Брей! Заинтригуван съм. Този герой да не изпълнява ролята на Широ ли, къв беше оня...

И още нещо



Бързане, мързел?

Писано в два...

Ами, дам, има прилика с Широу, но е бая различен като концепция... Пък и стереотипите са си стереотипи, не съм решил да се хвърлям да се боря грубо срещу тях...

Смятам, че чета много, но за да достигна твоето ниво на изказ, ще трябва доста да се потрудя.
Новата глава отново е много хубава, но ти със сигурност го знаеш.

Ам... всъщност смятам това за заигравка и откровено съм недоволен от липсата на достатъчно добър изказ, но с толкова усилия толкоз.




АНТРАКТ СРЕД ТАМЯН


- Широу!

Силният, рзък глас се разнесе между дървените седалки и мина покрай амвона със свистене. Църквата Котомине беше пуста, както обикновено, но неканената гостенка знаеше, че един човек винаги е тук.

Завесата от дясната страна се открехна се показа фигурата на мъж - висок, нормално сложен, в свещеническо расо.
- Тосака, не толкова шумно, това е църква!
- А ти си свещеник, но в момента зяпаш в деколтето ми, нали?

Широу се усмихна. Точно там бяха в първия миг очите му - както обикновено, Тосака беше облечена в къса, черна пола, а блузата над нея беше тъмно червена... Но в последните години започна да носи деколте, което постоянно се... задълбочаваше. Сега беше направо впечатляващо.
- Дори магус от твоето ниво не може да ми чете мислите, Тосака.

Тя се намръщи, и... дотам. Някога би го наругала, би разбила амвона зад него с Ганда, или нещо подобно.

Слава Богу, че вече сме прекалено големи за това, помисли си Широу.
- Само един от петте чародеи би бил способен да разчете Заздравения ти ум, отче.-настани се върху една от скамейките.
- Мога да те поканя в стаята ми на чай.

Махна с ръка.
- Отшелническата ти обител само може да ме депресира. Нека останем тук.

Широу кимна, и седна до нея, неволно, по маниера, който ползваше, когато утешава някого. Не че често му се случваше.

Тя се ухили криво.
- Професионални навици, а?
- С какво мога да ти помогна, Тосака?-пресече я полу-сериозно, полу-шеговито рижия магус.

Тя се намръщи.
- Не се прави на ударен, Широу. Шестата война започва. Аз съм отговорника към Магическата Асоциация за Фуйуки и околностите, а ти си пряк отговорник по отношение на Войната за Граала. Някой вече регистрира ли се?

Младият свещеник видимо се напрегна.
- А аз се надявах, че си дошла, за да ме видиш.-усмихна се криво.- Да, преди 4 часа се видях с новия Кастър.

Натърти на "новия", намеквайки, че Медея няма да се появи отново в тази Война. Понякога се случваше Героичните души да се завръщат.
Тосака беше тук именно заради това.
- Никой друг?
- Не, въпреки че получих точно 7 съобщения от 6 държави за призовани Сърванти. Държавите са...-измъкна бележник от расото си и го разлисти.- Великобритания, България, Япония, Корея, Германия, Русия.

Тосака поклати глава, не за да възрази, а за да утвърди учудването си. Толкова различни места, на краищата на света, дори едно непознато. Идеята, че Светият Граал е способен на нещо подобно я плашеше.
- От коя държава са двама?-запита, като инстинкта на маг й подсказа отговора.
- България. Дори не съм я чувал.-Широу поклати глава в неразбиране и прибра бележника.
- Аз също. Е, какъв е Мастъра на Кастър?

Свещеникът видимо се стегна.
- Тосака, всеки маг може да сключи договор със свободен Сървант... Така че и ти си възможен участник във Войната. Не мога да изпусна информация, която ми е била доверена за пазене.

Рин се засмя, повдигна косата си с ръка и го изгледа изпитателно.
- Ти също си маг, Широу, макар и наполовина не достатъчно добър. Ти разполагаш с тази информация...

Лъхна я студенина и млъкна.
- Знаеш, че никога няма да сключа договор със Сървант отново.

Усмивката бързо напусна лицето на жената.

Сейбър. Спомняше си усмивката върху лицето му, когато й каза, че винаги ще помни Сейбър. И че ще продължи напред.

