Помислих, че си го оставил...

Няма такова нещо, просто съм със счупена дясна ръка, а и Fallout-a излезе та нещо не остава време за писане.

Йейй, радвам се че не си го оставил
Главата ме кефи, ако може от сега нататък по-често да пускаш глави

Еван не помнеше почти нищо от това, което последва. Помнеше, че през първите няколко километра от пътя крещеше от болката в рамото и главата си. Помнеше и него. Като някакъв бог на бурите Нолан тичаше напред, а бурните повеи на вятъра разнасяха смехът му, който сякаш се беше превърнал в част от стихията. Ярките отблясъци на мълниите осветяваха пътя им с мимолетната си светлина и някаква частица от съзнанието му бе следила посоката до където позволяваха познаниета му за месноста. След това, отчаяните опити да не изостава бяха приковали вниманието му към, калта и препятствията от който паметта му не бе запечатила нищо до момента в който краката му започнаха да се преплитат от умора и страхът, че Нолан ще го изостави избистри замъгленото му съзнание.
Еван не знаеше колко време бе продължила борбата му с умората, но тя имаше само един възможен край и когато краката му най-накрая се подкосиха той бе учуден само от факта, че не изпитва никаква болка.
„Кога ли е станало това?” – запита се той докато наблюдаваше как калната земя се приближава към него.
„Свърши се!” – последва друга мисъл – „Не мога да продължа... ха... немога дори да извикам!”
Тялото му се стовари в калта и света пред очите му проблесна за момент сякаш поредната мълния бе поразила мисълта му, но когато погледа му се проясни тя потече отново очудващо чиста и спокойна.
Първата му мисъл беше да потърси Нолан с поглед, което и направи, но всичко което успя да види бяха сенките на треперещата пред гнева на бурята гора.
„Изоставил ме е...” – констатира хладно съзнанието му – „Сигурно дори не е забелязъл, че ме няма... или просто не му е пукало.”
От гърлото на момчето се изтръгна хриплив смях а от очите му бликнаха сълзи, когато осъзна колко измамни са били мечтите му за отмъщение, които го бяха крепяли до сега и колко жалка и безславна смърт го очаква, защото въпреки, че съзнанието му още мъждукаше тялото му сякаш се беше превърнало в буца олово, тежка и неподвижна като планински връх.
„Такава ми е било писано.”
Вече примирен със съдбата си той понечи да затвори очи, когато странен шум надви за миг грохота на бурята изпълвайки съзнанието му с трепет. Стайл дъх Еван се заслуша и миг по-късно шумът се повтори, този път достатъчно ясен за да може да определи посокато от която идваше. Също както удавник се хваща за сламка душата на на момчето се вкопчи в надеждата и забравил окаяното си състояние той извърна глава в посокато от която идваше звука.
- Какво по... – гласът му се загуби сред трясъка на мълниите
Само на няколко крачки от него коленичил в калта стоеше Нолан и усилено се опитваше да повърне... каквото и да беше ял последно – вероятно не много, защото спазмите на стомаха му не даваха резултат в следствие на което от устата му излизаше само хрипливата кашлица която Еван беше чул.
Сякаш прочел мислите му Нолан се извърна към него и със сподавен глас сложи край на неведението му.
- К-Казах ти, че ще повърна ако се разплачеш.
Смайването на момчето му даде възможност да продължи.
- Осъзнаваш ли, че в това ти състояние мога да чуя всяка твоя мисъл. – Еван продължаваше да го гледа тъпо – Имаш ли си и най-малка представа, колко е противно да те слушам как се самосъжаляваш...
Еван престана да обръща внимание на думите му осъзнавайки, че от такова разстояние не би трябвало дори да ги чува от шума на леещият се като из ведро дъжд, но въпреки това на Нолан дори не му се налагаше да говори по-силно.
„Браво бе гений,” – гласът на Нолан го изтръгна от мислите му и Еван осъзна, че той не си движи устните – „крайно време беше да загрееш!”
- Но как? – опита се да отговори момчето, но презрителния поглед който получи го накара да се замисли и да продължи наум.
„Ясно.”
„Е, до кога мислиш да киснеш в локвата?”
Сарказмът просто се лееше от думите и факта, че бяха изговорени директно в главата му само влушаваше нещата. Това разгневи момчето и то отвърна със същия тон.
„В случай, че не си забелязал нямам сили дори да помръдна!”
Тежката въздишка, която последва не отекна в съзнанието на Еван, но дори и така той можеше да се закълне, че я почувства едва ли не физически.
Нолан изтри устата си с ръкав и тръгна към него развързвайки дебелия ремък от дясната страна на колана си на който висеше кожен мях, без съмнение плячкосан от някое по-запазено мазе. Без много церемонии той приклекна до момчето и напъха гърлото на мяха в устата му.
„Пий.”
Еван отпи голяма глътка от съдържанието преди вкусът му да го накара да се задави. Докато кашляше и плюеше той се опита да определи какво беше погълнал току що, но не можа да различи нищо конкретно освен вино и мед... много мед и нещо горчиво, което придаваше на напитката още по-неприятен вкус.
- К-Какво е т...
”...това” – довърши той на ум.
„Повярвай ми не искаш да знаеш. А сега си дигай задника, че наистина ще взема да те изоставя.”
Еван опита да се надигне но-краката му не го послушаха и той се пльосна отново в локвата. Въпреки неуспеха обаче адската напитка на Нолан изглежда вършеше работа, защото, освен че го беше сгряла, беше върнала и чувството в крайниците му.
„Я дай още малко.” – каза той и посегна към мяха.
Нолан от своя страна само повдигна вежда, но когато момчето направи първата голяма глътка не можа да се стърпи да не изкоментира обърсвайки театралоно невидима сълза от окото си.
„Това е началото на един красив алкохолизъм... или поне на здрав махморлук.”
Задоволството му от шегата не продължи дълго, тъй като момчето остана невъзмутимо гледайки го сякаш той е детето. Това изтръгна от белия му дроб поредната въздишка, след което не му остана нищо друго освен да помогне на Еван да се изправи и без много приказки да продължат пътя си.
Дъждът спря около два часа преди зазоряване, но двамата продължиха да тичат много след това за да могат поне отчасти да изсушат дрехите си със собствената си топлина. Предвид гъстата, лепкава мъгла, която се беше дигнала с появата на първите слънчеви лъчи между клоните на дърветата това беше невъзможно и малко преди обед Нолан спря на една малка полянка.
Мястото беше влажно и на пръв поглед не ставаше за почивка, но това изглежда не впечатли магьосника, който с едно махване на ръката накара водата да се изпари вдигайки облак от топла пара.
Еван не му обърна внимание и просто се свлече на първото удобно място. Беше заспал още преди да докосне земята. Подсилваща напитка или не продължителното тичане беше изцедило силите му до такава степен, че дори и мисленето се бе превърнало в неистово усилие.
Струваше му се, че е затворил очи само за миг когато Нолан го разбуди грубо и го накара да преглътне няколко хапки сушено месо с хляб и чесън, след което му подаде някакво голямо очукано канче със студена вода и някакви горчиви треволяци, което момчето пресуши на един дъх.
Когато приключи с яденето Еван отново потъна в сън, а Нолан който още предъвкваше своята храна остана загледан в спящото момче, което му навяваше спомени за самия него само до преди няколко години, сега изглеждащи като цяла вечност.

„Събуди се!”
Очинте на Нолан се отвориха широко, а сърцето му заби участено в момента в който осъзна, че се е унесъл. Без да губи време той скочи на крака и започна да прави няколко упражнения, които трябваше да го разсънят. Междувременно съзнанието му кипеше от яд за дето се беше оставил умората да го надвие. Това беше вторият път в който оставяше живота си в ръцете на съдбата за по-малко от един лунен цикъл.
Той не знаеше защо сънищата не го бяха оплели, когато беше загубил съзнание на малката полянка преди три десятъка, но каквато и да беше причината не трябваше да се отпуска, защото следващият път можеше и да не се събуди, а самата мисъл за това го накара да потръпне от ужас.
Когато пиключи с упражненията Нолан погледна към небето и разбра, че се е отнесъл само за няколко минути. Това си имаше и добра и лоша страна. Добрата беше, че за толкова малко време сънищата нямаше да го уплетат, а лошата – че трябваше да си намери занимание за да не заспи. За да реши този проблем Нолан се зае бавно да разпределя и преопакова багажа, когато се сепна осъзнал, че не се е събудил сам. Нещо го беше предупредило за опасността също както в пещерата.
„Възможно ли е да е Гарен?”
Тази мисъл му беше минала през главата, но някакси не се връзваше. Ако Гарен още беше с него, той щеше да разбере, но пък от друга страна „гласът”, ако можеше така да го нарече, беше много слаб и двата пъти. Припомняйки си как бе стигнол до това състояние Нолан предполагаше, че дори и да е оцелял Гарен щеше да е много изтощен, но вече беше минало доста време и той трябваше да си е възвърнал достатъчно сила за да може поне да говори.
Дълго време Нолан седя умислен търсейки отговор на този въпрос, но вече беше осъзнал, че има само един начин да го получи и колкото и да не му се искаше да стига чак до там това беше прекалено важно за да бъде игнорирано.
Това което беше намислил изискваше подготовка, Нолан взе Кривия корен и го заби в земята пред себе си. Магьосниците често използваха дърво за изработката на своите жезли и това се дължеше на факта, че дървесината имаше способноста да поглъща магическа енергия. Скоростта на поглъщането обикновенно беше малка, поради което дървесината не можеше да се използва за защита дори от най-слабите магически атаки, но с течение на времето енергията може да се натрупа в един такъв жезъл до такава степен, че сам по себе си той да се превърне в могъщ помощник при всяко заклинание. Според легендите, колкото по-старо е дървото от което е изработен даден жезъл, толкова по-бързо ще натрупа нужната енергия. Нолан беше склонен да вярва на това, особено сега, когато гледаше това парче от корен толкова древен, че се беше вкаменил, който само за денонощие бе натрупал достатъчно енергия за да може той да го вижда чрез вътрешния си взор без дори да е нужно да го подлага на многобройните ритуали, които предшестваха създаването на подобен предмет.
Нолан разтърси глава и започна да се концентрира, не знаеше дали идеята му е добра, но за всеки случай той прокара една малка сребриста магическа връзка между Кривия корен и себе си, след което започна да отпуска мускулите си и да изключва каквито сетова му бяха останали. Когато приключи с концентрирането той вдиша и издиша подготвяйки се за прехода. Миг покой, след което ново дълбоко вдишване и издишване...
Внезапно появилата се болката го накара да трепне, но тя беше признак, че е успял. Той отвори вътрешното си око и се огледа, Предверието беше празно, абсолютно празно. Нолан знаеше, че някои хора си представяха Предверието като река, а други като тесен мост, но за всички то означаваше само едно – преход и преди и той да поеме по своя път се замисли дали да не придаде някаква форма на това място.
„Не, не е нужно да се самозалъгвам...”
Мисълта му секна от нов пристъп на болка, предшестваща един по-болезнен спомен. Да в Предверието витаеха спомените, а болката всъщност не беше болка. Нолан беше идвал тук прекалено често за да не знае, че това което чувства се дължи на всичко това за което някога е съжалявал в своя живот примесено с всичко останало, което бе изпитвал, но спомените за удоволствие и покой не можеха дори да притъпят останалите чувства на страх, гняв, безсилие и много други. Това беше причината усещането, което имаше през своя преход да може да се определи само с думата болка. Той затвори за миг вътрешното си око и пристъпи напред с цялата си воля и изведнъж болката отшумя почти изцяло.
„Пристигнах.”
Когато Нолан отвори съзнанието си то беше там.
Пред него се беше ширнало безбрежно море от сиво огледално стъкло. Безкрайно гладко и ефрно то сякаш приканяше магьосника да наруши покоя му...
и те бяха там...
всичките...
Той не можеше да ги види но ги усещаше, усещаше техния покой. Някои го познаваха все пак той се беше погрижил мнозина да стигнат преждевременно до тук, но това, което за пореден път го убеди, че мястото му не е при тях беше, че те не го мразеха... те просто бяха в покой...
Нолан се сепна от внезапно чувство за тревога и осъзна, че няма много време.
Тялото му умираше.
„Гарен, тук ли си?”
Отговорът който последва беше глух дори и за това място на абсолутен покой и на Нолан му се наложи да се обърне за да види познатата брадата физиономия на Гарен който стоеше на крачка зад него и се опитваше да каже нешо.
„Мислех, че си мъртъв.”
Гарен остана неподвижен за миг, събирайки сили, след което над сивото море прелетя и заглъхна почти мигновенно неговият шепот.
„Аз съм мъртъв, забрави ли?”
„Знаеш какво имам предвид.”
„Докато смъртта ни раздели... Нима не помниш?” – последва тихият отговор.
„Не говори така, звучиш сякаш сме женени един за друг!”
„Ами всъщност е така. Самоче аз все още чакам булката да каже своето Да.”
Едно нещо с което Нолан никога нямаше да свикне беше болното чувство за хумор което Гарен беше развил откакто бяха заедно и той въздъхна при спомена за галантния рицар плещещ невероятни, но в същото време приятни за душата глупости.
„Защо си толкова слаб?” – мина директно на въпроса той.
„Не знам. По някаква причина получавам прекалено малко енергия.”
„Не може да бъде. Това би означавало да съм отслабнал неимоверно, а не усещам силата ми да е намаляла.”
„На дали би могъл да го усетиш дори и да беше вярно, но си прав нещо не е наред.”
„Ти ли ме предупреди преди малко?”
„Да.”
„Последен въпрос – за колко време ще можеш да възстановиш гласа си ако успея да оправя нещата”
Наместо отговор Гарен само се ухили и бавно изчезна клатейки глава.
„Ясно.”
Нолан направи крачка назад и морето изчезна от взора му, а на негово място се върна болката. От тук следваше трудната част, да влезеш в Предверието беше лесно, дори прекалено лесно, но да излезеш...
Той въздъхна и затвори очи, търсейки с няколко проследяващи заклинания магическата връзка, която бе оставил да отбелязва пътя му. Намери я учудващо бързо и се преля в нея също както поток се влива в река. Почти мигновенно болката беше заменена с натрапчивото чувство за пропадане, което трая няколко секунди преди да усети, че се задушава. Поемайки шумно въздух Нолан отвори очи и погледна към слънцето.
„Леле какъв съм бързак!”
Беше преминал през Прредверието и се беше върнал за по-малко от три минути, което си беше личен рекорд. Обикновенно му трябваше много повече време и някой, който да поддържа тялото му живо междувременно. Въпреки това обаче Нолан съвсем не беше щастлив. Оказваше се, че е загубил много повече от сетивата си, а дори не знаеше какво точно, нито пък имаше идея как да разбере.
„И така,” – помисли си той – „Гарен черпи силата си от мен, което би трябвало да значи, че трябва да е в доста добро състояние. Просто не е възможна да съм отслабнал чак толкова, че да се затруднява дори да говори...”
Това найстина беше странно, а най-лошото беше, че се нуждаеше от сетивата си за да определи дали е загубил силата си.
„Освен ако...”
Нолан се изправи и се огледа. Еван не даваше признаци че ще се събуди скоро, което за момента го устройваше. Той взе Кривия корен и след като отдели няколко минути да направи едно малко предпазно заклинание на бивака закрачи по следите си в посокато от която бяха дошли. През ноща бяха тичали успоредно на реката, по която дърварите от Брин пускаха трупите на отсечените дървета и когато Нолан се отдалечи на около километър свърна на ляво по брега, търсейки някой по-открит по възможност скалист бряг. Мястото което откри беше всичко друго освен просторно, но щеше да свърши работа за това което беше намислил.
След като се огледа внимателно и не откри никакви признаци за нещо нередно той съблече дрехите си и ги остави на купчина която огради с магическа защита срещу огън, след което се отдалечи максимално от тях стъпвайки на един стърчащ от буйните води на придошлата река камък и след миг концентрация накара тялото си да се запали.
„Нищо.”
Пламъците обгръщащи тялото му си бяха наред и нищо по тях не говореше за слабост. От друга страна той не беше сигурен дали черпи еднакво количество енергия за различните части от тялото си и без усет ще ше да е много трудно да го определи, за това реши първо да загаси пламъците навсякъде освен в дланта на дясната си ръка, след което започна да ги движи бавно от дланта нагоре до рамото, през гърдите и така до дланта на лявата си ръка. Ефекта беше почти мигновен, преминавайки през гръдния му кош пламъците отслабнаха значително и отново лумнаха когато достигнаха лявата му ръка.
Сега вече разбираше. За да бъде създадено което и да е заклинание определено количество енергия трябваше да бъде преобразувано, усилено и проведено през тялото до изходната точка, обикновено една от двете ръце. Това беше и причината ръцете на Нолан да провеждат много по-голямо количество енергия, защото той ги използваше най-често и това ги беше направило по-проводими, докато в гърдите му потоците на енергията сякаш бяха запушени.
Той се огледа наоколо, опитвайки се да прецени, какво може да направи и когато не видя друга възможност внимателно нагази в реката придържайки се за камъка върху който беше стоял. Течението беше силно и влачеше голямо количество клони и други боклуци, които заплашваха да го отнесат. Това го отказа от идеята да се гмурне под водата все пак няколко декара гора не бяха по-важни от живота му.
След като се увери, че е стъпил здраво на дъното и може да устои на течението Нолан започна да загрява тялото си отначало бавно а после все по-бързо. Най-добре беше да отприщи цялата си мощ наведнъж, но познанията му за елементарната физика на водата го накараха да не опитва. Той със сигурност щеше да устои на температурата но пренагрятата вода щеше буквално да експлоадира и физическият удар вероятно щеше да го убие. Докато нагряваше тялото си той внимателно наблюдаваше водата около себеси, която започна да ври, от този момент нататък вече можеше да отпусне цялата си енергия. Той напрегна всичката си сила за няколко секунди и пред очита му се вдитна облак гъста пара, която започна стремително да се разширява, а след нея се понесоха и пламъците.
Когато всичко свърши Нолан едва можеше да види собствената си ръка, но няколко минути по-късно, когато парата се разсея той остана със зяпнала уста от опустошението, което беше предизвикал. Дърветата в радиус от около сто метра от бреговете на реката бяха изпепелени. От дебелите вековни стволове не бе останало нищо друго освен сивкаво-черна пепел. Камъните по брега вече бяха изстинали достатъчно но по тях ясно личаха следи от стопилка, а далече напред по двата бряга бушуваха пожари. Нолан въздъхна тежко и се измъкна от водата. По тялото му се бе образувала плътна кафяво-сива кора от засъхнали и обгорени наноси, които вероятно нямаше да може да изчисти от кожата си няколко десятъка. С два властни жеста Нолан накара пожарите от двете страни на реката да изгаснат и със задоволство отбеляза, колко бързо и лесно те се подчиниха дори от такова разстояние.
Преди да навлече дрехите си той се опита да се измие по възможно най-добрия начин, след което остави пожарището и се запъти обратно. Докато крачеше мисълта му потърси Гарен.
„Така по-добре ли е?”
„И питаш!” – последва незабавния отговор, все още слаб но достатъчно ясен за да може да проведе сносен разговор – „Е, разбира се сигурно ще ми трябва поне една луна за да мога отново да те нося, така че за известно време гледай да не се забъркваш в неприятности.”
„А аз да си помисля, че най-накрая съм се оттървал от теб.”
„Да бе. Пък аз си мислех, че има нещо много жалко и самотно в това да рецитираш любовна поезия на някой храст просто за да не откачиш.”
„Копеле!”
„Не е вярно аз познавах баща си и трябва да знаеш, че той беше...”
„Да, да и аз се радвам, че си тук” – прекъсна го Нолан и се усмихна.

