Банята представляваше малко помещение облицовано с камък в дъното, на което имаше високо каменно корито пълно с вода. От нея се вдигаше пара и Нолан се досети, че коритото има двойно дъно, под което се палеше огън за загряване на водата. В помещението имаше и нещо приличащо на дървена пейка, няколко ведра за вода и четки за тяло.
- Ще оставя дрехите ти в съседната стая. – каза Еван и му подаде голяма бяла кърпа.
- Ех – каза Нолан като остана сам в банята – сега да имаше няколко сукуби* и щях да си изкарам екстра.
„Глупости!” – помисли си веднага – „Всичко това добре, но първо работата.”
Той започна да се съблича и едновременно с това да се концентрира, изчиствайки съзнанието си от всички порочни мисли, които го обитаваха в този момент. Пред вътрешния му поглед се появи сложна плетеница от магически връзки и система от седем магически кръга, които той трябваше да свърже по точно определен начин, за да бъде сигурен, че няма да се превърне в кърваво петно на стената.
Беше правил това почти всеки ден в продължение на три десятъка и сега ставаше по-лесно. Отне му около двадесет минути, за да се изкъпе и да изгради заклинанието в съзнанието си, от тук нататък беше лесно. С помощта на кърпата дадена му от Еван, той подсуши тялото си и извади от старите си дрехи заострения камък, който му служеше за нож. Не му се искаше да съсипва превръзките и за това го забоде в китката на лявата си ръка, изчака кръвта да се стече по острието, след което внимателно го поднесе към гърба си и остави няколко капки кръв да капнат на него. Съзнанието му откри кръвта, която светеше със същия сребрист блясък като магическите връзки и освободи заклинанието. Капките на гърба му се сляха една с друга и се разляха изрисувайки детайлно невероятно сложната магическа формула.
След като изгради магическата формула, той остави няколко капки кръв от раната да капнат върху прасците на краката и върху дясната му ръка, по лявата вече имаше достатъчно. Четирите допълнителни заклинания на крайниците не можеха да се сравняват по сложност с първото и на Нолан му отне само две-три минути за да ги изгради и освободи.
След като приключи с магьосничеството, той извади от старите си парцали нещо, което приличаше на мрежа от ремъци с привързани към нея многобройни кожени торбички и го занесе в помещението с новите си дрехи.
През дългите студени дни, прекарани из горите се беше наложило да носи нещавени кожи и сега грубите селски дрехи му се струваха меки като коприна. Той въздъхна блажено и започна да си наглася колана по маниера, с който беше свикнал. В този момент на някой почука на вратата и без да дочака отговор в помещението влезе Кая носейки чифт ботуши, а погледът и неволно се закова върху магическите формули на гърба му.
- В-Вече си излязъл. – смутено заговори тя, без да откъсва очи от заклинанието - Донесох ти едни стари ботуши... Мисля, че ще ти станат.
- Багодаря. – отвърна Нолан и се протегна да ги вземе, при което откри рамото на лявата си ръка.
Очите на свещеничката се разшириха, а долната и устна затрепери. На рамото на непознатия беше жигосан знак, представляващ два кръга, между които имаше изписани магически символи. Във вътрешния кръг имаше пентаграма, всеки от върховете, на която представляваше по-малък кръг, а в центъра и беше изобразено гротескно ухилено лице на гоблин.
- Т-Ти си демонияк – едва прошепна тя.
- Да. – отговори спокойно той и довърши – Не е нужно да викаш, ще си тръгна и без да ме замеряте с камъни.
Демониак беше клеймото за тези, които сключваха договор с демони. Подобни хора получаваха огромна мощ от демоните, които ги закриляха, но и плащаха огромна цена за това. В повечето случаи разплатата беше, живота на контрактора, но имаше и по-жестоки демони, които искаха живота на първородните. Демониаците рядко надживяваха тридесет годишна възраст и въпреки голямата си сила бяха доста окаяна група ренегати от обществото, които или причиняваха огромни щети и хаос в желанието си за власт и пари или се криеха от погледите на хората, защото според каноните на светата църква демоните бяха нечестиви същества и сключването на сделка с тях беше най-висшата форма на ерес наказвана с изгаряне на клада. Знакът на рамото на Нолан представляваше точно такъв договор и Кая като служител на светата църква беше длъжна да го предаде на инквизицията или да сподели съдбата му на кладата. Тя щеше да стори точно това, но нещо в непознатия я спря. В поведението му имаше нещо нередно. Нали демониаците трябваше да са чудовища като демоните живеещи в тях, но този стоеше спокойно пред нея и на всичкото отгоре имаше наглостта да я гледа право в очите, сякаш не е направил нищо нередно.
„Може би просто не се страхува от мен.” – помисли си тя – „Сякаш няма значение дали ще извикам или не!”
Кая бързо осъзна, колко правилна беше тази мисъл. Нямаше значение колко ще вика, той разполагаше със силата на демона в тялото си, а в селото бяха останали само жени деца и няколко юноши, които нямаше да могат да му направят нищо.
- Нямам намерение да го използвам – каза Нолан сякаш прочел мислите и.
- Защо? – попита тя – В селото няма никой, който да те спре, можеш да правиш, каквото си искаш.
- Именно, – той се ухили – просто сега не ми се иска да превърна селцето ви в купчина пепел, само за да оправдая страховете ти. Колкото до този тук, – той потупа пентаграмата на рамото си – той е доста страхлив, така че може да не се появи дори и да го викам.
- И защо ти е страхлив демон? – възмути се Кая - Не би ли трябвало да е точно обратното?
- Говориш така, защото не си виждала този хубавец. – разсмя се той.
- Ако е толкова слаб, защо тогава си сключил договор с него? – не мирясваш тя.
Това беше неудобен въпрос, който го накара да се замисли.
- Не съм сигурен, – най-накрая проговори той – мисля, че е просто, защото никой друг не би го направил. Както и да е да разбирам ли, че няма да ме изгорите на клада заради това?
- Още не съм сигурна. – погледа и отново беше станал строг – Какви са тези знаци по тялото ти?
- Ами почти всичките ми сетива са изключени и се нуждая от нещо, което да ме измъква от напечени ситуации. Това са заклинания, които компенсират за сетивата ми.
Отговорът изглежда я задоволи, но това не и попречи да огледа тялото му с критичен поглед. Без купа кожи, които носеше отгоре, той изглеждаше доста строен, мускулите му не бяха големи, но изглеждаха жилави. Освен очите му, които излъчваха някаква дива увереност, най-забележителното в него беше огромният белег, разпростиращ се на гърдите му, сякаш целият му гръден кош е бил разпран и след това зашит наново.
- Ами белега. – попита тя – от какво е?
Той прокара ръка по него и на усните му заигра тайнствена усмивка, сякаш си спомняше за случая... и споменът му харесваше.
- Това ми е от един приятел.
Кая се опита да открие лъжа в думите му както правеше с децата в селото, но този път не се получи. Знаеше, че той я лъже, не можеше да не е лъжа, та кой приятел би направил нещо такова.
„Е, ” – помисли си тя – „всеки си има тайни.”
Междувременно той беше започнал отново да се облича.
- Добре, – предаде се свещеничката – този път ще ти се размине. След като свършиш тук ела за обяд.
- Да милейди! – поклони се театрално той.

След обяда Кая го заведе до храма, както беше обещала. Отвътре той представляваше просто едно празно, кръгло помещение с куполовиден покрив, крепящ се на четири арки.
Първото, което прикова вниманието на Нолан беше липсата на олтар, за разлика от всички храмове, които беше виждал досега. Камъните на пода изглеждаха здрави и доста износени, което го наведе на мисълта, че може никога да не имало такъв.
Когато свърши с пода, погледът му се насочи към стените. В тях, зад всяка от трите арки бяха издялани по няколко реда символи, които изглеждаха много близки до елфическите, но всеки, разбиращ тяхната писменост би се заклел, че не са.
„Написани са на древния език!” – помисли си той и пристъпи напред, за да ги огледа по-добре.
- „Прости греховете ни о всевластни и пречисти душите ни, защото твоите чеда извършиха зло непростимо, осквернявайки тебе, създателят с нечистите си дела.
Молим тебе о всевластни, защото искрено е нашето разкаяние и истинско е нашето страдание.” – Кая беше застанала до него и рецитираше написаното на стената.
- Молитви? – учуди се той
- Да, всичките са молитви за опрощение.
- А от къде знаеш какво гласят? Езикът на който са написани е отдавна забравен.
- Аз мога да ги чета. Това познание се предава от поколения в семейството ми.
На Нолан му трябваше доста време, за да преодолее смайването си и още толкова, за да се сети да си затвори устата.
- Ти можеш да четеш древния език?
- Да.
- Но това е цяло чудо, на целия континент едва ли има повече от десет-петнадесет души, които могат... не, - поправи се той - които помнят този език.
Тя не отговори и той продължи да я гледа смаяно още известно време, след което лицето му придоби сериозно изражение и за нейно смайване и се поклони дълбоко.
- Не е нужно да се учудваш. – каза Нолан – Това, което притежаваш заслужава възхищение. Дори ми хрумна нещо, което може да реши проблема с брат ти.
- Цялата съм в слух.
- Твоите познания могат да ти донесат много престиж, пари и безгрижен живот, а до колкото разбирам ти не искаш да се разделяш с него. Мога да ви заведа при хора, които ще се отнасят с вас като с крале и с радост ще осигурят възможно най-доброто обучение за него.
- Невъзможно. – отговори тя без дори да се замисля - Мястото ми е тук и особено сега, когато родителите ни ги няма. Аз съм последният воил на този храм.
- Какво толкова ценно има на това място? – прошепна Нолан сякаш на себе си – Какво в този храм заслужава свещен пазител?
Докато говореше той се завъртя в кръг оглеждайки стените на храма. Всичко това му изглеждаше познато, но от къде. Знаеше, че не е забравил, той не забравяше, но за да достигне до по-дълбоките слоеве на паметта си все още му трябваше време.
„Нищо, ” – помисли си той – „ще си спомня, имам достатъчно време.”
Кая се почувства задължена да отговори на тези въпроси.
- Това е мой дълг, дълг на семейството ни да пази храма и да изпълнява свещените ритуали както се прави от поколения.
- Дълг към кого?
- Към предците ни, този храм е тяхното наследство и завещание. Така е било, така ще бъде и за напред. Това е моята съдба.
Докато изговаряше думите Кая го гледаше право в очите и в погледа и се четеше убеждение. Тя наистина вярваше в това, което казваше и нямаше думи, които да могат да я разубедят.
Последва дълго мълчание докато той се чудеше как да отговори. В това време Еван влезе в храма.
- Трябва да тръгваме. – каза той – Ако не тръгнем скоро няма да можем да стигнем до залез.
- Да, идвам. – отговори Нолан отърсвайки се от погледа на свещеничката.


-------------------------------------------------------------------------------------
*Сукуби - женски демони, залегнали в юдейската и християнската митология. Според тези традиции, сукубите се хранят с жизнената енергия на спящите мъже, с които се съвкупляват. Легендите гласят, че когато сукуб преспи с мъж, мъжът няма спомени за това и може да приеме събитието най-много като сън.