И го направи. Продължи да бъде такъв, какъвто винаги е бил... Но Рин знаеше, че животът на Емия Широу винаги ще има за ос едно крехко русо момиче, понесло броня и меч, за да защити честта си.
И дори сега, десет години по-късно, все още имаше болка в него. Съжаление - не, но болка, която, подозираше Рин, щеше да остане завинаги.
- Извинявай.-както никога сведе глава.

Усети тупване по челото и вдигна глава. Широу я гледаше, със същата онази усмивка.
- Всичко е наред, Тосака.

Понечи да каже нещо, но вратата на църквата изскърца и двамата се извърнаха към входа.

Дълги, отпуснати панталони, стегната блуза и пусната свободно коса. Остри черти, красиво, дори повече от красиво лице, дълбоки, сиви очи.
- Ирога Шизуру дес.-поклони се и тръгна с бавна крачка към тях.
Широу се изправи и се поклони леко в отговор, Тосака само се надигна от скамейката и огледа още веднъж момичето.

Японски очи. И очи на магус.
- Аз съм Мастър. Беше ми съобщено да се регистрирам тук.
- Аз съм Емийа Широу, надзираващ 6-тата Война за Светия граал. Регистрацията е просто формалност. Мога ли само да попитам за класа на Сърванта ви?

Рин се напрегна. Седемте класа, начинът, по който Граалът успяваше да промени време и реалност, защото въпреки огромната си сила, ако не използваше разпределянето по класове и различни други номера, Светият Граал не би бил способен да призове 7 Героични души.
Седемте класа, 4 рицарски - Сейбър, Арчър, Лансър, Райдър, и три отделни - Асасин, Берсъркър, Кастър.

Шансът този Сървант да е Сейбър беше малко над 16 процента.

Шансът да е СЕЙБЪР беше около нула. И Широу го знаеше, но въпреки това тя усети... Нещо.
- Сейбър.

Сърцето на Рин затуптя, и тя стоеше и гледаше Широу, очаквайки нещо... Каквото и да е...

Но не.
- Аха. Правилата са прости - трябва да победиш останалите Мастъри или техните Сърванти. Когато остане само един Сървант, ще има достатъчно мана, за да бъде призован Светия Граал, и ти, с помощта на сърванта си, ще получиш едно желание. Същото ще получи и той.

Момичето кимна и тръгна да вкарва ръцете си в джобовете на панталона, но явно реши, че е неподходящо, и ги прекръсти пред себе си.
- Някъде по тялото си, най-вероятно на лявата ръка, имаш 3 Командни Мантри. Те ти дават правото на ненарушима заповед към Сърванта,но гледай да ползваш само 2. Когато загубиш и третата, договорът с твоя Сървант ще е изтекъл.

Тосака Рин зяпаше Емийа, съвсем буквално, с леко увиснала челюст и широко отворени зелени очи. Очакваше да помоли момичето да си покаже Сърванта, но той просто продължи нататък, и напрежението сякаш изчезна... Възможно ли беше...?
- Това е всичко. Ако искаш да се откажеш, мога да го уредя, а ако Сърванта ти бъде убит, можеш да потърсиш помощ тук, ще те пазя до края на Войната. Ако загубиш Сърванта си е възможно да направиш договор с друг свободен.

Поклони се, просто учтиво, без да я подканва да излезе, но момичето просто му отвърна и тръгна към вратата.

Отвори вратата и светлината на тихо замиращото следобедно слънце се промъкна в божия храм.
- Чакай.-прозвуча гласа на младия свещеник, променен до неузнаваемост - плитък, нисък и гърлен.-Ще благоволиш ли да покажеш своя Сървант?

Момичето се обърна леко, колкото да го изгледа с едното си око, и рече:
- Сейбър.

Изпод воала светлина на слънцето се появи фигура.

Висок, едър мъж, сурово, но ведро лице, двойка мечове на кръста, японец, два свредела вместо очи. Кимна и се стопи във въздуха

Тосака усети хладината да се връща.
- Благодаря.

Момичето кимна и затвори вратата след себе си. Стъпките й по мекия паваж заглъхнаха бързо.

Рин се приближи към Широу. Видя очите му - празни, загледани в затворената врата. Лицето му беше спокойно.
- Хайде, нека пийнем малко чай.-подхвана го през лакътя. Той я последва веднага.