„Вече знам защо Орин те смята за безнадежден случай.”
Гласа на Гарен беше добил достатъчно сила за да предава безпроблемно всичките нюанси на сарказма и странно защо на Нолан това никак не му хареса. От една страна Гарен беше прав - бяха загубили следата, но от друга – той бе успял да следва течението на реката през цялата нощ, което все пак беше някакво утеха.
До колкото можеше да прецени това беше вярната посока. Ком този извод водеха всичките му разсъждения. Като за начало към и от Брин не водеха никакви пътища, освен пътеките отъпкани от селяните, което правеше селото почти невъзможно за откриване. Нолан сам се бе уверил в това след като го беше открил напълно случайно лутайки се почти цяла луна в усилено търсене на цивилизация, за това пък похитителите бяха дошли по права линия, което изключваше възможността да е станало случайно. Това го накарала да се запита кой е най-лесния начин да откриеш затънтено селце, което вероятно не присъстваше на нито една корта.
Отговорът беше лесен просто питаш някой който знае, а най-лесния начин да откриеш такъв човек е като разпиташ в съседното населено място, а то както предполагаше той се намираше там където прибираха трупите пуснати от дърварите по течението на реката.
Естествено тук имаше и една уловка, тези разсъждения бяха вярни само в случай, че някой е знаел за съществуването на селото и приблизителното му местоположение. От къде? Как? Нолан не знаеше отговорите на тези въпроси, но както и да извърташе нещата съседното село или град си оставаше най-доброто му предположение, ако не за да открие търсените хора, то поне за да разбере дали е на прав път.
„Ти също беше от голяма полза да знаеш.” – отговори той и започна да се спуска по клоните на дървото, върху което се беше покатерил с надеждата да огледа местноста.
А местноста предлагаше точно това, което беше предположил в началото, но си беше друго да се поизмъчи човек за да се увери сам в нещо очевидно, а именно до където стигаше погледа му се виждаше само гора, прекъсвана тук, там от някоя полянка и пресечена от близката река. Далече на север и юг се виждаха скалистите върхове на планината, но разбира се нямаше признаци на цивилизован живот, нито издайнически дим от лагерни огньове, който да му покаже на къде да тръгне, а самата идея да се опита да открие следите сам и то след подобна бурия си беше чист абсурд.
„Сега какво ще правиш ако смея да попитам?” – продължи Гарен
„Какво ще правя? Аз... Виж не мисля, че михаресва как всеки път, когато искаш да изклинчиш от отговорност „ние” се заменя с „ти”. Като си толкова отворен, защо ти не вземеш решението?”
„Това му е хубавото да си мъртъв – не е нужно да взимаш съдбоносни решения.”
Нолан само изсумтя, скочи на земята и закрачи кам лагера, беше схванал намека. Всичко станало през последни те два дни просто вонеше на съдба, която незнайно как беше свързана с момчето, а проблемът със съдбата е, че колкото повече се мотаеш, толкова по-голям е шансът да станеш част от нея.
Е доколкото Нолан можеше да прецени вече беше нагазил и с двата крака в л... без значение, Гарен искаше той да остави Еван и да си спасява кожата, защото вече и без друго имаше прекалено много хора (и не само) искащи да я окачат над камините си, но явно и той беше осъзнал, че това няма да се случи и сега се чудеше как би могъл да изпълни обета си.
Този въпрос го засягаше пряко и Нолан също се замисли над него. Както обикновено когато мислеше задълбочено над нещо съзнанието му сякаш се изключи от външният свят, оставяики тялото му само да се оправя и както обикновено „събуждането” от този транс водеше със себе си голяма доза объркване. В този случай си спомняше само, че в един момент крачеше из калта връщайки се по собствените си следи, а в следващия, беше в лагера надвесен над спящото тяло на Еван без да има представа как и кога е дошъл, а да се запита защо правеше това щеше вече да е прекалено.
„Ще трябва да му кажеш рано или късно,” – обади се отново Гарен – „а от собствения ти опит знам, че ще е по-добре да е рано.”
„За мен, може би, но той има много да учи, а това няма да е лесно ако разбере, че учителят му не е точно модел за подръжание.”
„Ами белега?” – не мирясваше мъртвеца – „Толкова ли бързо забрави собствените си уроци? Ами Винсент, и него ли забрави?”
„Не, не съм го забравил. Просто не искам да мисля за него... Както и да е не виждам теб какво те зас... извинявай!”
За момент настъпи неловко мълчание, което само засили смущението на Нолан и той продължи.
„Виж, не е като да се съмнявам в мотивите ти просто...”
„Просто какво? Аз искам само този път да вземеш правилното решение.”
„Правилно решение а?” – вътрешният глас на Нолан се сведе до шепот, а Гарен, който беше свързан с неговото съзнание почувства надигащото се в гърдите му отчаяние – „А ако няма правилно решение?”
Отговор не последва, явно разговорът бе приключил. Нолан постоя още няколко минути гледайки с невиждащ поглед спящото на земята момче, опитвайки се още веднъж да премисли последствията от това, което щеше да направи, но отговорът не дойде до момента в който осъзна какво вижда. Еван не спеше или поне не изглеждаше дълбоко заспал, както би могло да се очаква. Свит на кравай под кожената си наметка той трепереше неудържимо, но вроденият му инат не му позволяваше да се събуди и да направи нещо по въпроса.
Незнайно защо това развесели Нолан и той отдели няколко секунди за да създане малко затоплящо заклинание с което да изсуши все още мокрите дрехи на момчето, след което разви вързопа от кози кожи навит над едната раница и ги метна отгоре му. Това изглежда свърши работа защото Еван спря да трепери и на лицето му зайгра блаженна усмивка.
„Посмей да ми захъркаш и ще те хвърля в реката.” – закани му се Нолан докато сваляше горните си дрехи.
Каквито и да бяха последствията от действията му, той можеше да ги преживее, но на дали някога щеше ди си прости ако не направеше всичко по силите си, а в момента силите му стигаха само за още едно малко магьосничество.
С леко отмерено двежение той коленичи на земята и започна да отпуска мускулите си, като много внимателно започна да вдишва и издишва дълбоко отмервайки мислено добре заучения такт. Когато се отпусна достатъчно извади ножа си и ободе последователно и петте пръста на дясната си ръка.
Преди да продължи Нолан си позволи тънка сатирична усмивка, припомняйки си колко удобно и елегантно му се струваше заклинанието, когато го беше измислил. Естествено тогава не си бе и помислял, че ще дойде момент в който ще му свиди всяка капка кръв. Но пък дори и да беше на дали щеше да го промени.
С лека въздишка той поднесе осакатената ръка към татуировката на лявото си рамо и я постави, така че всеки от пръстите му да влезе в един от малките кръгове представляващи върховете на пентаграмата. Този път не усети как заклинанието засмуква кръвта, но пък нямаше и нужда, можеше много точно да си представи как всяка една от активните сребристи нишки постепенно започва да грее в рубинено червено и в момента в който всички едновременно достигнеха центъра на пентаграмата и духът и тялото му щяха да усетят разкъсвящата болка предшестваща отделянето.
Физическа болка не последва и той се почувства тъпо, когато осъзна, че цялата процедура по отпускането е била за нищо.
„Все пак имам малка утеха.” – обади се сарказмът му, когато с голяма изненада откри, че все още има достатъчно кръв в тялото си за да се изчерви.
- Той живеееее!
Пискливият рев долетя непосредствено до него и Нолан извърна поглед за да види как малкото подобно на гоблин същество се изправяше от земята с доста комична гримаса.
Повечето хора биха се стреснали от външния вид на съществото, но по скоро щяха да се развеселят от колкото да се уплашат от него, тъи като с размерите си на двегодишно човешко дете малкото демонче не вдъхваше особен респект. Гледката ставаше още по-комична и с вида на опърпаните му дрхи, които стигаха само колкото да задоволят нуждите му, а те явно бяха доста скромни, защато цялото му облекло се състоеше от някакво безформено парче кожа, сякаш изрязано от задника на премазано прайсторическо животно, увито около кривите му крака като набедрена превръзка и рунтав елек от същата кожа, който пък беше покрит със следите от всяко ядене до което малкото зверче се беше докопало през живота си. Цялата тази идилия завършваше с дълъг зелен врат на който се мъдреше голяма зелена глава със спластена червеникава коса и лице което се състоеше предимно от уста пълна с криви жълти зъби, дълъг нос, който постоянно течеше и малки шарещи черни очи.
И в момента всичко това се опитваше да бъде страшно...
Въпреки че беше свикнал с гледката Нолан трябваше да положи доста усилия за да не се разсмее.
- Шш! - смъмри го той и посочи към Еван – По тихо о страховитии да не събудиш спящата красавица.
Демончето определено не очакваше да види някой друг освен господаря си и „страховитата” му физиономия се изпари дори по-бързо от тялото му, чиито черти за миг се размазаха и изчезнаха като нескопосано изградена илюзия.
Нолан, който много добре познаваше възможностите на малкия си познайник и знаеше, че илюзиите не са част от тях огледа внимателно цялата околност само за да го открие надничащ страхливо от камарата, на която беше струпал дрехите си.
- Не се страхувай, – каза той – Малчо е безобиден. Макар и да не съм сигурен как ще реагира когато те види.
Дребното създание явно засегнато от думите му отново направи страховитата си гримаса и отвърна.
- Да са стахувам, аз?! – изфуча то – От т’ва пале?! Та аз великия Гришна мо’а да го изтърбуша с голи ръчища, да го разпоря кат свиня, аз...
Докато се пенеше Гришна забрави предупреждението на господаря си и пискливият му глас наруши съня на Еван. Момчето изхриптя нещо неразбираемо, обърна се на другата страна и отново заспа, а на Нолан не му остана нищо друго освен с дълбока въздишка да се пресегне и да измъкне за яката малкия обесник, който пак се беше сврял зад купчината парцаливи дрехи.
Грубото измъкване накара демончето буквално да се вдърви от ужас и то дори не помръдна когато Нолан го вдигна на нивото на очите си.
- Имам нужда от помощта ти. – каза той.
Гришна само кимна и за награда отново му бе позволено да стъпи на краката си. Той познаваше господаря си достатъчно добре за да схване, че проявите на страхливост, особено след като му беше казано, че е безопасно, нямаше да бъдат приети добре и това го накара, въпреки всичките му инстинкти, да се настани с гръб към спящото момче и търпеливо да изчака, това което имаше да му каже.
Последва кратко мълчание, докато Нолан събираше мислите си, след което без дори да погледне събеседника си вдигна глава и отмери в очите си по една капка кръв от все още кървящата си ръка, примижа леко и започна да обяснява.
- На около тридесет километра нагоре по течението на близката река, имаше село.
- А с’а нема тъй ли?
- Да няма. – отвърна нолан Ноланс все още затворени очи. – Вчера преди обяд, го подпалиха. Мисля че са били хора, не съм сигурен за бройката, но са водили бойни кучета.
Гришна подсмръкна презрително при споменаването на кучетата и остави господаря си да продължи.
- Искам да ги откриеш. Ако преценката ми е вярна би трябвало да съм следвал следата им през цялата нощ, но това най-добре ти можеш да го кажеш. Това което ме интересува е дали са отвели със себе си и някой от жителите на селото.
- Що не питаш останалите селяндури?
- Защото няма други селяндури – отговори Нолан и погледна демончето в очите преди бавно да довърши – изгорили са ги живи.
Въпреки, че определено имаше нещо зловещо в очите му докато двете заклинания все още се оформяха в тях. Нолан много добре знаеше, че не те накараха малкият му слуга да се присвие с болезнена гримаса, сякаш някой го беше пробол с нож. Не, той дори разчиташе на този ефект, това щеше да накара демончето да бъде много по-внимателно в изпълнението на задачата си и определено си струваше жестокостта.
Запазвайки безизразното си изражение Нолан заговори отново.
- Аз и Малчо – той кимна към спящия Еван – ще продължим към съседния град или село, надолу по течението, така че ако нещо се обърка няма да мога да ти помогна. За това не върши глупости. Намери ги, провери дали има пленници или най-добре ми покажи какво виждаш. Никакво крадене на храна, никакво рязане на гърла и ако е възможно остави кучетата живи...
Нолан се замисли за момент сякаш едва сега си беше спомнил нещо важно. Гришна го остави на спокойствие за известно време, но накрая се принуди да го изкара от транса с помоща на шумно и доста мазно подсмъркване.
Подобни размисли от страна на господаря му имаха лошия навик да се проточват с часове, дори дни, а той не искаше да чака. Още повече, че дори и да изтраеше до края пак нямаше да бъде удостоен с по-обстойно обяснение от две три думи промърморени под нос.
- Не съм сигурен, че трябва да те занимавам с това. – отговори Нолан разбрал намека – Просто в групата има магьосник, но незнам нито от коя школа е нито колко е добър. За всеки случай първо разузнай къде е и ако е възможно стой далече от него.
Гришна разбра, че от него си иска някакво потвърждение и кимна отривисто за да не му се налага да слуша повече предупреждения и за да е сигурен, че това няма да стане набързо смени темата.
- Шефче... бе да н’та е била пак оназ дългоухата?
Изражението на Нолан не се промени, но очите му проблеснаха зловещо и Гришна обясни с треперлив извинителен тон.
- Щот... такова... не ти чувствам пат’риците и чутората и... и...
Под пронизителният поглед пискливото гласче на дребосъка премина в скимтене и той се присви на кълбо, сякаш очакваше да бъде наказан за наглостта си. Напрежението трая няколко секунди, но удари не последваха. Той надигна плахо глава и зяпна объркано в Нолан, чието каменно изражиние се пропукваше по шевовете от напиращия смях.
С голямо усилие на волята той се овладя и с леко пресипнал от усилието тон попита.
- И защо си мислиш, че тя е причината?
- Ми, че много та бии таз. Може да та е цепнала в чутурата тоя път и...
Този път Нолан не успая да се сдържи и се разсмя. Това щеше да продължи доста дълго, но както винаги се намери кой да му попари удоволствието.
„И на теб ти е смешно?” – обади се Гарен в главата му – „Толкова си жалък с жените, че дори и жабока се притеснява за теб.”
„По дяволите, защо просто не си траеш, а?” – последва раздразненият отговор – „Може и да не съм майстор в това отношение, но дори и Гришна би ме разбрал.”
„Даа, бе. Я се опитай да му обясниш да те видим.”
„Добре, хайде пък да видим.”
- Гришна, - поде той внимателно подбирайки думите си – Малко не си разбрал цялата работа. Виждаш ли аз нарочно си изкарвам боя.
Демончето седеше срещу него и го гледаше с разбиращ поглед, което означаваше само едно – то не беше разбрало абсолютно нищо от казаното. С тежка въздишка Нолан продължи обясненията.
- Виж сега аз много харесвам „дългоухата”...
„Добър подход!” – прихна Гарен в главата му – „Дори и идиот би те разбрал!”
- И – Нолан натърти раздразнено – се опитвам да и привлека вниманието, но тъй като не ме бива особено в разните му серенати или каквото там се прави в такива моменти аз просто я дразня и тя ме налага и... абе на мен и толскова ми стига. Разбираш нали?
Изминаха няколко секунди през които Гришна явно обмисляше казаното, а Гарен се смееше по възможно най-гадния начин, превръщайки чакането в истинска агония. Най-накрая дребосъка явно стигна до някакво решение и с дяволита усмивка кимна разбиращо. Това накара смеха на Гарен малко да позатихне от изумление и Нолон се накани да му го върне тъпкано когато Гришна изтърси изневиделица.
- За т’ва та харесвам шефе, щот си болно копеле.
При нормални условия, присмеха щеше да е търпим, но имаше нещо много депресиращо в това да не можеш да си запушиш ушите или просто да го игнорираш, поради това в момента в който осъзна загубата си на Нолан му остана само един изход.
„Милост!”
И макар смях да не последва той можеше да си представи ухилената физиономия на Гарен и това определено развали настроението на му. Последва тежка въздишка и няколко проклятия към всички богове, но тъй кото от това не се почувства по-добре си изкара яда на нищо не подозиращия и все още ухилен Гришна.
- Ти – поде с зъл тон Нолан – нямаше ли си работа за вършене? Хайде марш!
Втора покана не беше нужна дребосъкът се праждоса моментално преди да е разбрал защо е ядосан господаря му. От приличният си опит в областа той знаеше, че подобно любопитство обикновенно боли.
Изведнъж оказал се сам Нолан се прозя лениво забравил яда си и каза на света като цяло.
- Е време е и аз да си почина.