добрее, стана ми интересно. хареса ми там, където обясняваше за страха, освен това предпоставките за историята ми изглеждат интересни. продължавай, ще чета с интерес

Хареса ми , я наистина го продължи, че ми се дочете още ^^

ГЛАВА ТРЕТА – ПЕЩЕРАТА

Пътеката беше камениста и трудно проходима. Големи камъни свлекли се от скалите, над главите им препречваха пътя и ги забавяха. За капак на всичко из сенчестите места все още се бяха запазили сняг и лед, които правеха придвижването още трудно. Наоколо не се чуваше нищо освен вятъра, който виеше злокобно между камъните.
Според думите на Еван, вече трябваше да са близо до пещерата, в която живееше старата вещица. На Нолан му се искаше да го поразпита за нея, но момчето не беше в настроение от както бяха стъпили в тази местност.
„Прекалено е чувствителен.” – каза си той – „Прекалено лесно се повлиява от обстановката. До преди час постоянно дърдореше, пееше и свиреше на лютнята си, а сега се е умърлушил сякаш е краят на света... Сигурно е могъщ!”
Докато размишляваше, тясната пътечка беше излязла на широка каменна тераса, от която се разкриваше забележителен изглед на запад, където зад отрупаните със сняг върхове на Сиен, лъчите на залязващото слънце обагряха небето с пурпур. Нолан поседя възхищавайки се на величествената гледка, а до него Еван се взираше в другата посока, където зееше отворът на пещерата.
- Стигнахме. - каза той – Това е входът.
Обръщайки се Нолан се опита да фокусира зрението си натам, но беше гледал залязващото слънце достатъчно дълго, за да вижда петна пред очите си и докато се опитваше да различи детайлите Еван вече беше тръгнал напред.
- Аз ще ида да намеря Арха, ти следвай коридора направо.
Казвайки това, той пристъпи напред и мрака на пещерата го погълна. Нолан остана още малко така, докато проясни зрението си и огледа входа на пещерата... Спомените го връхлетяха изведнъж, скривайки реалността от погледа му. Пред очите му отново бяха познатите сенки на сталактитите, изваяни от бледата магическа светлина. Миризмата на влага изпълваше ноздрите му, отново усети топлината на Амон Ши до себе си и чу ромона на вода идващ от дълбините на пещерата. Не след дълго пред тях отново се разкри просторната зала, в която грохотът на падаща вода заглушаваше всичко останало. Там беше и езерото, и арката, върху чиито покрив се изливаше водата на подземния водопад, създавайки завеса от течен кристал, която отразяваше светлината карайки сенките по стените да танцуват...
И той беше там...
„Каел!”
В момента, в който мисълта му изрече името, спомените му запрепускаха отново, образите ставаха все по-бързи и все по-неясни, но преди да си отидат също така както бяха нахлули в главата му той чу собствения си глас.
- От колко време си тук?
И отговорът на Каел, от който го побиха тръпки.
- Цяла вечност...
Нолан разтърси глава и пред очите му отново зейна входа на пещерата. Нямаше съмнение, това беше отговорът на всички въпроси, отговорът на загадката на храма в селото сега му се стори очевиден. Той пристъпи бавно напред, търсейки панела от дясната страна на входа. Да беше там, малката правоъгълна плочка не беше променила нито формата, нито цвета си през изминалите епохи. Върху нея нямаше надписи или магически символи, но той знаеше какво се крие във вътрешността и.
Бавно, сякаш времето тук беше забавило хода си, той вдигна ръка и докосна плочката. На пръв поглед не стана нищо, но съзнанието му усещаше магическите вериги, опасващи цялата пещера и той го остави да се разлее по тях, добивайки представа за формата и големината и, след което го насочи към центъра. Основната магическа формула беше толкова голяма, че опасваше целия комплекс, преплиташе се с някои от магическите връзки на по-слабите заклинания и приемаше енергия от основния усилвател, който поддържаше магията на това място.
„Нещо не е наред.”
Въпреки, че беше загубил по-голямата част от сетивата си, Нолан все още разполагаше със своята интуиция, тя го беше спасявала многократно и той и се доверяваше напълно. Сега интуицията му казваше, че на това място му липсва нещо и той реши да разбере какво. Докато съзнанието му беше разтегнато из целия комплекс нямаше да може да разбере нищо повече и за това го фокусира в една начална точка, след което започна бавно и методично го изпраща в различни посоки от лабиринта. Първата спирка беше централното заклинание, то работеше безотказно, нямаше нужда да преминава през всяка негова верига, за да го разбере. Следващата - беше усилвателят, този огромен преобразувател на енергия, който захранваше всички заклинания в пещерата. И той беше наред, Нолн реши, че след като усилвателят е свързан с всяко от останалите заклинания, трябва да използва него като отправна точка. Последваха няколко от по-малките магически формули, поддържащи формата на комплекса.
„Нищо.”
Съзнанието му продължи търсенето...
„Нищо. Всичко си е тук, центърът, който контролира времето, усилвателят и помощните заклинания, контролиращи формата, притока на въздух и вода... Всичко си е тук...”
Не беше нужно дори да си го помисли, беше толкова просто.
„Все пак това е...”
Мисълта му беше прекъсната, а съзнанието му пометено обратно в тялото от цял океан от емоции, объркване и страх. Тези чувства му бяха познати и той, без да дочака вика на уплаха, който знаеше, че ще последва, хукна с всички сили по коридора.
„Също като с мечката, но много по-силно” – помисли си Нолан и се концентрира.
Само за миг съзнанието му се изчисти от всяка мисъл, оставяйки само образите, които очите му предаваха. Въпреки, че все още не беше привикнал с мрака в пещерата, той успя да различи някакъв силует пред себе си, който не можеше да определи без помощта на съзнанието.
„Няма значение, ще свърши работа.”
Погледът му се закова върху силуета, носещ се стремително към него. В това си състояние, концентрирането върху движещ се обект беше единственият начин за измерване на времето, с който разполагаше.
До силуета оставаше още около метър, когато той освободи цялата мощ на мисълта си. За миг съзнанието му се изпълни с хиляди мисли на хиляди нива, слоеве и под слоеве... и времето спря.
„От първата вълна до сега са изминали около шест секунди.” - беше основната мисъл на един от слоевете на съзнанието му.
„Викът още не е дошъл.” – установи друг слой.
„Ти си идиот!” – изкрещя трети.
„Само идиот би хукнал в тесен тунел, обърнат с гръб към светлината, без да знае какво става!” – допълни четвърти.
Това беше проблем, който можеше да бъде решен своевременно. Няколко от слоевете на съзнанието му бързо създадоха магическата формула за подобряване на зрението и директно стартира заклинанието. Зрението му се изясни мигновенно и той без усилие различи силуета, който беше използвал за да се концентрира. Беше корен от някакво дърво. Дълъг и крив той се спускаше от тавана и почти докосваше пода на пещерата. Нолан не можеше да бъде сигурен, но дори и със заклинанието за зрение му се струваше че, коренът се е вкаменил.
„Ако има място на този свят, където това е възможно, „ – помисли си част от съзнанието му – „то това е тук.”
„Добре, сега мога да виждам. Какво следва?” – запита втора част.
„Трябва да го открия.” – обади се трета.
Това също беше възможно, вълните от страх все още го заливаха и с помощта на няколко проследяващи заклинания, които мисълта му създаде, специално за случая и картата на пещерата получена от ключалката, той прецени, че момчето се намира на около двеста метра от него в овално помещение, от което тръгваха четири разклонения. За да стигне до него, трябваше да се движи в права посока пропускайки две разклонения от дясната си страна и едно от лявата. Начинанието изискваше бързина и с една единствена мисъл, той активира нужните му заклинания.
„Време е!”
Съзнанието му се прочисти отново и времето пое по своя път, той също се отдели от мястото, на което беше застинал сякаш цяла вечност. Едновременно с това двете магически формули на краката му засияха с бледа сребриста светлина и той се понесе с висока скорост през тунела.
До овалното помещение му оставаха около тридесет метра, когато се разнесе очаквания вик. Нолан напредгна всички сили и след няколко крачки, помещението се разкри пред очите му. То беше празно с изключение на Еван, някакъв вързоп проснат на земята и нещо друго, нещо което се движеше. Без да се чуди, какво може да е то, той просто проследи движенията му, прецени къде ще се сблъска с него и връхлетя отгоре му.
Не усети болка при сблъсъка, нито при падането на земята, но знаеше, че при тази скорост не може да се е отървал леко. Нямаше време де се чуди добре ли е, щеше да разбере след като се справеше със съществото пред себе си, което зашеметено от удара все още лежеше на земята. Той се изправи на крака по най-бързия начин и се огледа, опитвайки да събере допълнителна информация за положението. Дори и с подобрено зрение, съществото на земята изглеждаше като сянка, но когато се надигна Нолан успя да различи формата му. То приличаше на голяма котка, много голяма котка с тази разлика, че котките, които беше виждал до сега, носеха скелета си под кожата. При този вид това явно не беше нужно.
„Горкото животинче, ” – помисли си той – „броят му се ребрата!”
Въпреки опасното положение, в което се намираше Нолан се чувстваше прекрасно и ако разполагаше с всичките си сетива, щеше да си поиграе със съществото, също както котката си играе с уловената мишка преди да я изяде, но сега беше по-скоро любопитен да разбере какво по дяволите ставаше и за това реши да свърши бързо.
Той извади парчето камък, което ползваше за нож и го хвана с две ръце докато гледаше как срещу него звярът се надига от земята.
„Приличаш на котка, значи трябва да се биеш като такава.”
