Нито дума. Ако можех, щях в легло да ги вкарам, без да си знаят имената, но не съм такъв неромантичен човек:V.

Тъпото е, че като пиша от първо лице, колкото и да се мъча, не мога да попреча на героя да прилича на мен.

Много ми хареса!
Само един въпрос - не трябва ли да си оправиш заглавието на MyFanFic?

Що?

Интересно е.Ще го следя.

Оплетох се в тия правила за заглавията на темите, извинявай

Супер е, чакам следващото. ^^

О той прилича на теб... Влюбена съм.

АНТРАКТ В ЧЕРНО




Беше минал половин час, докато той стопли вода и направи чай, и двамата бяха говорили за разнообразните безмислици.

Сега се смееше леко, разказвайки й за Илия и Тайга и животът им заедно. Болеше я, че в последните шест месеца бе пътувала толкова много. Вече бе възрастна и достатъчно зряла, за да признае поне пред себе си, че се нуждае от тези хора. Сега беше глава на магьосническа семейство без бъдеще, и надзирател на едно от най-опасните от магическа гледна точка места в Япония. Емия, Тайга, дори малкото албиноско недоразумение, и Сакура.... Това беше нейното семейство. А го беше оставила за половин година, без вест.
- Е, поне получаваш заплата от две места, нали?-усмихна му се. Спомни си колко мразеше Котомине Кирей, предишният надзирател и свещеник, който също работеше и за Църквата, и за Асоциацията.
- Да, но и двете ги получавам от организации на фанатизирани мистици, така че не са много впечатляващи.-двамата се засмяха.
- Как върви магията, Широу?

Запита го естествено, без подигравателната нотка, която някога се прокрадваше в гласа й, когато му четеше лекции по темата.
- Някак.-рече.

Той така и не успя да научи нещо особено над нивото на своята Подсилваща магия, освен може би Проекционната, която, обаче, натоварваше тялото му сериозно. Е, беше научил няколко трика и основни заклинания, колкото да влезе в Асоциацията, но дотам. И всичко под нейното обучение.

Но тя подозираше, че не е използвал особено много магия през последните 6 месеца. А ако трябваше да бъде координатор за Война, му трябваха и по-специални умения.
- Е, ако работата стане напечена, винаги можеш да проектираш Каншо и Бакуя, или пък...-и млъкна. Щеше да каже "Екскалибур", а това щеше да върне часовника с 40 минути назад.

Той обаче усети паузата и млъкна.
- Широу...-мислено се наруга.- мина... много време. Ти обеща пред себе си, че ще продължиш напред, нали? Заради нея, и заради себе си.

Но знаеше отлично, че този мъж, мъжът, когото обича, Емийа Широу, никога не бе правил каквото и да е за себе си.

Той се усмихна кротко и кимна.
- Да, Тосака. Просто тази нова Война... докарва спомени.

Отпи от чая си и стана.
- Някой идва.

Рин кимна. Широу беше поставил крехки магически аларми, които го предупреждаваха...

Някога такива имаше в къщата на баща му, сега и тук.
- Е, нека видим кой е.-стана, възвърнала ентусиазма си.

Младият свещеник поклати глава и с усмивка излезе от стаята, Рин го последва.

Тъкмо влязоха в залата, когато вратата се отвори. Явно беше поставил бариерите на оградата в двора, не на входа на църквата.

Поредният мастър беше момче - високо, слабо, с изпито лице, навлечено със сив шлифер, въпреки идващата пролет, и крайно уморени очи. Тосака заподозря кой е Сърванта му.
- Добре дошли. Аз съм Емийа Широу, координатор и надзирател на Шестата Война за Светия Граал. Трябва ми само класа на Сърванта ви. Регистрацията е формалност.
- Саша Владимирович съм.-говореше с лек акцент, гласът му беше нисък и треперещ.-Емийа Широу, приятно ми е да се запознаем.

Прозвуча, сякаш го е очаквал.
- На мен също. Сърванта ви...
- Разбира се.-не, гласът му не трепереше, той трепереше целият.

От тъмнината пристъпи фигура.

Черна броня, сложена върху дълга до глезените, черна рокля, руса коса, вързана на кок, тяло на жена, ръце, отпуснати покрай тялото, със солидни бойни ръкавици.

И едно съвършено, до болка познато лице. Лице, пред което Тосака някога се почувства победена, не само като маг, а и като жена. И очи, в които гореше безумие.

Широу се опря на една от седалките.
- С... Сейбър?-думите се изтърколиха от гърлото му, сякаш загубило гъвкавостта на човешката плът и превърнало се в камък.
- Ийа. Берсъркър.