Ами тогава да го сбия за такива като теб
Резюмето би трябвало да звучи горе долу така:
"Имало едно време, дявол да го вземе, една глава лук... и приказката до тук!"

ПП. Приятно четене, надявам се да не е твърде дълго

това накрая зверски ми хареса Не честно бая е дълго ама иначе е много яко

ГЛАВА ШЕСТА – ПЪРВИЯТ УРОК
„Ако знанието е сила, то думите са оръжие, а мълчанието - власт” - Нолан

Внезапен повей на вятъра разбуни заспалата гора и тя застена под натиска му. Това изтръгна Еван от мрака на безсънната дрямка или поне го накара да осъзнае, че е буден. Той бавно се надигна и разтърка очи, докато се опитваше да си припомни какво се беше случило предната нощ. Някак хладно и безчувствено мозъкът му констатира скорошните му премеждия и леко засрамен от липсата на каквито и да е емоции от своя страна той се огледа наоколо.
Първото което забеляза бе купчината от щавени кози кожи натрупана отгоре му. За жестокия и строг магьосник на който се правеше Нолан явно си имаше и добра страна. Със сънлива прозявка Еван ги отметна настрани и направи опит да се изправи, при което всеки мускул в тялото му запротестира болезнено, принуждавайки го да се върне в седнало положение. Вторият опит беше по-сполучлив, но определено не беше по-малко болезнен. Все пак с няколко малко преувеличени пъшкания, в случай че някой го наблюдава, Еван се изправи на крака и се протегна не чак толкова блажено колкото му се искаше.
Почти веднага студеният западен вятър го накара да потръпне и да обърне внимание на плътната сивобяла пелена покриваща заплашително небето в зловеща закана да излее гнева си в момента в който буйният вятър и позволеше.
„Страхотно.” – помисли си той – „Не съм бил мокър от цели седем - осем часа.”
Мърморейки в същия дух Еван наметна една от кожите и тъй като не последваха никакви подигравателни коментари му стана ясно, че Нолан не е наоколо.
Това беше любопитно. Дъхайки във вече вкучанените си пръсти той огледа малката полянка, но с изключение на раниците и Кривия корен лежащи наблизо не можа да открие никакви признаци на живот.
„Все пак той няма да ме остави с двете раници.” – констатира мисълта му.
Това означаваше, че ще му се наложи да изчака, но в момента беше прекалено студено за да стой на едно място и той реши да се поразтъпче с разходка до реката чието шумене се чуваше ясно. Тази разходка най-вероятно нямаше да му позволи да си измие очите, но по някаква причина реките привличат хората. За Еван нямаше значение защо това е така, на него просто му беше приятно да гледа бушуващите талази, а пък и гората наоколо не предлагаше нищо друго освен кал и тръни.
Няколко минути по късно Еван с досада осъзна, че кратката разходка няма да е толкаво лесна и приятна колкото си беше мислил. В близост до реката растителността сякаш полудяваше и образуваше непроходими туфи от бодливи храсталаци, все още неразлистени увивни растения и наклонените и извити към слънцето дънери на планинскете върби.
Това ново препятствие не обезкуражи момчето, напротив – накара го още по силно да желае това което му беше отказано. За това след доста пъшкане и охкане разгневен, но не по-малко решен Еван премина от фронтална към флангова атака. Това означаваше да върви по брега, докато намери по-проходимо място и тъй като в посоката по течението на реката брегът беше залят доста навътре оставаше само една възможност. Няколко минути по-късно упоритостта му се възнагради. Теренът започна да става скалист, а дърветата да оредяват, докато в един момент гората не изчезна сякаш одрязана с нож. На нейно място пред очите на момчето се разстла обширно пепелище с приблизителна форма на кръг, през средата на което си проправяше път размътената река.
Зяпнал от изумление Еван постая известно време оглеждайки опустошението – чудейки се дали е предизвикано от някоя мълния или друг природен феномен. Това безмълвно съзерцание продължи до момента в който погледът му попадна на добре познатата фигура на Нолан, която в момента бе застинала в непривична форма.
Все още стаписан Еван го повика, но не получи отговор и му се наложи да се приближи за да разбере какво прави спътника му. Докато се придвижваше момчето забеляза, че Нолан всъщност не е застинал, а се движи много бавно изпълнявайки...
„А какво точно прави?”
Още по озадачен Еван започна да следи внимателно движенията му, опитвайки се да разбере смисъла им.
Когато го беше видял първия път тялото на Нолан стоеше разкрачено, в стабилна поза, а торсът бе наклонен съвсем леко назад. Лявата ръка на магьосника беше вдигната на гърдите с дланта напред, а дясната – разперена явно за равновесие. От тази позиция дясната ръка на Нолан бавно се насочи към лявата, докато тялото му със същата скорост се извиваше назад. Когато движението завърши двете ръце сякаш сграбчиха нещо пред гърдите му и с отчайващо бавно движение тялото му се извъртя под нивото на захвата.
„Изглежда сякаш извива нечия ръка.” – помисли си Еван и за да не се чуди повече реши направо да попита.
- Какво правиш?
Отговор отново не последва.
- Ееехо...
С ръце зад гърба Еван леко се приведе напред за да проучи физиономията на Нолан и зяпна учудено. Нито едно мускулче не трепваше на лицето на магьосника, но това не беше толкова важно колкото очите му, които в момента бяха затворени. Не че каквото и да правеше той, не можеше да се изпълнява и със затворени очи, но факта, че реката беше само на две-три крачки от него правеше нещата доста по-интересни.
С възбудено любопитство Еван затвори очи и се опита да направи същото, но при завъртането напълно загуби ориентация и едва не се препъна в неравния терен.
- Няма да постигнеш нищо ако имитираш моите движения. – гласът на Нолан долетя някъде зад него – Ако найстина искаш да бъдеш могъщ ще трябва да си измислиш собствени.
- Нямаше ли да ме учиш на магия? – отвърна раздразнено Еван – Какви са тия глупости?
- „Тия глупости” са част от това, което трябва да научиш.
- Че какво общо имат танците с магията?
Нолан въздъхна тежко.
- Така като те слушам, май е по-добре да не обяснявам. Най-вероятно няма да разбереш за какво говоря.
- Добре де добре, извинявай.
- Добре тогава. – заобяснява магьосника – Това което правех до сега е познато като изкуството на ръкопашния бой или поне едно от тези изкуства. На пръв поглед то няма нищо общо с магията, но ще останеш изненадан колко малко неща не са свързани с нея.
- Не разбирам, как това ще ми помогне да направя огнено кълбо например.
- Ами няма. Това ще ти помогне да останеш жив, докато правиш проклетото кълбо. Виж идеята е проста. – при тези думи Нолан отново зае позиция и започна бавно да демонстрира своето изкуство – Когато водиш ръкопашен бой може би най-важно е да пестиш енергията си, защото дори да си най-добрия боец, като се умориш и сляп старец ще може да те ступа. При магията е същото – може да знаеш най-могъщите заклинания, но ако нямаш достатъчно енергия да ги изпълниш просто ще се самоубиеш. Знаеш ли какво става с магьосник който превиши лимита си?
Еван се замисли, опитвайки се да си спомни дали вещицата го беше предупреждавала за нещо такова и действително в главата му се заредиха спомени за няколко неясни намеци, които старата беше правила по въпроса, но не можа да открие точен отговор.
- Предполагам, че умира – колебливо отговори той.
- Не. Не умира или поне това което става с него много се различава от смъртта.
- Превръща се в нещо? Или пък оглупява?
- Не. Спира да съществува. Енергията от която е съставен преминава в заклинанието и глупака просто изчезва. Разбираш ли?
- Май не. Как така изчезва, къде отива тялото му и защо това е по-различно от смъртта?
- Никой не знае със сигурност, но най-смислената версия е, че тялото му се преобразува в енергия за да изравни баланса в заклинанието и той просто спира да съществува.
- Това не е ли смърт.
- По-лошо е. При смъртта губиш тялото си но това не е край. Не знам дали вярваш в прераждането или възнасянето на небесата. Пък и няма значение, истината е само една и искаш или не ще я научиш, когато ти дойде времето. От друга страна ако изчезнеш, тогава от този момент нататък ти спираш да съществуваш. Няма прераждане, няма възнесение дори некромантите не могат да те призоват и това е всичко кеото се знае по въпроса. Все пак никой не се е връщал за да разкаже повече, ако ме разбираш.
- С други думи, умирането е лошо, а изчезването – много лошо.
- Ще се изненадаш колко приятна може да е смъртта. А сега да започваме.
При последните си думи Нолан вече се бе отдалечил от реката и съвсем небрежно, сякаш това се разбираше от самосебеси започна да се съблича. С усилие на волята Еван подтисна остроумните коментари по върпоса и зачака за да види до къде ще стигне новият му учител. Това трая до момента в който Нолан остана само по едно бяло парче памучен плат, което ползваше като набедрена превръзка. Тогава нервите на момчето не издържаха и то попита с ужас в гласа.
- Какво правиш?
- Не е това което си мислиш.
- Ти пък от къде знаеш кокво си мисля?
- Предположих. – отвърна сухо Нолан и застана пред него – А сега внимавай. Аз ще ти бъда противник.
- А аз какво да правя?
- Точно това му е хубавото на моето изкуство. Можеш да правиш каквото си поискаш стига да се движиш със същата скорост с която и аз. Естествено позволено е да се движиш и малко по-бързо от мен, но само малко. Ако ти нарушиш темпото аз ще направя същото.
- Но защо просто не се движим нормално?
- В случая трябва да имаш време да помислиш кое е най-правилното действие.
- Все едно, че ако се сбия на улицата някой би ми дал време да мисля. – изсумтя Еван за който цялата работа започваше да намирисва.
- На това ще ти отговоря чак когато имаш възможност да се възползваш от наученото, а преди да започнем има и още няколко неща на които трябва да обърнеш внимание.
На место отговор Еван вдигна с досада очи и въздъхна тежко. Нолан щеше да го последва в това начинание, но му мина през ума, че момчето го прави нарочно и се въздържа, а наум си отбеляза да му го върне при първа възможност.
- За да печелиш всяка битка трябва да познаваш две неща – себе си и противника. Ако познаваш само себе си или само противника си ще печелиш само половината от битките. А ако не познаваш нито себе си нито противника – дори и боговете не биха могли да те направят победител. – Нолан направи кратка палза за да даде на момчето време да осмисли казаното, след което продължи – Това също така важи и за противника ти, така че една от най важните ти задачи е да не му позволяваш да те опознае.
- Как така да не ме опознае? – прекъсна го Еван.
- По време на битката имам предвид. Никога не ползвай едно и също движение два пъти в една и съща битка, защото притавника ти ще го очаква и това ще му даде шанс. Естествено това можеш да го използваш и в негов ущръб.
- Имаш предвид да го измамя?
- Може и така да се каже. Все пак не забравяй, че той също може да ти погоди такъв номер. Второто важно правило е никага при никакви условия да не гледаш в очите на противника си. Това би била последната грешка в краткия ти живот, а този който е казал, че очите са огледало на душата никога не е попадал на магьосници и демони.
- Е как тогава ще следя движенията му?
- А, да си дойдем на думата. Виждаш ли за да изпълни и най-малкото движение човешката тяло трабва да свие точно определени мускули.
Тук Нолан изви едва забележимо торса си назад и бавно започна да движи свития си юмрук към момчето.
- Забелязваш ли кои мускули се стягат? – когато момчето кимна утвърдително, Нолан продължи – Това което искам от теб, докато тренираме е да следиш кои мускули се свиват при отделните движения и в каква последователност. По този начин ще можеш да предвидиш всяко мое движение още преди да съм го започнал и съответно да му противодействаш по най-ефективния начин. Разбра ли?
- Да, мисля че да.
- Добре тогава да започваме.