Той издаде левият си крак малко напред и приклекна в очакване, междувременно съзнанието му освободи и формулите на двете му ръце. Сега оставаше само да чака. Съществото пред него беше хищник, но Нолан беше ловец и гледайки право в белезникавите му очи той залюля тялото си назад. Черната котка чакаше точно това, жертвата и да помръдне. Последва скок, но на мястото, където трябваше да бъде противника и вече нямаше никой. Нолан веднага се беше гмурнал под скочилото животно, използвайки левият си крак като трамплин, десният му крак намери здрава опора и на свой ред послужи, за да изнесе цялата тежест на тялото нагоре. Камъкът се заби дълбоко в гърдите на котката и използвайки силата, получена от заклинанията на ръцете си, той издигна цялото и тяло във въздуха, след което с всичка сила го захвърли към най близката стена. Звярът се удари в нея със задоволително туп и се свлече на земята, от където не се надигна повече.
„Добро коте.”
Сега трябваше да се успокои, за да може да прецени ситуацията. Обикновено, такова нещо не би нарушило леденото спокойствие, което му беше донесло уважението на много врагове, но чувствата на Еван го бяха сварили неподготвен и Нолан не можа да им се противопостави напълно. Затваряйки очи той започна отново да прочиства съзнанието си, изключвайки сетивата си от външния свят, докато остана само туптенето на сърцето, ударите на което заплашваха да спукат тъпанчетата му. Бавно, сякаш след цяла вечност, пулсът му се нормализира и съзнанието му се отърси от чуждите емоции.
Докато правеше това, без да осъзнава Нолан само за миг изгради малко заклинание и го освободи. Видимо не се промени нищо, но в съзнанието му последва объркване, което наруши концентрацията му. Светът около него се върна и единствените две сетива, останали му със затворени очи закрещяха за нещо нередно. Той бързо разбра какво е то и отвори очи, огледа помещението и без да се замисля се втурна към входа от лявата страна.
От двете страни на коридора, зееха отворени крилата на масивна дървена врата, окачени на огромни ръждиви панти. Без да обръща внимание на злобното скърцане и сипещите се отгоре му паяжини и прах, той задърпа едното от тях, опитвайки се да го затвори. Успя да го направи само благодарение на магическите формули на ръцете си, които все още пулсираха с бледата си сребриста светлина, придавайки му нечовешка сила. Второто крило също хлопна на мястото си. Нолан направо откърши ръждясалият механизъм на резето и го промуши през халките на вратата. Докато го правеше до ушите му достигна гласът на Еван, който говореше нещо, но сега нямаше време да му обърне внимание, те идваха...
Вратите на тунела, от който беше дошъл и този от дясната страна бяха в доста по добро състояние, той ги затвори и зарези и бързо се насочи към централния проход. Тъкмо притваряше първото крило на вратата, когато ушите му доловиха шум от тичане на крака, носещ се от коридора, погледа му се стрелна напред и той различи бързо приближаващо се черно петно. Ръцете му посегнаха към второто крило и го задърпаха към мястото му. Пантите на тази врата също бяха в окаяно състояние и тя започна да се затваря бавно със скърцане.
Между двете крила на вратата оставаше само около педя, когато Нолан вдигна глава, за да види втората голяма котка, която се приближаваше с бясна скорост.
„Няма да успееш коте.” – помисли си той, докато силуетът на звяра се скри от неумолимото движение на вратата.
В този момент заклинанията на ръцете му угаснаха и вратата спря на няколко сантиметра от затворено положение. Нямаше време да се мисли, черната котка беше само на метър-два, а спасението на сантиметри. Нолан напрегна всички сили, но вратата само изскърца и остана неподвижна.
„Няма да успея.” – помисли си той и започна трескаво да се концентрира, опитвайки се отново да спре времето.
Вратата хлопна яростно на мястото си повличайки го напред и нещо тежко се удари в нея от другата страна. Чу се гневно ръмжене, драскане на нокти и после тишина. Нолан се обърна стреснат и зрението му се проясни, до него опрял рамо във вратата стоеше Еван и дишаше тежко.
- Благодаря малчо, - разсмя се Нолан – благодаря!
Смехът му бързо секна, когато огледа по-подробно момчето, то цялото трепереше, а по страните му се стичаха сълзи. Нямаше нужда да се напряга да долови чувствата му, въздухът просто вибрираше от объркване, страх и тъга. Нолан вече се бе досетил за причината. Сам той би могъл да се справи с подобни чувства, както беше правил много пъти преди това, но нямаше и представа какво да прави, когато те бяха чужди.
- Старата е мъртва нали? – попита той знаейки отговора.
Еван само кимна към това, което Нолан беше помислил за вързоп при шеметното си нахлуване. Сега, когато можеше спокойно да го огледа, стана очевидно колко далече е бил от истината. На пода в локва от прясна кръв лежаха останките от тялото на вещицата... бяха глозгани.
Вниманието му отново беше привлечено от Еван, който се беше превил в един ъгъл и повръщаше обяда си. По негова преценка, това беше нормално, предвид обстоятелствата, но момчето беше прекалено чувствително психически, а пристъпите на истерия му бяха изключително противни и за да ги предотврати се налагаше да направи нещо. Той въздъхна тежко, развърза плаща си и понечи да завие тялото, когато нещо привлече погледа му. Под купчината разкъсана плът се подаваше нещо и той се приведе за да го огледа по подробно.
„Книга?”
Той обърна трупа и пред очите му се разкри ужасяваща гледка. Плътта на лицето на покойната вещица, беше разкъсана до неузнаваемост и под парцалите кървава кожа се виждаше черепа отдолу. Голяма част от торса също беше жестоко разкъдана, част от вътрешностите бяха разпиляни по пода, а каквото беше останало от ръцете на старицата, все още обгръщаха голяма, тежка книга, сякаш се опитваха да я предпазят. Безуспешно, цялата книга беше пропита с кръв, а кожената и подвързия не беше помогнала много.
„Все пак” – помисли си Нолан – „Щом си заслужава да умреш, за да запазиш няколко думи, сигурно си заслужава те да бъдат прочетени.”
Той внимателно измъкна книгата от ръцете и и зави тялото с плаща си. За сега четенето можеше да почака. Това, което изискваше внимание в момента беше тялото на голямата котка, лежащ в другия край на помещението.
„Време е да опознаем противника” – продължи мисълта му и той се зае да оглежда трупа – „Тази котка е доста странна, костите и кожата и са черни и слузести, а очите и са изпъкнали и белезникави, сякаш създадени да виждат в непрогледен мрак.”
В съществото пред него определено имаше нещо, което го различаваше от всички котки. Да котките можеха да виждат в тъмното, но Нолан знаеше, че това се дължи на част от очите им, която отразяваше и фокусираше оскъдната светлина право в зрителните им рецептори. Той самият използваше такъв, създаден с магия, но звярът пред него имаше очи, които явно можеха да виждат в пълно отсъствие на светлина.
На откритите места по тялото нямаше козина, а самото тяло изглеждаше студено. Нолан се чудеше дали това е станало заради температурата в пещерата или просто този вид демони не се нуждаеха от топлина. Самата мисъл звучеше абсурдно, но ако съществото беше създадено за живот в мрака, както той подозираше, то щеше да има нужда от гъста козина или слой мазнина, които да намалят загубите на топлина, респективно на енергия. Съдейки по големия гръден кош, масивните мускули на челюстите и лапите, които бяха твърде тежки за развиване на висока скорост и постоянно извадените нокти – осуетяващи всеки опит за безшумно промъкване, това беше същество, което разчиташе на силата и издръжливостта си, за да си осигури храна, а това изискваше голям разход на енергия.
„Колко ли храна ще му е нужна, за да поддържа нормална температура в тези условия?” – запита се той. - „Има и още нещо. Защо не видяхме нито едно от тези същества навън, със сиг...”
- Какво е това? – гласът на Еван прекъсна мисълта му.
Той извърна глава и видя момчето клекнало до него да се взира замислено в трупа. В това положение очите му бяха скрити от Нолан, но той нямаше нужда да погледне в тях, за да разбере какви чувства изпълваха сърцето му, силата му издаваше всичко. След шока от преживяното, емоциите на момчето се бяха успокоили и сега съзнанието му ги усещаше притъпени. Той се усмихна, Еван се опитваше да подтисне чувствата си и Нолан не можеше да не оцени това, по-малко чувства значеха повече мислене, а това изискваше уважение.
„Чудя се, дали няма да можеш да се измъкнеш от тук и без моята помощ?” – помисли си той, а на глас отговори.
- Ами не ми прилича на домашна котка, а и... Хей, забравих да те питам, ти как виждаш в тая тъмница?
- Това беше първата магия, на която ме научи Арха. – отговори момчето, без да вдига поглед
„И ти имаше достатъчно самообладание да направиш заклинанието въпреки всичките си емоции!”
- Ясно, - продължи с думи Нолан – поне това е добре.
Той обърна тялото на демона и изруга, когато погледът му падна на парчетата от камъка, който му беше служил за нож през последните три десятъка.
- Прекрасно, а отвън има поне още две такива котета.
- Трябва да се върнем в селото и да предупредим всички, преди да са се измъкнали. – каза Еван – После ще се върнем с помощ и ще ги избием всичките.
- Не че искам да попаря злобата ти, но това няма да стане.
- Защо!
- Погледни тук, - Нолан посочи към демона – погледни го, това същество е създадено за мрак.
- Е и, когато се върнем ще носим фенери и факли и... ау защо ме удари!
Юмрукът на Нолан се беше стоварил върху главата му по средата на изречението.
- Ами след като не използваш главата си за мислене реших, че това е единственото, за което става, а сега вместо да бърбориш глупости помисли малко. Защо тези гадини не ни подгониха пред пещерата.
- Защото ги е страх от светлината! – загря Еван.
- Точно така, а по кое време мислиш, че пристигнахме тук?
Познатото чувство на страх отново се разнесе из помещението със скоростта, с която момчето осъзнаваше положението, в което се намираха.
- О не, слънцето ще залезе всеки момент! – едва не изкрещя той – Тези гадини ще излязат извън пещерата, какво ще правим сега! Ако стигнат селото преди нас кой знае какво ще...
- Успокой се, няма да могат да излязат. – той погледна в очите му и устните му се изкривиха в зловеща усмивка – Аз няма да ги пусна.
- Как... – запелтечи объркан от погледа му Еван – Можеш ли?
- Да, - гласът на Нолан звучеше тихо и спокойно - все пак се намираме в затвор.

