Хм с риск да ме изгонят пак ще кажа, че главата е страхотна и съм фен на българите.

Ако не си гледала анимето, брой се за изгонена, както и всеки друг.

Изгледай анимето, сериозно. Най-доброто като фантастика, второ място на романс/драма за 2006 на анимес. Ам, и второ място за главен женски персонаж.





АНТРАКТ ЗА МЕЧОВЕТЕ-БЛИЗНАЦИ



- Тосака, какво те накара да помагаш на тези Мастъри?-беше въпросът, който Широу заби в лицето й, щом влезе в малката стаичка, където го беше оставила.

Младият свещеник стоеше на стола си, налял чай, и гледаше ръцете си. В тях се оформяха два меча, които Тосака познаваше много добре, и веднага се разпадаха и се появяваха отново.

Каншоу и Бакуя. Или Ган Джин и Мо Йе, на китайски. Чифтът мечове, които принадлежаха на някогашния й Сървант от миналата Война, Арчър. Бяха два Кан-Дао ятагана, солидни, изключително издръжливи, с тях Арчър бе отнел 7 от 12-те живота на Берсъркър от миналата Война.

А след саможертвата му Широу бе започна да ги използва, създавайки ги със своята Проекционна магия. С времето станаха съвършени копия, с които се бе изправял дори срещу Мастър на ниво, близко до Сървант.

Но Тосака знаеше, че Широу не бе ползвал тези два меча от години.

А сега се упражняваше да ги създава за миг, отново и отново, като дете, което си играе със запалка.
- Широу, какво правиш?-запита го, неволно пропускайки въпроса.
- И аз това те питам.-необичайно рязко, вдигна очи към нея, без да спре да оформя черно-белия и бяло-черния меч в ръцете си.

Рин се обърка.
- Просто искам да им помогна, те са млади и крайно неопитни.-опита се да обясни.-Аз просто...
- Тя трябва да е освободена от Светия Граал, Тосака!-разсече рязко темата той.

Млъкна. Той продължи.
- АЗ й дадох заповед да унищожи Граала, тя го направи, и се върна назад, към точката, от която е тръгнала, за да изпълни дълга си. След това трябва вече да е свободна от властта на Граала!

Магьосницата седна срещу него, а той продължаваше да оформя Каншоу и Бакуя, и да говори:
- Това хлапе... То я е призовало по някакъв начин, за да използва в тази Война... призовал я е като Берсъркър, за да е по-силна дори от обикновено... Сейбър, най-силния Сървант.
- Широу, това е невъзможно. Един герой става Ейрей, Героична душа, само по свое желание...
- Тогава Граалът! Този демоничен съд може просто да я е издърпал, преди да изчезне завинаги и да бъде в покой!
- Широу...

Приближи се към него, в този миг той хвърли двата меча към тавана. Те се завъртяха два пъти и се забиха в каменния свод. Миг след това изчезнаха, а в ръцете на Широу се появиха нови. Рин протегна ръце и го хвана за китките.
- Широу, знаеш ли кои са тези два меча?-запита го, вперила твърдо очи в него.

Той спря и хаосът в очите му се укроти. Поклати глава.
- Тази два меча са създадени от китайски ковач по поръчение на местен владетел*.

Споменаваните оръжия все още стояха в ръцете на младия мъж.
- Той дал поръчение на Ган Джин, наречен от японците Каншоу, да изкове меч от специална руда, намираща се в далечна планина, под заплаха от смърт. Ган Джин поел задачата, разчитайки и на помощта на жена си Мо Йе, наричана от нас Бакуя, която, също като него, била ковачка.

Бързо намерили рудата, но колкото и да се мъчил, с всичките му двадесет помощници, не можал да разтопи метала, за да го кове. Отчаян, всеки ден опитвал, момчетата му натискали меховете, но безуспешно.

Жена му усетила, че ако скоро не направи нещо, владетелят ще го убие. Обичайки съпруга си, тя решила проблема - хвърлила се в пещта му.