Очите на Широу се завъртяха около орбитите си, но той запази съзнание. Впери безумен поглед в момчето.

То се усмихна. Сякаш съчувствено.
- Доскоро, Емийа Широу.

Свещеникът протегна ръка и изгъргори няколко звука от дъното на гърдите си.

Момчето се беше обърнало, Сейбър... Берсъркър все още стоеше с лице към тях, гледаше с червените си очи, а дълбоко в тях трептеше нещо, което Рин разпозна.

- Знам правилата, Емийа Широу. Трябва да победя всички. Имам три командни мантри. Ако загубя Сърванта си, мога да се скрия тук.-спря, извърна леко лице и се усмихна. Самоуверено.- Ще се видим пред Граала, Широу-сан.

Излезе, и Сърванта се разтопи във въздуха.

Рин стоеше, неподвижна. Звукът на разцепено дърво я извади от вцепенението.

Широу се бе свлякъл на пода, след хилядите трески, останали от дървената седалка, след като със замах бе измъкнал всичко, което я крепеше в тази й форма.

Магьосницата падна на колене до него. Не просто пейката, а цялата тази реалност, за която се бе борила от края на миналата Война, бе рухнала.







ПП: Малка глава. :V.

Страхотна глава. Тази Сейбър изглежда хвърля всички в паника. Чакам продължението с нетърпение..

Вече за не знам кой път... супер глава! Наистина е по-кратка от останалите ( за жалост), но пък по нищо друго не им отстъпва.

П.П. Време е да изгледам това аниме.

Боже мой, вие не сте гледали анимето... Я марш, и да не стъпвате тук, докато не свърши еп. 26!

Аде, още малко и почва млатеницата, кога ще се регистрират и останалите?

ІV. ПОСЛЕДИЦИТЕ НА ЕДНО (У)СПИВАНЕ




В името на натъртените ми ребра, разбира се, тя се събуди първа. В името на моето оцеляване, слава богу, аз се събудих десетина секунди след това.

В името на черното чувство за хумор на вселената, това не помогна много.

Хубавото беше, че самолетът кацаше в момента - явно и двамата ни бе надигнало смяната в налягането.

Другото хубаво нещо беше фактът, че стюардесите някак не бяха отбелязали липсата ни.

И толкоз с хубавите неща.

Първо, ме беше наритала, второ, беше се опитала да ме убие, но бе прекъснала, когато отворих очи и го бе заменила с не по-малко твърдите си обувки.

Трето, беше ми ядосана.

Чааакай... Ако ми е ядосана, не значи ли, че...

Не, тя си ми беше ядосана, горе-долу като приятелка, която ти се е обидила заради простотия, която си направил.

Както и да е... Влачех се след нея с куфара си, неочаквано изпитал чувство за вина, въпреки че не бях направил нищо лошо. Мисля, че ако не звучеше крайно тъпо, щях да започна да й се извинявам, но не го направих.

Тя се носеше към чекинга като фурия, опитваше се да мине през проверката ей така, но там я спряха и аз се възползвах.
- Виж-рекох, помирително.-Отчето беше прав. Трябва да се разбираме поне докато пътуваме към града, преди да започне официално войната. Сънародници сме, все пак.

Тя изсумтя, и проверяващата жена я пропусна. Започна да проверява документите ми, но като видя как момичето профуча, а аз гледах отчаяно гърба й (един бог знае защо), усмихна ми се съчувствено и ми тикна паспорта в ръцете, махайки ми с ръка след нея. Явно си е направила грешен извод. Усмихнах й се, въпреки това, и забързах нататък.

Разбира се, Фуйуки нямаше летище, и бяхме кацнали в най-близкото голямо селище. Щяхме да пътуваме с влак-куршум (или както му викат те - ). Едва във влака, тъй като местата ни бяха едно до друго, пак успях да я пресрещна.

Апропо, тази държава е нещо невероятно. Бих я определил като хаос, сложен в оковите на ред. Уж градчето е малко, но напливът на хората е невероятен. София е нищо. Влакът също беше порядъчно пълен - но никой не ни разбираше, значи никой нямаше да ни притеснява.
- Как се казваш?-попитах, явно решил, че е подобаващо да задам този въпрос.
- Ива.-изсумтя отново, а мен ме засърбяха пръстите за извадя острие. Първоначалната вина се беше уталожила и разумът ми казваше, че върша глупости.

Млъкнах. Не ме попита как се казвам. Нямах навика да бъда деликатен, затова поставих въпроса ребром:
- Няма ли да ме попиташ как се казвам?

Тя се извърна с лице към мен, явно вече не особено ядосана, и впери очи в моите.
- Как се казваш?-запита, изстрелвайки всяка дума като патрон от 44-ти калибър.
- Саваот. Сава, де.

