Не знам защо, но нещо ми щукна и реших да напиша и аз нещо. И тъй като изпуснах първата тема, реших да смеся и двете. Надявам се, че няма да е проблем. Към 110 думи. Може и да е малко клиширан мотив (особено след като смесих двете теми), но за толкова думи толкоз мога.



ЕДИТ: и смяна на три думички, че нещо не беше много ясно.

...

ае, какво стана с 24ч м/у задачите?

nem13 ми даде разрешение да ви дам и аз една задача, която после ще изкоментирам лично (разбира се и той ще има това спорно удоволствие), а аз съм доста по- зъл от него. Постарайте се. А задачата надявам се да ви хареса.

В до 500 думи искам да опишете


Първа среща с неизвестното. От първо лице.


Бонус точки печелят тези, които схванат малката уловка в задачката и представят по алтернативен начин нещата.

Аз самия сигурно ще пиша, както и по предишната впрочем, която nem13 още май не е изкоментирал.

...

[Това ми напомня "Упражнения по стил" на Реймон Кьоно...]

Тъмно, топло, приглушени звуци - обичам това място. Харесва ми да съм тук, където се нося в Нещо и съм просто Нищо. Това за мен е всичко. Познавам всяко кътче от Нещото, всеки невидим пулсиращ орган, всяка кухо кънтяща дума, всяко полюшване и далечно нежно докосване. Аз съм господар на тази галактика. И съм Нищо. И ми харесва...
Ослепително, студено, резки неразбираеми слова - мразя това място, където на тласъци ме избутват. Галактиката ми се отдръпва назад - малка нищожна хралупа, крехко убежище сред вселената. Не познавам нищо тук, не различавам нищо, не притежавам нищо. Моето Нещо е обърнато наопаки - уродливо, светло, изкривено; думите пронизват пищящо ушите ми, грубият допир ме отвращава. Притискат ме отвсякъде - крещящи гротескни лица и нетърпеливи хищни ръце. Аз не съм господар. Те ме направиха Нещо.
Родих се.

Извинявайте, не бях на линия.

----
Тежкото дишане на стареца пронизваше тишината в стаята.Заблеял се в непрестанното движение на стрелките на полу-счупения стенен часовник , той седеше на стола със скръстени ръце. И въпреки че не даваше вид замислен човек, бай Иван усилено се опитваше да разбере механизмът на това чудо наречено часовник,нещо което му беше обягнало толкова дълго.Стрелките тик-такаха и все повече разконцентрирваха не толкова качественото мислене на стареца. Проклетите дървени клечки сякаш брояха трудните му вдишвания и издишвания , но отзад напред и не му даваха мира. Не измина много време и ентусиазмът му изчезна ,също както когато се мъчеше да преброи звездите на небето.
- Дядооооо , дядоо - чу се от коридора детски глас ,а успоредно с него и бързи стъпки . Секунда по-късно се затряска по вратата.
С усмивка и капка завист бай Иван стана от стола , посегна към дръжката и бавно отвори врата. Пред него седеше запъхтяло се от тичане дете с въдица в ръката , а на куката – шаран.
----

Не е лошо, оправи си форматировката на текста. Полусчупен се пише слято. Също и тиктакаха.

Моридин, твоето е прекалено изнасилено от контекст, иначе не е лошо.

Хаку, липсва му и грам оригиналност, коментирам само това по предишната задача, другото въобще няма да го коментирам. Не е лошо описание, ако не го бяха описвали стотици пъти в стотици книги.


Белег, коментирай си по твоята задача.

Оу ще е проблем ли и аз да постна за това щото като гледам не съм писала по тази темичка, а май нещо ми щракна току що , ако става ще едитна тука!!

Е не дочаках да ми забраните Малко е дълго, ще прощавате.

