пак ме учудваш Иве, пак страхотна творба... пак останах без думи... ще ти кажа само едно голямо БРАВО ^_^

Ето още един мой разказ.Искам само да направя едно уточнеие,Теа на старогръцки означава гледам,съзирам.После ще разберете защо казвам това. Надявам се разказа да ви хареса.


Алармата на телефона и я събуди,бе станало дванадесет часа.За сетен път Лора бе единствената жива душа в апартамента,ако не броим котката и Теа.Родителите на момичето бяха на работа,а брат и и сестра и на училище.Беше започнала да им завижда,защото самата тя не напускаше дома,освен за
да ходи до болницата за поредните изследвания.Никой не и казваше какво точно и има,може би защото самите лекари не знаеха.
С всеки ден състоянието и се влошаваше все повече,но Лора отказваше да се предаде....отказваше да умре.Прекалено много обичаше този гаден живот,за да остави да и бъде отнет просто така,заради някаква прищявка на природата.
Силите и бързо напускаха тялото и,въпреки това стана и отиде в кухнята.Видя чашката с хапчета,която чакаше само нея.
-1,2......10.
Реши да притъпи горчивия вкус на лекарствата с любимия си ананасов сок.Пред очите и се разкри гледката на спящата и котка,беше толкова миличка.Лора искаше да се усмихне,но мускилите на лицето и просто не и се подчиняваха.Това беше поредният удар над тялото и.Очите и бяха сухи,отдавна бе изплакала всичките си сълзи и въпреки всичко искаше отново да усети тези горещи капчици по лицето си.Те нямаше да и донесат спокойствие,но поне щеше да знае,че способностите и не я напускат една
след друга.Тогава изведнъж усети как крайниците и се сковават,бързо изтръпваха.Лора залитна и падна леко.Не грациозно,а леко.Тя се бе превърнала в една сянка.Гърдите и започнаха да се стягат,въздухът не и достигаше.
След педесетина минути Теа скокна до притежателката си и с грапавото си езиче започна да ближе бузата на едно изстиващо същество.Котката леко се качи върху момичето и се сви на кълбо връху гърдите му,като започна тихо да мяука.Теа със своето съзнание не можеше да разбере,че сега изпълняваше своето предназначение-да гледа,просто да наблюдава.Съдба,която името и и бе отредила.

Пишеш доста силно и уникално !!
Продължавай само така !!!

Много е хубаво, ама.. пак тъжно...

браво, аз вече ти казах но, пишеш уникално и творбите ти радват много ^_^

Имам едни стихчета за вас...

Хуй под балкона, хуй под балкона,
червей дебел със дебела корона!
Хуй под балкона, стои със китара
и пей серенада на путката млада!

"ОЙ МИ АМОООР, МИ ПУТА БОНИТА!
Що не ми лапнеш кръглите пити?!?"
Хуй под балкона, хуй под балкона.
Червей дебел, кат хобота на слона.

Мое е и е писано с доста... чувство...

Ти сериозно ли?!

Ооок...начи първо в българския има "и" и "й". "Й" в смисъл на "неин/нейно/нейни". Хубаво ще е да се научиш да го използваш защото много объркващо ставаше на моменти.
Като оставим клишираните "сърцераздерателни" мисли имам един мнооооого голям въпрос - защо по дяволите е сама в апартамента си!?!?!?!? Предполага се да е супер болна и т.н. и не е нито в болница, нито има кой да я наблюдава? WTF!? Няма как родителите й да са бедни и да не могат да си позволят да я вкарат в болница, защото ходи често за да й правят изследвания. А изследванията са ЯКО скъпи. Да не говорим, че и лекарства има, и котка могат да си позволят да отглеждат. Тотална липса на логика :/
Освен това беше прекалено кратко за да има какъвто и да е емоционален заряд. Удари някакво запознаване с героинята, че да можем да я почувстваме като близък човек. Така не се различава от всекидневните новини за това как някой е умрял.

От доста време го пиша този разказ и най-после го завърших.Мисля,че успях да дам максимума от себе си.Е,поне така мисля.