Тя бе пропуснала фамилията, затова реших да направя същото.
- Приятно ми е.-същият тон. Ако не беше железният ми самоконтрол, щях да избухна в смях.
- На мен също. Ще се разбираме ли засега.-протегнах дипломатично ръка.

Тя я пое. Още гледаше като дъждовен облак, но явно бурята отминаваше. Стисна с малките си пръсти дланта ми и кимна. После се загледа в прозореца.

Усмихнах се и се отпуснах назад. Един час.

***

Фуйуки трябва да е нещо като еквивалента на Айтос - най-безмисления град в България. Не, наистина, основното приложение на Айтос е, когато пътуваш към морето, да питаш мама (защото тати кара и не трябва да му задаваш тъпи въпроси), колко още остава. И тя да ти отговори "След малко ще стигнем до Айтос", или пък "Току що минахме Айтос", или нещо от този тип.

Виждайки Фуйуки, започнах да подозирам, че в Айтос на петдесет години се състои някой магически турнир.

Абсолютно същия безмислен, на пръв погледq град. Имаше едно училище, една част от града със западни постройки, и една с класически японски къщи. Един мост между жилищната част и частта с офисите. Съвсем логично, пазарът е в жилищната част. В гората до града има и будистки храм, в подножието на хълма е училището.

В града имаше две или три черкви - две в по-многолюдната, и една в жилищната част. Втората беше нашата цел - църквата Котомине.

Нямахме много багаж, но беше уморително да го мъкнем и затова го оставихме в един хотел в офисната част. Запазихме си една стая - макар Ива да ме наруга, най-вероятно нямаше да спим там.

Църквата Котомине бе скромна постройка, с голям двор и гробище в него - явно католическа - и имаше, според Ива, магическа аларма още на входа към двора. Продължихме спокойно към дверите.

Беше малка, наистина, но достатъчно дълга и широка, за да има две редици със седалки и десетина метра до амвона. Там ни чакаше, седнала на една от пейките, млада жена.

"Лансър, "Широу" не е ли мъжко име?"

"Би трябвало да е" отвърна ми тя.

Тя се изправи, когато се приближихме, и кимна към нас.
- Името ми е Тосака Рин, и в момента замествам Емийа Широу за регистрацията ви във Войната. Само за няколко часа, той има... ангажимент.

Кимнах. И огледах набързо жената, поклонила ни се и посрещнала ни така учтиво.

Тосака Рин беше млада, може би с десетилетие по-възрастна от нас, чернокоса, дългокрака, с дълбоко деколте, правилни черни, сини очи и дълга, пусната черна коса. Късата пола, която носеше, й стоеше необичайно добре за ръста й, който не беше забележителен.

Представих се, преди да са ме хванали, че съм се зазяпал, като Ива беше направила това преди мен.

Тосака ни махна с ръка да седнем и ни огледа съвсем неприкрито.
- Първо, ще ви обясня правилата. Ако имате въпроси, питайте. В тази Война има седем Сърванта, и седем Мастъра. Накрая трябва да остане само един Сървант и един Мастър, за да могат да вземат Светия Граал. Той ще даде и на двамата по едно желание.
- Задължително ли е всички останали да бъдат избити?-запитах умно.
- Задължително е 6 Сърванта да изчезнат, за да може Граала да бъде призован. Виждате ли, вашата мана само поддържа Сървантите, ако сте се вгледали, би трябвало да сте разбрали, че те са свръхсъздания и имат повече мана от всеки магьосник на планетата, освен петимата Чародеи. Те са в този свят благодарение на Светия Граал и той използва цялата си, на пръв поглед безгранична мощ, за да ги вкара тук. Само ако 6 от тях са върнали вече маната си в него е възможно той да се появи.

Кимнах. Значи от Сървантите оставаше само един.
- А Мастърите, могат, на теория, да останат всички. На практика ако оцелеят повече от трима ще е цяло чудо. Виждате ли, ако убиете Мастъра, което е и по-лесно, Сърванта ще има ден-два да потърси друг Мастър и после ще изчезне. Ако убиете Сърванта, което е предизвикателство дори за друг Сървант с неговия Мастър като помощник, Мастърът му може до края на войната да чака Сървант да се освободи и да сключи договор с него. Затова най-лесната тактика е да се стремите да убиете другия Сървант.

Което означаваше, че не беше задължително Ива да ме убива, но беше крайно възможно.

