Първа част


За да не става историята лицемерна още от първото изречение ще ви призная, че не ми пука за вас и единствената причина, поради която искам да я разкажа, е за да задоволя собственото си болно его. Тъй като така или иначе рано или късно ще се задавите от безграничното лицемерие ще споделя, че ще се постарая за забавлението на тези, които продължат да четат.
Беше сряда или четвъртък. Или може би петък или понеделник. Или вторник или събота. Даже има вероятност да беше и неделя. Така или иначе важното бе, че слънцето грееше подигравателно над невпечатляващия ни и интригуващ колкото тухла град, а всички мънички незабележителни жалки същества щъкаха все така хаотично и безсмислено из него. Аз бях онова, което ходи на зиг-заг, защото мисли твърде много. И му се отдава твърде малко. Онова дебелото встрани от мен не го познавам. Не мога да го понасям. Виждам го за първи път. Изрусеното момиче от другата ми страна има огромен нос. Изпитвам невероятно затруднение да не споделям такива малки дразнещи факти. Но пък един нос може да бъде прекрасна тема за разговор.
- Здравей, нос!- казах аз на момичето и й подадох ръка с усмивка.
- Кретен.- изсъска тя и забърза крачка, за да се махне от мен.
- ХЕЙ! Не исках да те обидя! Просто не съм виждал по-впечатляващ нос! С какво го храниш?- Носът се отдалечи .
- Майната ти!
- Ха! Каза го под нос! - Изпитах удовлетворение и задоволство. Изгубих носът от поглед. Оказа се възможно въпреки предишните ми предположения. Дебелото момче до мен се захили. Огледах го по-добре. Беше заек.
- Пич! Ти си голям почти колкото носът й!- Казах му аз нападателно. Той се захили. Това уби желанието ми да съм честен с него. Той си знаеше всичко. Даже за миг спря да ме дразни. Отказах се от дебелото момче и си продължих по пътя. Явно беше поредния прекрасен ден, в който подсъзнанието ми изпитваше непреодолим копнеж за безпределна, нетолерантна, гнусна, долна искреност. Изпитвах подобни неудобни емоции винаги, когато се бях натравял с твърде големи дози лицемерие на миналия ден. Исках да кажа на всеки гаден боклук за всеки негов малък грозен недъг. И мразех всички, които не го правеха.
Влязох в стаята. Както обикновено всички обсъждаха окосмението на задните части на Жужи. Начело на дискусиите бе застанал Посейдон. Посейдон беше портиерът. Както всички останали хора, и той не бе по-интересен от опаковка от вафла, но пък имаше своите странности, които си струваха обсъждането. В крайна сметка бе една сравнително интересна опаковка от вафла. Посейдон беше честолюбив, водколюбив и властомразещ. Мразеше също така всички, които споделяха гледната точка, че името му може би не е съвсем адекватно. Той яростно отвръщаше с цяла артилерия от подготвени реплики на всеки мръсник, защитаващ подобни тези.
- Знаеш ли кой е Посейдон, бе?
- Гръцки бог на мо...
- Гръцки бог на моретата! Символ на величие! Ма откъде ще знаеш! Вие с т’ва днешно образование нищо не знаете. Ех, едно време к’во беше! Учихме си здраво. Затова сега аз съм такъв умен, а днешните за нищо не ставате. Ама вие не сте виновни.- Никога не чух какво следва. Останалата част от лекцията отказвах да слушам, защото дори в пристъп на суицидност не бих си го причинил. Посейдон можеше да е една доста досадна опаковка от вафла. Въпреки всичките си недъзи обаче, портиерът казваше каквото мисли достатъчно често, за да не дразни днешната ми мания за искреност. Мина една минута. След това продължиха да минават минути. Жужи влезе в стаята и хората спряха да говорят за окосмението на задника й. Сега всички започнаха да говорят за това колко тъп е Росен. После дойде Росен и всички почнаха да си говорят за това, че Лили е курва. Дойде и тя. И всички започнаха да обсъждат разни предавания вдъхновени от Оруелови книжки. И всички бяха толкова сигурни, че са идол на всички останали. Всички бяха толкова щастливи в безумното си малоумие, че ми се повръщаше. Завиждах, им, че нямам безсмъртното им самочувствие. Чувствах се слаб. Чувствах се единствения човек на Земята, който си мисли, че не е особено умен, особено хубав и особено талантлив. И който въобще не се заблуждава, че на някой друг му пука за него. И това ме побъркваше. Трябваше всички гадни малки лицемерни човечета да разберат, че останалите гадни малки лицемерни човечета ги ненавиждат.
