Ммммм,атмосферата така ме обзе,че имах чуствово, че аз ще умра.Цялата творба лъха на отчаяние до края.След това всичко, като че ли се променя и ти осъзнаваш какъв ценен дар е живота.С ръка на сърцето мога да кажа,че това е най-доброто ти писание до сега.Няма да крия,че останах доста изненадан,защото си мислех,че ще пуснеш пак нещо за любовта.Ами чакам следващата ти творба с нетърпение и наистина с последната ти вдигна много летвата.Да видим дали можеш и още по-добре.

Мерси, надявам се да оправдая очакванията ти!!!

No comments, only this 18+ (maybe)

Любовник на Самотата
Заспала до теб, лежи красива и единствена, тя Самотата.
Взираш се в нея и с поглед я глаиш.
Кадифена кожа и черна коса, тя покрива формите й
като нежна пелена и крие изяществото й.
Самотата отваря очи и се взира в теб,
протяга ръце и гали лицето ти...
устните й прошепват – „Ела!”...
Косата й бавно се свлича и разкрива голотата й.
Ти я оглеждаш... изящество на Богиня...
Навеждаш се и я целуваш,
устните й са меки и нежни...
Прегръщаш тялото й,
целуваш формите й...
и се наслаждаваш на екстаза й.
Тя увива ръце около те,
играе си с косата ти,
a тихите й въздишки утекват в мрака.

Бавни движения...
Нежни докосваня...
Стрстни целувки...
Любов със Самотата...
Ти я обичаш... тя те желае!!!

Ами доста е хубаво,само дето по-принцип еротичната лирика никак не ми допада.Аз съм по любовната......

Писмо за Сбогом

С едничката си власт над Вас,
Ви моля в този час
... Забравете вий за мен!!!
Забравете
моя образ,
моя лик,
моята усмивка...
Забравете мен!

Аз мразя се за всичките брътвежи,
измамите,
лъжите,
фалшът и иронията,
в които ви въвлякох...

Сърцето ми е крепост,
която с лед е обградена,
с бодливи рози и каменни огради...

Но в него вий подслон открихте...

Разтопихте ледовете,
цветята с нежни думи укротихте,
а каменният зид
в бял мрамор и нежен кварц пресътворихте.

Сърцето ми смразено вие разтопихте
и със свойта обич
превърнахте ме в нежно цвете...

Сега сълзи се стичат по моето лице
сърцето ми отново е огаснало за любовта...
Имах я, а я прогоних,
исках я, а я отхвърлих...
Измамих ви и ме боли...

Да мразиш лесно е,
за туй...
Мразете ме!!!

Дарете ме с болката си,
със сълзите си...
с грубите си думи и обиди...

За мене бе игра...
... или не беше?
... В началото ви мразех,
използвах ви
и ви се смеех...
... но вий открихте път към моето сърце...


Обичам ви...
и двамата...
по равно...

Не искам да се биете за мен,
не искам да ми сваляте звезди...
Но ви моля,
да забравите за мен...
за моя образ,
за моите сълзи.

Оплетох ви със свойте мрежи
изправих брата срещу брат...

И затуй сега грехът се крие в моя свят...

Чисти бяхте,
а аз ви омърсих.
Научих ви да мразите...
... сега мразете мен!!!

Мразете ме, ако ме обичате...
мразете ме, ако ме желаете...
И ме оставете да си ида
от този свят,
в който място нямам
И не заслужавам да живея...
И не заслужавам вашата любов...

Не ме търсете,
не питайте за мен
не ще успеете да ме намерите...
аз не съществувам...

Бях блян,
желание,
отминал спомен,
изкрица и сега угасвам...

Недейте да скърбите за едно видение,
което ще отмине като спомен,
било то лош или добър...
Да само спомен,
отминал миг,
момент на слабост,
изчезнал ден!

Сбогом любими мои!!!
Обичам ви...
... целувам ви!!!

Простете ми...
…Адел

разказа за пясъка беше уникален по едно време зех си поемам дъх че да не ми сварши въздуха
а за стихотворинието супер е
keep going

Стохотворението е хубаво

Това модерна лирика ли е ? Ама к'вото и да е - няма ритъм ... Не върви гладко четенето ^^ Наслагани изречения и думички с прекалено много препинателни знаци ><

Hina,този път стихотворението ти е прекрасно(за разлика от миналото).

Послепис:Nimeria това е стихотворение в проза.А,прозата се отличава с липса на модели за оформление на текста и няма нужда от използване на строфи, рими, алитерация и други творчески похвати.

Благодаря много, радвам се, че ти е харесало!!! ^^
И благодаря, че си отговорил/а вместо мен, въпреки, че се опитвам да пиша, много съм зле с жанровете и там подобните неща!!!
Мерси!!!