Прелестно.
- Всеки от вас има три Командни Мантри някъде по тялото си, най-вероятно на ръката, на която е Магическата ви Верига. Тези Мантри са, от една страна, просто правото да дадете на своя Сървант безпрекусловна заповед. Освен това, обаче, Командната Мантра може да бъде ползвана, за да подсилите някое умение и някое действие на Сърванта си. От друга страна, обаче, е възможно и Сърванта да устои на Командна Мантра, макар и с много усилия.

Добре, значи, моят Сървант, ако го пожелае много силно, може и да ми тегли ножа, въпреки че ми е Сървант.
- Ако убият Сърванта ви, можете да се скриете в църквата до края на Войната... Широу ще ви приюти и ще ви пази.-млъкна и ги изгледа отново.- Но не ви го препоръчвам. Дори и Широу не е способен да ви защити особено ефективно, ако някой Мастър със Сърванта си реши да ви елиминира. Най-добре да се скриете или да избягате.

Да си приготвя билет за всеки случай още от сега, а?

След това ни попита за Сървантите си, които показахме доста припряно. Сървантът на Ива беше Райдър, доста солиден и едър мъж. И странно познат.
- И сега, няколко съвета - двамата сте сънародници, нали? Най-добре работете заедно, поне за момента. Накрая, ако имате късмета да останете само двамата, е най-лесно да разрешите нещата помежду си. Бивайки двама, увеличавате шанса си за оцеляване. Намерете място за спане, което да не е в хотела-тук Ива се намръщи, явно ядосана на факта, че се оказах прав.- и ще оцелеете, с малко повече късмет.

Тук жената млъкна и сякаш се замисли над нещо.
- Знаете ли...-явно се колебаеше.- Аз имам голяма резиденция в западен стил в долната част на града... няма да бъда там през по-голямата част от деня, можете да отседнете за момента.

Бих се смутил, дори само от учтивост, и двамата бяхме наистина учудени.
- Разбира се, това е само предложение.-побърза да се извини Тосака, и аз наистина се смутих.

Погледнах Ива въпросително. Тя тръсна глава и, хвърляйки не особено учтиво още един поглед към Тосака, и кимна.
- С удоволствие, ако не ви е неудобно.-българите поначало бяхме гостоприемни, но шансът някой да ни предложи това в България, пък и по време на война, беше немислимо. Ако тази жена не беше толкова красива и явно разстроена от нещо, щях да откажа, подозирайки я в задни мисли.

И макар да я подозирах, не можех да откажа. Вдъхваше ми доверие.

Тук тя отново ни прати, така да се каже, в джаза. Измъкна връзка ключове, направи светкавично заклинание и ми ги подаде.
- Ако прекарате малко мана през големия ключ, той ще ви заведе там. Разположете се в стаите за гости на втория етаж, ще се прибера след няколко часа.

Оцъклих се, внезапно осъзнал колко могъщ магус беше. Да създаде такова заклинание без думи, само с няколко движения и провеждане на мана... Подозирам, че точно от такива, могъщи още от младини, магове, ставаха Кастър Сърванти.

Станахме, поклонихме се и напуснахме, все още стреснати от неочакваната гостоприемност на един явно висш маг.

Подадох ключа на Ива, която все още изглеждаше начумерена. Разбирах я, тя, не особено повлияна от чара на жената, все още се съмняваше дълбоко в себе си.

Тръгнахме надолу от църквата, улиците в тази част на града, по-близо до брега на морето, бяха като в стар черноморски курорт - огънати, извити, падащи, изкачващи се. Стигнахме до една, която спадаше рязко надолу, след това мигом се изкачваше нагоре. Ако оттук се опита да мине лимузина, ще заседне на задната и предната броня.

Но в долната част, където пътят се пресичаше с трета улица, ни чакаха две фигури.

"Сървант" подсказа ми ненужно Лансър - вече бях усетил огромното количество мана.

Приближихме се, и спряхме на десетина метра.

Крехка, слаба девойка, в красива черна рокля, с червен и бял кант, поръбил стегнатото с връв деколте и раменете й, почти разголени под черната й коса. Големи кафяви очи. Не бе, очи, сериозно.

А фигурата до нея беше загърната в плащ и неразличима. Но маната, която струеше от нея, която струеше от двамата, ни подсказа, че сме загазили.

Войната на Светия Граал започваше преждевременно.









И после ми обяснявайте, че съм бил мързелив:V.

Който го може, го може...

Аз чета и чакам следващите глави. ^^

Доомо.


Тъй като самият аз не обичам да чета от форуми, уморява ме, съм ви приготвил нещо.


FATE/truth repeated - 05.05.2008 - PDF

Всички глави досега, събрани в пдф за по-лесно четене. Приятно и благодаря.

Йей, идеино. Може и аз да го пробвам това.