Ще пусна и бонусче в 11.

Интересна глава, нямам търпение войната да започне.

Ми май ще ви дам остатъка утре, слаб читателски интерес...

Новата глава е много хубава! Ам, знам, че е нагло от моя страна да искам нещо такова, но дали може следващите глави да са по-дълги, просто обожавам стила ти...

WoW much ?

Може, разбира се, аз гледам да не прекалявам с дължината, но ок... Утре ще пусна една кратка сцена, а в неделя ще пусна по-дългото....

Много благодаря, предварително!

Много е идейно включването на Широу по такъв начин. Кога започват да се млатят?



Да беше така и в анимето...

Нова глава. Мързелът страшно нещо.




ІІІ. ДОБРИТЕ СТРАНИ НА ТУРБУЛЕНЦИЯТА


От малък съм свикнал с тълпите и местата, пълни с рояци от хора, постоянно шумни, безспирно движещи се и щъкащи наоколо, като мравки в мравуняк.

Днес, обаче, се чувствах по-различно от обикновено.

Бях на аерогара София и се оглеждах внимателно, след като установих, че самолетът ми заминава след 40 минути. Нещо не ми допадаше. Багажът ми кротко стоеше в краката ми, а аз се бях облегнал на една колона, предвидливо допряна до стената, така че никой да не може да ми мине в гръб, и оглеждах огромната зала.

"Прекалено много щъкаш с очи" чух глас в главата си. Беше вече познатия силен, плавен и успокояващ глас на моя Сървант.

Един от първите въпроси, които й зададох, беше - "Как говориш моят език перфектно?". Бе минала на български веднага, след като "сключихме" договора, пък и аз бях прекалено изморен, за да продължа да говоря на нейния език.
- Свещеният Граал създава връзка между Мастър и Сървант, и е нормално да говорят общ език. Всъщност, аз знам твоят език само за тази Война.-отговори ми Лансър, седнала в сейдза на пода на стаята ми. Продължи да седи така, въпреки моята покана да заповяда на стол, докато аз не се оказах принуден да седна по същия начин, което доведе до непоносими болки в краката, които още усещах.

Предположих, че можем да говорим телепатично по същата причина, и някакси бях успял да я вкарам в нейната по-компактна духовна форма, така че ми спести поне един самолетен билет.

А аз продължавах да щъкам с очи. Бях получил писмо - по-точно имейл - крайно дълъг и досаден, който гласеше приблизително "Аз съм координатор на Войната за България, нека се срещнем на летището и да си поговорим"

Разбира се, дядо поп, явно недодялан с интернет, бе забравил да скрие другите копия на писмото, и видях още един имейл.

Което значеше, че в България има още един Мастър, още един маг, който щеше да дойде тук в същия час и щяхме да пътуваме със същия самолет.

Кратък анализ на имейла ме наведе на мисълта, че сигурно е мъж - повечето жени просто ползват по-различни имена и финтифлюшки.

Затова и се оглеждах като невидял - наляво,надясно, напред, в далечината, наблизко. Не бях точно силен магус, знаех го, и се чувствах крайно несигурно.

"Между другото, споменах ли ти, че мога да усещам други Сърванти?"

Замръзнах.

"Ъ?"

"Оу. Е, в момента откъм втория изход приближава една млада дама, до която се носи Сървант, макар и в духовна форма."

Учудващо бързо Лансър бе преминала от свръхучтива форма към нещо, което беше разговор на равен с равен. И имаше един особен, военен оттенък.

"Абе, Лансър, ти на не би да си била някой известен генерал?" изцепих, ни в клин, ни в ръкав, докато си напрягах очите, за да отделя споменатото момиче от тълпата.

Лансър се усмихна. Де да знам как го усетих, но просто се усмихна леко, с ъгълчетата на устните си, и прошушна:

"Ще ти разкажа, когато стигнем Япония"

Супер. Момичето вървеше към мен. Странно момиче, хубаво, но в момента й гледах ръцете.

И устните.

Прекарах малко мана през магическата си верига и усетих тънко парче стомана да допира върха на показалеца ми, настанило се в ръкава на якето ми.

В следващия миг тънка струйка мана се проплъзна из нейните пръсти, невидима, но осезаема за мен.

Без предупреждение, извести, фанфари, или нещо подобно, струйката се разкъса, а острието в ръкава ми просто се разпадна на малки парченца мана.