И сега втора и трета глава на "ВТОРИ ШАНС"

Глава Втора - Мечът
Слънцето се показа на хоризонта и освети окаяната и опорочена земя. На няколко метра от къщата на стареца беше издигната клада. Цяла нощ тя бе горяла и дори в момента останките от овъглените клони все още догаряха. Около нея се носеше остра и тежка миризма, която се разнасяше навсякъде. Беше тихо, все още всичко спеше, никой и нищо не нарушаваше свещената тишина, само двама конници бяха дръзнали, да престъпят този покой. Те се спряха на хълма и се вгледаха в димящата клада, за секунда застинаха такар и след това препуснаха надолу...

- А сега? – попита един почти детски глас.
- Сега ти се прибираш в къщи. – отвърна Алексис, като строг родител и погледна стоящото до нея момче.
То беше на не повече от 14 години, с кестенява, рошава коса, тъмни очи и широка усмивка. Беше облечен в тъмна роба и носеше преметната през рамо торба.
- Не мога да се прибера, учителят ми каза да те пазя.
Един висок и пренебрежителен смях се разнесе около тях, разцепвайки тишината.
- Ти да пазиш мен? Не ме разсмивай, момченце, та ти себе си не можеш да опазиш, пък камо ли мен. – Алексис избърза напред и се обърна. – По-добре се махай, докато си още жив.
- Не мога...– момчето я настигна. –...обещах на учителя да те пазя, а аз държа на обещанията си.
- А държиш ли на живота си? – настъпи тишина. – Така си и мислех, тогава се махай! – и отново Алексис препусна напред.
- Не, няма аз ще остана с теб до края, какъвто и да е той. – заяви твърдо момчето.
Алексис погледна момчето и забеляза в погледа му голяма решителност.
- Така да бъде, твоя воля хлапе, но няма да съм ти бавачка. – измърмори Алексис.
- Наистина съгласна си, да остана с теб и това е всичко?! – учуди се той.
- Да това е всичко! Нямам време да се разправям с теб, така че млъквай и аз имам обещание, което трябва да спазя, пък и някой трябва да се грижи за коня ми. – тя се усмихна лукаво и продължи на пред.
- Добре, съгласен съм. – развълнувано отвърна момчето. – Между другото, казвам се Джейк.
- Браво, но ако не млъкнеш, ще си мъртвец.
- Добре... А ти си Алексис нали, учителят често ми разказваше за теб, как един ден ще спасиш света и хората и как вярва в теб и в твоята доброта. Той наистина те обичаше много, като истинска дъщеря и когато ме извика от учението ми, за да те пазя, аз веднага приех, защото знам колко важна беше ти за него и тогава...
- А-а-а!!! Ти изобщо млъкваш ли някога!?! – изкрещя силно Алексис и сърдито погледна Джейк. Той се замисли и точно преди, да й отговори, се спря, реши, че е по-добре да не я ядосва.
Алексис си пое дълбоко въздух, за да се успокои и попита:
- Кой е най-близкия град?
- Мисля, че е Милос, защо?
- Трябва да купим провизии и да си наемем водач.
- За какво ни е водач? – попита Джейк.
- Страната, в която се намираме е заобиколена от блата, опасно е да ги пресичаме сами, особенно, ако не познаваме терена.- обясни спокойно Алексис.
- А на къде пътуваме? – попита Джейк и погледна пътя пред тях.
- Аркхантус. – отвърна кратко Алексис.
- Аркхантус?
- Да това е замъкът на Габриел, намира се в мъглите на Аркхания.
- Чувал съм разкази за това място, хора никога не са престъпвали мъглите, а ако е имало такива никога не са се връщали. – разказа Джейк и въздъхна тежко.
- За щастие аз не съм човек! – възкликна Алексис и се усмихна лукаво.
„Да, но аз съм!”, отговори на ум Джейк и се опита да се усмихне, но по скоро му се доплака от този факт.

