капката, която напълни чашата на търпението му и тя преля. Погледна я втренчено и когато заговори, гласа му не издаваше яростта, кипяща като вулкан в него:
- Ще говоря за това копеле, както си поискам и ще го съдя, както намеря за добре. Може да си забравила шамарите и ритниците, но аз не съм и не смятам да му отдавам почит за това. Не искам да се връща тук! Не искам да припарва до къщата, нито до теб! Имаше ли полза от това леке? Та ние умирахме от глад, въпреки че взимаше военна пенсия и можехме да живеем добре.
- Не са важни парите...
- А какво е важно? Да не би аз да те пребивам от бой или искаш от мен аз да заема мястото на баща си и да те удрям за релакс, за да се чувстваш по-добре?
- Ники!
- Майко, глупости не ми се слушат, разбра ли ме! И изобщо повече не искам да споменаваш, че имам баща! Нека гние в гроба, където е!
- Ти... Не разбираш! Не знаеш истината!
- Явно нямаш намерение да спреш, нали?
Жената се изправи и подпряла ръце на кухненската маса, се приведе към него, гледайки го умолително в очите.
- Не искам повече да контактуваш с Николов! - завъртя разговора тя. - В началото не възразих, но сега...
- Николов ми дава пари, с които поддържам някакъв стандарт на живот. Войнишката заплата е смешна и изобщо не може да покрие разходите ни.
- Намерих си работа и след седмица ще започна. Открива се нов шивашки цех в града и вече ме известиха, че са ме одобрили. Вярно, че парите не са много, но ще можем да се справим без да приемаш работата на Николов.
Николай се облегна назад, впивайки погледа си в крехката фигура на жената срещу него. Черните й коси бяха вдигнати на хлабав кок на тила й. Малки ситни бръчки като ветрило се бяха образували в ъглите на очите и й придаваха улегнал вид. Роклята й бе вълнена, в кафяв цвят, който подчертаваше бледия й тен. Макар на тридесет и шест години, тя бе още привлекателна по свой начин и ако преди страданието се бе отпечатало върху нея, сега нямаше и намек за него. Вместо това настояването й, колкото и да бе изказано с плах глас, го изненада и той замълча няколко минути.
- Вече съм решил - отсече след това той и се изправи. - И смятам разговора за приключен... Излизам.
- Ники!
- Ще се видим утре. Може да закъснея. Не ме чакай за вечеря!
И излезе през вратата без да казва нищо повече.
*** *** ***
Запъти се към мястото, към което го теглеше не само сърцето, но и ума. Сигурно бе влюбен и при тази мисъл единственото, което успя да направи бе да се усмихне глупаво. Иначе нямаше как по друг начин да обясни поведението си, което бе странно още от самото начало. Още когато я видя, паднала на тротоара, непонасяща да гледа кръвта си, с невинните очи на дете, което иска помощ.
Разтърси глава. Странно как всичките проблеми изчезваха от раз, щом той се замисляше за нея или си спомняше, или се пускаше по течението на развратни желания... Но когато мина през площада и се насочи към заведението на Николов, всичко хубаво, което блуждаеше в главата му като лятна мъгла, се изпари. Вечерта бе хладна и последните листа от липите се отронваха от клоните на дърветата. Уличните лампи премигваха и макар да бе сумрачно, той ясно видя Ясмина с най-добрия си приятел. Бяха застанали недалеч от парка и Мишката я бе прегърнал през раменете, с лице, наведено към нея. Говореше й нещо - може би някаква смешка или виц, защото тя се заливаше от смях, който достигаше до него.
Веждите на Николай се свъсиха над златните очи, които изсветляха от нещо, което мислеше, че не може да почувства. Нещо, което изгори всички приятни представи за това, което бе наумил, щом я видеше след два месеца раздяла. Смехът й... Никога не я бе чувал да се смее в неговата компания, макар той по всякакъв начин да се мъчеше да я развеселява. Усмихваше се нежно, но сякаш без емоция и той бе склонен да отдаде това на срамежливата й природа. Каква бе изненадата му да я види как се смее!
Забави крачка, плъзгайки се безшумно в сенките на липите, приближавайки се към тях, които още не го бяха забелязали. Мишката не спази някакво благоприлично разстояние, нито тя се отдръпна, защото в следващия момент приятеля му допря чело до нейното, а тя го прегърна през врата по начина, по който прегръщаше и него. Гневът го повлече като придошла река и помете всяка трезва мисъл. Застана на няколко метра от тях и иронично изсъска през зъби:
- Каква хубава двойка виждам тук! - Напъха ръце в джобовете на дънките си и се усмихна широко. - Предполагам, Мишка, успокояваш приятелката ми?
