Айде, айде много се забавих ^^ ето я най-накрая и новата глава (както винаги с тъпо заглавие и много грешки ^^'''' ) Приятно четене ^^

Иан бягаше към дървената постройка, където се намираше Юкито.
--Ой! Юкито! Ах ти... – след секунда чернокоското се намираше на ръба на парапета, който беше като оградка на един-два метра от къщата, и беше хванал възрастния мъж за яката на ризата му.
-- Значи си се събудил, а? – попита леко закачливо Юкито.
--Ти... ТИ! Как можа!
--Успокой се... Сам си си виновен. – после Юкито отдръпна ръката на момчето и го блъсна на земята. – Защити ли ги? – по лицето на Иан се четеше яд и тъга едновременно. Не искаше да признае истината. – Така си и мислех. Тогава не обвинявай мен.
--Но ти ми го причини! Как можа! Имаш ли идея как боли по дяволите!
--ИМАМ! Имам тези сънища от години... Просто се научих да защитавам любимите ми хора.
--Как? – младото момче гледаше полющващата се зелена трева и недоумяваше... Наистина – защо неможа да ги защити?
--Не си достатъчно силен... Ще сънуваш как умират докато не ги защитиш и не ги спасиш... после ще живееш друг живот в съня си. Просто е, но и сложно.
--Тц... инатесто старче такова... Поне кажи ми кой бяха тези, който ги убиха? Реалните им убийци ли бяха?
--Хм? За какво говориш?
--Жена и мъж с по едно червено око като тебе и мъж с роба... Те ли са реалните им убийци?
-- „Това е невъзможно... Не може да ги е видял” Киара! – извика само побелелия мъж и пред него се появи малка синя феичка. – Какво си направила ти пакостнице?!
--Аз не съм направила нищо не ме вини! – чу се звънкия ѝ глас. – Той сам има волята да разбере кои са и да им отмъсти не можах да направя нищо.
--Киа-ра? Ти? Не беше ли по-голяма? – Иан изглеждаше доста учуден от размерите на малката феичка, тя не беше по голяма от палеца му... е може би малко по-голяма.
--Не съм МАЛКА! – провикна се звънливото ѝ гласче. – Внимавай! Мога да направя сънищата ти по-големи кошмари!
--От това на къде? – каза момчето с леко ехидна усмивка.
--Повярвай има! – гласчето на малката феичка, което беше като звън на камбанки, звучеше доста ядосано.
--Иан. Спри се. – младежа се намуси и доизслуша стареца. – Това го направих, за да те накарам да желаеш да призовеш „косата” ... Така само ще можеш да спасиш приятелите си. Кошмарите ще те мъчат известно време... Сега върви.
--Как по дяволите да призова това нещо?
--Представи си го ^^ И после използвай сегашните си умения да я създадеш.
--Хъх? За какво говориш?
--Ще разбереш... Сега върви.
--Ама ти си доста безполезен да знаеш. – каза Иан ставайки и изтупвайки дрехите си. – Уж трябва да ме учиш да усвоявам силите си, а ми даваш се някви объркващи съвети...
Иан тръгна за обичайното си място за тренировки и остави двамата „мъчители” сами. Когато вече той се изгуби от погледа им се чу пак звънкия глас на Киара.
--Той от всички ще успее ^^ сигурна съм.
--Дано си права... – после пак настана мълчание.
--Да си го представя, хъх? ... Хм да видим... – Иан затвори очите си, но в главата му беше само едно размазано подобие на тази така наречена „коса”. – Тц... Представи си я бе тъпа главо такава! – викаше си момчето и се удари по челото.
Цял ден заниманието му беше само това да си я представи... Не беше толкова лесно колкото звучеше в главата му ту се появяваше, ту изчезваше образа на оръжето, което му трябва. Накрая момчето се умори и се излегна на тревата, а след миг заспа. Този път не беше по вина на някоя феиска, а просто от умора.

„ --Хоа! Къде се намирам? – чернокосия младеж се намираше в някаква прелестна градина. Всичко беше толкова красиво, че чак си личеше, че не е реално. – Какво ли правя тук? Да не е пак някой гаден трик на Киара и Юкито. – момчето се хвана за главата при тази мисъл, но след като чу нежен женски кикот веднага се обърна. Това истина ли беше? Наистина ли беше тя или просто някоя лоша шега отново?
--Иан ако не прегръдка поне едно здравей няма ли за мене?
--Акира? – очите на младежа се разшириха. Той инстинктивно хвана момичето и го прегърна така силно, все едно никога повече няма да я пусне.
--Не си ме забравил значи. – проговори тъмнокоската с блага усмивка озаряваща лицето ѝ.
--Как бих могъл?! – топли сълзи капеха по голото рамо на момичето, знаеше, че той щеше да реагира така и се зарадва, че си е останал все така... без да се променя.