Антерос



Неоновата лампа не спираше да примигва,а бръмченето,което се чуваше от нея,на всякъде другаде би било досадно,но тук.........беше просто един довършителен щрих в картината на някой дявол.Гланца на теракотените плочки подсказваше,че са нови,но фугите бяха изпълнени с неясно по рода си раждиво вещество,напомнящо кръв.Сякаш,за да се засили още повече това впечатление въздухът тежеше от непоносимата смрад на съсирена кръв.Тази миризма бе толкова силна,че по-слабите души веднъж попаднали тук мигновенно започваха да търсят начин да избягат.
В този широк коридор мебилировката бе повече от оскъдна.Едно малко канапе беше залепено до едната стена.Черната му дамаска бе раздрана сякаш с голям касапски нож,а изскочилият алено червен донапрен напомняше изкормен труп.Малко по встрани имаше ниска масичка от старо дъбово дърво.
По нея се личаха изгорени петна,дълбоки вдлъбнатини,неумело прикрити от няколкото стари списания,сложени върху тях.Тези списания,по-скоро вестници,бяха по-стари от всеки,който бе имал смелосттта или нещастието да дойде тук.Страниците им отдавна бяха пожълтели.Не рядко нечии
изплашени очи можеха да съзрат някоя огромна стоножка да се разхожда по тях,клатейки огромните си антени.
Но този,който сега стоеше и гледаше този ад за обикновените хора,не почувства нищо.Липсваше дори и погнусата.Мъжът всяваше не по малко ужас от обстановката,в която се намираше.Лицето му бе силно подпухнало и лилаво на цвят,странна,рядко срещана малоформация.Очите му се губеха сред огромните бузи,а около тях падаха кичури от дългата му до кръста коса.Поредната гавра на съдбата бе,че косата му бе бяла на цвят,а дори нямаше тридесет.Не му бе нужно да слуша хората,за да знае за какъв го смятат, за поредния урод имал нещастието да се роди на този свят.Името на този мъж бе Антерос.
Той споделяше съдбата на бога,на когото бе кръстен-роден,за да бъде нечия играчка,нечие забавление.Както божеството било родено като барт на капризния Ерос,за да бъде негова кукла,с
която да се развлича докато има интерес,така и Антерос преди трябваше да изпълнява тази функция,но с една огромна разлика......той не бе нежната красива фигурка,а едно чудовище,ненапускащо кошмарите на барт му.
Антерос огледа помещението още веднъж през тънките си процепи,след което залепи гръб до стената и зачака.Това бе единственото,на което времето го бе научило-да чака.Постоянно премигващата светлина не го плашеше,а дразнеше.Страх,за него тази дума не съществуваше,все пак той беше чудовището,а да се плаши от себе си би било странно.
Вратата,пред която стоеше се отвори със скърцане,от което кръвта можеше да замръзне в жилите.От там излезе една млада и доста сексапилна жена.С късата черна пола,мрежещи чорапи,с потничето, което едновремено показваше пъпа и почти целите и гърти и с този тежък нощен грим тя приличаше повече на някоя проститутка,отколкото на лекърка.
-Следващия.-каза тя с весел глас и се усмихна мазно.
"Е,и мястото не прилича на болница,защо лекърката трябва да прилича на такава тогава?Ако ми помогне да се отърва от това лице.......е,ако не,тогава ще отиде при всички онези,които не успяха!"

Очевидно си разбрала задълбоченото и искрено чувство, от което се вдъхновявах докато писах тази грандиозна, екстремно експресивна и неповторимо трогателна поема на тематика "Борбата за оцеляване в тази джунгла от цимент (или съвременната деградация на експозивните ентусиасти от младата генерация)"... Но като пренебрегнем моята чиста и уникална гениалност, можем да кажем че то е просто обикновено стихотворение, използвано като литературно облекчение, провокирано от шизофрения, стрес и ниско кръвно...


Мойто момче... не разбираш усета за творчество и ентусиазма проявен от страна автора на гореописаната и коментирана творба. Използват странни, но доста екстатични и същевременно еродирани методи за създаване на потенциално гениално творчество...