мн ми хареса тази глава, наистина беше интересна. освен това детайлите със сетивата бяха добре измислени. като цяло беше добре. може би това не е стилът, който най-много харесвам, но щом си е твоят, пиши си. пак казвам, интересно е, вече е и по-добре казано, така че продължавай, ще чета с интерес (ако можеш постни по-скоро)

Така, така, един фик да ми хареса в секцията ^^. Go on

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА – СЯНКА

- Затвор? Как така затвор? – попита Еван опитвайки се да намери смисъл в казаното.
- Да затвор, и то какъв! – отвърна Нолан, а в гласа му имаше възхищение.
Този отговор не беше задоволителен за момчето, което колкото и да се опитваше не можеше да си представи пещерата на старата Арха като затвор.
„Вярно, ” – мислеше си той – „пещерата не е никак естествена. Коридорите са прави, стените са гладки, да не говорим за помещенията и вратите. Дума да не става в това място е вложен много труд. Но затвор?!”
- Тази пещера не може да е затвор. – отвърна той – Та нали целта на затворите е да не пускат тези, които влизат в тях да излизат навън?
- Грешка. Целта на затвора е да лиши от свобода само определени индивиди, а целта на надзирателите му е да се грижат затворът да изпълнява функциите си. Този затвор е престанал да изпълнява това, за което е бил построен, но нито това, нито факта, че надзирателите не са тук в моменттова не го правят по-малко затвор.
- Не разбирам.
- Да знам, – въздъхна Нолан – но в момента няма време за обяснения, а и аз самият все още не знам, кой знае колко за това място. За сега ще трябва да се задоволиш с факта, че това е затвор и то много специален.
При тези думи Нолан стана и се приближи до една от стените.
- Наблюдавай внимателно. – каза той и докосна с пръст стената.
На пръв поглед не се случи нищо, но това само помогна на Еван да се досети какво се опитва да му покаже новият му приятел. Той бързо затвори очи и изчисти съзнанието си разкривайки пред вътрешното си око магическите вериги, които се извиваха като сребърни дантели по стените на помещението. Изумен той се изправи и бавно започна да „оглежда” изящната мрежа изплетена от безброй сребристи нишки, а в главата му напираха безброй въпроси.
- Ако това е затвор, тогава защо старата ще живее в него? – най-накрая попита момчето.
- Нямам представа, - вдигна рамене Нолан – но който и да е бил предишният обитател на това място, вече не е тук.
- Защо?
- Заклинанието, което прави пещерата затвор е разрушено, някой или нещо го е пръснало като диня и най-забавното от всичко е, че който и да го е направил е притежавал могъществото на бог.
- От къде знаеш, може просто да му е свършила енергията и за това да е изчезнало.
- Не дрънкай глупости, че пак щете прасна! – ядоса се Нолан – Не знам на какво те е учила старата, но дори и ти би трябвало да знаеш, че заклинанията над седмо ниво не изчезват.
- Било е над седмо ниво?!
За Еван все още не съществуваха магии над първо ниво, а дори и те бяха мечта за него. Няколкото заклинания, които той знаеше по сложност бяха много под първо ниво и незнайно защо бяха познати просто като „седемте основи”. Еван не знаеше защо името беше толкова почтително, за него те си бяха безполезни, макар че трябваше да си признае, заклинанието за подобряване на зрението, което поддържаше в момента не му се струваше никак безполезно.
- Шегуваш ли се, било е от двадесет и първо. Имаш ли представа, колко връзки има подобно заклинание?
Отговор така и не дойде и Нолан, при все че вече се страхуваше това да не му стане навик въздъхна за пореден път.
- Добре, явно няма смисъл да влизам в подробности, - предаде се той – аз ще се заема с котетата, а ти виж какво можеш да разбереш от това.
Той пъхна в ръцете на момчето книгата, която беше измъкнал изпод трупа на вещицата, след което се свлече на земята и затвори очи.
- Ще се заемеш? Как нали сам каза, че заклинанието е разбито?!
- Просто ще поставя ново заклинание. – тонът на Нолан преливаше от отегчение и сарказъм, сякаш казаното се разбираше от само себе си.
- Аха, - отвърна Еван със същия тон и разпери театрално ръце нагоре – значи ще направиш ново заклинание от двадесет и първо ниво, просто така между другото.
Нолан отвори едното си око и го изгледа строго, макар че едва се сдържаше да не избухне в смях. За пръв път от няколко луни се чувстваше спокоен, може би прекалено спокоен. Това чувство го гонеше още от срещата с мечката и единственото логично обяснение, до което можа да стигне беше, че хлапето му харесва. Действията и хаотичният му начин на мислене, напомняха на Нолан за него самия, преди десет години, дори и обстоятелствата някак си си приличаха.
„Тук просто вони на съдба.” – помисли си той - „Трябва да внимавам.”
Последната мисъл го накара да потръпне, имаше лошо предчувствие за цялата тази работа, но докато не разбереше на къде го води потока на събитията не можеше да направи нищо по въпроса. За сега той реши да чака и да внимава, а това, което можеше да направи в момента бе да се позабавлява още малко с Еван, докато все още имаше тази възможност.
- Естествено, че не – отговори той – това би ми отнело дни!
Думите му имаха очаквания ефект, момчето го зяпна загубило ума и дума. Нолан не знаеше дали се чудеше на това, което беше казал или самоувереността, с която беше казано. Все пак дори той трябваше да знае, че висшата магия се разпростираше едва до края на седмо ниво, всичко останало беше в сферата на чудесата или на ритуалите.
Принципно ритуалите можеха да достигнат нива над седмото, но това означаваше няколко десетки магьосника да започнат едновременно да плетат едно единствено заклинание в такъв синхрон, че не само заклинанието да проработи, но и самите магьосници да останат живи, за да разкажат. Този факт естествено водеше със себе си някои опасения и съмнения, които от своя страна пречеха неимоверно много на синхрона и резултатът беше, че през последните три-четири епохи никой не се бе осмелявал да прави подобен ритуал, но наред с още стотина души Нолан знаеше, че всяка държава на континента, тайничко си обучава по една-две групи магьосници, в случай че някога се наложи да превърне вражеското укрепление във врящо езеро от втечнена скала.
Нолан никога не беше виждал изпълнението на тактическо офанзивно заклинание, но беше разбрал за тях след като му се беше наложило да изпепели един подобен отряд магьосници, по време на последната война, преди четири години. А сега той с възможно най-самоуверения тон твърдеше, че е способен да направи това, пред което трепереха цели магически ордени.
- За сега ще се задоволя със заклинание от седмо ниво. Няма да е толкова полезно колкото оригинала, но няма да пусне никой навън поне до сутринта.
- Знаеш ли подобно заклинание?
- Не, моята школа се занимава предимно с бойна магия, точно за това трябва да се съсредоточа.
- Ами ако не успееш на време? Какво ще правим, ако слънцето залезе преди да го завършиш?
- Не се притеснявай, ще успея, всъщност вече съм почти готов.
- Почти готов? Не може да бъде, никой не може да изгради заклинание от седмо ниво само за две минути!
- Така е за това започнах още, когато се сетих за възможността, освен това аз вече съм виждал подобно заклинание и не е нужно тепърва да го създавам.
- Но ти изобщо не си се концентрирал!
- Естествено, даже и мъртвите няма да получат покой докато ти бърбориш, сега млъквай и разгледай проклетата книга.
Малко засрамен Еван приседна до най-близката стена и разгледа книгата в ръцете си. Тя беше голяма и стара, с кожена подвързия понастоящем цялата подгизнала от кръв. По предната корица се виждаше част от заглавието, но той не успя да го разчете и разтвори книгата с надеждата, че съдържанието и ще му подскаже.
Първите няколко страници бяха пропити с кръв само по ръбовете и той успя да прочете няколко реда от написаното, ставаше дума за някакво същество, вероятно демон, който се хранел с развалени яйца и изгнили плодове. На следващата страница се различаваше част от скица изобразяващо самото същество. Благодарение по-скоро на старостта на самата книга от колкото на кръвта по страницата, Еван можеше да различи само, че съществото има две глави едната, от които изглеждаше щастливо усмихната, а другата тъжна и той продължи нататък с надеждата, че на следващата страница ще има нещо полезно. Имаше. Следващите няколко страници бяха запълнени отгоре до долу с магически символи и кръгове с малки обяснителни бележки под тях. Всеки магически кръг беше отбелязан с номер и стрелка посочващи мястото му в магическата формула. Всичко това беше непонятно за Еван, но дори и той можеше да отгатне, какво представлява пентаграмата в центъра на заклинанието.
„Старата е призовавала демони!” – помисли си момчето и бързо започна да прелиства страниците търсейки скицата на котешкия демон лежащ на близо.
Докато Еван прелистваше страниците, Нолан отвори очи и се протегна.
- Откри ли нещо? – попита той с прозявка.
- Да, - отговори момчето, без да вдига поглед от окървавената скица, която разглеждаше – няма да повярваш, но старата е...
- Призовавала демони, - прекъсна го Нолан – да за това вече се досетих. Откри ли нашия познайник?
- Още не в момента ги търся?
- Ги? Какво искаш да кажеш с това „ги”?
Еван вдигна поглед объркан.
- Ами тях. – той посочи трупа на демона.
- Не търси тях! Старата е призовала нещо друго, намери него.
- Как така друго, не разбирам!
Последва поредната въздишка и Еван не издържа.
- Ще престанеш ли да въздишаш, вече ти казах, че още се уча!
- Така е, само че струва ми се, точно сега е моментът да се постараеш малко. Тези зверчета не са призовани от старата и преди да си ме попитал ще ти отговаря защо мисля така. Това са низши демони от първи клас, те не могат сами да създават телата си и за това веднъж убити те трябва да бъдат призовани отново. Глупави са, трудно се изхранват и още по трудно се контролират. Никой магьосник не би ги призовал по простата причина, че със същия разход на енергия и ресурси ще може да призове демон от трети дори четвърти клас, който не само ще е десетки пъти по-силен, но ще бъде и много, много по-интелигентен.
- Е тогава как са се появили те?
- Старата е призовала нещо друго, а то е призовало тях, за да се отърве от нея. Аз ще отида активирам заклинанието на входа, ти продължавай да търсиш нещо полезно докато се върна.
- Няма да стане, идвам с теб! Няма да остана тук сам!
- Не можеш да дойдеш с мен. С това заклинание в главата трудно ще защитавам дори себе си.
- Не можеш да ме оставиш сам! – едва измънка Еван и из помещението отново се разбушува необуздания му страх.
Нолан отново се видя в чудо.
„Тези лигавщини започват да ме дразнят! Защо все на мен се пада да бъда бавачка!”
- Добре, добре, предавам се ще го направя, само се успокой! – хвана се за главата той и добави – Мисля, че ще повърна, ако се разплачеш.
- Ще ме вземеш с теб? – каза Еван със светнали очи, игнорирайки последния коментар.
- Не, разбира се! Вече ти казах не мога да те пазя.
- Но нали каза...
- Знам какво казах. Имах предвид магията. – момчето все още не загряваше – Нали помниш, че ме помоли да те науча на някоя магия.
- Ще ми покажеш някое заклинание! – подскочи Еван – Какво ще ме научиш, да мятам огнени топки или мълнии, а може би...
- Не, ще те науча да правиш светкавица.
- Това не е ли мълния?
- Не, не е мълния. Сега щом вече знаеш заклинанието за зрение предполагам, че знаеш и това за светлина.
- Да но...
- Никакво но, слушай внимателно. Когато изградиш заклинанието и започнеш да провеждаш енергията през тялото си, започни да я концентрираш в пръстите на дясната си ръка. Ти знаеш, че потока на енергията за това заклинание е спокоен и равномерен, но ако концентрираш тази енергия, да речем пет секунди и след това я освободиш всичката наведнъж, се получава нещо такова. Затвори си очите.
Дори и през затворените си клепачи Еван беше заслепен от блясъка на магията, но за негово най-голямо разочарование, това беше всичко.
- Само това ли е? – попита той.
- Какво значи само?
- Мислех, че ще ме научиш на нещо полезно, с което ще мога да се пазя от демоните.
- Та нали точно това направих! – раздразни се още повече Нолан.
- Така ли, и как точно ще убия някой от тези демони със светкавица?
- Убиеш?? Защо ти е да убиваш, не казали, че искаш да се защитаваш от тях?
- Точно така и най-лесния начин да го направя е като ги убия, а сега след като приключихме спора ще ме научиш ли най-накрая как да мятам огнени топки?
Нолан се канеше да отговори нещо, но когато чу казаното застина на място с вдигнат показалец, чудейки се дали моментът е подходящ да падне на земята от смях или още веднъж да фрасне момчето по главата. Реши за сега да се въздържи и от двете и с пресилено спокойствие обясни.
- Нали вече видя с какво си имаме работа. Сега я ми обясни, как точно смяташ да убиеш някое от тях с огнена топка, която ще ти отнеме половин час, за да създадеш и на всичкото отгоре, дори и да я запратиш в правилната посока, ще се движи толкова бавно, че дори и ти ще можеш да я надбягаш?
- Е определено е по-добре от някакво светлинка. – беше малко неувереният отговор.
- Не е, в случай че не си забелязал, тези котета нямат клепачи, което значи, че не могат да се предпазят от тази светлинка, освен това виждат в тъмното толкова добре, че подобна светлина може да бъде, ако не убийствена, то поне много болезнена за тях и най-хубавото е, че дори и ти можеш да правиш заклинанието само за няколко секунди и то неограничен брой пъти. Сега схвана ли?
Еван се замисли над чутото.
- Добре – най-накрая отговори той - но това не се брои. Когато излезем от тук ще ме научиш на истинска магия.
- И това, ако не е наглост. – промърмори под нос Нолан – Добре от мен да мине, а сега вдигни резето на предната врата и я залости отново, когато изляза.
За щастие предната врата беше една от тези, които се затвориха с най-малко усилие и сега се отвори със същата лекота.
Коридорът напред беше тъмен и пуст, а от демоните нямаше и следа. Преди да излезе Нолан внимателно се огледа и ослуша, след което пристъпи напред, като гледаше да вдига колкото се може по-малко шум. Зад него, Еван отново затвори и зарези вратата, оставяйки го сам.