- Стига толкова за днес. – най-накрая каза Нолан и отдръпна свития си юмрук от носа на Еван – Вече трябва да се приготвяме за път.
На Еван му се струваше, че по-скоро трябва да се приготвят за вечеря, тъй като небето бе започнало да притъмнява подпомогнато от плътните сиви облаци, но вместо отговор от гърдите му се изтръгна само едно раздразнено сумтене. Тренировките се бяха оказали много по-изморителни от колкото си беше представял. Всичките движения макар и бавни трябваше да се изпълняват със сила, което уморяваше дори повече от тичането, а навсичкото отгоре Нолан не се остави дори да бъде докоснат. Всеки път когато момчето посегнеше за удар той изчакваше до последният момент и започваше да се извива назад докато излезеше извън обсега, след което с едно слабо подръпване в същата посока изваждаше Еван от равновесие и завършваше с удар в корема или хълбока. Истински удари естествено нямаше, но цялата работа си беше страшно унизителна. Още повече, че когато кипналия и зачервен от злоба и срам Еван се опита да го изненада с бърз удар в челюста, Нолан моментално възприе същото темпо и резултатът беше абсолютно същият.
- Виж, като за първи опит не беше зле. – сякаш прочел мислите му каза Нолан – Но има доста неща които ще трябва да изгладиш.
- Например?
- Например, ти винаги се стремиш да удряш, но не притежаваш нито силата нито масата за да направиш един удар съкрушителен, така че е по-добре да използваш захвати.
Еван изсумтя разсеяно направи опит да се протегне, но не можа да изпъне дясната си ръка. Той я отпусна отново и я загледа очудено.
- Заболя ли те? Май не трябваше да те мъча толкова. - Нолан се приближи и внимателно заопипва ръката на момчето започвайки от китката нагоре – Кажи ми когато те заболи.
- Не ме боли, изтръпнала е...
- Какво! От кога? – лицето на магьосника доби загрижено изражение.
- Не съм сигурен, можеби от преди да започнем. – сви рамене Еван – Ще се оправи, няма къде да иде.
- Глупости. Хайде трябва да стигнем до лагера, там ще прегледам превръзката.
Без да се бави с обличане Нолан грабна купчината с дрехите си и тръгна към лагера. По пътя не каза нищо, но по изправената му походка се разбираше, че е напрегнат. На Еван му се искаше да го поразпита за някои моменти от вчерашиния ден, които му се губеха по необясними причини, но след няколко болезнени срещи с бодливите храсталаци през които го водеше Нолан вниманието му бързо се насочи към терена.
- Знаеш ли на колко път е най-близкото населено масто? – внезапно запита магьосника докато крачеха.
- Най-бизкият град е Коркъм. Там обработват трупите.
- А колко далече е от Брин?
- Незнам никога не съм пътувал извън селото, ох... – изпъшка Еван, когато кракът му се заплете в някакво коренище - ...но когато бащата на Мая ходи до там го нямаше цял десятък.
- А пеша ли е бил или на кон?
- С волска каруца. – Еван се ухили тъжно – Нямаше как иначе. Когато разбраха, че ще пътува всички в селото го натовариха с поръчения.
- Значи ако приемем, че е бил в града само един ден остават по четири дни и половина в едната посока, но като се има предвид, че няма отъпкан път това прави между три и четири дни в права посока. Ако побързаме можем да стигнем за два.
- Натам ли водят следите?
- Най-вероятно не, но ние определено ще се отбием.
- Как така! Не трябваше ли да ги настигнем?
- За сега не. Дори не знаем колко са и кава е целта им.
Последваха още много въпроси от страна на Еван, но дали защото мислеше за други неща или просто не желаеше да отговаря Нолан не им обърна внимание. Разбрал, че за момента няма да научи нищо повече момчето изръмжа раздразнено, но прекара последните няколко минути от пътя в мълчание.
Когато най-сетне дърветата и храстите отстъпиха на тревата и камъните Еван вече се задушаваше от нетърпение и зъбите му скърцаха от усилието да държи устата си затворена. Той вече беше почти убеден, че Нолан е забелязал това и нарочно го измъчва. Все пак Еван трябваше да признае, че е впечатлен колко добре приятелят му прикрива злорадството си, защото лицето му отново бе застинало в обичайното си изражение, напомнящо за гранитен блок – невъзмутимо, сериозно и всъщото време спокойно.
- Хайде сядай да ти прегледам превръзките.
Нолан хвърли дрехите си на земята, започна да рови в раницата си и сякаш между другото запали угасналия огън с помоща на буйните пламъци изригнали само за миг от дланта на протегнатата му ръка.
- Ето на това трябва да ме научиш! – възкликна Еван моментално забравил намерението си да мълчи като пън... така де като Нолан.
- Това пък каква работа ще ти свърши?
- И питаш? Та това е страхотно! Представяш ли си какво би могъл да постигне човек с подобна сила?
- Не може да си опържи яйца, това е сигурно. – отвърна замислено Нолан с изражението на някой, който вече е опитвал подобно нещо – Може би да изгори до основи някое село?
Еван замълча схванал намека и с гузна физиономия се зае усърдно с дадената задача, а именно да се оттърве от горната част на тоалета си. Това се оказа доста по трудно, тъй като дрехите му баха покрити отгоре до доло с тънък, но корав слой кал, натрошен от движението в раменете и лактите. Когато задачата бе изпълнена Нолан го подкани да седне, така че нараненото му рамо да се вижда добре и сам се зае с превръзката.
- Сега ще ми кажеш ли какво ще правим? – запита Еван възползвайки се от възможността.
- За това вече трябваше да си се досетил сам. – измърмори магьосника и с леко дръпване отлепи последната навивка на превръзката от рамото на момчето – След вчерашната буря следите на нашите хора са заличени почти напълно, така че не ни остава нищо друго освен да стигнем до Коркъм и да поразпитаме дали наскоро от там е минала група тежковъоражени наемници.
- Почти заличени? Значе все нещо трябва да е останало? Ако се отклоним от следата може да ги изпуснем.
- Съмнявам се. Виждаш ли сега след като са си свършили работата и са сигурни, че никой не ги преследва е много вероятно сами да минат през града, освен ако не водят със себе си някой от съселяните ти.
- А ако са тръгнали в друга посока, тогава какво?
- Тогава ще му мислим. Все пак целият съм в слух ако имаш по-добра идея.
- Не може ли да продължим след тях? – продължаваше да упорства момчето - Сигурно ще отнеме доста време да открием каквото е останало от следите, но поне ще се движим в правилната посока.
Последва кратка пауза, която Нолан явно използваше за да прецени идеята, след което отговори в добре познатия саркастичен маниер.
- Можем да опитаме. Естествено аз не съм следотърсач, а и ти ще си мъртъв селд няколко дни, но да определено можем да опитаме.
- Какво!? Как така?
- Е нека просто да кажем, че ми липсват някой познания – заобяснява Нолан с гузен тон – и да речем добро обоняние, а и...
- Не това питам! – въздухът около момчето вече трептеше, наситен със страх – Как така ще съм мъртъв?
- Аа това ли? Просто раната на рамото ти се е инфектирала. Ако не умреш от треската ще те довърши гангрената. За сега не го усещаш заради изтръпването, но това ще е временно. После вероятно самият аз ще те убия, когато воплите ти ми втръснат.
- Н-Не може ли да промиеш раната или нещо...
Гласът на момчето вече трепереше от ужас. Вероятно дори изненадан от факта, че натрапеният му от съдбата кръстоносен поход щеше да приключи преди още да е започнал. Нолан само изсумтя раздразнено. Хлапето беше толкова зелено, че той вече се чудеше как е доживяло до тази възраст. Все пак колко глупав трябва да си за да не можеш да възприемеш заобикалащия те свят такъв какъвто е. Та нали смъртта е обща и неизбежна за всички смъртни. Какво и е толкова страшното след като тя е акушерта на всички създания. От друга страта Нолан дори повече презираше, тези които се примиряваха с всичко и сами лягаха на пътя ако някой реши да ги прегази – те му напомняха за собствения му измъчен народ.
- Ако ти отговоря нали няма да се разплачеш? – попита той събрал в няколкото думи всичката му останала надежда.
Момчето пое дълбоко дъх и само кимна, явно страхуващо се от същото.
- Е щом е така. – продължи Нолан – Вероятно се досещаш, че отговорът е да. Да може да промия раната, но това няма да ти помогне с нищо, а и по това време на годината подръчните лечебни средства са доста оскъдни. Естествено можем да опитаме някои алтернативни илачи, като например плесен или мравки*, но това е по-вероятно да утежни положението ти. Общо взето тук даже не мога да ти отрежа ръката защото раната така и така пак ще се инфектира, а и ще ми е трудно да се справя и с рамото без да те убия. Така че единственият ти шанс е по най-бързия начин да стигнем до Коркъм и да намерим истински лечител. По възможност вещица.
- Е какво чакаме тогава? – само за миг посивялото лице на момчето се наля с кръв и той скочи на крака.
Нолан изчака възкръсналия да му обърне гръб и на лицето му заигра едва сдържаната усмивка. Това момче щеше до го умори от смях.
- Хайде какво чакаш? – прекъсна злорадството му Еван – Прибирай тия партакеши и да тръгваме.
- Няма ли първо да хапнем нещо?
- Не... така де... Може би малко по пътя.
Вместо отговор магьосника само се захили и се зае да изпълнява заповедта, като не забрави да извади от оставащите им припаси дастатъчно за едно прилично ядене. Междувременно вечерният полумрак отстъпи пред почти непрогледна тъма. Сякаш дори боговете се бяха наговорили против двамата несретници, изпращайки облаци да затулят и без това оскъдната звездна светлина. Все пак през блокадата се промъваше жълтеникавото сияние на малката златна луна, която за разлика от голямата си сребърна дружка вече бе в последната фаза на нарастване. Макар и нищожен този светлик бе достатъчен за нощните обитатели и скоро към песента на вятъра се присъединиха и обичайните нощни шумове.
- Аз съм готов. - каза Еван и потупа раницата си – Ти водиш.
- Добре, но в такъв случай ти ще осигуряваш светлината. Тъкмо ще се поупражняваш.
- Не можеш да ме уплашиш с това. Гледай само.
В дланта на момчето просветна малко сребристо сияние, което веднага се смали застрашително сякаш уплашено от мрака, но веднъж уверило се, че той не е толкова страшен се уголеми до размера на яйце и озари с блясъка си двамата пътници. След като се увери, че може да поддържа заклинанието без постоянно да гледа в ръката си Еван вдигна глава и попита с неприкрита гордост в гласа.
- Е какво ще кажеш?
- Да кажа? – учуди се Нолан – Искаш да кажеш, че това е всичко?
- Ами да. Светлина, нали това поиска?
- Ако ще си седи в ръката ти ще трябва ти да водиш. Освен това няма да е зле да я насочиш само напред.
- С първото вероятно ще се справя, но второто нямам представа как става.
- Предположих. Идеята е проста, когато освободиш енергията тя започва да се разпространява във всички посоки значи ти остават две възможности. Първата е да блокираш всички посоки, освен тази която ти трябва. Ето така.
Нолан се приближи до малкото сияние и по-скоро за да покаже на момчето, че прави нещо щтракна с пръсти. Бавно за да демонстрира самата последователност в средата на заклинанието се образува малко черно петънце, което започна да се разстила, докато обхвана половината от малкото кълбо. При това положение търсеният ефект бе постигнат - светлината струеше само напред, но на Еван му се струваше, че е отслабнала.
- А другият? – попита той.
- Другият е малко по-труден, но за това пък е доста по-ефектен. Принципът е същия с тази разлика, че вместо да блокираш излишната светлина просто я отразяваш като с огледало в желаната от теб посока.
Последва ново щтракване с пръсти и мъждивият лъч светлина изведнъж проряза мрака, сякаш в ръката на момчето се бе настанило малко слънце.
- Естествено няма как да видиш самата повърхност без да се ослепиш, но сам виждаш ефекта. А сега опитай ти.
Еван бе сигурен, че ще се справи с задачата си. След премеждията в пещерата заклинанието, което обикновено му отнемаше около минута да изгради бе разцъфнало в ръката му само за три-четири секунди и на дали щеше да е чак толкова трудно да го насочи. Виж да го отдели от дланта си щеше да е истинско изпитание. Въпреки увереността му първите два опита бяха неуспешни, но на третият успя да затъмни сферата по показания начин. Това обаче му струва много усилия и след няколко секунди концентрацията го нопусна, а с нея си отиде и цялото заклинание. Изчезването на светлинката беше добре дошло за момчето, което не искаше Нолан да вижда засрамената му физиономия.
- Добре, виждам че ще трябва да ти обясня по-подробно по пътя. – изненадващо на место познатото презрение в гласа на магьосника се долавяха извинителни нотки - За сега аз ще се занимавам със светлината, но не мисли, че си се оттървал. Искам от сега до зазоряване да поддържаш не едно, а две заклинания. Можеш да ги държиш в ръцете си, но ако случайно искаш да ме впечатлиш ще ти се наложи да ги накараш да се размърдат.

