Тематиката с маринките е мноо оригинална продължавай...а Знаменосеца рулира,остааше да е с БГ знамето и щях да изтрещя

А я да те питам, ти виждал ли си истински български бойни знамена а? От старите, тия дето са били дупчени от куршуми при Дойран и Драва? Да не се окажеш изненадан...

„Батальона...”





Този път се строяваше наистина за последно. Един по един, всеки спокойно заемаше мястото си в дългата редица. След малко остатъците от пожертвания батальон бяха готови за сутрешната си проверка. Личен състав на батальона - 132-ма и една втора. Половинката беше заради тия чийто ръкави се вееха на вятъра или куцаха. Всяка поредна сутрин редицата беше малко по-къса, но проверката се състоеше неминуемо от обстоятелствата. Пред редицата от изморени, изпити лица беше застанал млад лейтенант на който синият боен костюм не му беше по мярка, тъй като беше свален от мъртвец. Когато най-после видя това което търсеше извика:
- Батальон миирно! Здраве желаем капитан! Личният състав е налице с изключение на геройски загиналите!
Не беше това, което хората очакват да видят като им се каже командир на щурмови батальон. Тогава човек се оглежда за някой гигант облечен в метал. Новодошлият беше сравнително нисък за стражник и вместо огромна броня носеше обикновена бронежилетка на лек пехотинец. Единственото, което го отличаваше от кашиците бяха нашивките. Е...почти. За разлика от повечето офицери той не викаше. Просто поглеждаше някой, казваше какво трябва да се свърши и то биваше изпълнено веднага. Сега, когато бавно минаваше пред тях, войниците се изпъваха като струни. Капитан Рогозаров сам бил измъкнал екипажа на горящ ТК200 и един по един ги изнесъл на гръб до място откъдето санитарите да ги поемат. Бил утрепал три кролокса с голи ръце. И други подобни приказки се носеха напред назад и съвсем логично, става основа за още по невероятни истории. Сега, когато го виждаха наживо звучаха още по-невероятно, но изминалата седмица се нагледаха на неща, които отминаваха и най-големите измислици като пътни знаци. Капитанът продължаваше обиколката си, тук там кимваше на някой и продумваше една две окуражителни думи. А допреди седмица бяха шест редици...
- Тая сутрин – започна той на висок глас – едно пиленце ми каза, че днес пак трябва да чакаме гости. Каза ми още, че се били приготвили като за сватба, и че не се надявало пак да се чуем. Помоли ме да ги помотаем час-два, ако може три и ако съвсем се закучи да ги разведем да разгледат забележителности - спря за момент за да види ефекта от думите си. Смях през сълзи беше най-точното му описание. Аве Цезар, ние които ще умрем ще се смеем на всичко - Какво обаче ще кажат хората за прословутото ни гостоприемство, ако оставим гостите ей-така да си тръгнат? Аз казвам да ги поканим да пренощуват, някои за ден, някои за много повече. А като добри домакини може да излезем да ги посрещнем с хляб и сол. Въпроси?
Откъм тежката пехота се вдигна една бронирана ръкавица:
-Казвай Скот.
-Ами ние с хляба сме зле, та може ли да си вземем повечко сол?
Всички видяха как Рогозаров леко се усмихна:
- Може! Хайде сега давайте да подредим къщата че е съща кочина.