При влизането Нолан не беше имал възможност да огледа добре тунела, тъй като цялото му съзнание беше заето с други неща, но сега можеше спокойно да навакса пропуснатото. Тогава тунела му се беше сторил прав, но сега забеляза, че леко извиваше наляво, това беше и причината да не може да види входа на пещерата от мястото си. Когато достигна завоя, той внимателно пристъпи и със задоволство отбеляза, че не е закъснял. На около двеста метра от него зееше входа на пещерата огряван от последните лъчи на залязващото слънце. Най-хубавото беше, че на фона не се открояваха черните силуети на демоните, това го накара да се поотпусне и той продължи напред, докато достигна първия тунел от дясно, който бе изпълнен с мрак. Той спря пред него и се ослуша внимателно. От тунела не се чуваше никакъв звук и това го задоволи, защото в момента не можеше да се довери напълно на зрението си. Все пак беше принуден да върви към светлината, което в случая само затормозяваше очите му, а и тези демони не бяха създадени за безшумно промъкване, така че ушите му щяха да свършат работа.
Бавно и тихо Нолан продължи по коридора загледан в корена, който беше използвал, за да се концентрира. За пореден път се замисли, колко ли време е прекарал тук за да се вкамени и дали въобще се беше вкаменил или това бе просто илюзия дължаща се на мрака. Така замислен, той премина покрай левия тунел, без да го огледа и спря до корена.
„Определено прилича на камък, но сякаш нишките на дървесината са се запазили.”
Той протегна ръка, за да го докосне и точно в този момент нещо тежко се стовари върху, гърба му събаряйки го заедно с вкаменения корен, който се пречупи под тежестта му. Нолан инстинктивно напрегна всички сили и се опита да се завърти, така че гърбът му да е опрян в земята. За щастие демонът се беше ударил в горния край на корена, който все още висеше от тавана и хватката му се беше поразхлабила позволявайки на Нолан да довърши отчаяната си маневра. Дясната му ръка със замах се стовари върху главата на черната котка, при което малкият му пръст попадна в окото и. Звярът изрева от болка и отстъпи, но само миг по-късно нападна отново с удвоена ярост и зъбите му се впиха в крака на Нолан. Липсата на болка го изненада за пореден път, но вместо да се радва, това го уплаши, защото с болката си бяха отишли и рефлексите му. Като насън той гледаше как демонът впива зъби в крака му, но реакция не последва, крайниците му продължиха да се размахват, все едно това не се бе случило.
Внезапно появилият се страх накара мисълта му да заработи на по-бързи обороти и той успя да се отърси от изненадата, сега му трябваше нещо, с което да махне демона от себеси, преди да последва мощното движение на врата, което щеше да разкъса кракът му, пречупвайки костта и прерязвайки сухожилието. В главата му веднага започна да се оформя заклинание, но вече обременено от сложната магическа формула то заработи прекалено бавно. В този момент, дясната му ръка напипа някакъв предмет на земята, без да се замисля той го грабна и замахна към главата на демона. Последва тъп удар и острите зъби отпуснаха хватката си. С бързо движение Нолан извади крака си от устата на звяра и когато той поднови атаката си пъхна предмета, който държеше в отворената му паст. Сега вече беше негов, той протегна лявата си ръка и прилепи длан в главата на демона.
Само за миг, преди да освободи заклинанието, Нолан видя как в очите на черната котка проблесна страх, сякаш някакъв инстинкт и беше казал какво я очаква. От дланта му избухна море от пламъци, което погълна демона и го изпепели за миг, след което изчезна, сякаш никога не е било, оставяйки го в мрака на коридора.
Той изчака известно време, за да успокои дишането си, след което се изправи и огледа предмета, който го беше спасил. В ръката му стоеше дълго и криво парче от корена.
„Гледай ти! Тебе май ще те задържа!”
Нолан внимателно огледа и измери парчето вкаменено дърво. То беше дълго колкото човешки бой, дебело колкото здрава тояга и изключително тежко.
„Ха, това е странно.” – продължи мисълта му – „Доста си тежък, дори за камък, явно ще трябва да се опознаем по-добре, но не сега.”
Беше крайно време да тръгва и той реши да не си губи времето с безсмислено промъкване, ако наоколо имаше още демони, те определено бяха чули гюрултията и вероятно вече препускаха към него. От коридора оставаха още около сто метра и едно разклонение от ляво. Профучавайки покрай него Нолан дочу познатото драскане на нокти от приближаващата се черна котка, но не спря, а удвои усилията си да достигне изхода, без да се обръща назад.
Когато краката му пресякоха осветената ивица от входа, той чу зад себе си демонът да изквичава от болка и да драпа с всичка сила, отстъпвайки назад. Нолан спря и се обърна. Сега, когато се намираше на светло мракът във вътрешността на пещерата му се струваше непрогледен, но той знаеше, че там, точно на ръба на светлината го чака третият демон. Погледът му падна на осветената ивица и ледена тръпка премина по гърба му, когато видя как тя бавно отстъпва на мрака. Оставаха му по-малко от две минути, преди ивицата да премине покрай контролната плочка и то само ако преди това някой облак не засенчеше гаснещата светлина.
С един скок Нолан достигна до плочката и без всякаква подготовка съзнанието му се гмурна в магическата система на пещерата. Без да си губи времето, той активира магическата формула в главата си и тя започна сама да се свързва с останалите заклинания. Оставаше само да създаде един малък усилвател, който да предостави енергията за него. Можеше да използва големият усилвател на системата, но това означаваше, че заклинанието щеше да действа на практика вечно, не позволявайки на никой и нищо да напусне пещерата, а това не го устройваше. Нолан беше обмислял идеята да пресъздаде оригиналното заклинание, което действаше избирателно пропускайки всички с изключение на затворника да влизат и излизат свободно от комплекса. Това щеше да бъде много полезно, но изискваше прецизно проектиране и той беше решил да не рискува.
Да изгради малкия усилвател му отне секунди и Нолан набързо го свърза с останалата част от заклинанието, след което търпеливо зачака цялото заклинание да се пренесе от главата му в системата на затвора и да се активира само, в момента, в който се свържеше успешно с всички помощни заклинания.
Докато чакаше той остави част от съзнанието си свободно и започна да наблюдава стената от мрак, която беше приближила едва на десетина сантиметра от него, а някъде там зад нея чакаше демона.
Миг преди мракът да го обгърне съзнанието му се освободи изцяло, но той не помръдна от мястото си. Последните лъчи на слънцето се скриха зад ръба на входа и заклинанието за зрение на Нолан моментално пригоди очите му към тъмнината, само за да види грациозният скок на черната котка, която бе чакала точно този момент, за да нападне.
Не последва рев, нито какъвто и да било друг звук, когато само на сантиметри от тялото му демонът се сблъска с магическата бариера и изгоря до пепел разнасяйки се за секунди от течението на входа.
Заклинанието работеше, пещерата отново се бе превърнала в затвор.
„Каква ирония, ” – помисли си Нолан – „точно на мен да се падне да поправя подобно място.”
Последва поредната въздишка и съзнанието му отново се върна към настоящето, опитвайки се да прецени какво да прави сега. Първото, което мина през главата му беше, че може просто да си тръгне, оставяйки това място и всичко в него на произвола на съдбата, но бързо отхвърли мисълта, беше любопитен, искаше да разбере кой е бил затворен тук и най-вече какво е станало с него. Освен това бързо прецени, че из вещите на покойната вещица може да има доста полезни и интригуващи неща...
„А да трябва да измъкна и малчо,” – напомни си с досада той – „но за сега ще почака, първо трябва да проверя какви са пораженията.”
При тази мисъл Нолан отново влезе във вече активния затвор и свърна надясно в първия тунел. Вече не се притесняваше от срещи с котешките демони, съзнанието му беше чисто и при нужда можеше само за миг да създаде няколко прилични заклинания.
„Е може би не за миг.” – напомни си той.
Все още не можеше да се нагоди към новото си състояние. Той беше магьосник разчитащ на усета си, за да прави магии и ето го сега без почти всичките си сетива, опитващ се да прави заклинанията по старомодния начин с магически кръгове и символи, не че в това имаше нещо лошо, но за създаването на подобно заклинание се изискваше много повече време и концентрация и това беше недостатък. Естествено при нужда винаги можеше да прибегне и до по-бързия метод с насочването на волята и да се надява, че ще оцелее след това.
И така от къде да започне, комплексът беше доста голям и той се съмняваше, че старата го е използвала целия, за това прецени, че е най-вероятно да е обитавала помещенията разположени в близост до изхода, все пак практичността е може би единствената човешка добродетел.
Коридорът, по който беше поел правеше връзка с четири затворени помещения и Нолан започна да ги проверява едно по едно. В първото имаше най-различни неща като факли, свещи, метли и тям подобни по негово мнение безполезни вехтории. Второто беше друго нещо, в него имаше всякакви видове сушени плодове, натрупани в няколко кошници на пода, до тях бяха поставени няколко захлупени гърнета с неизвестно съдържание, а по стените и от тавана бяха провесени различни видове изсушени билки. Нолан се насочи директно към тях и започна да ги оглежда, не че разбираше много от билки, но несретният му начин на живот го беше научил как сам да се справя с почти всички несгоди, а промиването и кърпенето на рани беше само една от тях.
След като приключи огледа, спокойно сякаш се намираше на някой пазар, той си пробра известно количество от нужните му билки, като с досада изхвърли тези, които се използваха за обезболяващи, съзнавайки че за пореден път беше забравил за положението, в което се намираше. След като приключи с билките той огледа и съдържанието на кошниците, натъпка джобовете на дрехата си със сушени киселици и излезе.
Докато вървеше към следващото помещение на Нолан му хрумна идеята да запали светлина. Това щеше да го принуди да махне заклинанието за зрение и сериозно да притъпи това си сетиво, но от друга страна демоните се страхуваха от светлината и той беше сигурен в това, по този начин щеше да предизвика вниманието на господаря им. Тази идея определено имаше своите преимущества и Нолан реши да я осъществи и тъй като вече беше подминал помещението с факлите, а не му се връщаше назад той просто създаде едно малко заклинание, придаде му форма и го освободи, при което над разтворената му длан се появи голяма изтъкана от светлина пеперуда, която размаха криле и започна да пърха около него водена от съзнанието му.

Междувременно в овалното преддверие, Еван все още се упражняваше да пуска светкавицата и негодуваше от факта, че светлината, която създаваше не можеше по никакъв начин да се мери с демонстрацията на Нолан. Накрая той се предаде и разочаровано се свлече до най-близката стена, придърпа лютнята си и започна да подрънква на нея,както правеше винаги, когато не се чувстваше в настроение.
В затвореното помещение мелодията звучеше странно, някак глухо, а слабото ехо и придаваше неприятен звън, но на подобно място и при подобни обстоятелства дори и това му подейства разведряващо.
„Дали слънцето е залязло вече?” – чудеше се той – „Дали Нолан е успял?”
Тези въпроси не му даваха мира и в мелодията, която се носеше от струните на лютнята му започнаха да се прокрадват и чужди ноти, сякаш раздразнението му се предаваше и на музиката. Накрая Еван не издържа и захвърли инструмента, беше останал сам, не знаеше какво да прави и на всичкото отгоре се чувстваше уморен. Денят му беше поднесъл само неприятности и увлечен от собственото си черногледство, той започна да ги изброява на ум сякаш от това имаше някакво полза... И заспа.

Тежките изгнили панти на вратата на третото помещение изскърцаха злобно, когато Нолан я отвори. Светещата пеперуда се отдели от рамото му, на което беше кацнала и освети вътрешността, разкривайки пред очите му невъобразим хаос от стъкленици с неизвестно съдържание и разхвърляни книги. В дъното на помещението имаше камина с все още тлееща жарава, над която беше закачен класическият казан, чието съдържание за голямо разочарование на Нолан не бълбукаше противно.
Когато беше влязъл в пещерата не беше забелязал от някъде да се издига пушек и това малко го озадачи. Можеше само да предполага, че някое от помощните заклинания се занимава с дима и което беше още по-интересното трябваше да има и такова, което да се грижи за огъня, все пак в един затвор, човек трудно би се сдобил с дърва за битови нужди, а и създателите на това място не биха направили подобен пропуск. Всъщност създателите на магическите затвори за разлика от всички останали споделящи професията им се бяха погрижили в тях да има невероятни удобства. Вярно за елфите да живееш под земята си е чист мазохизъм, но те явно дори не можеха да си представят, че някой би живял в пещера не по-малко разкошна от дворец.
„Може би за това не се погаждат добре с джуджетата.”
Както и да е, на пръв поглед тук в изобилие бяха само възможностите да се натрови с някоя отвара или да инфектира раната на крака си. Той затвори вратата зад гърба си и се ослуша внимателно. От няколко минути му се причуваше познатото драскане на нокти, но не можеше да определи дали шумът идва отпред или отзад, не че имаше значение, демоните нямаше да го нападнат докато не угаси светлината. Все пак, ако можеше да определи колко демона го дебнат и от какво разстояние можеше да им направи засада, но за сега черните котки си оставаха скрити в мрака и той реши да почака с това докато събере повече информация. Това му остави само две възможности, да се върне назад по коридора, или да продължи към последното помещение в тази част на комплекса, той избра второто и продължи напред.
Последното помещение беше разположено от лявата му страна в дъното на тунела, който завършваше също толкова внезапно, колкото и започваше. Самата идея за това накара Нолан да спре малко преди да достигне целта си и да приготви няколко полезни заклинания. Не беше нужно много мислене, за да предположи, че ако между него и дъното на коридора се спотайва някой от котешките демони, то той нямаше да има друг избор освен да се изправи срещу него, за да се измъкне от приближаващата светлина.
Естествено оказа се прав, когато стигна до вратата на помещението забеляза, че тя е отворена, а от вътре се чуваше шумолене.
„Е приятелче как да се справя с теб?” – запита се той – „В момента, в който вляза ти няма да имаш друг избор освен да ми скочиш, а е ужасно трудно да маневрираш в касата на някоя врата.”
Нолан спря пред вратата и се замисли, никое от изградените в съзнанието му заклинания не изглеждаше удачно за случая, за това реши да модифицира едно от тях, което освободи над протегнатата си ръка. Над дланта му засия малко бяло кълбо, кето той огледа критично и след кратък размисъл, добави още няколко символа в магическата му формула, затъмнявайки почти напълно излъчваната от него светлина. Когато свърши с креативната работа, Нолан търкулна бледото кълбо в помещението и зачака.
- Писи, писи пис. – прошепна той с напевен тон и лицето му се разтегна в зловеща усмивка.
От вътрешността на помещението се чу тропане и раздразнено ръмжене. Това му беше достатъчно, за да си представи, как голямата черна котка обикаля около кълбото и се чуди какво е то. Едва сдържайки нетърпението си, той вдигна дясната си ръка и с театрално движение щракна с пръсти. Рамката на вратата за миг се освети от ослепителна светлина и отново угасна в момента, в който Нолан се втурна през нея, стискайки с две ръце новата си тояга.
Светещата пеперуда пехвърча пред него, разкривайки малко празно помещение явно използвано като склад. Вдигнатата за удар тояга бавно се отпусна в ръцете му и той се огледа озадачен. От черната котка нямаше и следа.
Странно, той беше сигурен, че вътре има демон, също така беше сигурен, че този вид демони не можеха просто да изчезнат, но в помещението нямаше място, където подобно същество можеше да се скрие, а от него се излизаше само през вратата, която той беше щурмувал.
„Да видим, аз търкулнах кълбото от там, ” – той проследи с поглед предполагаемата траектория – „така че то трябва да е спряло някъде тук... Ха-хаа!”
Последната мисъл беше отправена към фината черна пепел покриваща пода в средата на помещението. Нолан беше чувал за спонтанно възпламеняване, но това вече беше прекалено, той се беше надявал просто да обърка, най-много да зашемети съществото, за да може после да го бастиса с тоягата.
Вместо да го зарадва това откритие по-скоро го разочарова, той естествено можеше да хвърли едно огнено кълбо вътре и после просто да се полюбува на новия тапет, но си беше направил труда да сътвори заклинание специално за случая, само за да получи накрая една мижава купчинка пепел.
- Леле, колко сте жалки! – възкликна на глас той.