Обезумял от скръб, Каншоу отново се опитал да кове желязото. Загряно от кръвта на Бакуя, огънят успял да разтопи метала, и най-после, с двасетте си помощници, ковачът изковал два меча - Женски и Мъжки, с изографисани в тях Ин и Ян символи, и дал единия на владетеля, който бил много доволен от резултата, а другия запазил за себе си. По-късно мечовете били събрани заедно и били назовани Каншоу и Бакуя, на името на ковача и жена му.

Двата меча се разпръснаха, а Широу се свлече на колене от стола си.
- Тя...
- Широу...-Тосака застана срещу него, и го прегърна.-Ако Сейбър учавствува отново във Войната за Граала, тя го прави заради теб.-стисна ръцете си в юмрук, след това продължи.-и сега ние ще отидем и ще говорим с този Мастър.

Кокалчетата на пръстите й побеляха.



*съвсем реална легенда.

Kanshō (かんしょう) and Bakuya (ばくや)





Апропо, аз за трите девойки, които не са гледали анимето ли си правя труда да пускам глава всеки ден?

Бях виждала всякакви критики и коментари, но някой да си гони читателите от темата, не...

Изумяваш ме.



Има и други, които четат фика и са гледали анимето, но не пишат коментари...

Някак не върви да повтарям, всеки хував коментар.

ПП Мерси за главите.

Аз го следя , ама знаеш , че фикът ти е страхотен и мислех , че можеш да минеш и без моя коментар Иначе определено ми харесва , макар и да не съм голям фен на ФСН. Сюжетът до сега е интересен и завладяващ , а мисля , че и сам си знаеш , че стилът ти на писане е адски добър...

Шштт, не се унасяй. Стилът ми е добър, нищо повече. За да е много добър, трябва доста повече усилия.


Виждате ли, аз в момента оформям историята и се нуждая от коментари не за да храня егото си (което е достатъчно голямо, че да кара и без вашите похвали:V), а защото това ще ми помогне да развия героите си извън стереотипната рамка, която неволно си налагам, опитвайки се да създавам динамично историята.


Сиреч, не искам да ми обяснявате колко готина е последната глава, а какво мислите за развитието на персонажите, за миналите, настоящи и бъдещи събития във фика, дори да правите спекулации. Това ще ми помогне и ще подобри работата ми.



PS: Мерикс, за мен ФенФика е неизменно свързан с анимето. Пиша го така. Не искам да възприемам Широу и Тосака за мои герои дори когато пиша, и наистина се прекланям пред Тайп Муун и прекрасната им игра. Един от принципите ми е да не чета хора, които пишат по-зле от мен, освен в специални случаи (примерно в този форум).


ЕДИТ: Баси, все едно това дългото съм го написал за тоя, дето духа.

Най после намерих време да изчета всичко.
Ще се опитам да си изкажа мнението както ти сам пожела.
Еми от всичко изчетено до тук останах много доволен и не спирах да чета ( което е рядкост обикновенно си ровичкам по Winampa )

Накратко досега всичко върви плавно и много добре.

И тъй като не си спомням голяма част от анимето персонажите не са ми познати като че съм го гледал вчера, но въпреки това са интересни всеки с своите черти.

Този фик е може би един от най-добрите , не даже най-добрия за сега който съм чел.

Така, първо: Честит празник на всички!

Харесва ми докачливия хумор, който имаше до преди последната глава, но сега, явно нещата започват да стават по-сериозни. Много ми е интересно, какво ще стане със Сейбър и най-вече защо пак учавства във войната. Би било доста интригуващо, ако има някоя задна мисъл.

Широу не прилича много на себе си, повече си загатнал черти от характера му в твоя герой. Иначе става все по-интересно и по-интересно...

Браво, че си се сетил да вкараш легенда. Добре се е получило.

С нетърпение чакам следващата глава!

V. ЕДНА ВЪЛНУВАЩА ТРАПЕЗА



Гледахме се десетина секунди, когато аз прекарах мана през Магическата си Верига и дълго стоманено острие започна да изниква във въздуха, а очите на момичето ме прихванаха.