---------------------------------------------------------------------------------
* имам предвид яденето на такива като лекарство (върху кожата на мравките се отделят голяма гама от антибиотици, което прави кожата им най-чистата откъм симбиотични и паразитни микроорганизми)

Някъде между двамата се появи голямата светеща пеперуда от пещерата и сякаш понесена от собствена воля запърха между дърветата подканвайки ги да я последват. Те не дочакаха втора покана и тръгнаха подире и, първоначално ходом, а малко след това Нолан наложи обичайното темпо. Еван отново бе принуден да изостане, тъй като поставената задача за пореден път се оказа много по-трудна отколкото изглеждаше на пръв поглед. Първото сияние беше лесно, но то изгасна когато съзнанието му се насочи към второто. Това продължи доста време през което момчето на няколко пъти се препъва и пада в моментите когато концентрацията му недостигаше едновременно и за магьсничеството и за пътя. Междувременно вятърът бе утихнал напълно и над главите на двамата пътници се изсипа тих, но проливен дъжд. Мократа постелка от неизгнили листа и светло кафява кал стана още по-хлъзгава, а на места водата се стичаше на бързеи по вече изрязаните от предходни стихии дълбоки ровини, правеики ги почти невъзможни за преминаване на треперливата магическа светлина.
Вече отчаян Еван реши да попита какво не прави както трябва, но веднага щом се доближи достатъчно за да види лицето на могьосника разбра, че няма да получи отговор. Това беше изпитание и Нолан отново бе възприел невъзмутимото си каменно изражение. Еван изруга под нос и отново изостана, самоче този път започна да мисли.
„Ако това е изпитание, значи той си мисли че, мога да се справя сам.”
Нолан нямаше от къде да знае точно на какво го беше учила старата, макар съдейки от отношението му – да имаше доста добро предположение. Това означаваше, че всичко от което Еван се нуждаеше за да премине изпитанието по някакъв начин му е било предадено през времето на краткото им познанство. Естествено през главата му преминаха и доста други идеи, като например цялата работа да е измислена за да му се натрие носа или пък да се провери дали не е някой скрит гений, но Нолан просто не приличаше на човек, който би направил нещо подобно. За това Еван се насочи към основния проблем.
„Какво знам за проклетото заклинание. Постоянен и равномерен поток насочен през една от ръцете и оформен на границата между върховете на пръстите и околната среда. А потока както казваше старата – се заражда в корема и заедно с дъха набира сила в гърдите, след което излиза през гърлото ако не бъде насочен през ръката”
Споменът за наставленията на вещицата накара момчето да се поукопити, тъй като не му оставяше много възможности, а из между тях решението на проблема изпъкваше като... е като магическо сияние. Цалата работа беше много проста, ако Еван искаше да създаде две заклинания можеше просто да раздели потока енергия в гърдите си и да го насочи и през двете ръце. Това не беше добро решение, защото така енергията за всяко отделно сияние намаляваше наполовина. Освен това потока вероятно щеше да се разсее още при разцепването, а дори и да не го направеше то при всички случаи щеше да е страшно трудно да остане равномерен. В резултат едното от заклинанията щеше да е по ярко от другото, а по-вероятно и двете щяха да примигват.
Другата възможност бе да бъдат създадени два енергиини потока, които да протекат самостоятелно един от друг, предоставяйки пълен контрол над отделните заклинания във всеки един момент, което би било доста полезно за отделянето на сиянията от ръцете. Това беше и отговорът, но както винаги ставаше с задачите поставени от Нолан с всяка крачка напред изпитанието ставаше все по-трудно. За да бъде създаден дори един енергиен поток Еван трябваше да се концентрира, което бе почти невъзможно при дадените условия, какво оставаше тогава за два потока. Със сподавена ругатня момчето погледна към силуета на магьосника и се зачуди дали да не се откаже. Чувстваше се уморен, беше мокър до кости, зъбите му тракаха от студ и на всичкото отгаре рамото започваше да го наболява. Голямо чудо, че Нолан нямаше да бъде впечатлен, него май нищо не можеше да го впечатли, но пък от друга страна ако не се справеше с две жалки светлинки, как тогава би могъл дори да си мечтае за огнени кълбета и мълнии.
Нямаше как, мечтите бяха по силни от умората. С тежка въздишка Еван се оттърси от всички пораженски мисли и се зае с концентрацията. Резултатът сащо не закъсня – миг на объркване и болезнено връщане на съзнанието към реалноста предшестваха мазното цопване на тялото му в калта, но не и преди да премине през туфа бодливи храсти. Ругаейки на два езика Еван понечи да се изправи но дрехите му се бяха закачили на тръните и той отново се озава на земята.
- Добър опит.
В типичния си мистериозен стил Нолан вече бе застанал надвесен над него и подаваше ръка за помощ, но вместо отговор момчето му хвърли един кръвожаден поглед и пое подадената ръка.
- Сериозно ти говоря ако беше седнал сигурно щеше да се справиш само с десет петнадесет опита.
- Е щом е така защо трябва да го правя докато тичам в дъжда – сопна се Еван и размаха ръце за да запази равновесие върху хлъзгавата кал.
- Защото така ще ти е по-лесно да направиш три сияния, когато приключиш с двете.
- Да бе и след няколко години ще ме кръстят Светещия, защото само това ще мога да правя.
- Виж, това какво ще можеш да правиш зависи само от теб. В момента се опитвам да те науча да раздвояваш съзнанието си, а това вероятно е най-трудната част. Ако сега се справиш с две заклинания после ще ти е много по-лесно да направиш три или повече. Без това в най-добрия случай ще останеш на нивото на някой жалък селски заклинател, ще правиш съмнителни магии за добра реколта и ще спиш по цял ден, за да се справиш с умората. Това ли искаш?
- Какво значение има какво искам. Може просто да нямам талант за магия и независимо колко се мъча да си остана слаб...
Смехът на Нолан надви шумът на дъжда и се разнесе сред клоните на дърветата. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на момчето той само му махна да го последва и бавно тръгна нагоре по склона на който се намираха. Малко преди върха на възвишението дърветата отстъпваха място на големи зъбати скали. Вече губещи битката с природните стихии по тях се виждаха големи пукнатини, а земята отдолу бе осаяна с отронили се от върха големи покрити с мъх и лишеи канари. На това мяста скалната стена се беше сринала оставяйки далбока ниша към която се насочи Нолан. На пръв поглед нишата не представляваше кой знае колко удобно място за почивка, но за изморените пътници няколко минути прекарани на сухо си бяха манна небесна. Еван веднага захвърли раницата, седна на един по-заоблен камък и започна да изстисква подгизналите си дрехи. Нолан остана прав и заговори загледан в дъжда.
- Когато за пръв път стъпих на тази земя бях на твоите години и мислех, че магията е просто част от фолклора. – в гласът му нямаше и следа от познатия подигравателен тон и това накара Еван да наостри уши от любопитство - Естествено също като всички деца и аз си мечтаех да стана велик герой с бляскав меч в едната ръка и магически жезъл в другата. Предполагам можеш да си представиш как се почувствах когато разбрах, че това е напълно възможно. Неможех да спя от възбуда, бяхме само аз и един приятел в непозната земя с непознат език, без покрив над главите и пукната пара в джобовете, а всичко за кето можех да мисля беше да стана магьосник. Не искам дори да си спомням на колко магьосници се кланях и със знаци се опитвах да им покажа желанието си да се уча, но никой не ми обръщаше внимание. Някои даже ми подхвърляха по някоя монета явно мислейки ме за просяк. Това продължи доста време, но накрая гладът си каза думата и се наможи да се откажа. Не беше кой знае колко трудно да го превъзмогна вече бях свикнал с разочарованието, но изведнъж останал без цел на непознато място ми оставаше само да клеча в храма на Алтея* и да се натрапвам на милостта и докато няколко дни по-късно през задния вход на храма влезе с важна крачка някаква опърпана старица с голяма платнена торба преметната през рамото. Явно не само аз я бях забелязал защото в целия храм се надигна глъчка. С малкото думи които бях научил разбрах, че хората не я харесват, а много изречения по неин адрес съдържаха и думата за огън. По-късно се чудех как не съм успял да направя асоциацията веднага, но тогава това не ми направи впечатление. Явно чул шепота знахарят, който прекарваше цялото си време в храма помагайки на болните излезна да я посрещне и то ръкомаханята му разбрах, че и е ядосан за нещо, хвана я за ръката и я задърпа към задното помещение, където преглеждаше болните, но тя се дръпна и с вирнат нос му каза нещо от което разбрах само една дума но тя ми беше достатъчна. Магия. Старата бързо приключи работата си със знахаря, тя му даде някакъв пакет, който извади от чантата, а той малка кожена кесия. Старицата си тръгна веднага след размяната без да обръща внимание на засилващият се ропот и няколкото хвърлени по нея камъчето от децата, които явна я мразеха дори повече от възрасните. Аз и на това не обърнах внимание, вече тичъх към предния изход. Бях решил да я последвам тайно. Така и направих чак до градските порти. Там поизчаках малко за да не ме забележи, а и за да не привличам вниманието на стражаря, който пазеше портата и навъсено гледаше минаващите през нея. Това закъснение ми беше достатъчно за да изгубя старицата от поглед и аз бързо се отчаях, защото пред портите имаше цяла тълпа съставена от странстващи търговци до скитници и просяци, търсещи начин да заобиколят острия поглед на стражаря. Токмо мислех да се връщам в храма, когато отнякъде се разнесоха викове и изведнъж цялата тълпа се обърна към мястото на събитието. Аз не направих изключение, започнах да се провирам през тълпата докато стигнах центъра, в който се бяха събрали няколко млади доста здрави на вид мъже и старицата. Трабваше ми цяла минута за да осъзная какво правеха. С подигравателен смях мъжагите събираха камъни от пътя и замеряха с тях старицата, която лежеше на земята в малка локва от кръв. Без да се замисля аз застанах между тях и размахвайки ръце като луд започнах да викам за помощ, но такава не дойде хората наоколо сякаш бяха настроени по-скоро да помогнат на мъжагите отколкото на мен. Докато виках и аз отнесох наколко камъка и се проснах на земята. Един от мъжете явно главатаря на бандата започна да крещи нещо на останалите, като междувременно ме риташе явно ядосан от намесата ми. Аз се опитвах да се предпазя, но пред очите ми вече чернееше от болка, в моментите в които успявах да си отворя очите забелязах само, че двама души от тълпата подадоха на мъжагите запалени факли. И чак тогава ми просветна, старата беше вещица и те щяха да я изгорят, а аз щях да и правя компания като неин застъпник. Вече нямаше смисъл да викам за помощ, никой нямаше да ми помогне и аз си останах на земята свит на кравай, чакайки най-после да изгубя съзнание. Но точно преди окончателно да затворя очи успях да видя как едната факла избухва в облак от искри, а човекът който я държеше се хвана за лицето и последното което чух баха крясъцие му. Когато се събудих лежах в някаква колиба, а до постелята ми на голям люлеещ се стол седеше вещицата с превръзка на главата и някаква дебела книга в ръцете. Веднага щом я видях си спомних всичко и не ми беше нужно много мислене за да стигна до извода, че тя е направила някаква магия която ни е спестила кладата, но вместо да и благодаря за грижите първото което направих бе да падна на колене и с жалкия си речник да я помоля да ме научи на магия. Тя не каза нищо, само ме погледна навъсено и ми подаде книгата която четеше. Загубил ума и дума аз прелистих няколко страници всичките исписани отгоре до долу с дребни нечетливи и най-вече напълно непознати букви, но тогава това не ми пречеше, за пръв път държах в ръцете си книга със заклинания. Сигурно тази ми еуфория окончателно е убедила старата да ме приеме за ученик защото след това тя започна малко по малко да ме обучава, първо ме научи да чета и пиша , след това ме накара за изуча сам няколкото големи книги пълни с магически символи. В началото ентусиазмът ми не секваше имах чувството, че със всеки един момент ставам все по могъщ маьосник, но по късно осъзнах, че на практика незнам нищо за магията освен някакви окултни символи, които не знаех как да използвам. Тогава също като теб помолих старата да ме научи да правя огнени топки и тогава тя ми обясни надълго и на широко, че мгии могат да правят само група избрани от боговете, притежаващи талант от самото си раждане и че аз не съм един от тях. Тя дори направи пред мен магията, която се използва за проверка на въпросния талант. В мен нямаше нищо. Бях разбит. Всичко което бях научил беше за нищо, бях прочел всички книги за магия които вещицата ми беше донесла, бях научил наизуст всеки един от хилядите магически символи и в края на краищата никога нямаше да мога да направя дори и най-малкото заклинание. На другата вечер избягах от колибата на вещицата и повече не я видях, не и жива. Какво стана после не е от значение, важното е че аз не се отказах и сега макар вече да не го желая мога да се меря по сила с почти всеки архимаг завърнал се от Тула.
- Но как? – обади се Еван с блеснали очи – Нали не си имал и грам талант?
- Да нямах и сега нямам. – отвърна Нолан с крива усмивка – Аз самият дълго време се чудих над това, оказа се, че всеки може да бъде магьосник или поне всеки с достатъчно воля и желание да го постигне. Точно заради това ми беше забавно когато реши, че си бездарен.
- Не е възможно, чувал съм, че в магическите школи приемат само тези с голям талант и за това дори и най-некадърните магьосници са толкова уважавани.
- От това което научих по въпроса е, че някъде между единадесетата и тринадесетата епоха е имало голяма война водена от магьосници. Те спечелили и следващите няколко епохи управлявали целия континент, но добрият живот, мързелът и липсата на противници, направили управляващите слаби, а слабостта води със себе си и страха. Магьосниците започнали да се страхуват, че на света може да има някой по-могъщо от тях, някой който не е дошъл от магическите ордени, където можели да бъдат контролирани и отстранени преди да станат наистина опасни. И така те измислили по-хитър начин да запазят властта си, а именно решили да затворят магическите школи за всички освен най-талантливите, защото от тях идвала най голямата заплаха. Естествено и от обикновен човек можело да стане първокласен магьосник, но с цената на неистови усилия и воля които се срещат дори по-рядко от вродения талант, а дори и да и да се появят такива хора никой намало да поиска да ги обучи. И така с един удар те се оттървали от заплахата, а в момента в който се успокоили се оказало, че са прекалено слаби да се защитават дори срещо бунтовете на обикновените хора и бързо били свалени от власт, а поради една или друга причина правилото, което те поставили важи и до днес. Вероятно с епохите хората са забравили, че всеки може да прави магии и просто са приели на вяра, това което всички им набиват в главите.
- А ти от къде знаеш това?
- Откъслеци от историята научих в библиотеките на Силвана, Йенис и Тол’Солей докато търсех Тула, а останалото го има в старите песни на есаите и колоните на джуджетата.
- Ти си търсил Тула?! – при споменаването на самата столица на магията очите на момчето почти искочиха от орбитите си – Какво откри? Намери ли я? Къде се намира и как изг...
- По кротко малки приятелю. Ако си толкова заинтересуван от Тула можеш да я потърсиш и сам някой ден. А сега те съветвам да се успокоиш защото още много работа те чака със сиянията.
Еван разбра намека, на Нолан не му се говореше за това и за негово най-голямо разочарование въпросите щяха да си останат без отговор. С дълбока въздишка момчето се стана от камъка и с пъшкане отново нарами раницата си. Все пак преди да тръгне той не можа да се сдържи да не попита като за последно.
- Няма ли поне да ми кажеш дали си я открил?
- Кой знае, – едва чуто промълви Нолан все още загледан в леещия се дъжд – кой знае?