И всъщност какво значи...
Този израз е често използван вместо скучния неопределителен член за трето лице, единствено число. "тази лампа" е прост и профанен израз. Днешното ни всекидневие е натрупано с прекалено много труд, за да ни привличат такива плоски нискокласни изрази. Неоновата лампа е разнообразие, в което екзистенцията на посттривиалния ексцентризъм парадира с колоса между неграмотния психически нестабилен профан и чистия гений! Не "Тази лампа", не "онази лампа" ами неоновата лампа... комбинация между "не" отрицанието, неопределителния член "онова" и определителния "та" след "неонова" което е комбинирано да звучи като прилагателно име в тази гениална творба

snookie, готини разсъждения (все още мисля, че неонова лампа е тази, която свети заради неона в нея, въпреки че не съм запозната изобщо >< но... карай, де)

Колкото до разказа, хареса ми ^^ ... само дето ми изглежда леко незавършен... но е хубав ^^

Шшшт... не е тва идеята

За първи път пиша нещо такова и все пак реших да ви покажа.



Всичко започна преди месеци,а нещата се развиваха така, че никой от нас не можеше да предположи, че всичко ще свърши така.Помня, че началото бе положено едно прохладно утро, когато пролетта тъкмо настъпваше.
-Кой иска да дойде с мен на екскурзия в Турция?
"С вас?Естесвено,че никой,ние да не сме мазохисти?!" Поредният тъп въпрос от страна на класната ми,но какво да се прави.За всеобща изненада не направих и един коментар,е поне не гласно,защото си бях обещала,че ако учителката ми ми остави шестица за срока ще се опитам да съм по-мила с нея,дори да я уважавам повече.
В началото се записа само едно момиче,смела е,аз не бих рискувала.Изведнъж се оказа,че почти целият клас ще заминава,оставахме тези,които щяха да ходят в Германия,т.е. 5 човека,все момичета.
В училище такова нещо като "тайна" не съществува,още след второто междучасие се знаеше кой ще ходи,разпределението по стаи,алкохола,който ще се купи,с една дума всичко.
Седмица се говореше само за това,скоро новината бе заменена от опита за самоубийство на момиче от съседния клас,какво да кажа в това училище сме все перковци.И така пътуването потъна в забрава за около три месеца,докато един ден не бе прочетено следното съобщение от директорката:
"Учениците,които няма да заминат за Турция със своите класни ръководители,ще бъдат обединени в общи паралелки за срок от една седмица,както следва:
Хб,Хе,Хз-216 стая
........"
Съобщението за мен приключи до тук,не ме беше грижа за другото.Усетих,че съм пропуснала нещо,едва когато най-добрата ми приятелка,с която стоях на един чин,започна да стиска ръката ми,да я огъва,като едновременно с това издаваше много странни звуци,които силно напомняха скимтене.
-Кажи?
Вярно,че се опитах да бъда мила,но наистина не ми се получава в осем сутринта,когато се чудя как точно съм се домъкнала до училище,а и ръката ми в този момент замества някоя плюшена играчка.
-Нищо!
Ама,и аз съм много тъпа,трябваше да положа повече усилия,поне щях да си спестя главоболието,което щеше несъмнено да дойде сега.
-Милоооооо(обичайното ни обръщение една към друга)не се цупи.Съжалявам!
Никакъв отговор.Оставаха ми само две алтернативи и нито едната не ми харесваше,трябваше или да ядосам достатачно силно моето "мило",за да ме удари и така всичко да й мине,или да я търпя цял ден такава.Предпочетох юмрука й,само защото ненавиждам тишината.
-Гледаш като заек в просъница.
Идея си нямам,защо това я дразни толкова,но определено постгнах това,което целях.Е,рамото ме все ще се оправи за седмица-две,но как болеше.В моменти като този се чудя къде крие тази сила.
-Слуша ли съобщението?
Прозявайки се,кимнах и зачаках да продължи.
-Иииииии!
-Иииииии?
-Иииииии?
-Не знам ти ми кажи,а и ще стане по-бързо.
-Мило,не се обиждай,но си тъпа!
-За Бога,осем сутринта е,какво очакваш от мен?Може би да ти развивам някоя теория?За три години би трябвало да си научила,че почвам да мисля след 11.
-Наистина,би трябвало!Но все тази......Хб,т.е. ние,нали?
-Да.
-Хе-художниците.
-Принцеса Сиси!
Така наричах момчето,което някога харесвах.Това момиче не ми влияе добре,преди не бях давала такива прякори.Добре де,само още наколко пъти-Котката,Стрелящото гризли и Простреляното гризли.
-Да,зарежи това!Хз клас!
-Хз.......Ауч!
Боже,това наистина си заболя!Не стига,че сестра ми ме смилаше от бой,а сега и в даскало се почна.
-Мисли!Хз.....Свилен,патка такава!
От моя срана не последва никакъв отговор.Свилен,поредния субект,станал обект на чувствата ми или както казваше учителката ми по информатика :"Изпитваш нездравословен интерес към това момче,Япония!" След "Лилав",заради цвета,в който си бях боядисала косата,минахме на "Япония" заради любовта ми към тази страна.
Свилен.Това наистина щеше да бъде една дълга седмица,всеки път,когато го видех или мълчах,или говорех глупости.Ако трябваше да опиша положението,в което щях да се намирам, с една дума,то тя щеше да бъде-лошо!Е,на приятелката ми това й се струваше доста забавно,за това реших да и го върна.
-Мило,гледаш като заек в просъница!Ауч!