„Подреждането” вървеше бавно. Разчистваха разрушеното от предишния ден, изхвърляха убитите и формираха наново позицията. С малко късмет един техник успя да подкара една солница – така се наричаха бързострелните минохвъргачки и при това напълно заслужено. И все пак колкото и да превиваха гръб не можеха да свършат много. Преместиха картечниците и работещата солница на новия редут и взривиха или заминираха старите. Новата линия беше добре разчетена – всички подходи към нея се биеха от поне две картечници, а солничката щеше да бие по тия в дефилето и отново да потвърди прякора си. Опразниха погребите и пренесоха всички амуниции на място. Това си беше рисковано но нямаше как – складовете оставаха извън периметъра. Работеха всички без изключение и батальонът беше готов да посрещне скъпите си гости още към единайсет. Вече нямаше какво да се прави – всичко беше заредено, почистено и проверено, затова седнаха да обядват. На гладен стомах бой не може да се води и това си е. Преглъщаха мълчаливо сухите полуфабрикати които можеха да минат за манджа само пред някой сомалиец но друго просто нямаше. Тъкмо привършваха, когато часовоя на вишката се развика, че виждал движение. На бегом стражниците се устремиха към местата си. Бронираната пехота застана на първа линия и някои отсега слагаха щиковете на тежките си карабини, а някои ентусиасти вадеха истински мечове и брадви, които обаче въртяха със завидно умение. Зад тях се настани леката пехота, от която се отделиха разчети за стационарното въоръжение. И там се вадеха щикове, ножове пистолети и ги редяха на купчини с пълнителите, та да са подръка като потрябват. И не след дълго всички вече виждаха дългата сиво-черна вълна разпростряла се, докъдето поглед стига. Това явно беше много за нервите на един тежък пехотинец от 3-та рота, който измърмори:
- Е стига де! Ами че кой ще ги погребва тия? Малко ли копахме днеска?
Откъм солницата един зевзек го чу и също се обади:
- Не бери грижа Баранов! Ние ще ти изкопаем ямите ти само ще ги заравяш!
Подиграният се обърна и процеди през зъби:
- Трай да не те изхвърля навън....
Стоящия до него щурмовак си мълчеше, но нервно поглаждаше втория спусък на късата си осемцевна картечница. При всяко поглаждане цевите се развъртаха леко и после спираха, сякаш един вид ги разгряваше преди боя. Естествено докато не натиснеше първия спусък щяха да се въртят на празен ход без да бълват куршуми. Вълната вече заливаше подстъпите на дефилето. Тогава се обади глухия глас на солничката „ Туп! Туп! Туп!” и докато първите мини летяха нагоре вече ги следваха нови три и нови три...Същия зевзек се обади от гнездото на мортирата:
- Аааа сега вече не сте като на разходка а? Почвайте ги!!!
В отговор дузината тежки картечници затътнаха заглушавайки стрелбата от другите оръжия и предвещавайки отравяне с тежки метали на всеки приближил се на по- малко от 500 метра. Този върл отпор не беше очакван и в първите минути дефилето и низината се изпълниха с трупове. Дори не ти трябваше да се прицелваш – просто стреляш в гъстото и виждаш как тежкокалибреният куршум пронизва по 3-4ма наведнъж. Нападателите се позабавиха за момент, сменяйки тактиката в движение- дори не се спряха да се прегрупират. Който и да беше решил, че бройката ще уплаши някого жестоко грешеше и сега щеше да плати огромна цена докато търси правилен подход. Разпръснатите групички пълзящи нагоре бяха радост за неколцината гренадири, които се качиха над палисадите и без да се страхуват от ответния огън пращаха снарядите от ръчните си мортири право в центъра на по-крупните формирования сеейки шрапнел и много поздрави. Но гренадирите бяха само седмина и при цялата им завидна точност не можеха изтребят всички. По едно по две, малките отделения си пробиваха път през купчините убити и изчезваха зад един нисък насип където изчакваха да се натрупат достатъчно от техните. Тази маневра не остана незабелязана, но нямаха с какво да я контрират. Можеха да пробват с късо попадение на минометите, но нямаше голям шанс пък и не се наложи. След малко една плътна сиво-черна маса се надигна и се хвърли напред. Бяха толкова много че не се различаваха отделните тела в мелето. Гренадирите скочиха обратно в окопа. Тук вече стоящият до Баранов щурмовак го отмести от бойницата и заедно с другите като него развъртя оръжието си.