Ощее

Клатейки глава, Нолан се огледа наоколо. В единият ъгъл на малката стаичка, бяха подпрени всевъзможни инструменти. До тях лежаха няколко реда нацепени сухи дърва, върху които се мъдреше огромен плетен кош, пълен с подпалки, а на няколко закачалки до тях висяха разни парцали и една голяма вехта раница.
„Ох на батко!” – разведри се веднага Нолан.
Той внимателно откачи раницата от закачалката, сякаш е нещо изключително ценно и започна да я оглежда със задоволство. След като и се налюбува той прехвърли набързо съдържанието на джобовете и кожената си торба в нея и я преметна на рамо.
От другите вехтории в помещението внимание заслужаваха единствено инструментите и Нолан се зачуди, дали измежду тях няма да намери нещо, което да използва като оръжие, но след кратък оглед се отказа. Някак си не можеше да си се представи размахващ секира като някой психопат, макар понякога действията му да можеха да засрамят всеки такъв, а пък за коса и дума не можеше да става. В края на краищата той реши да се откаже от тази идея и да остане с кривака си.
Останалото беше детска игра за него, трябваха му само няколко минути, за да създаде десетина светещи пеперуди като тази, която постоянно кръжеше около него, но за разлика от нея те бяха почти черни и имаха лошият навик да избухват в ярко-бяла светлина в момента, в който той пожелаеше това. Използвайки част от съзнанието си за управление на всяка една от тях Нолан разпрати набързо новата си армия напред през тунела, а сам той я последва бавно.
През следващия час, той безмилостно преследва демоните през втория коридор от входа на пещерата затвор, убивайки четири от тях само до първото затворено помещение в тази част на комплекса. Вътре откри още две черни котки, останки от някакво сушено месо и тъй като помещението явно се използваше за кухня, доста приличен набор от прибори и посъдина, в по-голямата си част неизползвана, вероятно от години. Всичко, което успя да си набави от там беше един доста износен от острене кухненски нож и самун мухлясъл хляб, който явно не се бе понравил на демоните.
Ако не беше раната на крака му, която все още кървеше обилно, Нолан вероятно щеше да продължи да изтребва вредителите, но по негова преценка беше загубил доста кръв и беше крайно време да си намери някое закътано местенце, където да се закърпи. Това стана в третото помещение от лявата страна на коридора, което изглежда бе служило на старата точно за тази цел. То беше малко и едва побираше една вехта, изцапана със засъхнала кръв и кой знае още кокво постеля и една маса отрупана със стъкленици, доста приличен набор от различни по големина ножове и игли, а в една торба висяща на пирон забоден в стената намери няколко сравнително чисти парцала, които можеше да използва за превръзки.
Нолан седна на постелята и с помощта на ножа разряза крачола на наранения си крак, откривайки раните от ухапването на демона. Разкъсванията изглеждаха доста по-зле от колкото си беше мислил, а прасецът му вече беше силно отекъл, вероятно от допълнителното натоварване след това... или от някоя инфекция. Трябваше му нещо, което може да използва за дезинфектант и той започна да отваря едно по една стъклениците, но се натъкна на сериозен проблем, не му бяха останали нужните сетива, за да определи дори приблизително съдържанието им.
„Ами сега?” – помисли си той – „Дали старата не е имала от същата течност, с която Кая ми поля ръцете?”
Това хрумване заслужаваше внимание, но за да провери това Нолан трябваше да достигне до по-дълбоката част на съзнанието си, там където се събираха голяма част от спомените, а именно тези преживявания, които не му бяха направили впечатление достатъчно, за да ги запамети в активната си памет.
За да достигне до там обаче му трябваше силна концентрация, която не можеше да постигне докато поддържаше пърхащите наоколо му пеперуди и той ги накара да изчезнат, оставяйки само първата да огрява помещението със сребристото си сияние. Сякаш по команда мислите отново напуснаха главата му и той остави светът пред очите му да избледнее заравяйки се в собственото си съзнание. Сега трябваше да открие спомен от случилото се през деня и да проследи нишката на събитията принуждавайки мозъка си сам да запълни останалото.
При подобни сеанси за опресняване на паметта съществуваше и възможността мозъкът да запълни празните места в спомените му с всякакви безполезни образи, създадени от въображението, но Нолан тренираше паметта си още от както беше започнал да се занимава с магия, а и не разполагаше с толкова богато въображение, за да се притеснява от това.
Пред вътрешния му поглед се появи Кая, изправена гордо въпреки объркването четящо се в очите и. Пространството зад нея бавно започна да се изпълва с детайли. Сградите, хората, шумът и дори собствените му чувства в този момент започнаха да се появяват плавно, сякаш винаги са били там. Блуждаещото му съзнание се избистри когато видя отражението си във водата от някакво ведро, което беше подминал докато Кая го водеше към дома си и той започна да възприема всичко това, което си мислеше че е пропуснал в детайли, каквито не би сметнал за възможни, ако всичко около него не опровергаваше подобна мисъл.
Стените на къщите преминаваха пред погледа му толкова бавно, че той успя да различи колоната от малки черни мравки лазеща към една от пукнатините между камъните на една от тях. Видя и прашинките вдигнати от внезапния повей на вятъра толкова отчетливо, че едва ли не би могъл да ги преброи. Безкрайно бавно сякаш след векове Нолан отново видя разкъсаните си ръце в скута на свещеничката и малкото шишенце пълно с гъста тъмнокафява течност, която доби червеникаво-оранжев оттенък в момента, в който докосна ръцете му...
Това беше достатъчно, той прекъсна потока на спомените си и остана неподвижно със затворени очи, докато съзнанието му напълно се върне към настоящето, след което се зае старателно да оглежда съдържанието на всяка една от стъклениците на масата докато не откри това, което му трябваше. Той вдигна въпросната отвара пред очите си и остави светещата пеперуда да я обиколи от всички страни наблюдавайки цвета и консистенцията и докато не се убеди напълно, че съответства на образа от спомените му.
Намирането на конци се оказа доста сложна задача и след дълго ровене в хаоса изпълващ масата Нолан се отказа да ги търси и с много търпение разбрида един от парцалите, които щеше да използва за превръзки, след което взе една от иглите, вдяна я и я поля обилно с дезинфектаната. Остатъка от него изсипа върху крака и ръцете си и го разтърка хубаво. Останалото му напомняше по-скоро на кърпенето на скъсани чорапи, макар и малко да му липсваше болката от убодените пръсти.
Когато свърши с кърпенето Нолан извади от раницата си билките, които беше взел от склада и сдъвка няколко листа заедно с парче от хляба докато се получи хомогенна каша, с която той намаза старателно крака си. Докато чакаше тестото да просъхне той наряза парцалите на дълги тесни ивици и превърза нараненото място с тях.
След като приключи с крака си той свали горните си дрехи и купчината кожени торбички, която носеше под тях и внимателно огледа дясното си рамо. Това се налагаше, защото от известно време имаше чувството, че размахва не ръка, а някакъв мях с вода. Не че усещаше нещо, просто движенията на ръката му бяха станали бавни и неадекватни. Този проблем явно се дължеше на жестокия оток превърнал рамото му в огромна синкаво черена буца плът. Да, сблъсъкът с първата котка беше взел своя дан, а по лошото беше, че в момента не можеше да направи нищо по въпроса освен да провери за счупени кости. За щастие такива нямаше и той с облекчение отново навлече дрехите си, прибра в раницата всичко, което беше останало от конците, хляба и билките, след което нави на топка останалите парцали и забоде иглата в тях. Полученото кълбо също отиде в раницата, която Нолан преметна през рамо и затъквайки ножа в колана си той се изправи.
- И така до къде бяхме стигнали?