-----------------------------------------------------------------
* Алтея - името означава лечител (ка). В този свят Алтея е богинята на милосърдието, покровителка на медицината и символ на майката.

Радвам се,че продължаваш темата,харесва ми,обясненията са интересни,допада ми когато има и тънък хумор

- Хей... чакай! Чакай малко!
Гласът на Еван звучеше малко глухо в гъстата утринна мъгла, но вълнението не можеше да бъде сбъркано дори и примесено с хрипливото накъсано дишана на умореното момче. Нолан тича още няколко метра напред докато не откри едно дърво с подходящ насочен в посоката, която той се опитваше да спазва клон и се обърна към мястото, от което беше дошъл вика. Еван беше спрял малко назад и гледаше съсредоточено дланите на двете си ръце които явно използваше за да балансира двете малки сребристи сияния носещи се на нивото на раменете му.
- Какво... ще кажеш... хъ... а?
- Ще кажа, че ако не си поемеш въздух скоро ще умреш. – засмя се Нолн
Явно и Еван беше на същото мнение, защото без да дочака второ покана той направи точно това, при което двете заклинания примигнаха и изгаснаха.
- Е определено не съм впечатлен, но пък не беше зле като за сто седемдесет и четвърти опит.
- Как така не си впеча... – започна момчето, но се сепна и довърши смаяно – броил си ги?
- Ами да, беше ми любопитно. Да ти кажа право онази издънка на сто петдесет и осмия ти коства похвалата.
- Не е честно, тогава почти успях. Ако не беше проклетия корен...
- Не прехвърляй вината на корена, ако си беше гледал в краката нямаше да се спънеш в него. Няма потупване по рамото за теб.
- О, хайде де, ти просто не искаш да си признаеш, че успях.
- Не е вярно, ти само ги накара да левитират, а аз исках да обикалят наоколо. Освен това слънцето изгря приди половин час. А сега ако си свършил с цупенето хайде да намерим място за почивка.
„Да бе.” – обади се Гарен в главата му – „Мен ако питаш нопрово си те е яд, че момчето го бива повече от теб”
„И ти ли Бруте!”
„Я не ми излизай с тия изтъркани цитати, както сам би се изразил Брут няма нищо общо. Хайде кажи си, ти от кой опит успя? Обещавам няма да се смея... много.”
„Не е твоя работа колко опита са ми трябвали на мене, пък и аз нямах печен учител, който да ми помага.”
„Значи си признаваш. Момчето те е оставило да гълташ прахоляка! Това искам да го чуя, хайде кажи колко.”
„Казах ти това не те интересува!” – търпението на Нолан вече започваше да се пропуква по шевовете – „Остави ме на мира!”
„Добре, добре. Само ми кажи и те оставям, става ли?”
Нолан не отговори веднага, явно отговорът го дразнеше дори повече от колкото даваше вид.
„Двадесет и осем хиляди четристотин и два.” – едва смотолеви той.
Гарен удържа на думата си и не се разсмя, но това беше малка утеха за Нолан. В края на краищата таланта винаги печелеше. Какво значение имаше, че се беше съсипал от упражнения, след като някакво бъбриво хлапе можеше да го направи за смях. Ако не друго сега поне можеше спокойно да изчисти съзнанието си от всичкото негодувание и отново да се направи на невъзмутим. Освен това, беше крайно време да се опита да разбере къде се намираха. С тежка въздишка той се огледа наоколо, но поради мъглата беше много трудно да се прецени къде има подходящо за лагеруване място, за това най-доброто решение си оставаше да продължат напред и да се надяват да открият такова.
След безплодно търсене продължило малко повече от час, Нолан най-накрая се предаде и захвърли раницата до ствола на един дебел бук и се захвана да отъпква околните храсти, така че да направи достатъчно място за една прилична почивка. Все още нацупен Еван се захвана да помага, но когато свършиха само се просна на земята и без да продума се зае да почиства лютнята си. По тъмните кръгове под очите и цвета на лицето му не беше трудно да се забележи, че не се чувства добре, но това което вещаеше най-много неприятности беше начина по който се присвиваше всеки път когато се опитваше да използва дясната си ръка. Това не убягна на Нолан, който се бе заел да стъква огън от прекършените храсти и той мислено се наруга за собствената си глупост. Инфекцията, примесена с умората и психическото напрежение вероянто бяха докарали на момчето жестоко главоболие, а при липсата на каквито и да е медикаменти психиката щеше да бъде единственото, което можеше да га спаси.
„Подяволите, трябваше да го похваля!”
Той въздъхна тежко и след като запали огъня с небрежен жест се зае да оправя положението.
- Ела насам да се сгрееш, че ще настинеш с тия мокри дрехи.
Еван само изсумтя и продължи да търка струните с крайчеца на ръкава си. Последва още една въздишка, но тя не донесе желаното облекчение на нито един от двамата. Това принуди Нолан да се приближи до сърдитото момче и с едно докосвоне да повтори затоплящото заклинание от предния ден.
Внезапно разсеян от желанието си да остане нацупен Еван почти скочи на крака с блеснали очи, но с усилие на волята се възпря и извърна обидено глава.
- Ако можеш да ме изтърпиш още малко, може да успея да направя нещо и за главоболието.
Този път момчето не можа да устои на искушението и попита без да се обръща.
- От къде знаеш, че ме боли глава?
- О, хайде де! Вече ти казах, че не съм се родил магьосник. Сам съм преминал през всичко това, което те карам да правиш, главоболието е цената която трябва да платим за да продължим напред. А сега дай една ръка.
Без да дочака отговор Нолан хвана едната му ръка и преди момчето да я дръпне успя да изрисува с пръст някакъв символ.
- Какво направи? – попита той докато оглеждаше дланта си.
- Допри я до челото си и ще разбереш.
Последваха няколко секунди колебание, през които Еван се чудеше как да приеме предложението без да загуби изражението си на справедлив гняв, но в края на краищата се предаде и изпълни указанието. По челото му веднага плъзна приятна топлина, която почти мигновено разсея пулсиращата болка до търпими нива.
- Как го направи това? Не мога да усетя топлината с ръката а само с челото.
- Това е комплексно заклинание от второ ниво. Съдържа в себе си едно просто от второ ниво, за концентриране на ефекта и едно комплексно от първо, за топлината.
- Комплексно? Какво ще рече това?
- За да ти обясня това трябва да знам дали си запознат със основната форма на заклинанията. – Нолан отново възприе кроткия, отзивчив тон, който използваше когато самият той беше зает със странични мисли.
- Форма? Арха не ми е казвала нищо за форма.
- Ясно. Е за момента ще трябва просто да си го представиш. Знаеш ли какво е сурова енергия?
- Да мълниите са точно такава енергия.
- Добре. Представи си, че имаш един лист хартия наръсен с железни стърготини, през който преминава метална жица. Ако пропуснеш сурова енергия да протече по жицата тогава стърготините ще по листа ще се подредят вняколко концентрични кръга. Тези кръгове показват така наречените силови линии*. Разбираш ли до тук?
- Да.
- Добре. Значи подобни силови линии съществуват и при магическата енергия, но тъй като тя варира при различните заклинания, така и самите силови линии възприемат различна форма за всяка конкретна магия. Тези форми са добре познатите ни магически символи и преди да си попитал ще ти отговоря, че те напрактика са безкрайни на брой.
- Как така? Символите не са ли като азбуката? Мислех че магьосниците ги знаят всичките?
- Нее, няма начин. – поклати глава Нолан – Виждаш ли всеки един магически ефект, като например топлината която чувстваш имат безкраен брой вариации. С други думи магическите формули от които е изградено заклинанието ще бъдат различни ако промениш температурата защото основният символ „рал”, който обуславя топлината ще е променил формата си спрямо нужната магическа енергия. За това и заклинанията имат няколко основни форми. Първо са седемте основи, това са седем от основните символи създаващи ефект, който ние можем да възприемем чрез сетивата си без да ги променяме. След тях са комплексните основи - така наречените магически формули. После са заклинанията от първо ниво или магическите кръгове, представляващи една или няколко магически формули свързани една с друга. Комплексните заклинания представляват един или няколко кръга свързани с една или няколко самостоятелни магически формули, а предполагам вече се досещаш, че нивото на което и да е заклинание зависи от броя на магическите кръгове, чиито ефект комбинира. За второ ниво са два кръга, за трето - три и така нататък. Някакви въпроси?
Еван се замисли над казаното, но по потрепващите му клепачи, опитнят наблюдател можеше да разбере, че главоболието не му позволява да стигне до правилните изводи и Нолан отново се укори, че измъчва ученика си напразно.
- Май е време да спрем със магията, - поде той – ще поговорим пак за това когато ти мине главата.
- Не чакай. – гласът на Еван беше напрегнат, сякаш полагаше усилие да задържи някаква сложна мисъл – Това със формите го разбрах, но ако всяко заклинание е изградено от символи как тогава аз, дето незнам нито един от тях може да прави магии пък били те и основни?
- Ха! Браво, това е много добър въпрос. Кой да очаква... ъхъм значи както казах символите са просто физическо изражение на заклинанието, нещо като отпечатък от обувка, самоче обувката в случая е магическата енергия. Искам да кажа, че не е нужно да изграждаш заклинанието чрез символи, но ако направиш опита с листа и стружките, а вместо сурова енергия приложиш някое заклинание, отпечатъкът ще представлява магическата формула на заклинанието със всичките му кръгове, формули, подредба, че дори и магическите връзки. Естествено тази формула ще отговаря на заклинание с точно тази сила, ефект и продължителност като оригинала и ако се опиташ да промениш нещо това ще даде отражение и на самия отпечатък. Даже съм чувал че някои магьосници измерват напредъка на учениците си като правят такива отпечатъци и сравняват разликите във формулите и подредбата им, защото колкото повече един магьосник използва дадено заклинание толкова по-съвършена форма добива то и изискванията за енергия и контрол намаляват.
- Ха, - ухили се вяло Еван – все пак звучи като някаква азбука, на някакъв сложен език.
- Да, азбука е. Азбуката на езика на боговете, но стига толкова уроци. Облегни се някъде и се опитай да не мислиш за настоящето, иначе няма да ти мине главата.
Еван явно реши да се вслуша в съвето защото в продължение на цели три-четири минути не обили и дума, но нервното му въртене и бясно шарещите под клепачите очи подсказваха за усилията които полага за да задържи това състояние. Най-накрая Нолан не издържа и въздъхна тежко, което в главата на момчето явно се превеждаше като нещо от сорта на „Знам, че това няма да ми хареса, но моля, излей си душата.”, защото потокът от думи последва почти мигновено.