Усещането за опасност и неминуема смърт нарасна, когато Ива протегна ръка пред мен, спирайки ме миг преди да създам още 3 наточени парета стомана и да се хвърля напред.
- Не през деня.-бяха трите думи, които разпукаха напрежението като стара китайска ваза, срещнала под с незавидна скорост.

Да бе. Наистина. Трябваше да е около 1 на обяд. Но цялото пътуване беше разтърсило леко биологичните ни часовници и въпреки синьото небе, върху което имаше едно-две облачета и същото ярко и жълто слънце, което имахме в България.

А старо магьосническо правило гласи, че двубои не се провеждат през деня.

Момичето ме изгледа презрително. Явно не бе имало никакво намерение да ни напада, и аз в този момент изглеждах глупаво.

Пуснах острието да се разпадне.
- Бих желала да ви поканя на обяд.-изцепи момичето, преди още да съм решил да разсъждавам върху ситуацията. И се поклони.

Без майтап.

Ива отвърна на поклона, и рече:
- Приемам с удоволствие.

Зяпнах. Не, че имам нещо против безплатен обяд, пък и време беше, ама... Момичето се обърна и тръгна надолу по улицата, явно решила, че моето мнение по въпроса е излишно, а аз изгледах Ива и изсъсках:
- Ти наред ли си?

Тя ме изгледа невинно - не предполагах, че може да го прави.
- Какво толкова, просто един обяд.

Никога няма да разбера женската логика. Просто я последвах. В крайна сметка, каквото и да станеше, ние бяхме двама. Нали?

***

С учудване установих, че момичето ни е завело в западен ресторант. Не, не в западната част на града. Японците така наричат всичко европейско/американско. Сиреч, ресторант с европейска кухня.
- Мислех, че ни водиш в японско заведение.-рекох, докато се настанявахме на една четворна маса до прозореца. Беше доста луксозно, със замъглени прозорци и мрачно настроение. Не бе, мрачно настроение нямаше, но двата Сърванта на метър от мен правеха нещата доста тъмни.

Тя благоволи да ме забележи.
- Утре може би ще съм в настроение да експериментирам. Днес съм просто гладна.

Кимнах. Разбирах какво имаше впредвид.

Ива седна до мен, което не беше ни най-малко притеснително, но момичето срещу мен ни гледаше... Не, не изпитателно, направо втренчено. Сервитьорката, естествено, с къса пола, ме разсея за малко, но след като дадохме поръчката си, трябваше да продължа нататък.

Девойката кимна към нас, грациозно, благородно, не се ебавам, просто жестът беше изпълнен с нещо крайно... впечатляващо и респектиращо. Изглеждаше като девойче от благороден произход. Има ли такива още?

При всички случаи изразите "жена" и "благородство" смислово се изключват.
- Името ми е Юлия фон Штрайт.

Сигурен съм, че лицето ми показваше едно "Ъ?", затова побързах да се представя:
- Аз ще да съм Саваот.-млъкнах. Беше ми станало навик да премълчавам фамилията си от тази сутрин. Тя не се смути особено от това.

Ива се представи, после благодари за поканата, толкова учтиво, че заприлича на добро девойче. Замалко да се вържа.
- С каква цел ни каниш на обяд?-запитах, окуражен донякъде.

Тя ме игнорира. Мамка му. Взех да се впрягам.
- Войната ще започне едва когато всички седем са регистрирани.-май беше някакво обяснение, но най-изнервящото е, че го каза на Ива.
- Което значи, че докато това не стане, не е позволено да започваме бой.-Ива май говореше и на мен, така че пак се почувствах значим.
- Чакай, това звучи глупаво. Кой ще ни спре, ако решим да се избием преди края на регистрацията?-имах странното чувство, че си прося боя.

Двете впериха поглед в мен, а сервитьорката ни донесе салата и предястия. Установих, че и двете са поръчали повече от мен.

Ясно, бях в света на слабите момичета, които поглъщат три пъти повече храна от средностатистическата българска мутра.
- Така че, няма никакъв проблем да обядваме заедно. Пък и вие изглеждахте като мухи без глави, затова реших да ви насоча натук.