- Давайте с пищялките! – заповедта беше вече излишна и въздуха се изпълни с отвратителното пищене предизвиквано от свръхзвуковите игли изстрелвани със скорост около към две три хиляди в минута. Настъпващата войска просто се стопи и изчезна в един порой от метал - сякаш никога не я е имало. Щурмоваците захвърлиха празните си раници и сложиха други. Тъкмо навреме – след малко нова вълна се надигна и тръгна нагоре за да се присъедини към тия които вече покриваха земята като някакъв странен килим. Този път имаше няколко оцелели, които продължиха, но точният огън на автоматчиците ги спря преди да влезнат в изоставените укрепления. Това се повтори още няколко пъти със същия резултат. Вълните се надигаха, тръгваха нагоре и падаха покосени. След като отблъснаха поредния пристъп, щурмовака до Баранов му върна мястото и скочи назад като в движение задърпа закопчалките на раницата с патрони. Двама леки пехотинци му помогнаха да я свали и да сложи нова. - Тая е последната. – уведоми го единия.
- Как така последната?! – попита щурмовака учудено.
- Ей така лесно! Всичките ги изхабихте!
Е от това по-хубава новина здраве да е. Върна се на мястото си до автоматчика, който ядно редеше патрони в един пълнител и после го наби в карабината си. Май на всички им оставаха муниции за около час сражение. От лявата страна на блиндажа се понесе гласа на капитана:
- По-живо момчета! Преизпълнихме вече дневната норма! Шест и половина е! Тия в тъмното няма да се бият!
Отвърна му одобрителен рев, и после някой допълни:
- Ние да изкараме до тъмно пък другото лесно...
Но новата атака се бавеше. Минаха се няколко минути в очакване и все пак тя упорито не идваше.
- Да не сме ги отказали нещо? – зачуди се лейтенанта командвал десния фланг. По покритата с трупове полоса движение нямаше. Може би напук на всичко бяха отбили щурма? Само двама-трима се мръщеха, сякаш считаха това за затишие пред буря. Ала времето минаваше и това най-накрая успокои и песимистите. Бяха ги били. И този път. Точка по въпроса. Батальона свири отбой и си позволи най-после малко почивка. Превързваха ранените и взимаха по една две хапки на крак. Като по чудо нямаше убити – имаше само няколко по-тежко ранени, но не смъртоносно. Последният останал на блиндажа беше същият часови който първи забеляза приближаването на врага. Тъкмо се запъти към изхода, когато реши да хвърли един последен поглед навън. Ето го дефилето разорано от кратерите на солницата. И насипа. Погледа му се плъзна нататък- старите укрепления които им се наложи да напуснат. „Ееех съдба.”- помисли си . Но съдбата му беше приготвила и още нещичко. Той пръв ги видя как се надигнаха над скалите и очите му се разшириха от ужас. Искаше да извика, но можа само да издаде тих писък. Не особено подходящи последни думи.
Тази част от редута изчезна, изпарена в унищожителната чистота на свръх-нагорещената плазма. За кой ли път стражите се втурнаха към позициите си готова да посрещнат и отблъснат всеки дошъл насреща. Само дето този път гледката ги вцепени. Бяха огромни. В пъти по големи от техните ТК200 „Патриарх”. Катереха се нагоре като насекоми на дългите си крака. Не бяха минали през дефилето. Бяха се изкачили направо през скалите и затова не ги видяха навреме. Челната машина се спря за момент, всички видяха заряда, който тя натрупваше, а после минометното гнездо се превърна в огнено кълбо. Но батальона вече се беше окопитил и всички останали оръжия бяха насочени към трите крачещи квадриподи. Куршумите обаче не им правеха нищо и отскачаха от бронята им. Невъзмутимо, сякаш не виждаха буболечките в краката си, триото продължи нагоре навлизайки в стария периметър, без да бързат да довършат противника си. Бяха дошли обаче, безразсъдно близо, а подобни грешки се наказваха. Стрелбата от картечниците и автоматите спря за момент и в първата машина се заби рой от противотанкови ракети както и ярките лъчи на химическите лазери. ПТ звената не жаляха материала и обсипаха водещия квадрипод със всичко налично. Крачещият танк се залюля от множеството попадения, опита се да продължи и се сгромоляса, вдигайки огромен облак прах. Това беше временна утеха – оставаха още два. Единият се прицели в най-близкия пехотинец нарамил тежък химически лазер и го разпраши заедно с тези около него. Другата машина започна методично да обстрелва останките от блиндажа, изтребвайки оцелелите стражници. Сега беше вече всеки за себе си и който можеше, се спасяваше от огнения ад. Така се случи, че в едно единично укритие на втората линия попаднаха редника Баранов, младия лейтенант и капитан Рогозаров. Наоколо цареше пълен хаос и свистенето на плазмата се смесваше с виковете на ранените и миризмата на озон. Лейтенанта почваше да се паникьосва:
- Тук не можем да стоим! Сега ще почнат и по нас да бият!
Рогозаров мълчеше и му посочи това което гледаше. Двете машини бяха застанали точно върху заминираната част от стария периметър. Другият веднага разбра идеята на командира си и отсече:
- Слушам!
Понечи да тръгне но Рогозаров го завържа за ръката:
- Никъде няма да ходиш... – после сам излезе навън и на зиг-заг тръгна надолу прескачайки ямите и убитите. От своята дупка „персон и половина” Баранов и лейтенанта гледаха напрегнато силуета които ту се губеше, ту отново изникваше пред очите им:
- Няма да успее...няма да успее...- повтаряше Баранов въпреки че беше скръстил пръсти зад гърба си. Но ниската приведена фигура продължаваше устремно напред докато не изчезна някъде под краката на гигантските машини. Изминаха още няколко секунди и тогава пръст, скала, бетон и метал се сляха в една невъобразима експлозия. Загубили опората под краката си и с тежки повреди в ходовата част, двата крачещи танка паднаха до своя събрат свален от базуките. Бяха останали едва тридесет и осем стражници. Смесена група от лека и тежка пехота помогна на Рогозаров да се качи обратно – единият му крак беше смазан.Посрещнаха го с викове на дива радост, които той посрещна спокойно, сякаш не му е за първи път, както и всъщност беше . Оцелелите още ме можеха да повярват, че са живи. Никой дори не забеляза как през пробивите в палисадите тихо се промъкваха същите сиво-черни фигури, поне не и докато не стана прекалено късно. Страшен вик прекъсна радостната еуфория на малкото стражници. Нямаха никакво време да организират отбрана – почти веднага бяха залети от нескончаеми редици. Но батальонът не беше издържали толкова дълго, за да падне накрая и дълго време изхода на боя не беше ясен. Тези, които бяха останали, бяха тези, които винаги оставаха живи в края на боя. Старите пушки, ветераните, берсеркерите.Бронираната пехота с ярост се хвърли направо в най-гъстото забравяйки всякаква предпазливост – те бяха там, за да убиват за бога. И го правеха естествено, по най-бруталния начин, който им беше достъпен, без някаква особена техника след като мелето не позволяваше засукани номера. Просто разкъсваха противниците си, без да се забавят или спрат, докато сами не се стоварят окървавени върху камарите от трупове, които се бяха натрупали около тях. Един по един падаха, но за всяка смърт се отмъщаваше веднага и то десеторно. Без да разполага със страховити екзоскелети, помощната пехота измираше още по-бързо. Те крещяха сквернословия, докато се търкаляха надолу по склона, вкопчили се гуша за гуша с някой враг. Млатеха с празните пушки като със сопи, а тези, чийто щик се беше заклещил в нечии ребра, продължаваха с ножове, зъби и нокти в една кървава вакханалия, посветена на пълното унищожение. Не се знаеше колко щеше да продължи това, ако не беше жалостивият глас долетял сякаш отвъд касапницата:
- Капитана...капитана убиха! Удряйте момчета!!!
...
...
На следващата сутрин четири квадрипода прекрачиха останките на тия, които бяха свалени предния ден. Откъм редута не се чу и изстрел. Само едно самотно знаме се вееше върху позицията, която той тъй храбро беше отбранявана. Дали беше оставено като символ, като една неизречена заплаха и намек че ще върнат за него беше въпрос на които трудно можеше да се отговори. А на трийсетина километра оттам, върху невисок хълм, един млад лейтенант свали бинокъла си, почисти лещите и пак погледна. Бяха дали изричен доклад и това което чакаше не закъсня. Чуваше зад себе разговора на войниците, които коментираха с лека доза злорадство.
- Тая май беше петорка...
- Как петорка бе! Я виж докъде стигна гъбата...Това е от десеторка нагоре. Нали така гус’ин лейтенант?
Той кимна леко на самозвания познавач:
- Да, да...хайде да слизаме надолу преди да ни облъчи, че ще мине поне месец докато ни изчистят. Предстоеше им дълъг път, докато настигнат своите... сега той беше командир на батальона.

Ааа мерси мноо кефи рисунката!! Продължавай така

Семеен бизнес.

Атака над някоя от дълбоките бункерни мрежи би срещнала доста необичайни бранители понякога. Като това хлапе разнасящо муниции с бащината каска на глава. Ако се отнася до него, те са най-страхотните мама и татко на света и ситуацията ни най-малко не го притеснява. Татко винаги побеждава, нали?

[/i] Ех, капитан, ти само кажи! Знаем, че няма да заповядаш "Напред!". Ще кажеш "След мен!" Накъдето ти, натам и ние.

Напред! Напред и все напред!

...и в дивия !

от къде тази мания към войната

42

Десантчици - вторият ми комикс правен за един следобед...

"Танц под луната"

Утре всички ще умрем...

ME NUTS..

I want sum more of this shit...!

Много ме радва как рисуваш. Ако тръгнеш да ги сглобяваш може да се получи цял разказ. (рисунките ти ми напомнят някак си за илюстрациите в по-старите фантастични книги )