- Как мислиш дали в Тула знаят всичките заклинания... дали могат да летят или пък...
- Значи все пак не си толкова глупав колкото изглеждаш.
- Това пък какво трябва да означава? Просто исках да разбера...
- Дали наистина съм бил в Тула, нали? Понеже вчера не ти дадох определен отговор сега реши да го получиш с хитрост, добър опит.
- Не е вярно... – веднага понечи да възрази Еван, но се спря преди тънката усмивка на Нолан да придобие обичайната ехидна форма - ...добре де исках да разбера, трябваше да опитам.
- Виж Тула съществува от самото начало на цивилизацията и е скрита от очите на простосмъртните от хиляди години, още в края на първата епоха. През всичкото това време десетки хиляди са разкрили тайната на вечния град и нито един от тях не я е издал на себеподобните си. Как мислиш дали има причина това да е така?
Разочарованото момче заби поглед в земята и Нолан продължи.
- Сам разбираш, че няма начин да стигнеш до истината чрез мен. Ако съм бил там просто ще те излъжа, а ако не съм няма да мога да ти кажа нищо конкретно. Както казах и преди ако толкова те влече Тула, можеш да я потърсиш сам, защото Тула иска да бъде открита.
- Как така, не разбирам?
- Мисли де, за толкова време не би трябвало да е останала дори и една следа към местонахождението и но въпреки това някои успяват да стигнат до нея.
- Може просто да я откриват случайно.
- Няма нищо подобно. „Само храбреците, мъдреците и слепците могат да стигнат до Тула”. Предполагам, че дори и ти си чувал тази поговарка. Как мислиш от къде е дошла, защото от това което аз открих тя се е предавала най-малко двадесет и три – двадесет и четири епохи. Защо подобна на пръв поглед безмислица ще просъществува толкова дълго без да бъде забравена?
- Искаш да кажеш, че наистина е вярна?
- Не, не е. – отвърна Нолан в обичайния си мистериозен стил, и се разсмя на глас – Забравили са лудите.
- Какво?
- Няма значение. – махна с ръка той – А сега, то се е видяло, че нама да мога да те накарам да млъкнеш, та я по-добре ми кажи какви посетители сте имали в Брин през последните няколко години?
Еван се замисли и докато го правеше явно без сам да осъзнава започна да подрънква на изтерзаната си лютня, след което отвърна.
- Мислиш, че някой от мародерите е бил в Брин и преди?
- Най-вероятно. Или поне доста трудно ще ме убедиш, че е било случайност.
Еван трябваше да признае, че е доста невероятно някой просто да се натъкне на малко селце и да го изгори без причина, но от друга страна единствено жителите на Коркъм знаеха за съществуването на Брин, а доколкото той знаеше отношенията с града винаги са били най-сърдечни. Та защо ли накой би мразил добродушните селяни който стъпват в града от дъжд на вятър и можещи да спорят с другите само за начините да отсечеш голям дънер?
- Хъм, - замисли се той - последно идва отец Лиам от Коркъм, а преди това на два пъти минава един странстващ магьосник. Голям грубиян, постоянно се дуеше и заплашваше. Как мислиш дали е бил той?
- Колко време се е задържл в селото, говорил ли е с някой друг, освен вещицата и най-вече, карал ли се е с някой?
- Ами както ти казах той беше много груб и двата пъти остана само за една нощ, а освен с Арха говори и с кмета, но... хей ти от къде знаеш, че е приказвал със старата?
Нолан не обърна внимание на въпроса и продължи направо.
- За какво е говорил с кмета?
- Ами то по-скоро кмета говори с него. Хората не го харесваха и кмета се опита да го помоли да си тръгне.
- Стигна ли се до бой?
- Ами не. Щеше, но точно когато стана напечено се намеси Кая.
- Кая?
- Ами да тя ги разтърва тъкмо когато щяха да се стиснат за гушите. Ти нямаше време да я поопознаеш, но тя си е такава.
- А той говори ли нещо с нея? – попита Нолан и очите му проблеснаха.
- Не, мисля че не. Освен ако всичките проклятия, които изсипа по нея не се считат за разговор. – Еван се ухили при спомена - Да не искаш да кажеш, че той е отговорен за...
- Незнам, възможно е. – прекъсна го Нолан - А този Лиам за кокво е идвал?
- Отец Лиам е новият свещеник на храма в Коркъм. Пристигна миналото лято и всички говорят много добри неща за него. Той дори си направи труд да дойде до Брин за да освети нашия храм и да провери дали местните свещеници се грижат за еноряшите.
- Под местни свещеници имаш предвид сестра си или има и някой друг?
- Не, само тя е. И отец Лиам много се учуди. В началото реши, че храма и ритуалите са езически и дори искаше да бъде разрушен, но след дълги спорове с Кая се предаде.
- Езически ли? Да, найстина лесно е да се разбере защо, – Нолан сведе замислен поглед към земята и разсеяно започна да играе с брадата си - но как е успяла кая да го убеди в противното?
- Виж за това не съм сигурен. Те спориха цяла нощ и някои моменти ми се губят. Мисля че му е превела молитвите за да разбере, че не са свързани с нечисти сили и му е оставила да извърши разните му там пречистващи ритуали за прогонване на зли духове. Предполагам, че не е открил такива и това го е убедило.
- Не звучи като нещо което би убедило фанатик. – поклати глава Нолан – Или този отец Лиам не е типичен представител на църквата или е имало и нещо друго... А да си чул заплахи по време на спора?
- О не, нищо подобно. Даже след това двамата със сестра ми се сприятелиха и той идва още няколко пъти за да обсъждат надълго и нашироко религиозни теми. Мен ако питаш, отеца направо си беше хлътнал по нея, но го биваше с думите само когато разказваше притчи.
Еван се, усмихна при спомена, но Нолан запази с каменното си изражение и зададе следващия въпрос.
- А колко е стар този отец? Да си забелязал да я ухажва открито?
- Що за въпроси... – възмути се момчето, но явно го осени прозрение и с дяволита усмивка продължи – Ти да не би да ревнуваш?
- Възможно е. – отвърна спокойно магьосника - Та ще отговориш ли на въпроса ми?
- Не съм ги виждал да правят нещо друго заедно освен пречистващите тайнства, но отеца е млад. Можеби на твоите години.
- Ясно. А освен тези двамата имали ли сте други посетители?
- Ами ако не броим каруците с провизии от Коркъм са минавали само двама или трима, но те бяха някакви опърпани скитници, които само попитаха за посоката и си тръгнаха.
- Подяволите!
Нолан въздъхна тежко и се облегна назад загледан в плетеницата от неразлистени клони и облачното небе над тях. Излизаше, че никой от тези за които знаеше момчето не е имал достатъчно основание да подпали селото. На пръв поглед така нареченият магьосник изглеждаше като подходящ заподозрян, но нещо не се връзваше. Според Еван двамата със селския кмет почти са стигнали до бой, ръкопашен бой.
„Та кой истински магьосник, притежаващ истинска сила ще си цапа ръцете с някакъв пропаднал селянин?” – помисли си той – „Една малка магиика за сплашване е можела да свърши много повече работа от боя и ругатните. Излиза, че нещастника или е изключително тъп или е магьосник само на думи... или и двете”
Според Нолан подобно нищожество определено притежаваше достатъчно злоба за подобно зверство, но определено не притежаваше уменията и властта за да го изпълни, а наемниците не бяха толкова евтини, за да може това да е просто прищявка.
Другият възможен кандидат беше отчето. Благо или не похотта си оставаше една от основните причини за извършване на престъпление, нареждайки се точно под парите в класацията. От това което знаеше за свещеничката излизаше, че тя не би погледнала с добро око на нечии чувства, особено ако са нежелани, но дори и едно разбито сърце не може да мрази цялото село заради това. Пък и беше възможно Еван да греши и отеца просто да се е радвал на един интелигентен събеседник, което по тези диви места си беше манне небесна.
Уплетен в тези мисли Нолан дълго лежа загледан в нищото и когато най-накрая реши, че никакви отговори не могат да бъдат изцедени от наличната информация вече преваляше пладне. Подрънкването на лютнята на момчето беше спряла и той се надигна леко за да провери какво става с него.
Еван се беше настанил удобно близо до огъня и изглежда спеше, загърнат в кожите, а по разтворената раница и небрежно захвърлените на земята остатъци от храна ставаше ясно, че е бил достатъчно благоразумен да хапне нещо преди това.
С малко гузно изражение Нолан се изправи и се опита да установи дали самият той не е гладен. Напоследък това беше много трудно, а при количеството кръв, което губеше средно на ден не можеше да си позволи да остане гладен. С тежка въздишка породена от безчувствения си стомах той реши да не рискува да хапне нещо, колкото и безвкусно да му беше, но докато се приближяваше кам огъня вниманието му бе привлечено от силното треперене на момчето, което не бе забелязал до сега. С грозна ругатня Нолан се завтече бързо и без да се церемони отгърна кожите и изруга отново. Въпреки грубата намеса момчето не отвори очи, а треперенето не спря въпреки тодгизналите му от лепкава пот дрехи. Треската най-накрая го беше настигнала. Без да си прави труда да разсъждава над видяното, Нолан хвана бързо раницата и изтърси на земята цялото и съдържание, преопакова я само с това, което смяташе за най-важно – няколко по-чисти парцала, голямо желязно канче, плячкосаните от пещерата на старата скъпоценности, мяха с няколкото глътки прясна вода, които им оставаха и две три от козите кожи. Всичката храна с изключение на тази която успя да преглътне докато тъпчеше раницата остана на земята. Без да спира нито за миг Нолан издърпа един ремак изпод дрехата си и от нея изпопадаха развързаните торби с пясък, които наричаше своя ризница. Така олекотен той съдра с ножа си едната от кожите и използва две от ивиците за да привърже Кривия корен за гърба си, след което вдигна пълната раница и я преметна през гърдите си такаче цялата и тежест да го тегли напред. Най-накрая с доста усилия повдигна и треперещото момче, така че безсилните му ръце да обгърнат врата му. Стараейки се да не стяга възлите прекалено много Нолан завърза ръцете на момчето, след което хвана краката му и без видимо усилие го повдигна от земята. Преди да тръгне Нолан направи един последен оглед и след миг колебание се върна две крачки назад за да вземе старата лютня, която лежеше до останките от постелята.
„Хайде Малчо, драж се!” – помисли си той и преди още мисълта да е заглъхнала в главата му, вече тичаше на изток с всички сили.

------------------------------------------------------------------
* Нолан очевидно има предвид магнитните силови линии.