Реших да премълча, че вече баровски сме се уредили с жилище, за разлика от нея, явно. Това момиче, при цялата си красота, започваше да ми лази по нервите...
- Госпожице фон Штрайт, откъде сте?-реших да питам, сменяйки темата, но без да се надявам да ми обърне внимание.

О, чудо.
- Германия.-отсече лаконично и започна концентрирано да поглъща зелената салата в купата пред себе си. До мен, Ива правеше същото. Не, сериозно, те май наистина бяха гладни.

Аз разрових моята скромна чинийка с домати, боцнах един, изядох една маслина и...
"Сървант."

Подскочих на стола си, успокоих се, и рекох наум:
"Да, Лансър, имаме два наоколо. Нещо ново?"

"Трети."

Този лаконизъм взе да ме изнервя. Обърнах се и зяпнах на входа магуса, от който бях усетил поток мана.

Германката предвидливо бе седнала с лице към входа, а сега продължаваше да поглъща салатата си - или тя беше по-важна, или не й пукаше особено.

Момичето - за бога, всички ли в тази Война са жени, ще ми е трудно да се бие срещу тях - беше японка, беше красива, и носеше западни дрехи - а ако готвеше добре, щеше да изпълни условията ми за перфектност. Трябваше да разбера...

Ива ми шибна един по главата, тъкмо когато се бях зазяпал на две педи под очите на момичето. Обърнах се и я изгледах лошо, а тя продължи да тъпче салатата си.

Извърнах се отново, а момичето вече беше до масата ни. Разположи се до германката и махна на сервитьорката да дойде.

Като по чудо, двете оставиха вилиците и се представиха. Не мога да осъзная женската логика, но направих същото.

Момичето стана, поклони се, рече:
- Ирога Шизуру дес.-и пак седна.

Огледах я, докато поръчваше индустриални количества храна, достатъчни, за да бъде изхранен цял полк. Кестенява коса, точно кестенява - като на току-що разтворен кестен,широко отворени очи - кой ги нарича дръпнати, по дяволите? Перфектни черти на лицето. Някоя богиня на съдбата се е унесла, докато го е правила. Голи рамене, синя блуза. Не, стига с това, че ми стана неудобно.
- Днес са регистрирани четирима, а нито един Сървант не е на територията на Япония, което значи, че и четиримата сме подранили.-прекрасно, тя зачете съществуването ми. Гласът й беше плавен, стабилен, а японският й - крайно уважителен. Кейго.- Войната ще започне най-рано утре, което значи, че дотогава мога да ви разведа из града.

Чакай, чакай, чакай. Почувствах се неестествено подъл. Аз и Ива бяхме на път да се избием още на родна земя, а внезапно всички искат да се сприятеляват и да се мотаят заедно, ей така, ден преди да почнат да се избиват.
- С удоволствие-рече Ива, нагъвайки нещо като руло Стефани, което беше дошло заедно с три други плата. Почувствах се малък на тази маса.
- А ще благоволите ли да ми покажете място за спане?-запита Юлия фон Штрайт, явно решила, че кейго-то на японката я приравнява на нейното всеблагородно ниво.

Никой не се сети да я попита откъде знае колко Сърванта има в Япония и разни такива допълнителни готини правила.

Имах лошо предчувствие.
- Разбира се.-усмихна се и килна глава Ирога, доста миличко, бих казал.- А мога ли утре сутрин да поканя и трима ви в кендо доджото на училището ми?

Усмихнах й се, и тя ми отвърна. Ъ, кво? Сред толкова жени изглеждам глупаво.

Ива и Юлия мигом се съгласиха, а аз се ощипах под масата.

Когато дойде и яденето на Ирога-сан, се извиних и отидох в тоалетната, оставяйки четирите да опустошават масата, започвайки разговор за Япония и какъв хубав град бил Фуйуки. Без майтап.

"Лансър, тая работа е ненормална" рекох на безопасност в една кабинка.