Опитах се да го смаля и донякъде успях. Но пак излезе повече, за което съжалявам. :S

Задачата с изгрева.(искаше ми се да опиша това в подписа си, но би излезнало още по-дълго. :S)

О, не. Проклетото слънце отново изгряваше. Мразя го, ах как го мразя. Защо ми е красивия и така романтичен изгрев, какъвто всичко го възприемат, щом той носи със себе си страданието?
Първите му меки лъчи погалиха лицето ми и аз, като неизлечимо пристрастен наркоман, излязох против волята си на терасата за да усетя допира му по-пряко. Станах свидетел на сцената за пореден път. Езерото пред погледа ми беше покрито със скъпоценни кристали...Толкова кристали, чак човек го заболяват очите. Лекият сутрешен ветрец минаваше като студена ласка на отдавна загубена любима по голото ми тяло, а изгряващото Слънце продължаваше да пробива щита ми, доказвайки ми колко съм самотен всъщност. Проклет изгрев, защо всеки път трябваше да го гледам и да изпадам в тази безметежна самота, която вечерта избиваше на повърхността и ме караше да...Осъзнах за пореден път, че човешкото същество обича самосъжалението и се стреми към него неистово. Търси съчувствието, наслаждава се на самотата, мислейки си: "Ако сега имаше някой, който да види колко съм нещастен, как само щеше да ме съжали."
И все пак...Изгрева беше красив. Караше ме да...Да, в това бях най-добър и все пак...Понечих да запаля цигара, но се отказах. Бих се почувствал гузен да накърня този приятноотвратителен момент. За пръв път от години усетих, че се усмихвам. Проклет изгрев, сега пък започна да пречупва и без това лабилната ми психика.

Задачата с неизвестното.(продължение на горното)

Изгрева най-сетне ме освободи от оковите си и аз, изтощен, все едно се връщах от бойно поле, се дотътрих вътре. Босите ми стъпала стъпваха безшумно по студения каменен под. Тялото ми започваше да изтръпва. Тъпата ми усмивка продължаваше да изкривява и без това налудничевото ми изражение в нещо, което не исках да виждам в огледалото. Изтръпването ме обзе изцяло. Това усещане ми беше до болка познато, все пак всеки ден ме заливаше. Този път беше по-силно обаче. Щом чак пред очите ми започваше да причернява. Незнам как се облекох, щом едва успявах да управлявам треперещите си ръце, но успях. Днес щях да пратя поредния пратеник. Поредният посланник. Открих го на моста. Кой мост? Големия необятен мост, това изяснява всичко, убеден съм. Тя гледаше изгрялото слънце, явно се беше наслаждавала на изгрева, който аз така мразех.
- Не е ли красиво? - попита тя. Постарах се да не обръщам внимание на чертите й. Изсумтях в несъгласие. Момичето се обърна и каза нещо, което не чух. Но очите й бяха така изпепеляващо зелени. Преглътнах дълбоко. Мислите ми започнаха да препускат лудо, оплитаха се една в друга, правеха си състезания коя ще ме обърка най-много и печелеха постоянно...
- Добре ли си? - питаше тя и усещах, че докосва челото ми за да види дали нямам температура.
- Пратеник. - казах й спокойно, после внимателно я прегърнах.
А сетне се събудих отново. Лежах в непознато студено легло и гледах напукания бял таван.
"Досега живеех в неизвестното." - помислих си тъпо. "А всъщност тепърва го открих. Странно. Денят не изглежда толкова мрачен вече"
Опитах се да стана, но не успях. Усмирителната риза ми пречеше. Поредната странност. Кога ме бяха взели за луд? Нима никой не виждаше истината? Та тя беше толкова очевидна. Спомних си за момичето, което бях повлякъл с мен от моста. Уплаших се. Защо съм жив? Защо съм тук, нима всичко бе било сън? Изгрева отново ме опари с болезненоприятните си лъчи. По-дяволите. Мразех изгреви. Но света ми се беше обърнал. Какво е все пак неизвестното? Една детска мисъл натрапчиво влезе в главата ми. "Тъпак." - рече ми тя отривисто. "Неизвестното си ти. Разбереш ли себе си, разбрал си света."

haku_chan


Първо ще отбележа няколко чисто граматични грешки или несъответствия, които ме бяха подразнили.

Първо- пълен/ кратък член. Припомни си правилото с той/него, както и, че след предлог не може да има пълен член. Още в първото изречение си го объркала.

Друго, което ме подразни беше смяната на времената. Имаше някакво преразказване, после изведнъж се озовахме в настоящето и там си и останахме май.