Иан беше легнал в скута на Акира близо до едно езерце. Водата беше толкова бистра, че чак се виждаха рибките, които плуваха вътре. Топлата и нежна ръка на девойката решеше нежно черните коси на момчето в скута ѝ.
--Сънувам нали? – прошепна той тихичко отваряйки очи и поглеждайки мило към Акира.
--Нещо такова ^^ - на лицето ѝ грейна обичайната ѝ топла усмивка.
--Защо...
--Знам, че баща ми няма да ти помогне много ^^ това старче е прекалено упорито. – Иан се изсмя. Истината беше, че Юкито наистина беше упорито старче. – Затова успях да уредя тази наша малка среща... Иан... Погледни към средата на езерото.
--Какво има там? Нищи не виждам.
--Сигурен ли си? Абсолютно нищо?
--Не.
--Тогава ела с мен. – тъмнокосото момиче се изправи и хвана за ръката Иан като го поведе към езерото. Тя стъпи върху кристално чистата вода и се понесе леко към средата на езерото. Иан вървеше след нея. Не доумяваше много какво става, но въпреки всичко я следваше.
--Изчакай тук ^^ - после тя целуна любимия си по бизата и тръгна напреде сама. Изведнъж зад нея се появи мъж с черна роба. Кой беше той и какво щеше да ѝ направи? Изведнъж от нищото Иан видя как в ръката му се образува пистолет и този непознат го насочва към нея. Акира се обърна и леко се усмихна. Какво правеше тя?! „По дяволите трябва да я спася! – единствената мисъл в главата на момчето в моента беше тази – Трябва, трябва, ТРЯБВА!” пред лицето му се появи коса. Беше направена от черно желязо, дръжката ѝ беше обвита във бинт, а около цялото оръжение все едно нарочно, беше увита небрежно дълга верига. „Не и този път! Ще те защитя!” Това бяха последните мисли на младежа. Той грабна оръжието пред него и изведнъж...”

Иан се изправи рязко. Случваше му се за втори път днес. „Изведнъж всичко стана бяло. Иан стоеше и не разбираше какво се случва, докато пред него не се появи Акира.
--Трябваше да ти дам стимул да разбереш какво е оръжието ти. Сега го създай със собствените си сили. От земята извлечи желязо, с огъня го нагрей, въздуха ще ти помогне да го оформиш, а водата... е учил си химия знаеш какво става когато горещ метал се нагрее ^^ и после се охлади с вода. Сбогом любими, ще се видим пак, но в друг живот...”Вече знаеше какво трябва да направи. Момчето хвана медальона, който му беше дала Акира.
--Помагаш ми дори когато не си между живите... anata o aishimas(u)
Юкито наблюдаваше мъките на момчето от далече, знаеше, че ще успее, но не знаеше кога и колко време ще му отнеме. Това, което обаче също не знаеше e, че това момче е пълно с изненади.

Юкито беше заспал на люлеещият се стол отвънка. Той сладко и леко си подрямваше когато чу два гласа да викат силно и това го стресна.
--Какво става!? – привикна се той на Иан и Киара, който търчаха към него.
--Юкито-доно Иан успя Иан успя! – викаше Киара с звънкото си гласче и правеше най различни движения във въздуха. Съчетанията, които правеше приличаха на грациозен танц. Юкито обаче погледна към момчето, което също търчеше към него. Беше успял, за една вечер беше успял. Той държеше в ръцете си косата... Оставаше само един малък детайл... Да и даде сили. „Справи се пак така бързо, Иан...” мислеше си стареца, а след това се усмихна широко.

Няяя разгеле xD

вече ми се изчака чакането ~~~
^^ страхотна глава~~~ *няма търпение за следващата* оО

много ама много добра глава и мисля,че чакането си заслужаваше

Олеее страхотна глава!!! Нямам търпение за следващите

Жестоко ^^

Sry,заглавието верно си е тъпо.Би звучало добре преди 10 години,но сега звучи клиширано.Заглавията саважни,недей да ги пренебрегваш.

Абе знам ама колкото и да стоя немога да измисля друго -_-

Нова глава? Страхотно пишеш.Искам да видя какво ще стане с Иан.Моля те.