Мълчание.
"Ти си отчайващо ненаблюдателен понякога" рече ми тя. Гласът й, както обикновено, беше омагьосващ. Няма да спра да се учудвам.

"Какво имаш впредвид?"

"Явно всички дами във Войната са привлечени към теб, Сава" закачливо и заядливо....

"Да бе, още едно същество от женски пол в близост и ще стана асексуален.

Мълчание. После продължи, вече по-сериозно:
"Сава, те имат нещо наум. Всяка от тях. Не са наивни, тъкмо напротив. Бих предпочела да съм материализирана, но и така е добре, засега... Мисля, че на Ива можеш да се довериш"

Да бе.

"Добре, дай да се върнем".

Очаквах да заваря ресторанта разрушен, надявах се даже, щеше да е доста по-естествена и нормална атмосфера. Но не, те седяха и си бъбреха, доста развеселени.
- ...един ритник и той загуби равновесие!-тъкмо завършваше някаква история японката, а другите две избухнаха в смях.

Потръпнах. Егати.





ПП: Айде, това ще е горе-долу последната шеговита глава. От утре почва екшън.


ППП: Не мисля, че описвам Широу грешно. Той наистина е парцал в напечени ситуации и няма нищо общо с главния ми герой. Който, горкия, все повече прилича на мен. Мммцт му.

Така, и аз да кажа едно мнение по въпросите, които вчера ми зададе.

Какво мисля, че ще се случи? - Ами, смятам, че Ива ще удари един бой на Сава при следващото му заглеждане по някоя. Хаха, не, сериозно, ще бъде интересно.
А кой ми харесва - ъъъ... Сава ми допада, харесвам начинът, по който той подхожда, мисли и действа. А и харесвам образа на Тосака как си го направил.
Колкото до това кой не ми харесва... оня поп Додо или там, както беше. Още с първите изречения за него и не ми допадна. А и имам някакво странно чувство за Саша, така де, ще видим по-натам.
Искам да видя най-сетне някоя битка, стига са си хапвали спокойно в ресторант, което е доста необичайно за противници, но и определено не е безцелно. А и харесвам начинът, по който ги описваш, така че давай.
А какво очаквам... очаквам двубоя между Ива и Сава. Определено от всичките за сега, най-интересно ще ми бъде да ги видя в двубой.

Стига с тези полички и деколтета, на Сава му изпаднаха очите... Айде плс, дай малко описание на мъжко, че и женската аудитория да се порадва.
Това в кръга на шегата, иначе, главата беше приятна и развлекателна, и както бях в лошо настроение, мн добре ми подейства. Да видим оттук нататък как ще бъде.

Докато четях наличните глави ме обхвана носталгично чувтво и изгледах на ново анимето Харесва ми стилът ти на писане. Със сигурност креативност не ти липсва. Какво друго да кажа освен това, че очаквам следващата глава.

Same here , same here .
Особено последната глава с трапезата много ми хареса

Сава просто ме изпълва...действа готино, мисли по-готино.Шеговитите глави са хубави и чакам екшъна с нетърпение.

АНТРАКТ В СРЕБРО



Два дни по-рано, Лондон. Пълнолуние.

Сребристата овалност, увиснала в небето сред тъмносините облаци, изпращаше десетки остриета от течаща светлина през прозореца на малкия апартамент на покрива.

Те погалваха нежно лицето й и се разпръскваха встрани, изтръпнали от възхищение. И имаше защо.

Чертите й бяха изваяни под блясъка на слънцето, в скулите й бе паднала капчица от безкрайния пламък на звездите, а в очите й се криеше сребро, на което месецът можеше само да завижда.

Черната й рокля се поклащеше леко от течението, дантелата потрепваше, като крилете на пеперуда. Потракваше тихо с нокти по сивия, измъчен перваз, в перфектен синхрон - първо малкия, след това безименния, средния и показалеца - като че отмерваше такта на луната.

И тя се въртеше под дирижирането й, щастлива, че е в нейни ръце.
- Окей, стига с драматичното зяпане през прозореца.