- Стопля се! Росене, днес ще ти е ден за разсъждения!
- А?
- Хм... Жужи каза, че ай кюто ти било равно на температурата.
-Поне не съм като тебе, бате! ХА ХА ХА ХА ХА ХА! ХО ХО ХО ХО ХО!
Погледнах тъпо напред. Жужи ме изпсува. Опаковките от вафли ставаха все по-непоносимо скучни и изнервящи. Исках да стане нещо скандално и изведнъж всички да се променят.
- ААААААААААААААА ПОЖАР! ПОЖАР! ПОЖАР! - завика някой извън стаята. Всички се заблъскаха, за да видят какво става. Прев Зет започна да успокоява тълпата.
- Спокойно! Беше ужасно, но бързите и решителни мерки на учкома и госпожа Бъдалска спасиха ситуацията!
Зазяпах се с изумление. Имаше цигарени сажди върху масичката.
- Няма нужда да благодарите, че ви спасихме от ужасните пламъци! Това е работата на учкома! Сега хората, които искат да ме поздравят да минат отпред, а другите да се махат!
Зави ми се свят. Мисля, че на всички наоколо им се зави свят от облаците самовлюбеност, които бълваше Прев от устата си. Но те всичките бяха такива. Всички се мразеха един друг и всички бяха уверени, че всички са влюбени в тях. ВСИЧКИ!
***
На следващата сутрин телефонът ми иззвъня.
- Ало!? Илиянчо? Добре ли си, миличък?
- Да? Бабо? Ти ли си?
- Ох! Горкото! Спаси ли се след пожара? Изгоря ли ти някой приятел, горкото!
- А? Какво? К’во?
-Разбрах, че ти е изгоряло училището! По новините дадоха! Те още дават!
Пуснах телевизора. Имаше снимка на Стоунхендж и репортерът говореше:
- Това са руините останали от ГМПН (Гимназия по Много Прости Неща), която снощи изгоря в адски пламъци. Броят на жертвите е неясен.
- О, боже господи! - Изтърках си очите. Не помогна. Пак ги изтърках. Пак не помогна. - Ама това е Стоунхендж! - Цъкнах дистанционното, за да си оставя някакви мозъчни клетки. Уви, оказа се жалък опит. На следващия канал бе показана някаква изгоряла къща.
- Децата са се оказали в капан между пламъците! Бягали са панически, но много не са успели да се спасят!- говореше новия репортер.
Изгасих телевизора и започнах да се заливам от смях. Премина в истерия. Имах нужда от бира. Или от водка. Или от много водка. Или от самоубийство. Опаковките от вафли бяха надминали себе си.
Станах изкъпах се и тръгнах. Телефонът ми звънеше през пет минути. Всички ми звъняха, за да проверят дали съм жив. Най-често проверяваха хора, на които дължа пари. Паднах се в хубав автобус и гледах от телевизора на шофьора. Бъдалска говореше по новините.
- Моменталната, решителна и мъдра реакция, която съумях да извърша, спаси учениците. Няма пострадали.
- Мислите ли, че именно тези реакции ви правят любимия директор на ГМПН?
- Навярно, това са част от качествата, които притежавам. Но и миналия директор беше добър. Не колкото мен, разбира се. А виновникът за този безразсъден акт ще бъде открит и наказан!
Слязох на моята спирка. ГМПН бе още там. Нямаше никакъв Стоунхендж на негово място. Как само исках да стане нещо. И само за един ден, всички да си казваха истината! Само за един ден!
Ясното синьо пролетно небе се раздра и от там започна да слиза женска фигура. Гледах заслепен към нея. Беше най-красивата жена, която бях виждал през живота си. Чертите и бяха напълно перфектни. Фигурата и беше напълно перфектна. Можех да се удавя в погледът и.
- Здрасти.- каза тя, а аз седях с отворена уста и я зяпах.- Аз съм музата на сарказма. Не си чувал за мен, защото съм твърде искрена с някои хора и ме няма в някои книжки. Дойдох да ти изпълня три желания.