Известно време двамата яздеха без да обелят нито дума. Алексис бе отпред, а Джейк я следваше и се бе отнесъл на някъде, когато забеляза нещо лъскаво в дисагите на коня й. Той се приближи до нея и огледа лъскавия предмет. Беше острие на меч, чиято дръшка бе грижливо увита в парче, бял плат.
Алексис забеляза интереса на момчето, усмихна се и спря коня си.
-Ще починем малко. – Алексис слезе от коня и започна да оправя дисагите му.
Джейк съшо слезе и седна на земята, извади един мех и пи малко вода.
-Видях, че гледаш меча? – подхвърли Алексис.
Момчето дигна глава и се усмихна, като дете пред майка си, което бе направило беля, и опитваше да се измъкне.
- Ами аз... да! Стори ми се интересен. – оправда се Джейк.
- Това е единственото, което ми остана от учителя. Когато бях малка с часове го няблюдавах да размахва острието му сред дърветата. – Алексис погали меча. - Той ми разказваше, че някога е бил на баща му, който го е поличил от своя баща, който някога е бил ковач и това е най-великата му творба.
Алексис разгърна белия плат и хвана за дръжката меча, изглеждаше лек като перце, но в същност тежеше повече, и от момчето.
- Красив е! – възкликна Джейк.
- И опасен. – добави Алексис.
Тя го хвана с две ръце и го вдигна нагоре, острието му блестеше ярко, и заслепяваше учите на момчето.
Голямо, красиво, черно, добре изковано острие и впечатляваща дръжка. Тя представляваше дракон, разперил мощните си криле, отлитащ към безкрая.
Алексис го огледа и се усмихна, но меча й навявае само тъга, по загубата на скъп човек. Тя наведе глава и отново зави меча в белия плат, и го прибра.
-Тръгваме! – нареди Алексис и се качи на коня си.
Джейк не й отвърна, качи се на своя кон и я настигна.Отново стана тихо и спокойно, само тропота на конски копита се процеждаше в тишината.



Глава Трета - Милос
Милос, град на отрепки и прокудени, беше създаден след идването на Габриел, след като пороби света ни. Тук всички, от малкото дете до побелелия старец, бяха осъдени на изгнание. Освен това беше и сборно място на убийци, крадци, бунтовници и всякакви други боклук, влезеш ли веднъж в Милос, трудно излизаш жив.
Алексис и Джейк навлязоха в града, портите бяха разбити, стените-срутени, улиците-тъмни и мръсни, а повечето от къщите бяха сринати до основи, интересно място за нощуване, нали? Те стигнаха до една голяма и все пак добре изглеждаща, в сръвнение с другите, сграда. Те оставиха конете в пристройката до нея и влязоха вътре.
Вълна от алкохолни пари, пушек и дим обгърна новопристигналите и насълзи очите на малкото момче. Долнопробен бар, мястото на най-големите отрепки на града. Щом прекрачиха прага на заведението, настъпи гробно мълчание и всички насочиха вниманието си към тях, измериха ги с поглед и се върнаха към обичайните си занимания, да пият.
- Разумно ли е да сме тук? – попита загрижено Джейк.
- Нямаме друг избор, ако искаме водач, ще трябва да се справим с това.
Двамата седнаха на бара и неприятностите започнаха.
- Какво прави жена като теб с този недорасляк, да не си му майка? – попита някакъв глас зад гърба на Алексис и някой я хвана за рамото.
- Ако си искаш ръката, цяла я разкарай! – каза спокойно тя.
- О-о-о, умирам от страх, я по-добре ми дай една целувчица! – изрева пияният мъж. Той дръпна Алексис от стола и я обърна към себе си, тогава усети острието на ножа й в гърлото си.
- Ахх, недей така, аз само се шегувах, не ме убивай... моля те. – изхлипа той.
- Жалка пасмина, правите се на страшни, а плачете като бебета. – Алексис притисна още по-силно острието на ножа в гърлото му и извика: – Разкарай се , веднага!!!
Алексис прибра ножа и се обърна спокойно, в същата секунда пияният мъж извади нож и се опита да я прониже. Момичето се усмихна леко, отдръпна се встрани, той залитна напред, Алексис го хвана за тила и удари главата му в плота. След това го завлече до вратата и го изхвърли на улицата. Всички бяха вперили очи в нея и изумени наблюдаваха всяко нейно движение. Алексис спокойно се върна на мястото си и интересът към нея изчезна. Тя направи знак на бармана да се приближи.
- Трябва ми човек, който да ни преведе през блатата и провизии.
Барманът я изгледа недоверчиво, изгледа и Джейк, който все още не можеше, да повярва на случилото се и прошепна нещо на Алексис. Тя кимна с глава, плати за информацията. Стана от мястото си, хвана за дрехите все още изненадания Джейк и го издърпа навън.
- Имам малко работа, ти вземи конете и ме чакай извън града. – Алексис измъкна меча си от дисагите на коня и тръгна.
- Добре. – отвърна безлично Джейк.
Двамата странници се разделиха, единият излизаше от прокълнатия град, а другият отиваше в най-опасните му квартали...

И все пак не се ли пише сбогом а не сбогум

Ех, sorry не съм обърнала внимание!

"Втори шанс" много ми харесва страхотен е продължавай. Разказите са прекрасни и много ми допадат, имаш талант. Не мога да кажа нищо конкретно за стихотворенията, но ми харесват като цяло и имам само една молба - да преглеждаш за грешки преди да пуснеш нещо ново.

мм...добро.....*nod* XD