Прекрасно,има нова глава,благодаря,не беше лошо пак да се посмея с главните герои,а и историята си заслужава

- Къде съм?
Думите на Еван затихнаха глухо в момента, в който ги изрече въпреки, че наоколо му нямаше абсолютно нищо. Силно объркан той отново се огледа, мъчейки се да си спомни къде е и как беше попаднал тук, но последният му истински спомен беше пулсиращото главоболие и студът, който го караше да трепери и прогонваше съня от очите му въпреки смазващата умора. След това всичко беше изчезнало, просто в един момент осъзна, че е буден, но около него нямаше нищо, само мрак или поне така си мислеше в началото, преди да открие, че въпреки липсата на каквато и да е светлина вижда себеси ясно и отчетливо като в слънчев ден. Това го беше слисало тотално и той си помисли, че сънува, но когато затвори очи с надеждата, че щом ги отвори отново ще се събуди за миг му се стори, че чува шепот. Далечни и тихи думите просветнаха в съзнанието му и заглъхнаха в мига, в който отвори очите си. Стори му се, че отново вижда прелитащи наоколо му мокри клони, че чува плясъка на проливен дъжд и отново усети крайниците си натежали от слабост. Опита се да се надигне, но пак се озова в нищото, дъхът му секна за момент от изненада, а тялото му политна напред повлечено от инерцията. Опита се да запази равновесие и преди да се усети единият му крак пристъпи в мрака.
И тогава дойде болката. Започна в гърдите, сякаш желязна ръка стисна сърцето му. Гърлото му се стегна като камък и запулсира болезнено, когато от гърдите му се изтръгна хриплив вик. Той се присви, стисна зъби и затвори очи, опитвайки се да устои, но не успя...
... Вратата пред него изглеждаше позната, да това беше вратата на стаята на Кая. Направена от лакирано дърво с красива бронзова брава по която още личаха драскотините които сам той бе направил. Често беше долепял ухо до нея за да провери дали Кая не е вътре преди да се промъкне в стаята и и да отмъкне някой от красивите резбовани жезли, използвани за обредите в храма. Обикновено в такива случаи сърцето му забиваше участено при мисълта за това как щеше да играе на рицари и магьосници с Мая и Оливър, но сега беше различно. Сърцето му пак биеше участено но този път от гняв, този път щеше да и каже. Не беше честно Кая да бие него, глупакът Оливър пръв го бе нарекъл копеле, какво като почти го беше удавил в реката. Тя дори не го попита какво е станало, за каква се мислеше? Какво като му беше сестра, нали не му беше майка. Този път щеше да и го каже. Усети как сви дясната си ръка в юмрук докато с другата отваряше вратата и гореща болка от разранените му бедра го опари когато пристъпи напред. Щеше да и га каже, този път щеше да и го каже.
Кая се беше свила на пода между леглото и прозореца и плачеше, с глава сгушена на коленете и обгърната от ръцете сякаш да се защити, изглеждаше толкова малка и крехка. Това накара нещо в гърдите му да се скъса, изведнъж цялата злоба се изпари, замени я вината и тъпата болка от безсилието да промени нещо. Не трябваше да става така, тя не трябваше да плаче. Докато я гледаше усети собствените си сълзи да напират в очите си, не можеше да ги спре, но не можеше и да заплаче. Не трябваше, нали не беше направил нищо лошо, защо трябваше да става така. Въпреки желанието му сълзите все пак потекоха и замъглиха погледа му, усети краката си да отстъпват назад, отначало бавно – после се извърна и побягна, през вратата, по стълбите, през портите на двора. Краката му го отведоха до старата барака където складираха дървата за огрев, в която се свираше винаги когато искаше да поплаче. Без да се замисля махна гвоздея придържащ ниската вратичка и я открехна...
... Проехтя гръмотевица и пред мержелеещият му поглед започнаха да се очертават силуетите на няколко сгради. Детайлите изплуваха някак мудно, един по един. Усети, че се движи и тръскането пробуди отново пулсиращата болка в главата му. Сякаш хиляди иглички се забиха в изтръпналите му и обезкървени крака и той осъзна, че някой го носи.
„Нолан.”
Мисълта сякаш насочи съзнанието му и той почувства топлината на магьосника по корема и гърдите си, контрастираща толкова рязко с хапещият студ от мокрия му гръб. Усети туптенето на сърцето му ясно като камбанен звън, а миг по късно ушите му заработиха и ясно откроиха участеното дишане на магьосника. Чу гласът му хриплив и задавен, едва надвиващ грохота на дъжда.
- Помощ... Помогнете! – викаше той.
Но точно когато започна да осъзнава какво става около него проблесна мълния...
... Масивната каменна порта изглеждаше непокътната от вихрещите се само допреди няколко минути пламъци. Когато беше тръгнал портата стоеше широко отворена за да може всеки да потърси покой в дома на боговете, но сега само едното крило беше открехнато едва-едва, а вътрешността на храма, обикновено озарена от светлината идваща от четирите големи прозореца и фенерите окачвани нощно време над молитвените ниши, сега беше мастилено-черна от полепналите сажди.
„Сякаш боговете са решили да ни накажат за нещо.”
Сърцето му още беше свито от ужас и не можеше да спре треперенето на ръцете си, а когато се опита да преглътне усети гърлото си свито на буца. Знаеше какво го очаква в мрака, да знаеше. Нямаше как иначе да обясни защо подмина развалините на собственият си дом без дори да ги погледне, нямаше как иначе да рационализира тъпата болка сковаваща гърдите му всеки път когато блуждаещият му поглед попаднеше на обгорелия храм. Знаеше, но трябваше да види, да се увери със собствените си очи, че това е реалност.
Понечи да избута каменната порта, за да може да види, но не успя дори да я докосне. Дали от жестокост или от милосърдие собствената му сянка покри процепа и позволи на погледа му да проникне в мрака. Въпреки, че знаеше какво ще завари дъхът му секна за миг докато парещата болка в гърдите му се надигаше така както се надига виното сипано в чаша и съща като виното миг по-късно преля...
...НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ...
- Дръж го здраво, не го оставяй да си прехапе езика!
Гласът беше непознат, дрезгав от напрежение, но властен и силен. Еван не можеше да види кой говори, очите му пареха и сълзяха сякаш наръсени със сол, а цялото му тяло се мяташе и гърчеше докато той крещеше с пълно гърло. Това което успя да види беше една ръка, която се протегна и запуши устата му. Усети как зъбите му се впиват в плътта и вкуса на кръвта, но ръката беше силна и притисна главата му надолу позволявайки на размътеният му поглед да се фокусира.
- Ако го натисна по-силно ще го прекърша.
Пред очите му изникна лицето на Нолан, все така неподвижно и спокойно въпреки шуртящата от носа, ушите и дори очите му кръв.
- Какво направи с опиата? – попита той и притисна мятащото се тяло с цялата си тежест.
- Не му действа! Вече му дадох прекалено много! – отвърна другият глас.
- Тогава му го дай всичкия.
- Не може, ще го убия!
- Ако не престане да буйства аз ще го убия.
Някаква сянка се надвеси над него и пред очите му се появи ново лице, лице на млад мъж или по-скоро момче. Беше трудно да се определи заради тъмните кръгове под очите, а и паниката изписана по него рязко контрастираше на спокойствието на Нолан.
- Отпуши му устата. – почти извика непознатия и когато Нолан го направи пъхна на мястото на ръката му някакъв парцал навит на кълбо и напоен с нещо горчиво.
Почти мигновено усети някаква топлина да се разлива по тялото му и крайниците му започнаха да омекват. Нолан също усети това и отпусна хватката си. Миг преди да затвори очи блуждаещият поглед на Еван попадна на дървените кепенци на прозореца тракащи бясно от напора на бушуващата навън стихия. Двете крила се държаха едно за друго с метална халка, но между тях оставаше голям процеп и в момента в който Еван затваряше очи навън проблесна мълния...
... Отново лежеше в нищото или поне така си мислеше преди да надигне поглед към гладката ненарушавана от нищо повърхност на широката река на чиито бряг лежеше. Над нея се стелеше гъста мъгла, а на брега на който стоеше той се виждаше само сива напукана земя до където стигаше погледа му. Беше трудно да се определи на къде тече реката или по-скоро беше трудно да се определи да ли въобще тече. Понечи да се изправи, но си спомни болката и застина осъзнавайки, че от нея е останало само някакво тягостно чувство с което лесно можеше да се пребори. Той се надигна и пристъпи към реката която единствена представляваше някакъв интерес. Водата изглеждаше сива и огледална, така че дъното не можеше да се види, но когато пристъпи напред мъглата отгоре и сякаш се разсея малко и той видя отсрещния бряг.
И те бяха там.
Всичките.
Той разпозна едрото тяло на Измайл ковача, на който често бе досаждал като малък. Видя бащата на Мая и момчетата от селото, госпожа Малагар и трите и бебета близнаци, Гейлън ловеца и двамата му братя и много други. Те бяха там, на другия бряг. Не се опита да извика, някакси усещаше, че това не е правилно и за това просто нагази в реката. Щеше да отиде при тях.
- ... от селото е останала само пепел. – чу гласа на Нолан зад себе си но не му обърна внимание и направи втора крачка напред
- Всички са мъртви...
Извърна глава да погледне назад към мястото от което идваше гласът, но него го нямаше и изведнъж усети, че вече не е толкова сигурен какво да направи. Все пак желанието да види отново своите надделя и макар и малко колебливо той направи още една крачка напред.
- Сигурен ли си, че искаш точно това?
И още една крачка.
- ... Предполагам, че искаш касапница и общо взето това е нормално, но...
И още една.
- ... не можах да открия трупа на сестра ти...
„Кая!”
Сякаш самата мисъл го блъсна в гърдите и го принуди да спре. Това беше, да това беше лошото предчувствие което имаше, но го осъзна едва при споменаването на сестра си и сякаш очите му се отвориха. Несъответствията изведнъж започнаха да му правят впечатление и в момента в който ги осъзнаеше те изчезваха от погледа му едно по едно. Миг по късно остана само реката но дори и тя се промени, разсея се, надигна се и се заизвива докато на нейно място не остана само един огромен сив вихър. Той също се понесе в най-външния му пръстен, а със всяко завъртане навлизаше все по-навътре, чувстваше все по-малко и разбираше все повече. Отново зърна лицата на съселяните си, но освен тях сега различи и много други. Всяка капчица, всяка прашинка или огледална повърхност във вихъра отразяваше лице. Някои бяха стари други млади, имаше дори и още непрогледнали бебета. Имаше и прозрение.
„Толкова много!”
А с прозрението се върна и предчувствието.
„Не са всичките!”
Нямаше време дори да прецени какво означаваше това, можеби вече го знаеше, но когато го помисли вихърът го понесе в обратна посока. Навън и все навън докато не се задържа на самият ръб с нищото и той отново усети студа, и страха и болката. За миг изпита съжаление за покоя който бе изгубил и това го задържа на място, но прозрението не го бе оставило и той се пусна, този път самичък. Чувствата го връхлетяха отново, но сега знаеше, че те са породени от нещо друго, нещо което не желаеше да загуби, колкото и незначително да беше то в океана от страдание. Да в сивия вихър имаше покой, но само покой, а той искаше много повече. Сега вече знаеше какво трябва да направи, как да се върне към света който помнеше. Миг подготовка, за да скъса и последната нишка на съжаление и прекрачи в нищото, а спомените го обгърнаха...
... Ярката слънчева светлина идеща от отвореният прозорец до леглото го заслепи и го накара да зарови глава в дебелата пухена възглавница. Няколко секунди полежа така, но осъзна, че няма да може да заспи отново и това го накара да се протегне с прозявка. Все още сънен той посегна да вземе лютнята си от малкото нощна шкафче на което я оставяше всяка вечер, така че да му е под ръка, но този път ръката му не откри нищо и тупна безсилна на дъсчения под. Това изтръгна от гърлото му раздразнено сумтене, явно Кая пак беше чистила стаята му. Той разтри очи и се надигна, чудейки се за пореден път защо сестра му не може просто да остави всичко както си е...
„Какво по...”
Намираше се в просторна добре обзаведена стая, изцяло облицована с тъмно лакирано дърво. Навсякъде по стените бяха прикачени добре подредени лавици с подвързани в кожа книги. Освен леглото на което той седеше имаше и голяма дървена маса направена от един огромен дъбов ствол срязан на половина с приковани към него неодялани брезови стволове за крака, а под прозореца на отсрещната стена се мъдреше широко писалище с прилежно подредени отгоре му материали за писане. До писалището и масата бяха поставени няколко красиво резбовани дървени стола, а тясното дървено стълбище, минаващо точно над главата му водеше на следващия етаж. Единственото което не беше направено от дърво беше каменната камина в дъното, която само допринасяше за чувството на красота и уют лъхаща от помещението.
- Виждам, че вече си се събудил. – разнесе се глас зад него, а в стаята притъмня, когато говорещият се приближи до прозореца, стоящ точно над леглото му – Добре ли се чувстваш?
Еван подскочи, стреснат от непознатия глас и мислено се наруга заради страхливостта си. До прозореца му беше застанал слабичък петнайсет-шестнайсетгодишен младеж с къдрава кестенява коса и едва наболи под носа му тънки мустачки. В Брин подобно момче би минало за пръв красавец ако не бяха тъмните кръгове на умора под дружелюбните му кафяви очи. Облеклото му се състоеше от изтъркан вълнен панталон, плетен пуловер и дебел козиняв елек. В ръцете си момчето носеше голяма кутия скована от дебели няколко сантиметра липови дъски, която явно му тежеше, защото я остави на земята докато говореше.
- Боли ли те раната? – продължи то и се приближи до прозореца.
- Раната?
В първия момент Еван не разбра за какво говори момчето, но само миг по-късно спомените от последните няколко дни го заляха и той погледна дясното си рамо, където го беше ударил демона. Раната беше превързана и стегната с няколко ивици бял ленен плат по които личаха петната от помадата. Без да се замисля Еван внимателно размърда ръката си и след като не усети никаква болка подуши превръзката. Старата Арха го беше научила да разпознава съставките на различните мазила само по миризмата. По този начин можеше да разбере в какво състояние е раната и колко е стара самата превръзка. От неговата се носеха няколко различни аромата, някои от тях бяха по-силни и натрапчиви и притъпяваха останалите, но въпреки това той успя да различи подобната на краставица миризма на млякото от черен трън, лекия сладникав дъх, който можеше да е само стрита кора от Лиренелендрин и тежкия аромат на тъмен мед. Самата превръзка беше чиста и не се усещаше миризма на гной, което обикновено значеше, че раната е добре почистена. Събеседника му взе професионалното му любопитство по-скоро като тревога и побърза да го успокои.
- Почистена е добре и като заздравее ще можеш да движиш ръката си както по-рано, но ще ти остане белег. Виж приятеля ти беше друга работа – момчето разтърка уморено очи – просто незнам как…
- Беше? Не…
Еван не довърши, а направо скочи от леглото и още на първата крачка се строполи на пода. Въпреки, че не усещаше никаква болка, крайниците му бяха изтръпнали и се подчиняваха някак тежко и мудно. Това обаче не беше проблема, чак сега осъзнаваше напълно как е попаднал тук. Явно по време на пътя беше загубил съзнание и най-вероятно Нолан го беше донесъл до тук. Това не го изненада, по чудно беше как не е припаднал по-рано, но и това не беше най-лошото. Нолан не се нуждаеше от спътник и не криеше неудобството си от натрапеният му сирак. Още повече, че Еван дори не знаеше каква точно е причината магьосника въобще да го приеме. Какво го спираше просто да остави нежелания багаж в ръцете на първия срещнат и да си тръгне по живо по здраво? Самата мисъл го ужаси и той направи опит да се изправи на крака. От усилието му призля и безсилен той се отпусна отново на пода. Малко преди да загуби съзнание в стаята влетя момчето с уморените очи, а последното което си спомняше беше как повърна върху дрехите му докато то се опитваше да му помогне.

Ами, кво да кажа, пак съм аз . Не знам защо напоследък се мъдрят само моите коментари тук като написаното наистина си заслужава. Обясненията са доста живи и грабващи. Приятна изненада е новата глава, само че сега седя и се чудя къде е Нолан и дали наистина не е зарязал момчето. Ще чакам др. глава за да разбера