Гласът беше подигравателен, с дълбока нотка на сарказъм и леко дрезгав. Тя извърна глава към тъмнината зад себе си, недокосната от лъчите, които просто стояха около нея и гледаха в забвение.
- Каза го, защото си не по-малко омагьосан.

Имаше един безкрайно кратък миг, който само лъчите усетиха - те, разбира се, се носеха с прекрасните 300000 километра в секунда, но дори и за тях той беше нещо миниатюрно. В следващия момент мъжът в тъмнината се засмя.
Тя се усмихна и кимна.
- Както обикновено, съм права.

Чу се сумтене.
- Знам какво си мислиш. Че съм крайно нескромна. Че съм самодоволна. Че няма нужда от тази констатация.

Смях.
- Говориш прекалено много.
- Говориш прекалено много.

Казаха го едновременно, в пълен синхрон, думите се покриваха напълно, независимо от различната тоналност, плътност на гласовете им - нейният, по-слаб, по-висок и плътен, неговият, гърлен и циничен до всяка фонема.
- Този навик да мислиш на глас от кого си го прихванала?
- От теб.

Тишина.

От тъмнината изплува фигура, която в първия момент никой не забеляза, и едва след като им бе натрапена, защото тя се обърна към него, лунните лъчи я забелязаха, и се хвърлиха да й услужат, осветявайки го.

А той беше висок, безличен и на пръв поглед напълно непознаваем. И на втори. И на трети.

Дрехите му бяха свободни, сребристо-сиви, покриващи го от петите до главата, без да разкриват и ивичка плът, пред лицето му имаше качулка, закриваща го напълно.

Цялата му същност излъчваше...
- "Аз съм цар и боговете са ми братя"-рече тя, поглеждайки го от дъното на двата сребърни кладенеца.
- Наистина е досадно, знаеш ли?-облегна се на прозореца, прекръсти ръце пред гърдите си, и така уби впечатлението за мистичност.

Сега изглеждаше просто като човек, облегнал се на прозореца.
- Най-малкото, откъде би могла да познаваш моите писатели?-запита полувъзмутено-полушеговито.

Тя само се усмихна.
- Или си гений, Тес, или си попаднала случайно. По един или друг начин, това не е превеждано...
Тереза поклати глава, после изрецитира:

И сам стоиш, когато е най нужно
да превъзмогнеш себе си и мрака.
С житата разговаря даже мака.

Той примигна.
- Телепатия. Не, нещо по-силно. Проникваща парамнезитична телепатия. Измъкваш спомени...

Тя кимна.
- И мисли... Но сякаш е по-лесно със спомени при мен, нали?

Намръщи се срещу него.
- Направо е изумително, че можеш да усещаш дори само лекия наклон на мислите ми. Само четиримата живи чародеи са способни да ми четат мислите, за всеки друг би било невъзможно дори да ме забележи, ако не го искам. Спомените ми са част от друг ум, по-слаб, до тях можеш да стигнеш...
- Знам кой и какво си, Асасин. Знам и защо мразиш войните. Знам и защо си Героична душа. Знам целите, мотивите ти, качествата ти, недостатъците ти.

Нямаше как да го види, но усети усмивката му под качулката.
- Всички телепати сте такива. Леко арогантни, дори и да не го искате. А на теб не ти пука. Смяташ, че мразя войните, защото съм преживял две от най-тежките в историята на човечеството? Не.

Облегна се на прозореца с две ръце, изпъждайки кротките лунни лъчи оттам, оставайки сам, огрян от сребристото кълбо, увиснало в небето.
- Мразя хората, които учавстват във войните - защото всички те си мислят, че тази война е важна, ужасна, непоносима и отвратителна, само защото им се случва на тях. А истината е, че хората са такива, защото светът го изисква от тях.

Пусна перваза и се разтопи във въздуха.
- Все едно. Ще бъда с теб в тази Война до края й, Тес.

Тереза Крауфорд се усмихна. Разбира се. В крайна сметка тя беше мастърът, той - Сървантът.