2ра част


Въпреки нещастните ми опити да затворя устата си тя продължаваше да зее.
- Спри да гледаш като идиот!- каза момичето, което току-що слезе от небето.
- Съжалявам! Но имам пълното право да гледам като идиот. Хиляди пъти съм доказвал, че съм идиот. И милиони пъти предстои да го направя. Нямате никакво право да ми забранявате да гледам като идиот. Все едно да забраните на рибата да плува.- Тя ме изгледа с предизвикателно недоверие в погледа си.
- Да, - лицето й придоби победоносна гримаса. - ти трябва да си най-подходящият човек.
Седях и обмислях отговорът си. Слънцето продължаваше да грее подигравателно, а аз продължавах да съм объркан.
- Само мама ме е наричала така преди.- казах замислено.
- Тя се шегуваше.
- Наистина?
- Да. Нали аз я вдъхновявах да го прави.
- Вие сте кучка.- констатирах.- С пълните ми извинения и уважение, разбира се! Вие трябва да сте най-забележителната кучка, която съм срещал през живота си!
- Със сигурност ще да е така. Но не съм дошла тук за оценките ти. Тук съм, за да ти дам власт!
- Власт? На мен ? Но защо ще го правите?
- Когато дадеш власт на идиот, винаги става интересно и забавно. А последните ми сто години бяха пределно отегчителни. Ще ти изпълня три желания.
В първия момент си я представих гола. После продължих да си я представям гола още доста дълго време, но ме досрамя да си пожелавам подобни неща. И после се сетих за всички опаковки от вафли. Сетих се, колко забавно би се получило, ако само за един ден си казваха истината. Всеки да бъде пределно искрен с всеки друг. Щеше да е прецедент във вселената! Истината може да бъде наистина весела. Затворих си устата с помощта на ръцете и бързо изчистих всички мисли от главата си. Беше нелепо. Току-що от небето слезе най-красивата жена, която някога съм виждал и ми каза, че ще ми изпълни три желания, а аз си представям колко ще е забавно всички да си казват каквото мислят. Определено имам сериозни психически травми. Но все пак... късно е за психиатър, а това наистина ще ме направи щастлив. Ако целия ден всички са честни един с друг. А на следващия ден ще измисля още нещо за тях. Ако има оцелели.
- Ти наистина изпълняваш желания? - Нямам идея защо не се съмнявах. Питах само защото знаех, че трябва да се съмнявам.
- Йап. - Отвърна мелодично тя.
- Ама буквално?
- До голяма степен.
- Ама можеш всичко!
- Чак всичко. Просто всичко, което може да си представи примитивния ти човешки ум.
- Това си е много!
- Зависи с какво го сравняваш.
- И искаш да ми изпълниш три желания?
- Йап.
- Чувствам се... могъщ.
- Чувствай се експеримент.
- Значи... мога да си пожелая абсолютно всичко?
- Три пъти.
- Искам... всички да си казват, каквото мислят. - започнах. - През целия ден.- Бях въодушевен и някак си сигурен, че тя всъщност наистина ще изпълни желанията ми.- И аз да ги гледам отгоре! - Ръцете ми трепереха.- С постоянно пълнеща се чаша уиски в ръка! - Не пропуснах разбира се.
Музата се усмихна коварно и изведнъж се изстреляхме нагоре. Преминавах милиони километри за секунда. Мамка му, късоглед съм! Стигнахме до самото слънце. Тя стъпи на него, а аз след нея. Дори не се опарих. И изведнъж видях. Виждах целия свят съвсем ясно. А си мислех, че ще трябва да слагам очила. Гледах подигравателно над невпечатляващия ни и интригуващ колкото тухла град, а всички мънички незабележителни жалки същества щъкаха все така хаотично и безсмислено из него. Чувствах се нещо повече. Можех да чуя и видя всичко, което пожелаех на цялата Земя! А най-забавната част тепърва предстоеше.
Прев Зет се влизаше в училище. Някакъв човек се появи от нищото и го удари.
- Какво правиш? Аз съм от учкома! Не знаеш ли колко по-добър човек ме прави това от теб, че да ме удряш?
- Изпитах непреодолимо желание да го направя! И да ти кажа, че си боклук! ТИ СИ БОКЛУК! БОКЛУУУУУК, БОКЛУУУУК, БОКЛУУУУК! - Човекът подскачаше и скандираше.
Прев се изправи, опипа лицето си след удара и продължи. Тогава отнякъде изскочи още един човек, който го удари. Прев отново тръгна да дърпа реч, но видя как целия коридор тича към него и се затича нагоре към кабинета на Бъдалска. Единственото безопасно място. Тичаше колкото можеше по-бързо, но отвсякъде му изскачаха хора, които просто искаха да го ударят един или повече пъти. Прев дишаше тежко, но със сетни усилия стигна до вратата, на която пишеше „Дирекция”. Влезе, затвори вратата след себе си.
- Слава богу! Всички ли са полудели! Нима не знаят колко по-добър човек съм от тях?
Бъдалска седеше сама в стаята и много се зарадва на Прев.
- Здравей, Прев! И днес ли идваш да ми ближеш задника?
- Както всеки път, госпожо директор!
И двамата осъзнаха какво са казали и за миг се смутиха, и на Бъдалска й хрумна.
- Хайде този път да го направим наистина Прев!
- Точно това ми хрумна и на мен, госпожо! - Бъдалска си свали панталона в отговор.