ами... ъм... как да го кажа по деликатно... не съм сядала да пиша по този фик -_-'' в главата ми дойде идеята за друг разказ и почнах него докато не съм забравила поне 1-вата глава като я напиша ще се постарая да напиша и по тоя нещо ^^

моля се само да постнеш новата глава скоро..

Еми днес я писах, ама ме домързя да я пусна за проверка ^^" та ето не е дай-хубавото ама друго неможах да измисля -_-'' Този път без заглавие.Даже като гледам колко е късо само ме е срам да го пусна, ама аре ....

Пренасянето на сили в косата не беше лесна задача. Нужна беше голяма концентрация и воля. Иан имаше воля, но концентрацията му малко куцаше. Вече 2 седмици единственото му занимание беше това. По цял ден внасяше сили в това чудо. Юкито се учуди, че момчето най-добре се справя с огъня и земята. Вече беше сдобил оръжието си с тези сили, но станеше ли дума за водата и вятъра нещата не се получаваха. Винаги ставаха отклонения или гафове. Единия път момчето едва не счупи косата, само и само защото изгуби концентрация. Двете момичета, които олицетворяваха тези две стихии бяха много близки до сърцето му и винаги изникваше някой спомен или с по-малката му сестричка, или с момичето, което ще обича вечно... По този въпрос Юкито или Киара дори да искаха не можеха да направят нищо, затова и оставиха нещата така и само наблюдаваха случващото се.

Вече бяха минали два месеца и оставаше само малко докато оръжието на Иан не беше напълно завършено. Два месеца изпълнени с мъки и разкрития. Малко по малко сънищата на чернокоското се изясняваха докато той най-накрая не видя убийците на Соуске, Сара и Акира. Юкито беше принуден да разкаже абсолютно всичко на младежа и след като той чу разказа му разбра, че тези хора са и единственият начин за достигане на целта му – отмъщение.

Аико и Акио – брат и сестра близнаци, бяха убийците на близките на Иан. Аико беше момиче с ляво ярко зелено око и дясно пурпурно червено, а Акио – с ляво червено и дясно синьо. Тези двамата бяха дясната ръка на Жътваря – убиеца на Акира, което в последствие разбра и чернокосия младеж. Единственият начин да отмъсти за смъртта на сестра му, приятеля му и любимата му беше да убие тези три личности. Аико живееше в Япония, в храм скрит високо в планината Фуджи. Там я пазеха всичките ѝ подчинени и белокосото момиче излизаше от храма само при молба от баща ѝ – Жътваря. Същото беше и с Акио, но той живееше в другия край на Япония в храм скрит дълбоко в една гора. Аико и Акио са били най-близо до убиването на своя баща, затова той ги е възнаградил с безсмъртие, което може да бъде отнето само с оръжие. Двамата близнаци изпълняват заповедите на Жътваря вече повече от 1000 години и досега никой не е оцелявал след битка срещу тях, но те бяха единствения начин да се стигне до Жътваря. Аико и Акио пазеха двете части на ключа, който отключва вратата за местообитанието на така известния вестител на смъртта. Портата за пространството между Ада и Рая, а именно там и се намираше Жътваря, се намираше в храма на Аико.

Иан си припомняше това всеки път, щом се провалеше. Вече не издържаше искаше да ги унищожи, а беше толкова близо до това. Само още малко и щеше да успее, да е на крачка по-близо до така желаното отмъщение. Очите на момчето блеснаха в искрящо червено и само след секунди металното оръжие под него засвети.
--Какво по...? – зачуди се чернокоското, а пред него ставаше нещо странно. Вече два месеца се мъчеше с това чудо и сега това... какво ставаше.
От към къщата се беше затичал Юкито и когато видя как пред младежа буквално летеше и светеше странното му оръжие, огромна усмивка озари лицето му.
--Иан ти успя! Най-накрая! Успя! – викаше побелелия мъж, на недоумяващото момче.

Най-после беше дошло времето, когато Иан щеше да продължи своя път. Пътя към смъртта или успеха. Но имаше и една малка подробност, която всички спестяваха на младежа, дали той щеше да я научи? За момента това беше най-малката грижа на всички. На Иан му оставаха две седмици да се научи да използва косата, но това изглежда нямаше да е проблем за него. В момента Иан, Юкито и Киара решиха да отпразнуват хубавата случка.