Между нас стоеше свещеникът Додо.

Не бе, не се казваше така, просто като му видях лицето, влажните длани и попското расо, веднага реших, че се казва Додо.

Придърпа я към мен, и тихо ни прошепна:
- Знаете ли какво правите посред бял ден, идиоти?-изглеждаше, сякаш да бъде толкова груб е свръхсилите му, но го докарваше.- Войната още не е официално започнала, не бързайте да се хващате за гушите!

С тези думи ни помъкна към кафенето.


- Знаеш ли, Додо...-започна момичето, а свещеникът се облещи. Аз не реагирах, стори ми се някак естествено.
- Моля?-сопна й се крайно учтиво.
- Извинете, отче... Исках да питам, вие нали не носите пари със себе си?

Огледах свещеника. Наистина, къде в това расо ще с сложат пари. После огледах и масата. Мда, резонен въпрос. Дядо поп си беше поръчал някакво виенско кафе, и си доливаше от половинка кола с много доволен вид. А тук само колата беше 3 и 20.
- Е, чадо, като ме гледаш, пари нося ли?

Прелестно.
- Остави тленното, момиче. Вие двамата ще се включите в едно безумие, дори и за магьосническия свят, и ще трябва да се биете срещу други, и помежду си, дори само за да оцелеете.

Момичето затрака по масата с пръсти.
- Задача номер едно - отивате при Емийа Широу в църквата Котомине и се регистрирате. Съвет номер едно - и да ви предложи да се откажете и да останете под негова защита, не се съгласявайте. Един магус, който и да е, освен може би петимата Чародеи, не е способен да ви защити ефективно от Сървант и Мастър. Просто ще ви убият, без да имате шанс да се защитите.

Кимнах, решил да преживея бързо десетачката, която щеше да ми се наложи да оставя тук.
- Задача номер две - намерете си къде да спите бързо. Съвет номер две - нека е близо до хора, защото нормалните магове.-тук натърти- не се бият през деня и не се бият, когато могат да бъдат намесени нормални хора. Така ще сте в относителна безопасност поне докато спите.

Лансър ми прошепна "Това не изглежда много подсигуряващо".
- Задача номер три - спечелете войната. Едно желание от Светия Граал може да значи много, а виждам, че и двамата не носите злина в сърцата си.

Гледайки лукавата усмивка на девойчето, и аз се ухилих. "Да бе"
- Съвет номер три - станете отбор докато не останете само вие, после си направете официален двубой, честно и почтено.

Щях да се засмея на глас, но беше безмислено. Дядо поп нямаше да разбере.
- Сега, преди да сте закъснели за самолета, най-добри се ориентирайте към чекинга.

Надигнах се, оставих десетачката, която ми пареше в ръцете преди миг, и си взех багажа.
- Благодаря ви, отче.
- И аз ви благодаря.-момичето кимна, в нещо като лек поклон, и се понесе извън кафето.

Поклатих глава, и я последвах. Честно и почтено, да бе да.

На война нищо не е честно.


Разбира се, че старецът го беше уредил това. Местата ни бяха едно до друго. Самолетът не беше препълнен, но достатъчно хора щъкаха напред-назад, че да не можем да се преместим.

Не че би било толкова неприятно да седя до нея, в нормална ситуация. Но някакси перспективата да ми прогори бъбреците или черния дроб с едно пръстче през налакатника на седалката не беше очарователна.

Пътувахме във втора класа, разбира се, и двамата явно бяхме крайно стиснати. В първа класа щеше да ни дели една седалка, така че можеше поне да ми уцели таза, а не вътрешните органи.

Потеглянето бе без инциденти, краткия разпределителен повод до Париж - също. Директни полети до Япония няма... Двамата седяхме и си мълчахме дружно. На няколко пъти дочух нещо като шепот, и се зачудих - със Сърванта си ли говори? И защо не телепатично?

Прекачването ни в Париж беше учудващо бързо - 40 минути между двата полета. Тъкмо отидох да си купя нещо за пиене от Фрий шопа, и стана време за излитане.

Хубаво, поне избегнах пронизващия й поглед.

Вече летяхме над Черно Море.... направили гениалния равнобедрен триъгълник София-Море само преди минути. Мислех, че ще се отпусна, но имах чувството, че до мен се е насъбрало цялото напрежение, което е способен един човек да изрази.