- Отвратително! - казах истерично и погледнах в друга посока.
Посейдон искрено се бе вживял в ролята на спартански войн и подскачаше из училището с метла наместо копие и кофа за боклук вместо щит. Подскачаше и гонеше зайците под предлог, че са зли персийци. Зайците бягаха панически като междувременно се псуваха и се обясняваха в любов един на друг. Една чистачка най-сетне смееше искрено да си признае, че се чувства като дракон и обикаляше и изпепеляваше всичко с дъха си. И действително дъха и разграждаше почти всичко.
- Не ще нараниш никой повече, зъл дракон! - изскочи Посейдон пред нея. Беше раздвоен дали да е рицар или спартанец затова реши да ги комбинира. Впусна се в бясна атака срещу чистачката, но тя махна с крила и отлетя. Разби покрива и просто политна към синьото небе.
- Как стана това?- попитах музата.
Тя също мигаше неразбиращо.
- Явно доста си е вярвала.
- И НЕ СЕ ВРЪЩАЙ ПОВЕЧЕ! - завика Посейдон и замаха заплашително с копието си, след което продължи да тормози зайците, изскачайки пред тях и викайки "ХА!" .
Погледнах в другата посока. Всички учители се бяха събрали и стъпваха тежко към дирекцията. Господин Енциклопедик гледаше зловещо напред и стоеше пред всички останали, защото бе най-решен. Господин Ковпет носеше бутилка „Джак Даниелс” в ръка и също пристъпваше безстрашно, редом до събратята си. Ковпет разби вратата на дирекцията с крак и устите на всички се отвориха от отвращение.
- КАКВО ЗА БОГА?
Прев мигаше неразбиращо, показвайки се над задника на Бъдалска. Самата Бъдалска изсъска и извика.
- КАКВО ТЪРСИТЕ В ТРОННАТА!
- Това е дирекция.- отвърна неразбиращо Зеленчуква.
- Да, същото! Сега се разкарайте!
- Не мисля така!- отвърна господин Енциклопедик.
- Уволнени сте всички! Мога да уволня, който си искам! Живота ви зависи от мен! Аз съм могъща!
- СИНЯ КРЪЪЪЪВ! - завика Ковпет и се хвърли напред, а зад него тръгнаха всички останали.
Двама учители по физика бързо сглобиха домашно направена гилотина и поставиха Бъдалска под нея.