Последният ден дойде, Иан вече трябваше да се сбогува с Киара и Юкито и да поеме своя път. Киара се беше приземила на рамото на Юкито и проливаше сълзи за момчето, което и само се усмихна и тръгна.
„--Запомни къде се намира нали?
--Да бе старче, спокойно ^^ - усмихна му се мило младежа. – Ще се справя.
--Да не забравиш...
--Стражите, които ги пазят са силни, не са някой хванати от улицата, нали?
--Един път си ме слушал, а?
--Че как иначе ;P ?
--Е на добър път Иан.
--Всичко най-хубаво старче.”
„Поне се научи да призовава това чудо само когато му трябва” помисли си Юкито и после се обърна към Киара:
--Киара... тръгни след него и му помагай с каквото можеш.
--Тази вечер ли е?
--Да тази вечер ще се срещна отново с дъщеря си. – Юкито не беше тъжен, даже се усмихваше. Запознанството му с Иан му носеше радост, а и знаеше, че някой ден ще го срещне отново, сега единствено искаше да изживее спокойно последните си минути. Той извади от джоба си медалион с извит дракон и го окачи на врата си, а после седна и зачака.
--Сбогом Юкито-доно. – чу се звънкия глас на Киара и тя се поклони преди да изчезне.
Само след минута Юкито се срещна с вестителя на смъртта му.
--Готов ли си да умреш? – чу се дрезгав глас.
--Готов от деня в който те срещнах отново... братко. – очите на фигурата пред него пламнаха в червено. Беше нужна само една секунда и вече духът на белокосия старец вървеше зад Жътваря. „Най-накрая, след толкова време ще те видя отново...”
Бяха минали седмици бродене из гъстите дървета, но най-накрая Иан беше стигнал до храма на Акио.
--Е малка феичке идваш ли? – каза Иан самодоволно усмихнат.
--Разбира се ^^ няма да ме оставиш тука сама!
--Е да вървим. – отговори чернокосото момче и протегна ръка на пред, а в ръката му се оформи металната коса, с дръжка обвита в бинт и верига небрежно увита около оръжието.
--Жътварю идвам и ще те убия негоднико! – извика момчето вече тичайки към входа на храма.

Супер!Сега да видим дали ще го надвие.

много добра глава както обикновено свърши супер интересно ииииии ще чакаме продължение

Екшъна иде ^^ *развълнувана*

Пф най-накрая xD новата глава е готова ^^ Дано да ви е интересно Няма да оставям дълъг коментар ^^", а и се бавих толкова много, че няма с какво да замажа положението xD
Edit:има с какво ^^ ама то после в темата ми с артовете