И двамата се стреснаха при звука на гласът му. Отдръпнаха се един от друг и погледнаха към него. В първия момент той бе сигурен, че видя изненадата й, но в сумрака не можеше да види дали това бе приятна изненада или... напротив. Косата й бе по-дълга, черна като мастило и вързана на хлабава опашка. Облечена в дълга лятна рокля с къси ръкави в светъл жълт цвят, който му напомни цвета на шампанско. Тънката й фигура му се стори по-закръглена не само в таза, но и гърдите й изпъкваха повече. Виждаше промяната й и единственото нещо, което бе останало от преди два месеца бе ниския й ръст. Николай се приближи към тях и застана в светлия кръг, който почваше да се образува от уличната лампа. Тя вдигна поглед към него, но срещайки студената му гримаса, загуби увереност и веднага наведе глава като дете, направило беля. Намести очилата си и той видя, че държи в другата си ръка найлонова торбичка с покупки от магазина. Усмивката му обаче бе широка.
- Ники! - Мишката си приближи до него и го тупна с длан в гърдите, заемайки стойка на боксьор с присвити колена и прегърбени рамене. - Кога се прибра, човече?
Николай насочи погледа си към него.
- Днес - отговори едносрично.
- И защо не се обади да се видим?
- Имах работа вкъщи.
- Аха - Мишката разтърка чело и додаде. - Да пием една бира? Какво ще кажеш?
- Защо не! - Николай насочи погледа си отново към момичето и направи отсечено движение с ръка към заведението на Николов. - Поръчай бира и пържени картофи със сирени! Аз идвам след малко.
Молбата му бе прекалено рязка, за да бъде възприета като молба, но Мишката се подчини охотно и се завъртя на пети, оставяйки ги сами без дори да пожелае лека вечер на Ясмина. Усмивката на Николай изчезна, виждайки как тя безпомощно проследи Мишката до заведението и чак тогава вдигна очи към него. Опита се да се усмихне, но той не й отвърна, втренчен изпитателно в нея и мълчанието му, сякаш я уплаши, защото тя направи крачка назад и смутолеви изпод носа си:
- Трябва да се прибирам.
- Естествено. Ще те изпратя - отвърна й той и закрачи с нея по тъмната улица.
- Н-няма нужда. Ще се оправя и сама...
- Не се съмнявам в това - Искаше да замълчи, но не успя да спре саркастичното си предложение: - Да извикам ли на Мишката да те изпрати, защото виждам, че дори не се радваш да ме видиш?
Тя ускори крачките си. Поклати глава.
- Не е така. Разбира се, че се радвам да те видя...
- Толкова много се радваш, че прегръщаш друг мъж на улицата! - Пое дъх и добави дрезгаво: - А мен още не си ме прегърнала, нито пък ме поздрави за добре дошъл.
- Ядосан си - Ясмина извърна глава към него, но в тъмнината лицето й тънеше в сянка и той не можеше да види очите й. - Утре ще говорим. Моля те, остави ме да се прибера сама!
А уж бе срамежлива! А уж се нуждаеше от защита! Изостана от нея, прекалено шокиран да й отвърне. Тя дори не се обърна към него, а мракът вече я поглъщаше. Яростта забушува във вените му и я настигна, хвана грубо китката й, обръщайки я към себе си.
- Имаш право. Бесен съм. Видях момичето си, което прегръщаше друг, а мен дори не ме поздрави. Искам да я изпратя до тях, а тя любезно ми отказва - Пръстите му се свиха около ръката й и тя изохка от болка. - Какво трябва да си мисля?
- Нищо не трябва да си мислиш! - повиши тон тя и се дръпна назад, опитвайки се да се измъкне от хватката му. - Не е станало абсолютно нищо, имаш думата ми!
- Думата ти? Нека ти кажа, че думата ти в момента не представлява абсолютно нищо - Николай я привлече към себе си. - Стига си се дърпала, за Бога!
- Стискаш ми ръката... Моля те, пусни ме! - Ясмина пусна торбичката на земята и се опита да откопчи пръстите му. - Ох! Причиняваш ми болка...
- Ела тук! - заповяда той и едва когато я притисна до тялото си, пусна китката й. Наведе глава към нея и целуна шията й, прегръщайки я нежно. - Липсваше ми...
Съпротивата й угасна и няколко минути остана безучастна, сетне колебливо вдигна ръце и обви врата му. Тялото й се разтрепери, когато той прокара ръка по гърба й. Не се възпротиви дори тогава, когато набра роклята й отзад, оголвайки дупето й и пъхвайки дланта си под гащичките й.
Намираха се на улицата и лампите премигваха, но това не го спря, нито тя се дръпна от него. Не виждаше очите й, нито лицето, което сигурно бе станало червено и добре, че бе така иначе щеше да загуби напълно контрол и щеше да я направи своя на улицата. Тя изпъшка, когато той вкара показалец в нея и се вкопчи за раменете му като удавник. Разтвори повече крака, за да му осигури по-лесен достъп до тялото си и приближи лицето си до неговото в безмълвна покана за целувка. Подчини се на желанието й, впивайки устни в нейните.
Образът на Мишката обаче се промъкна в ума му.
Брадвата стоеше забита на един голям пън близо до постройката за дърва. Бе я използвал много пъти да цепи дърва, но след като зарови баща си до реката, смяташе, че никога няма да я използва по този начин. Явно се бе залъгвал. Беше време отново да я използва по старото предназначение.
Очите му се промениха за няколко секунди, но Ясмина не можеше да види това. Блеснаха зелени, после пак се върнаха в естествения си златист цвят.