А сега по стила й концепцията:

Не бих казал, че съм очарован. Нека оставим настрана романтичните представи за еротичните сцени в литературата и да се нагласим на вълната на чукането в прозата. За да бъдем по- прецизни в настройките- здравото чукане. Не мога да пренебрегна разбира се и една друга гледна точка, от която трябва да приема написаното от теб като пародия на днешните тийнейджъри. Е... Гледайки написаното, мога да ти дам евентуално някаква положителна оценка ако е второто. Защото ако целта ти е била да опишеш как някъв пубер чука оборотното момиченце за пръв път, то нещата хич не са на добре. Ще ти кажа и защо:

Вулгарният език, който си използвала и нелепите описания, както и на места липса на такива *как успя да й го вкара без тя да си е събула каквото и да е... Ясно, че е с пола, но няма ли нещо отдолу?* никак не спомагат за общата картинка. Една хубава секс- сцена се нуждае от повече думи, повече предигра (целта ти все пак е да накараш читателя да тръпне от възбуда и да се тресе от нетърпение), повече ДЕЙСТВИЕ... Да не говорим, че към този момент не мисля, че си достигнала това ниво на писане, че да успееш в това начинание. Пък и още от сега да се поставяш на мястото на момче не е особен плюс. Става ми ясно, че не си много наясно с усещанията на момчетата, особено първият ни път. Да не забравяме и момента, когато някоя ти подскача на кура, който помежду другото е мокър само под душа... И все пак. Ако си се опитвала да опишеш нещо „мръсно”, което да докара някой до експлозия в панталоните, не си успяла... по- скоро е противно...

... и тук идва другата гледна точка. Че всичко това е просто една гротеска. В такъв случай... Пак не си се справила особено добре.

И като за финал... Концепцията. Бих предпочел да има среща с неизвестното и тя да остане без край, отколкото той да ми бъде подхвърлен като кокал без грам месо по него. По- скоро е поставен там, за да впише цялото творение в дадената задача отколкото да има някаква друга цел. А и... Искаше ми се да е нещо наистина неизвестно.


neferet


Да... Това безспорно е по- добро изпълнение на задачата, НО... Целият този божествен комплекс е досаден за четене в 99% от случаите. Особено когато се почне с Нещото и Нищото... и безкрайното им повторение.

Опитай се вместо да ползваш думи като „гротеска” да караш читателя да назовава описанията ти с нея. Имам предвид... Създай усещането, че нещото е гротеска, вместо да му казваш какво е. Такива литературни термини просто не подхождат за описания. Не е лошо и да слагаш запетайки между прилагателните, както и да отделяш изреченията с точки:



Изобщо... За да се получи цялото това противопоставяне на Нещо и Нищо се изисква голямо майсторство. Разбира се имам някаква белга идея защо е ползвано като мотив- за да се направи контрастът между известното и неизвестното, но не мисля, че се е получило. Именно новооткритото трябва да има по- голямо (или поне еднакво) присъствие. Докато в твоя случай нещата са преобърнати.

Хм тази тема май се забрави нещо а!!

werewolf_girl

Прескочих няколко реда, за да мога по- бързо да се отърся от написаното, което освен, че беше изпълнено с повторения, граматически и правописни грешки, ми докара главоболие.

Освен ако не си на 12-13, нямаш никакво извинение да пишеш по този начин. Ако случаят обаче е такъв ще ти препоръчам да внимаваш в часовете по български и да си редактираш грешките от контролните... и да четеш книги... много книги. Ще ти помогнат да се ориентираш към стил на писане и в най- добрия случай да му подражаваш докато оформиш свой.

И не се увличай в дълги изречения.

А мойта безмислица някой прочете ли?

Ще коментирам само изпълнението на дадената от мен задача:

Не е лошо, но ако искаш да пишеш по-добре, трябва бързо да се оттървеш от ужасния навик (който всички го имат) да разказваш чувствата на героите. Добрите писатели описват нещата и оставят читателя сам да усети какво чувства героят. А когато е от първо лице, замисли се - ти като си вървиш по улицата в главата ти какво минава - "Олеле, колко съм нещастен", или просто мислите ти се реят около някакви тъмни картини? Сега, това е личностна особеност, но повечето хора не превръщат чувствата си директно в думи в главата си, а по-скоро започват да се сещат за случки, подобни на това, което изпитват, или да им идват картини и песни.