След като чернокосото момче влезе в храма всичко около него беше толкова тихо все едно тука не живееше никой от около повече от 1000 години.
-- Иан тука не ми харесва. – каза Киара със своя звънък глас и се приближи до младежа.
-- Аз ще те пазя спокойно. – момчето затвори очите си и след като ги отвори те блестяха в ярко червено. – Сега да намерим къде е брат ми.
Двамата тръгнаха бавно и спокойно из храма. „Тук не трябваше ли да е пълно от стражи?” – мина през главата на младежа. Беше толкова пусно, че даже не беше за вярване. Всяка стъпка, всеки повей на вятъра, всяка скърцаща дъска, абсолютно всичко се чуваше. Иан въпреки всичко не се отказа и продължи напред. Момчето стигна до една огромна врата. Беше цялата в тъмно червено и по нея свободно падаха кървави вериги с увиснали по тях черепи. По лицето на малката фея се четеше ужас и чернокоското забеляза това.
-- Киара ти остани тук.
-- Но аз...
-- Спокойно. – младежа ѝ се усмихна ласкаво и продължи. – Ще се върна обещавам. – Синята фея само кимна и се скри зад една от свещите.
Това беше. Една крачка още и вече нямаше връщане назад. Той не беше сигурен дали трябва да прави това, но докато момчето протягаше ръка към вратата около него се появяваха образите на всички близки за него хора. Те бяха там до него и му помогнаха да продължи. Това трябваше да стане - да продължи и да отмъсти заради всички тях. Ярка светлина погълна чернокосия младеж, след като отвори вратата, и той се загуби от погледа на малката му спътница.
-- Късмет Жътварю... – измърмори тя и изведнъж се пръсна на милион малки прашинки.
Когато Иан премина през светлината, която се беше образувала като тунел, бе попаднал в огромна зала. Тя беше пълна с войни, образуващи пътека до място приличащо на трон, а на него стоеше млад мъж със светлосива коса, почти достигаща бял цвят. Този така елегантен и красив мъж стоеше спокойно със затворени очи, а когато ги отвори силно се откроиха ляво червено и дясно синьо око.
--О... ти ли си малкото ми братче? – чу се монотонния и запленяващ глас на мъжа.
--Ти ли си Акио? – отвърна вместо отговор Иан.
--И какво ако съм... Иан?
--И двамата знаем кой, кой е. Защо да не започнем предполагам знаеш и защо съм тук.
--О... знам малки братко. – отговори му Акио и се изправи, после издърпа тънка сребърна верижка, която беше на врата му и на която беше поставен част от ключ. – Дошъл си за ключа водещ до татко нали?
--Позна...
--Жалко, жалко... Той не се дава толкова лесно. – сивокосия мъж се беше усмихнал невинно като малко дете, но само след няколко секунди изражението му доби такава строгост и леденост, че по тялото на Иан се плъзнаха тръпки. – Победи стражите ми първо и после ще се биеш с мен за него. Нападайте! – последните му думи бяха тези, после Акио се върна на трона си и започна да гледа двубоя между братчето и стражите му.
Стражите бяха хиляди, или стотици. В момента Иан нямаше време да ги брой, той просто искаше да се отърве от тях и май нямаше да му е особено трудно. Той замаха с косата си и пред него се появиха четирите форми на елементите, които беше усвоил. Дракон – за огъня, мъж направен от пръст – за земята, игриво и малко момиченце – за водата и елегантна жена олицетворяваща вятъра. Тези четири фигури бяха наредени пред него и само чакаха заповеди. С втория замах на оръжието си Иан им даде сигнал за нападение. Войската от стражи все едно се беше разделила на пет. Петата част, която беше най-малка, само беше останала не нападната от четирите стихии, които Иан беше отприщил. Чернокосото момче се насочи към нея, но и наблюдаваше както става в останалата част от залата, където се водеше битката. Младежа беше прекалено бърз за нападнатите от него и те почти не го виждаха. Единствената нанесена вреда на момчето беше разпорения ръкав на сакото му, а зад него лежаха останките от стражите на брат му. Битката не беше никак кратка въпреки всичко Иан не беше изморен от това. Той погледна злобно към брат си и му каза:
--Сега ти ли си наред? Или има още пазачи, готови да умрат за тебе?
--Няма други братче, сега ще се биеш с мен, а аз не съм лесен противник. Да започваме?
--Нямам цяла вечност. Да започваме. – изрече студено Иан и следващото му движение беше да отблъсне меча на вече нападналия го Акио.
Битката между двамата беше ожесточена и особено трудно за Иан. Акио наистина не беше лесен противник и до сега беше успял да нанесе само две драскотини по него. За разлика от Акио обаче дрехите на Иан бяха изпокъсани,а момчето беше обсипано с рани и вече дишаше учестено. Белокосия мъж стоеше изправен все едно битката ще започне всеки момент. Той беше подпрял меча си, който беше с доста необикновено голям размер, в земята. Оръжието му беше толкова голямо, а собственика му го размахваше все едно е детска дранкулка. „Иан стегни се ве! –извика си момчето на ум - Ако не успея да победя него, как ще победя Аико... Трябва да има начин... Трябва...” В същия момент Иан се досети - оръжието на Акио беше толкова голямо, че той трябваше да го държи с двете си ръце, ако можеше да рани или отстрани едната му ръка щеше да победи... Само да намереше начин. Иан се изправи и стисна здраво дръжката на косата, след това отново тръгна да напада. Всеки един замах беше или отбиван или избягван от противника му. Все едно това беше детска игра за него. Иан вече започваше да се изморява много и беше трудно да мисли, като се имаше и на предвид, че трябва да отбягва постоянно атаки към него. Най-накрая на чернокосото момче му хрумна нещо. Той призова две от стихиите си, които накара да нападнат Акио, и когато той отбиваше техните атаки Иан се насочи към него и посече ръката му, което свлече Акио на колене. По лицето на белокосия мъж се четеше ужас и болка.
--Май си играхме прекалено дълго „братко” – самодоволно каза Иан и замахна с оръжието си към Акио. – Дай ми ключа?
--Трябва да ме убиеш за да го вземеш... Ще можеш ли да убиеш собствения си брат? – нагло се усмихна Акио.
--Естествено, че мога да убия човека, който отне живота на най-добрия ми приятел. – лицето на Иан беше плашещо самодоволно. Той хвана оръжието си с две ръце и замаха един път, с което главата на Акио се строполи на земята, а след нея и тялото му.
Иан вече си поемаше дъх с последни сили. Той се протегна и взе в ръцете си ключа,намиращ се близо до главата на брат му. Всичко около Иан изчезна. Всички трупове, всичката кръв. Остана просто гола стая без грам светлина в нея. Иан беше прекалено уморен да гледа даже и само след миг момчето припадна на пода.