- Те ще я убият! - прошепнах аз.
- И ти щеше да се опиташ да го направиш, ако ти бяха направили заклинание за пределна искреност.- отвърна тя.
- Но не искам да умира. Това е прекалено.
- Да, защото не са ти направили заклинанието. Все още си страхлив и не толкова краен.
- Нима убийството би помогнало?
- Понякога е единственото решение. Някой хора паразитират твърде много.
- Но в момента?
- Аз съм муза, не Немезида. Откъде да знам? Правосъдието е нещо сложно.
- Трябва да я спася...
- Давай тогава.
- Искам всички да се видят през моите очи! Сега!

Всички изведнъж спряха. Прев гледаше езика си с отвращение и изтича в тоалетната да го мие. Всички мълчаха. Махнаха Бъдалска от домашната гилотина, а тя пак се напъха под нея. Всички се прибраха и през целия ден не обелиха и дума. На следващия ден също. Аз седях и мислех. Първо бях щастлив, после се натъжих. И накрая разбрах.
- Знаеш ли.. в първия момент реших, че всички са отвратени от себе си, защото съм по-добър от тях.
- Нелепо.
- Но сега разбирам...аз съм малко злобно човече.- Музата погледна въпросително.- Всички ми изглеждат толкова отвратителни. Защо трябва да ги мразя за това, че са намерили как да са щастливи?
- Те са щастливи с лицемерие.
- Да. И какъв е проблема? Живееха си в мир и щастие. И се появи някой злобен и малък като мен, който да им го развали.
Музата премигна.
- Живееха щастливо в жалките си лъжи. Истината е доста забавна както виждаш.
- Изтъркали сме всички лъжи толкова много, че истината е единственото оригинално нещо. Но какво от това? Ако можем да сме щастливи така? По-добре е, когато всеки си мисли, че всички го харесват, а мрази всички. По-добре, от колкото всеки да знае, че всички го мразят и да мрази всички като мен.
- Не те разбирам.
- Ти си муза на сарказма. В генетиката ти е да не ме разбираш. Ако ме разбереш цялото ти съществуване ще ти се види безсмислено.- Тя премигна в началото леко ядосана към мен. Но после се поуспокои.- Последното ми желание е всичко да се върне по старо му. Времето да се върне назад и всички да си отидат на мястото. Всичко да си бъде както беше.
- Тогава отново ще е отегчително.- каза музата.
- Съжалявам.
Тя ме погледна въпросително.
- Искаш ли да дойдеш с мен? Ще си ми домашен любимец. Ще ме разведри. А и мястото ще ти хареса.
- Къде живееш?
- Където пожелая. Обикалям курорти из цялата планета. А и ще живееш вечно.
- Домашен любимец.- вдигнах рамене.- Какво пък! Тук така или иначе ми е скучно.

***
И така си живеем с музата на сарказма. Оказа се, че много си допаднахме и дори се оженихме. След два месеца си писнахме, но и двамата се лъжем, че не е така. Ако ми хрумне остроумна лъжа мога и да й изневерявам. Направихме споразумение, че измамите са позволени, но само ако са оригинални и добре измислени. Колкото да не стане твърде отегчително и да не станем като опаковките от вафли. И още нещо. Позволете ми да ви дам един съвет. Ако пред вас от небето слезе най-красивата жена, която сте виждали и ви предложи да ви изпълни три желания изберете световно господство или харем. Определено не си струва всички да си казват истината.

Намирам го ужасно, тъжно и цинично,
жалко, е ала намирам го нормално,
дори зачевайки прекрасната надежда,
вече знаем, че ще се роди умряла,
затова ще купим бебешки играчки,
докато изплащаме парцел за гроба,
и ще летим в мечтите си през понеделник,
за да пълзим в цинизма си през вторник,
и ще тъгуваме на всяка четна дата,
ще стенеме в екстаз на всяка друга.
В този час за пръв път аз осъзнавам,
че от цялото море от страх и радост,
не ми остана малко време да ми хрумне,
че ако забравим, че е невъзможно,
може пък да се обърка и да се случи.

Тъп начин да кача темата си най-първа страница.



^^^^^^^^^^^^^^^^^
Тва най-отгоре е и мойто стихче без думи за пълнеж. Можеш да откриеш хиляди недостатъци, но има идея, която мога да обясня има малко грешки в ритъма и няма думи за пълнеж.