Еван потръпна и отвори очи, беше се унесъл. Когато осъзна това, момчето веднага скочи на крака и разтърси глава, в опит да се разсъни. Нямаше начин да разбере колко време е спал, но това, което го притесняваше най-много беше, че Нолан още се беше върнал.
Той потръпна отново в помещението беше станало студено, а заклинанието за зрение, което беше поставил на очите си се беше изпарило вероятно, когато беше заспал. С мърморене той се наведе и опипом откри лютнята си, която отново метна на гърба си. Незнайно защо за него това беше по-важно, от колкото да възстанови заклинанието на очите си, което направи веднага след това.
Веднъж възвърнал зрението си в мрака на пещерата Еван се протегна с прозявка, но студеното течение ставащо в помещението го накара отново да се свие от студ.
„От къде идва проклетото течение, ” – помисли си той и се загледа в посоката, от където идваше студеният повей – „нали вратите са за...”
Погледът му с ужас се закова на широко отворените врати на централния проход. Отне му около минута, за да се отърси от страха, който отново го беше завладял и да стигне до извода, че трябва да направи нещо. Демоните още не бяха дошли, но той не можеше да разчита, че късметът му ще продължи вечно.
„Трябва да затворя вратата!” – трескаво мислеше момчето.
Това беше по-лесно да се каже от, колкото да се изпълни, защото дори и с помощта на заклинанието очите му не можеха да различат нищо в мрака простиращ се зад зеещите врати.
„Ще пусна светлина! Да, ако Нолан е прав тези гадини се страхуват от светлината и после просто ще затворя проклетите врати!”
Еван протегна ръка, затвори очи и се концентрира, в дланта му се появи бледо сребристо сияние, което с малко усилие оформи в сфера и усили с помощта на съзнанието си. Той отвори очите си и изруга заслепен от собственото си заклинание - беше забравил да премахне магията за зрение.
Когато зрението му се проясни малко, Еван се запъти към вратите и внимателно се огледа, нямаше никой. Вече по-спокоен, той хвана със свободната си ръка едното крило на вратата и започна да го бута, изгнилите панти изскърцаха, но не се поддадоха на усилията му. Момчето спря задъхано и огледа масивната врата, това беше последната врата, която двамата с Нолан едва бяха успели да затворят с обединени усилия.
„Нямам шанс освен, ако не използвам заклинанието за сила, но...” – и тогава го осени прозрението – „Как се е отворила проклетата врата!”
Той вдигна високо светещото кълбо и въртейки се започна да се оглежда поддавайки се на тревогата.
„Но тук няма н...”
Мисълта му секна, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Сенките, сенките по стените се движеха, променяха формата си, когато светлината минеше през тях, но неизменно присъстваха дори и на места, на които не трябваше да ги има. Ужасът отново скова сърцето му, при което съзнанието му загуби концентрацията си и светлината угасна.
От мрака се разнесе кикот, който отекна в пещерата. Еван изкрещя от страх и се хвърли слепешката към най-близката стена, в нея поне можеше да опре гърба си. Междувременно съзнанието му се опитваше отново и отново да възвърне концентрацията си.
Смехът отекна отново, но ехото не позволи на Еван да определи от къде, но нямаше и нужда, вече беше успял да изчисти съзнанието си и трескаво подготвяше заклинанието за светлина. Скоро щеше да види от къде идваше смехът. Малкото светещо кълбо проблесна в ръката му и бледата му сребриста светлина бавно, някък мъчително разкъса мрака. В помещението нямаше никой.
- Нима не знаеш? – прошепна глас точно зад него.
Еван отново изпищя и отскочи от стената. Този път светлината в ръката му избледня, но не угасна и той я насочи към мястото, където беше стоял допреди миг. Беше празно.
- Там, където има светлина... – продължи гласът зад гърба му, карайки го да се извърне по най-бързия начин, само за да открие, че зад него няма никой.
- ... има и сянка!
Еван се извърна отново, но този път мракът зад него не се разтвори напълно от светлината. По стените и пода на помещението бяха останали няколко сенки, който започнаха бавно да променят формата си. Те се сляха една с друга, добивайки обем и плътност, разкривайки пред ужасеният му поглед високата черна фигура на непознатото същество.
Светлината в ръката на момчето започна да отслабва със същата скорост с която и съзнанието му губеше концентрацията си, карайки фигурата на демона за нараства заплашително запълвайки цялото помещение. Миг преди мракът да го обгърне отново Еван се окупити и се съсредоточи. Докато малкото сияние нарастваше, само за момент му се стори, че нещо във фигурата пред него постоянно се движи, сякаш вреше на местата, където го огряваше светлината. Усилието с което се взираше в клокочещата сянка просълзи очите му, принуждавайки го да премигне...
Огрявана от малката светлинка, мръсносивата стена на помещението отново изпълваше кръгозора му, демонът беше изчезнал, а от мрака долетя зловещият му кикот.
Задъхваики се от пенически страх момчето се въртеше в празното помещение, осъзнавайки, че не знае на къде да бяга. Само една от вратите беше отворена и това би трябвало да направи избора лесен, но проблемът се коренеше в това, че не можеше да види от какво бяга.
„Мога да избягам само през вратата,” – трескаво заработи мисълта му – „но той сигурно чака... защо още не ме е убил? Може би си играе с мен... А може би...”
Той спря да се върти за миг и остави светлинката в дланта си да избледнее докато съзнанието му се подготвяше. Можеше да види как сенките се движат, точно на ръба на гаснещата светлина, значи беше прав. Готовото заклинание просветна в съзнанието му и след миг колебание, той остави светлината да угасне.
Въпреки, че го беше очаквал Еван се стресна от смеха, който се разнесе някъде пред него, но противно на всичките си инстинкти, той с писък скочи напред и освободи заклинанието със щракане на пръсти. Светкьвицата проблесна и изпълни помещението с ярка бяла светлина. Чу се писък, по-силен дори от ругатнята на момчето, което отново беше забравило да си затвори очите и сега светът за него представляваше бързо потъмняващ бял фон на много уорити червинекаво сини петна, но и това не беше най-лошото.
„КНИГАТА!” – беше изкрещяло съзнанието му в момента, в който светлината се стовари на главата му като камък.
Без изобщо да се замисля, той се обърна препъвайки се и се втурна към мястото, където беше захвърлил книгата. Твърде късно нещо студено и тежко се стовари върху дясното му рамо и го запрати на земята.
- Жалък червей! – проехтя гласът на демона.
Еван не си направи труда да го слуша, а и беше толкова уплашен, че не би могъл да осъзнае значението на думите. Тласкан от инстинктите си той се претъркули напред, докато се удари в книгата която беше търсил. Без дори да осъзнава защо, той я грабна и се обърна използвайки я като щит. Точно навреме, тежък удар едва не я изби от ръцете му и го накара да се претъркули отново при което главата му се удари в нещо меко и влажно, което едва мъждукащата искрица от съзнанието му, все още способна да мисли, определи като трупът на вещицата. Момчето изпищя и се опита да се изправи, но когато започна да се надига последва нов удар, който по някаква случайност отново улучи книгата, но беше достатъчно силен за да го отхвърли на няколко крачки, където се стовари тежко по гръб. Хленчейки от страх и болка, той пропълзя до най-близката стена и използва опората и за да се изправи и да опре гръб. Това не му помогна с нищо. Пред вече избистреният му поглед се извиси черният силует на демона.
По-черен и по-плътен от мрака в помещението, той се приближаваше бързо и Еван видя как съществото вдигна ръка за удар. В момента държеше книгата само с дясната си ръка, лявата беше използвал за да се изправи и сега се опита отново да я използва като щит, но внезапно появилата се режеща болка в рамото му го накара да изпищи и да я изпусне на земята.
С него беше свършено, вече нямаше нищо, с което да предотврати смъртта летяща към него и в момента в който той осъзна това последната нишка на самообладанието му се скъса. Той затвори очи в очакване и остави страхът да прелее...
Удар не последва... Въпреки страха и объркването, без да губи време за мислене Еван се наведе и опипом намери книгата, грабна я и се затича с нея в посоката на отворената врата. Мракът пред него беше непрогледен, но той нямаше време тепърва да изгражда което и да е от двете заклинания, които можеха да му помогнат. По някаква ирония на съдбата беше получил шанс да се спаси и Еван нямаше намерение да го изпуска. Той се затича в посоката на отворената врата и тъй като не виждаше нищо се удари в едното и крило, а рязката болка в рамото, превърна съзнанието му в малка червена вселена с милиони ярко бели звезди. Той изкрещя от болка, но възвърна равновесието си и се затътри в коридора, а когато няколко секунди по-късно, болката започна да се разсейва, съзнанието му потече учудващо спокойно и чисто, позволявайки му отново да се концентрира и той се захвана отново да призове магическата светлина.
Едновременно със заклинанието съзнанието му се опитваше да си припомни колко беше дълъг коридора, по който тичаше, но това изглежда беше безсмислено, защото когато бледата светлина отново замъждука в дланта му Еван все още не се беше блъснал в никоя стена. Един бърз поглед през рамо го увери, че демона не го преследва, но тъй като знаеше колко е трудно да го забележи, страхът продължаваше да стиска сърцето му с ледените си нокти.
Вече беше започнал да се задъхва и трябваше да спре някъде да си почине, но мисълта за разгневения демон, който вероятно вече го преследваше не му даваше покой. Трябваше да измисли нещо, някакъв начин да му се изплъзне. Без да обръща внимание на коридора, по който тичаше той застави мозъка си да обмисля възможностите. Единствената по-смислена идея, която му дойде на ум беше да пусне няколко светкавици зад себе си и да се надява, че с тяхна помощ ще може да се оттърве от евентуалния си преследвач.
Така и направи, в продължение на три – четири минути, той освободи шест светкавици, докато едновременно с тях поддържаше едва едва мъждукащата светлинка.
След като се задоволи от постигнатото Еван спря да си поеме дъх, точно пред едно от разклоненията, което огледа внимателно докато се бореше за въздух. Не можа да си спомни някога да е ходил натам и раши когато си почине да продължи напред, тази част от комплекса поне му беше позната.
Блаженната му почивка свърши преждевременно когато тунелът по който беше дошъл се разтресе от силен гръм и преди още мозъкът му да го залее с куп безполезни въпроси краката му вече топуркаха по коридора.

Moar

Много ми харесва, пускай още ^^

Едното крило на злощастната врата увисна за миг на долната си панта и със зловещо скърцане се стовари тежко на пода, вдигайки облак прах. Взривът беше изхвърлил останките от другото крило няколко метра напред и сега те лежаха в центъра на помещението, точно върху трупа на вещицата. Нолан влетя през зеещата врата и се закашля от вдигалият се прах. Междувременно светещата пеперуда, която го придружаваше запърха около него, разкривайки вече празната зала.
„Май малко се престарах с огнената топка. Е поне малчо е успял да офейка.”
Всичко беше станало много бързо. Малко след като привърши с превръзките, Нолан беше насочил вниманието си към точно определена цел, а именно личните покои на вещицата. Той се водеше от предположението, че като всички хора и старата е имала някои неща... важни неща, който естествено е искала винаги да са и пред очите. Това от своя страна водеше до извода, че всичко, което някога е имало стойност за старицата се намира в „леговището и”.
Проблемът в цялата работа беше, че в това отношение практичността не играеше никаква роля и единственият начин да го намери беше да провери навсякъде. Настроението му се развали още повече от вече до болка познатите вълни от почти осезаем страх, който за пореден път се забиха в съзнанието му и объркаха така прилежно опънатата логическа нишка на мисълта му. Може би заради това, а може би от пресметливост този път имаше миг колебание, преди Нолан да хукне по коридора към източника на необузданите чувства. Все пак надеждата, че може да се срещне с господаря на черните котки и изгарящото желание да удари главата на Еван в най-близката стена надделяха и той се затича по коридора.
Не му отне много време да стигне до вратата, от която беше излязъл, но за това време страхът на момчето се беше отдалечил от първоначалното си място преди да изчезне и мисълта, че може да е закъснял накара Нолан да отпусне мощта на съзнанието си, без да се бави с изграждането на заклинанието чрез символи и магически формули. По този начин заклинанията ставаха много по-бързо и лесно, но освен значително по-високите изисквания за контрол и енергия, този вид магьосничество имаше и още един недостатък – зависеше изключително от сетивата и сега седейки сред хаоса предизвикан от недобре прецененото си заклинание Нолан си припомни колко ненавиждаше изучаването на магическите символи и мислено отправи благодарност към старицата, която го беше накарала буквално да наизусти десетките плътно изписани с тях книги.
След като се увери, че в помещението няма никой, той огледа отворената врата и докато се чудеше кой ли е направил това тръгна, както подозираше по стъпките на момчето, а светещата пеперуда хвърчеше напред, осветявайки пътя му. От представата за формата на затвора, която беше добил при изучаването на ключалката той знаеше, че коридора води в една голяма основна зала, но нямаше представа дали Еван не е свърнал по някое от разклоненията или е продължил към нея, което го накара спре и да огледа пода с надеждата да открие някакви следи.
По дебелия слой прах, който покриваше пода на коридора действително имаше такива, но с изключение на следите от лапите на черните котки, Нолан не можа да различи дори посоката, в която отиваха. Той подозираше, че има следи и в двете посоки и тъй като много се съмняваше Еван, който беше дошъл с него да е имал възможност да обиколи затвора, че и да се върне след това му оставаше само да открие сравнително запазена следа в обратната посока, за да може да елиминира дирите оставени от вещицата. Търсенето на такава му отне около половин час и той се зачуди дали си струваше усилията, но сега поне можеше да се придвижва сравнително бързо, оглеждайки само повърхностно пътечката в праха.
До едно от разклоненията малко преди основната зала Нолан се спря и внимателно огледа дирята. Тук тясната пътечка завиваше наляво в тунела докато значетелно по малко следи продължаваха напред. След внимателен оглед, той реши, че следите на Еван продължават към залата, но това което го заинтересува повече бяха останалите следи.
„Очевидно е че и старата е ходила там,” - той хвърли поглед към основния коридор - „но като гледам го е правила доста по-рядко от колкото насам. Значи леговището на стария змей е наляво, все пак всички хора трябва да спят от време на време... е почти всички.”
След още няколко минути размишление Нолан реши, че ако момчето е още живо то ще има добър шанс да оцелее в голямата зала, от която имаше достъп почти до всяко кътче на затвора, а той предполагаше, че може дори да има врати, което от своя страна го наведе на мисълта, че няма да е голямо чудо, ако малко се отклони от пътя.
Воден от нишката на мисълта си, Нолан свърна наляво, проследявайки пътечката до малка дървена врата, която времето беше превърнало в камък. Пред нея той спря и се ослуша внимателно. Нищо не намекваше за присъствието на демони и вече успокоен, той отвори вратата, оставяайки пеперудата да освети малко квадратно помещение. То беше сравнително аскетично обзаведено с проста сламена постеля на пода в единия ъгъл, голям дървен скрин за дрехи в другия, малка масичка, над която бяха закачени няколко рафта, отрупани с книги и голям люлеещ се стол.
Нолан се насочи парво към масата, на която освен няколко листа пергаментова хартия, малка мастилница с няколко натопени пера имаше и малка книжка с нещо поставено между страниците, явно за да отбележи до къде е стигнала старата. Когато погледът му се спря на книжката сърцето му се сви от лошо предчувствие.
„Съдба...”
Той седна на люлеещия се стол и се замисли. Знаеше какво представлява малката книжка на масата, тя беше поросто още едно изтъркано клише на живота, клише като тези, с които си служеше съдбата и сега възникваше въпросът да прочете ли написаното в нея и да се превърне в марионетка или да я остави на мястото и и да се махне от пещерата по най-бързия начин.
Решението ставаше все по-мъчително със всеки изминал път и най-лошото беше, че той не можеше със сигурност да твърди, че съдбата дори съществува. Нолан често беше размишлявал над това и всеки път стигаше до един отговор.
„Причината съществуването на съдбата да не може да бъде доказано е същата, поради която не е възможно да се докаже обратното.”
Да, човек може само да вярва в съдбата и колкото и да се опитваше да се убеди, че сам направлява действията си, през последните години беше развил способност да предвижда с невероятна точност бъдещите събития, сякаш те найстина бяха записани някъде и той можеше да чете от там. Тази му способност съвсем не беше някакво гадаене или друг вид мистицизъм. Струваше му се, че това се дължи на опита, който беше добил, защото само през последните десет години беше преживял достатъчно, за да запълни хиляди нормални човешки живота.
Може би несъзнателно бе привикнал към неписаните закони, които ръководеха света около него, а може би той самият съумяваше да изкриви света, така че да отговаря на собствените му очаквания... нямаше представа.
Отчаян от логическото блато, в което затъваха мислите му, Нолан реши да не се меси повече и въпреки изгарящото го любопитство, той понечи да стане от стола и да си тръгне, но когато хвърли уж последен поглед към малката масичка и листите разхвърляни върху нея, очите му се заковаха на няколкото капки прясна кръв отгоре им... кап... още една капка обагри жълтеникавия пергамент в ярко червено. Той бавно прокара ръка по лицето си и я огледа, по нея имаше кръв.
„Човек се учи от грешките си, а... Тару?”
Той отново седна на стола и взе книжката. До колкото можеше да прецени старата не се беше занимавала много с нея. Внезапно появилата се ндежда беше попарена в момента в който я разгърна на първата гъсто изписана с красив заоблен шрифт страница.
С тежка въздишка той огледа внимателно прилежно подредените редове, само за да разбере, че старата е имала изключително добро образование. Това беше странно, обикновенно само благородните родове можеха да си позволят такова и това никак не се връзваше с образа на една вещица.
„Ако не друго поне ще е интересно.” – помисли си Нолан и се зачете.
„Ден осми от първата луна на лето двадесет и второ от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.