- Мамка му!
Мария изруга тихо, след като остави телефона на нощното шкафче до леглото си. Отново бе станало два часа, а тя прсто не можеше да заспи, сънят за пореден път отказваше да я споходи. Огледа стаята,поне доколкото й позволяваше мрака. Тъмни, плътни завеси закриваха големите прозорци, недопускайки лунните лъчи да проникнат вътре. Следващото, което се появи пред очите й бяха червените лампички на телевизора и уредбата, а МР4 й осветяваше един от ъглите на стаята, докато
се зареждаше.
Тих стон привлече нейното внимание, обърна глава и погледна спящото до нея момиче. Кестенявата коса на хубавицата бе разпиляна по възглавницата и от нея се разнасяше лек, но много приятен аромат, нежни клепки прикриваха дълбоките кафеви очи. Погледът на Мария се спря на алените устни на момичето,те бяха плътни и така примамващи. Будната преглътна и спусна очи по-надолу, към гърдите на спящата. Бавно и ритмично те се издигаха и спускаха при всякко вдишване и издишване, а нежната материя, която ги прикриваше от очите, ги правеше още по-желани. Името на тази красавица беше Елиса, но никой не използваше целия му вариант.
Мария се надвеси над Лиса, искаше отново да усети приятния аромат на ванилия по кожата й. Лицата им бяха на не повече от сантиметър разстояние, преди Мимс да впие устни в другото момиче. Обичаше да я вкусва така, колкото да раздразни желанието си за още и още, но сега нямаше време за този тип игрички.
Стана и бързо смени ефирната черна ношничка с кожен панталон, който идеално очертаваше задните й части, както и стегнатите крака. Хвана първото, което напипа в тъмнината, оказа се нейната любима, черна риза; облече я, оставяйки трите най-горни копчета разкопчани, за да разкриват едрия, стегнат бюст.
Хвърли последен поглед на красавицата, която оставяше сама в леглото и се приготви да излезе.Тъкмо щеше да затвори вратата след себе си, когато чу мекия глас на Елиса да й прошепва:
- Мимс, пак ли излизаш?
- Да. Заспивай, късно е. Алекс също спи, но ако се събуди и дойде при теб ще го наглеждаш, нали?
- Разбира се, а ти се пази. Моля те!
- Винаги го правя. А сега заспивай, обичам те!
- И аз те обичам, мила!
Мария отиде в коридора, запали осветлението и се загледа в отражението си в огледалото. Тези зелени очи и обикновената черна коса я влудяваха, ненавиждаше ги, чувстваше се толкова грозна и недостойна за Лиса. Боже, това момиче наистина щеше да я побърка, просто не излизаше от главата й. Постоянно си фантазираше как я съблича и я докосва до себе си, целува я и...
Момичето разклати глава, за да разсее мислите си, сега не му бе времето за това, наведе ръка и взе едно червило, след което го положи на устните си. Да, така беше по-добре, много по-добре. Нервно затърси точно един определен чифт обувки, който откри едва след като прерови два пъти шкафа. Мразеше да ходи на токчета, но знаеше, че на онази пасмина,събираща се в " Калисто ", това сигурно ще се хареса.
Преди да излезе, надзърна в стаята на Алекс. Момчето, както обикновено, спеше като пън и това беше добре за него, нея и дори за Лиса. Хлапето изсумтя нещо, вероятно раздразнено от светлината, нахлуваща от коридора, и се завъртя, събаряйки одеалото си на земята. Мария завъртя очи и отиде да завие брат си, а след това го целуна по бузата и излезе от стаята му.