Изгледах я с крайчеца на окото си. Сега забелязах, че бе крайно хубавичка. И също така, изпълнена с намерение да ме убие.

Уморих се. Откопчах коланите, станах, и се запътих под строгия поглед на стюардесата към тоалетната в края на коридора. Защо всички френски стюардеси са кучки? Защото правят секс с помощник-капитана, не с капитана.

Влязох в тясното, пластмасово помещение, и се пльоснах върху седалката. Трябваше някак да издържа този полет, без да заспя.

Минаха, може би, около 10 минути, когато чух.... Не, усетих нещо по-различно от обувките на стюардесите. Нещо, което ме приближаваше. Станах от дъската и се долепих до лявата стена. Усетих и мана, зареждаща се през магически знак, на метър от вратата.

Хитро. Беше изчакала всички стюардеси да минат по веднъж, така че да не забележат нещо необичайно в това, че отива във вече пълна тоалетна, а аз, вече отпуснал се, бях забравил да я заключа.

Приготвих се. "Лансър, не прави нищо".

Вратата се отвори, след това се затвори, и всичко се случи прекалено бързо.

Крайният резултат бе - четири остриета, притискащи бедрата и ханша й отляво и отдясно, едно острие, забито до врата й, докосващо нещо югуларната вена, и едно в ръката ми, насочено към очите й.

От нейна страна, един пръст със горящо заклинание на върха, на сантиметър от гърлото ми.

Гадно.

Оказа се неподозирано бързо, и дори с моята подготовка на 5 остриета и едно, изкарано в последния момент, което вече беше порязало пръстите ми, бе успяла да ме вкара в тази хватка, неприятна и за двете страни.

След около минута осъзнах, че тя има гърди, съвсем приятни като размер и форма, което лесно установих, оглеждайки ги с уж периферното си зрение. Странно как не бях забелязал досега - та тя беше с къса пола! За бога, параноята е страшно нещо. Отбелязах и червената й коса. Странна работа.

Тя ме гледаше доста лошо, но и двамата не мърдахме. Нямахме особен избор. Едно помръдване и другият щеше да ни елиминира, пък и да го вземем заедно с нас - каква полза.
- Драги пътници, навлизаме в турбулентна зона, и ви молим да седнете на местата си и да сложите коланите си. Извинете за причиненото ви неудобство.

Без майтап.

Турбуленцията е лошо нещо. Не бе, наистина. Корпуса се разтърси, при това доста злобно, тоалетната се разскърца, а най-страшното е, че въпреки петте остриета и нейния бюст, ние двамата загубихме равновесие.

Успях да освободя и шестте остриета мигом, преди да я порежат крайно неприятно и да се превърнат в опасност и за самият мен. Магията в пръста и се разпръсна на малки парченца мана, и двамата се свлякохме на пода.

Позицията ни беше крайно особена. Леко неудобна. И не особено неприятна, бих казал. Допреди малко гледах краката и гърдите й, сега установявах от първа ръка, и не само, консистенцията им. Самолетът все още се тресеше, а тя се бе вкопчила в мен, както и аз в нея, и не бих нарекъл преживяването лошо или притеснително. Окей, притеснително беше, но си струваше.

Друсането спря, и аз осъзнах какъв е проблемът - момичето в прегръдките ми имаше страх от самолети. Трепереше неудържимо, вкопчила се в горната ми дреха, и бе забила глава в гърдите ми.

Чувствата, които ми се въртяха в главата в този момент, не са за описване. Мислите също.

Дишането й внезапно замря. Не, не беше спряло, просто бе преминало към друг ритъм - тя спеше.

Нищо чудно, помислих си. Бяхме тръгнали в 11 вечерта, сега сигурно беше около 3. Нормално беше да заспи. Съвсем естествено.

С тези блуждаещи мисли в главата си се унесох подобаващо и заспах.






Не бързайте за следващата.

Страшна глава в добрия смисъл. Жалко, че не трябва да бързаме за следващата...

Вече започвам много здраво да се повтарям, но какво да направя...пишеш невероятно.

И така си заспаха в кенефа? Много готин, непринуден стил използваш н тази глава, зарадва ме. Всъщност, те все още нищо не са си казали откакто се качиха на самолета?