Всичко свърши, няма го! Сърцето ми плаче, когато пиша тези редове, защото знам че не бива, защото знам че никой не трябва да разбира за случилото се, но вече не издържам. Повече от седем луни няма на кой да излея душата си, а ме е страх дори да прошепна в някой кладенец, за това което направих. Мога само да се надявам, че тези редове ще облекчат страданието ми. Еру прости ми!
Можи би всичко започна, когато го видях за първи път, преди толкова години, той изглеждаше толкаво самотен и тъжен... а може би аз сама поставих началото, когато реших да направя това, което направих... Но аз имах причина, о богове и въпреки, че е грях дори да си го помисля, аз знам, че бих направила същото отново, защото аз обичах Брам и все още вярвам, че и той изпитваше същото към мен...”
Това беше достатъчно на Нолан, за да добие представа за ставащото, но и разкри много други въпроси. Той прелисти няколко страници и се зачете отново.
„... спомням си как двете с Кая седяхме в храма и воилите ни учеха да четем и пишем, да пеем и да творим магия. Не минава и ден без да се запитам, дали всичко това не е съдба отредена за всички ни, още преди да се родим на този свят. Когато мисля така в сърцето ми се прокрадва омраза към учителите ми. Защо ме подготвяха за тяхна наследница, нима Кая не беше достатъчна, нима не разбираха, че обикновенно човешко дете като мен няма да има сили да приеме истината...”
„О, как само мразя да съм прав!” - той пропусна още няколко листа.
„... мразех ги, мразех ги всичките. Мразех дори и Кая, която сега знам, само се опитваше да ми помогне, о само как ги мразех, но не можех да направя нищо и аз плаках, сгушена в един ъгъл на пещерата, плаках толкова много, че загубих съзнание, а когато се събудих – той беше до мен... Само боговете знаят колко щастлива бях тази нощ в обятията му и как копнеех да бъдем заедно завинаги. Същата нощ, той ми подари медальона си, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Брам често ми подаряваше скъпоценностите, които демоните му носеха, но медальонът беше нещо, което сам той баше изработил... и той го подари на мен... Да тогава беше, тогава реших съдбата на всички ни, а исках само да сме щастливи... нима беше много!”
Следващият абзац, който прочете само затвърди подозренията му.
„... Най-накрая, бях открила начин да изпълня намерението си, но трябваше да го пазя в тайна от всички. Цели четири години рових из магическите книги, търсех отговор и надежда, без дори да мисля за това. Щтеше да ми е нужно много време за подготовка, но аз бях готова на всичко...”
Четивото ставеше все по-дразнeщо.
„... бях глупачка, защо издадох намерението си пред Кая! О как съжалявам за сълзите, които проля тя за мен, как само искам да и кажа, но... не, няма да допусна същата грешка втори път, колкото и да боли.
Още тогава осъзнах колко монго сгреших, може би за това изпълних намерението си преждевременно. Помня как изтичах до входа на пещерата и как започнах заклинанието без подготовка, страхувайки се да не би Кая да предупреди воилите и те да се опитат да ме спрат. Изпитанието беше ужасно, помня болката, когато изгубих контрол над магията и как светът се разми около мен миг преди да загубя съзнание.
Когато се събудих всичко беше свършило, разказаха ми как Брам беше избягал от пешерата, убивайки майката на Кая и тогава осъзнах какви са последствията от моето егоистично желание, но всичко свърши в момента, в който ми позволиха да се погледна в огледало...
О богове, никога няма да забравя болката, когато осъзнах какво бях сторила... Плаках много онзи ден, не за воилите, не за Кая, не дори за невръстното и братче... плаках за себе си и за него, защото знаех, че е невъзможно да бъдем заедно. Заклинанието на пещерата, което разруших беше взело своето. Бях на двадесет и една години когато направих тази глупост и един ден по-късно вече бях на осемдесет...
Те дори не ме наказаха за това което направих!”
„Бла, бла бла...” – измърмори съзнанието му докато прелистваше.
„... За да скрият случилото се, воилите направиха заклинание над цялото сел,о карайки хората да забравят... за Брам, за мен и дори за тях самите... Жестоко, не пощадиха дори Кая, но оставиха моите спомени!
Проклех ги, когато напуснаха селото, защото знаех, че отиват да го намерят и да го убият. Аз самата направих пещерата свой дом, пренесох всички магически книги в нея и скоро всички, дори собствените ми родители започнаха да ме мислят просто за старата вещица от пещерата...”
„О каква драма,” – помисли си Нолан – „жестока кучка такава!”
Дори вътрешният му глас преливаше от сарказъм, защото вече предусещаше какво става. Той разлисти дневника почти до последната отбелязана страница и подозрението му се затвърди напълно от следващите няколко реда, на които падна погледа му.
„Ден двадесет и седми от седмата луна на лето тридесет и трето от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.

Мислех, че вече съм се примирила със съдбата си, но уви, вече го сънувам всяка нощ и не спирам да се питам, той все още ли е жив, дали воилите са го намерили, дали той се променил, дали все още ме обича и дали... дали знае в какво съм се превърнала?
Трябва да го видя отново, не е нужно да говоря с него, искам само да се уверя, че е добре. Меже би тогава най-накрая ще намеря покой.
Аз вече не бих могла да го намеря, но си спомням за някой, който може – демона Серит. Помня, че когато бях малка и посещавах Брам в пещерата, често виждах и Серит с него. Той му носеше новини от външния свят, а понякога и нещо друго... сега вече няма значение. Преди четири луни, един странстващ магьосник мина през селото и обеща да ми донесе книга за демони, ако му дам някои от скъпоценностите, които Брам ми беше подарил. Съгласих се с цената, та за какво са и скъпоценности на една старица...”
„Не е възможно да не си знаела...” – продължи да се възмущава Нолан – „За това ли си започнала да го обучаваш?”
„Ден тринадесети от първата луна на лето тридесет и четвърто от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.

Могьосникът удържа на думата си и ми донесе книгата, сега вече мога да започна. В книгата е описано всичко, което ми трябва за да призова демона, да го принудя да отговори на въпросите ми и дори да изпълни съкровенното ми желание...”
Той бавно прелисти на отбелязаната страница и преди да започне да чете огледа внимателно малкият амулет от черен оникс, закачен на фина, сребърна верижка. Скъпоценният камък беше издялан доста сполучливо във формата на гарван.
Нолан изсумтя, някакси черен гарван не се връзваше в представата му за подаръците, а и за любовта като цяло. От друга страна, какво ли му разбираше главата на него от любов, за това реши да си спести коментарите, които без друго нямаше кой да чуе и да прочете последната страница от дневника, макар вече да знаеше какво е съдържанието и.
„Ден единадесети от втората луна на лето тридесет и четвърто от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.

Будувах цяла нощ, но всички приготовления вече са готови. Нарисувах магическият кръг с въглен. Той беше толкаво голям, че трябваше да го направя на пода в голямата зала. Не исках да влизам повече в нея, прекалено много спомени витаят там, но чувствам иронията в тази последна прищявка на съдбата. Там където беше положено началото ще бъде положен и краят.
Чувствам се уморена, но въпреки нетърпението си първо ще се опитам да поспя, играта с демони е опасна, а този път няма да допусна грешка.”
Тук текстът свършваше и Нолан можеше само да се чуди, дали старата е щяла да допише срещата си с демона или просто не я е бивало в писането. Той затвори дневника и се замисли.
- Да бъдеш или не? – гласът му прозвуча дрезгаво в малкото помещение – Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или с малко пламък и воля да заемеш мястото и... Ти какво ще кажеш, Серит?
Нолан зададе въпроса внезапно, без дори да вдига поглед от дневника. Никой не му отговори и той продължи.
- Нима мислиш, че не съм те усетил? – по лицето му пробягна усмивка, когато крайчеца на един от листите, върху масата потрепна от движението на въздуха – А сега кажи ми, какво мислиш за съдбата?
В малката стаичка се разнесе сух шепот.
- Съдбата е просто важен избор... за мен.
Глупавият отговор изтръгна поредната въздишка от гърдите на Нолан, който веднага разбра с какво същество си имаше работа.
По негово мнение на този свят съществуваха три вида демони: Умни бяха всички, които притежаваха достатъчно интелигентност за да признаят собствените си грешки и да не ги допускат повторно. Общо взето, подобни демони почти никога не допускаха грешки и това ги правеше най-опасните и същевременно най-достойните за внимание. Следващият по-нисш клас бе запълнен със всички тези, които не разполагаха с нужната интелигентност, за да мислят логично, но запълваха тази празнота с почти безпогрешни инстинкти, а на дъното оставаха „глупаците”. Този клас беше най-голям, защото към него се причисляваха, всички демони като Серит или по-точно, всички чието его, сякаш възпираше всяка форма на мозъчна активност.
Все пак Нолан преглътна клокочещото си презрение към съществото. На това място нямаше голям избор и въпреки, че идеята да започне да си говори сам беше доста съблазнителна, той реши да му даде още един шанс.
- Искаш да кажеш?
- Аз определям съдбите на тези за които реша.
При този отговор Нолан се засмя и измъкна ножа затъкнат в колана си.
- Знаеш ли, - каза той и убоде пръста си, след което остави няколко капки кръв да капнат върху дневника – Току що и аз предрешех нечия съдба. -
капките се сляха и разляха, по корицата на малката книжка, образувайки магическа формула - Изглежда ти и аз си приличаме повече, от колкото ни се иска да си признаем.
Той се изправи и постави книжката на едно от празните места по рафтовете.
- Жалък човеко! – шепотът беше станал по-натрапчив и заплашителен, като съскането на змия – Нима се опитваш да се сравняваш с мен?
- Оо, засегнах ли те? - спокойно отговори Нолан и без да се обръща затъкна ножа в колана си, а малкия амулет, който Арха беше използвала за отбелязване на страниците, пъхна в джоба си.
- Как с-смееш!
Малката стаичка се изпълни със смехът на Нолан.
- Изглежда не си приличаме чак т...
„Пази се!”
Той светкавично се извъртя и отскочи назад, но беше твърде късно. Тежък удар в гърдите го блъсна в стената и главата му клюмна.
- Знай мястото си човеко! – в шепота се усещаха нотки на отвращение.
Нолан се засмя, а от разкъсаните му дрехи на тънки струйки се сипеше фин пясък.
- Какво, как...
- Знай своето място, демоне!
Той и щракна с пръсти, при което помещението се изпълни с яркобяла светлина, която угасна също толкова внезапно, колкото се беше появила. Разнесе се яростно съскане и магическата пеперуда на Нолан огря със сиянието си безформеното черно петно на стената. По-черно от мрака наоколо, петното започна да се раздува и отново да добива форма. Последва още една светкавица и още една... и още една, а голите стени на малката стаичка отразяваха писъците на демона.
Когато реши, че за сега това му е достатъчно, Нолан взе тоягата си и спокойно излезе от помещението, а по коридора глухо отекваха бавно-отдалечаващите му се стъпки.

-------------------------------------------------------------------------------------
Брам - името означава гарван

Леле, човек, медец ми капе на сърцето като ти чета писанията. Наптраво немам търпение за следващия чапътр. 'Айде със здраве.

O yeah , кефи ме нашия как постоянно го разкъсва нещо xD.
Чакам още