Да давам ли нова задача?

SoulRipper

Много се чудех дали да изкоментирам задачата с изгрева изобщо, защото това уж е работа на nem13, но тъй като продължението и е по моята задача, ще го направя.

Между другото това е последен коментар, в който обръщам внимание на граматически, правописни и пунктоационни грешки. Не сте малки. Знаете какво означава червеният цвят по контролните ви. Мотивирайте се да пишете грамотно, защото никой няма да ви вземе насериозно що се отнася до литература.

Имаш грешки при членуването. Пълен/кратък. Виж си правилото за той/ него. Отделяй със запетaи прилагателните. Ако има изречение, в което едното прилагателно е количествено, а другото качествено запетая не се слага. Имаш и повторения на места. И „по дяволите” не се отделя с тире, както и се пише „облЯкох се”

След като изяснихме тези грешки ще говоря за стила на двата текста и нещата, които според мен куцат.

Умееш да използваш абсолютно несъвместими определения в своите описания. Дори и да се опитваш да докараш някакъв ефект, подобни неща като:
„меки лъчи погалиха лицето ми и аз, като неизлечимо пристрастен наркоман” и сложно- съставни думи като „болезненоприятните” и „приятноотвратителен” дразнят изключително много и не спомагат с нещо повече да се обрисува цялата картина. Забелязвам и, че се опитваш да описваш доста подробно, което в първо лице е много по- сложно отколкото някои хора си мислят и веднага ти давам пример с една от грешките ти:

„Тъпата ми усмивка продължаваше да изкривява и без това налудничевото ми изражение в нещо, което не исках да виждам в огледалото.”

Героят ти изобщо не би забелязал колко тъпа е усмивката му, нито как изкривява тя изражението му, камо ли колко е налудничаво. Без да си я видял в огледалото няма как да я опишеш. Има и други подобни елементи.

Също така този стремеж да описваш, това опиянение от думите в момента само ти вреди, защото не го прилагаш с мярка. Навсякъде вниманието на читателя е отвлечено от куп прилагателни превърнати в хомогенно цяло поради липсата на запетаи... и не остава място за смисъла на текста, който няма да те лъжа... почти го няма.

„Лекият сутрешен ветрец минаваше като студена ласка на отдавна загубена любима по голото ми тяло”- Носталгична нотка, която на общия фон изглежда не на място.

„а изгряващото Слънце продължаваше да пробива щита ми” * Кой щит?* „доказвайки ми колко съм самотен всъщност”*Как?*

“избиваше на повърхността и ме караше да...”; “И все пак...Изгрева беше красив. Караше ме да...Да, в това бях най-добър и все пак…”

Твърде много неясноти. И то не от хубавия тип, който провокира читателя да мисли, а от тези, които се появяват изневиделица, удрят ти по един шамар безпричинно и изчезват в маранята. С това за цигарата уж се замазва леко положението, обяснявайки косвено, че героят е нерешителен в действията и мислите си, но с нетрайни боички. Завършекът също е изскочил внезапно от тъмната Индия.

Прави ми впечатление, че едновременно се стараеш да обясняваш мислите на героя и в същото време не съумяваш да кажеш нищо на читателя. Просто един наниз от думи, които не разкриват нищо, но дразнят с това, че се опитват. Ето ти и пример:

„Открих го на моста. Кой мост? Големия необятен мост, това изяснява всичко, убеден съм.” *Усещаш ли къде трябва да има още една точка вместо запетая?*

Краят на втория текст продължава поредицата от безпочвени обрати. В толкова малко думи това е ненужно и МНОГО трудно да се направи както трябва. И пак реално няма сблъсък с неизвестното, а само едни думи

„Неизвестното си ти. Разбереш ли себе си, разбрал си света.”

които за мен не са изпълнение на задачата.

П.П. Опитай се да пишеш с по- малко прилагателни, по- кратки изречения и не се впускай в толкова описания. Ако смяташ да не послушаш тези ми съвети поне прочети книгите на Толкин. Той перфектно умее да описва с много прилагателни и да затормозява читателя с тромавите си изречения на места. Но поне е най- добрия във фентъзи средите.