Отиде в кухнята, за да вземе дамската си чанта, която по-рано бе оставила там, но минавайки покрай хладилника се сети за шишето водка в него. Алкохолът не беше нейна слабост,но й помагаше да се отпусне и да премахне притеснението, стягащо гърдите й. С един замах изкара бутилката и също толкова бързо я отвори и отпи от нея. Течността се разля в тялото й и започна да я гори толкова силно,че сълзи се появиха в очите й. Мимс прибра обрано водката и се запъти към масата, на която лежеше отворената й чанта. Блясъкът на осрието й бе достатъчен, нямаше защо да проврява, знаеше, че ножът е там, единственото нещо, носещо й сигурност, когато нощем е сама навън.
Погледна часовника, бе станало два и половина. За втори път тази нощ Мария изпсува, грабна нещата си и излезе от апартаминта, заключи входната врата и заслиза по стъблите. След по-малко от минута лекият нощен вятър я подхвана и поведе към целта за тази нощ.
Нощта беше прекалино хубава, за да я похаби отивайки до бара с кола, затова тръгна пеш. След около двадесетина минути се озова пред порутена сграда, цяло чудо си беше, че още се държеше. Светлините от втория етаж и припомниха, че не трябва просто да седи отвън сред мрака и тишината. Мария събра целия си наличен кораж и влезе. С всяка крачка се чувстваше все по-нервна, дали заради срещата, която й бе определена толкова късно, дали заради славата, която се носеше на това място, не знаеше.
- Добър вечер! Можете ли да ми кажете къде е г-н Бисар?
- Той ви очаква. Нека ви отведа до сепарето му, госпожице.
- Благодаря.
Мария ходеше загледана в гърба на мъжа пред себе си, не идкаше да поглежда хората тук. Тази вечер се чувстваше прекалено слаба, а бе сигурна, че те ще я изплашат допълнително.
- Добър вечер, Мария! Седни.
- Г-н Бисар.
- Предполагам знаеш защо се свързах с теб.
- Всъщност, не. Обикновено мениджърът на фирмата се грижи за срещите и снимките ми. Но вие...
- Аз.
- Не сте като другите!
- Да, мила, не съм, явно не разбираш. Нека ти обясня тогава. Не знам до колко е доходно да си модел на бельо, не ме и грижа, но съм готов да ти предложа много пари, ако...не ме гледай така, не ти искам тялото.
- Тогава какво, г-н Бисар?
Мъжът стоеше и я гледаше, сивите му очи обходиха тялото й, всяка нейна форма, поне доколкото можеше, заради масата, стояща помежду им. Макар да я наблюдаваше жадно, това не значеше нищо за него, приемаше я като поредното парче месо, с разликата, че тя бе известно парче месо!
- Виждаш ли, мила, ние тук имаме малко по-различни развлечения.
- Като?
- Да пием кръв.
Мария преглътна, но не така, както когато бе гледала възбудено Лиса. Една ужасяваща паника заливаше тялото й, отнемаше малкото й сили, превръщаше я в парцалена кукла.
- Искам два месеца да си мой донор или снабдител, ти си избирай думата. Естествено и ще ти платя добре. Как ти се струват 15 000?
- 15 000? Наистина ли?
- Да. Предполагам си съгласна?
- Разбира се. Тези пари... " С тези пари ще мога да се погрижа по-добре за Лиса и Алекс, но..." . Кога ще ги получа?
- Още сега.
Мъжът й подаде едно куфарче, което тя пое с разтреперани ръце. Бавно го отвори и с изумени очи заразглежда съдържанието му, за първи път виждаше толкова пари на куп.
- А сега какво?
- Ръката, мила.
Господинът изкара една спринцовка и я заби във вената на Мимс, като източи малко кръв. " Лиса!Струва си, нали? Кажи ми, че си струва, скъпа! " След като спря да точи от животворната течност, бавно извади иглата и загледа как кръвта започва леко, много леко да блика, а след това се наведе и я засмука. След проверката на " стоката ", вдигна глава и се усмихна.
- Знаеш ли, миличка, заслужаваш си парите!
Той продължи да й говори, но Мария се бе затворила в себе си, опитвайки се да мисли за нещо друго...за някой друг......някой, който я обичаше.

е, Иве... много добро, поздравявам те ^^ стилът е различен, но... много ми харесва... браво ^^

x2