Ок... Тая глава я оплесках от всякъде -_-'''' не се сърдете просто стана тъпа, но трябваше да я свърша се някога... А да ОГРОМНО благодаря на две мои приятелки, които ми написаха "пикантната сцена" в тази история понеже мен не ме бива никак [не ми се пишеше да си призная де...] Та тази част е тяхно дело ,а да за малко да забравя! Има няколко имена, които до сега не са споменавани, но за тях ще разберете по-късно в други истории ^^ [ако тогава още четете де xD]

Беше 12ч. през ноща. Иан стоеше там където намери безжизненото тяло на Акира. Знаеше, че трябва да се прибере, но не искаше. Когато най-накрая се прибра, още влизайки в къщата на Иан му се привидя образа на момичето. Все едно беше там и го чакаше за да му каже, че всичко е лъжа, но след като протегна ръка към нейният образ тя изчезна. Благата и усмивка, красивите й очи, сладките и усти... Всичко това изчезна... Нея я нямаше. Чернокосия младеж влезе във всяка една стая от къщата и навсякъде виждаше нея. Накрая реши, че може би трябва да си почине и влезе в стаята си.
„ – Хей! Стига Иан! – викаше Акира на чернокосото момче, което я беше прегърнало силно изотзаде.
- Не те пускам чернокоске ^^
- Иан трябва да учим.
- Казах не! – настояваше чернокоското и събори момичето на леглото. Той започна нежно да я целува по врата. На Акира и харесваше... Беше приятно. После Иан започна да целува Акира по алено червените и устни, като започна да си проправя път с езика. Паралелно с това младежа започна да разкопчава и бялата риза на момичето. Единственото, което му мина през главата в този момент беше, че ще изяде някой шамар, но не беше така. За негово учудване, Акира започна да разкопчава неговата риза (ok ok … I’m an evil girl…). Вечерта беше топла и предвиждаща идващото лято. Не след много дълго Акира и Иан се намираха чисто голи под чаршафите. Иан продължаваше нежно да целува момичето като по едно време се спря.
- Акира... сигурна ли си, че го искаш...
- Да... – отрони тя и целуна пламенно Иан.
Кожата му настръхна, чувстваше се ужасно странно, никога преди не беше изпитвал подобни чувства. В момента не знаеше как да действа, дали не беше стигнал твърде далеч, но при вида на момичето, което се извиваше под него, разпръснатите й дълги коси и изражението й, което казваше толкова много неща, усети че няма връщане назад. Акира потръпна, протегна едната си ръка и помилва лицето му . Той затвори очи, усещайки тялото й под себе си. Сплете пръстите си с нейните и се наведе ... Започна да я целува по шията и продължи надолу, а тя стискаше чаршафите. Младежът надигна глава, така че устните им да са на милиметри. Удоволствието минаващо през тялото им беше като нищо което бяха чувствали преди...”
Този спомен го измъчваше още повече... Иан вдигна главата си към тавана, когато видя вече завършеният пейзаж.
- Акира... – прошепна момчето. Да тя го беше завършила заради него. Всичко му напомняше за нея. Иан се обърна и удари вратата толкова силно, че направи дупка в нея. Това, което той не забеляза бе, че тя е леко обгорена по краищата. В юмрука му се бяха забили трески от вратата и от там се стичаше кръв. Чернокоското опря гръб във вратата и се плъзна по нея докато не седна на пода. После подпря главата си с ръка, а от очите му капеха сълзи. Тогава осъзна, че още държи медалиона, който му даде тя. Той стана и тръга към стаята й. Още щом влезе усети аромата й и това пробуди още по-голяма болка в него. После се сети за писмото. Иан седна на леглото и го зачете:
„Мили Иан,
Щом четеш това вече съм си заминала от този свят и искам да разбереш как. Баща ми беше слуга на Жътваря, знаеш оня с косата и робата, та той наруши една негова заповед и затова трябваше семейството му да плати със смърт. Да, това е реалната причина за моята, на майка ми, а скоро и на баща ми смърт. Заповедта, която наруши баща ми беше, че прибра и осигури защита на сина на Жътваря. Този син си ТИ. Иан ти си синът на Жътваря. Това е причината да нямаш приятели и постоянно да страдаш. Баща ти иска да те подготви за съдбата ти на Жътвар, той желае ти да страдаш... Явно като вземе мен ще е още по-близо до целите си... Иан има начин да го победиш... Всеки наследник, да всеки не си единствен, преди теб е имало и други, та всеки налседник получава различни сили. Сили, с които да победи Жътваря, но не всеки успяда да ги овладее. Ще започнат да се проявяват около 18-тия ти рожден ден. Два дена, а? Всеки наследник владее по една стихия доколкото ми е известно. Много рядко се намира някой да владее всички, но не е невъзможно. Всъщност само така ще можеш да победиш баща си и да свършиш мъчението си. Овладееш ли всички сили ще можеш да създадеш „коса” достатъчно силна, за да победи Жътваря. Аз си отивам и нямам време, но някой ден след години ще се видим пак ^^ винаги ще те обичам помни това.

П.П. – Иан баща ми може да ти помогне да преодкриеш силите си. Ще е жив най-много още 6 месеца, затова не се бави. Моля те носи медальона, който ти дадох ^^ така, ще съм винаги с теб.
Акира. „
От очите на Иан се стичаха сълзи. Собствения му баща му е причинил всичко това. ВСИЧКО! Иан остави писмото на страна. Очите му смениха цвета си на алено червено, а юмруците му се възпламениха. Единственото, което искаше в момента е да погуби баща си, да убие Жътваря.
Беше рано сутринта. Първите лъчи на слънцето се прокрадваха измежду облаците и хълмовете. Къщата на Иан беше пуста, всяка една стая беше празна, а Иан се беше качил на покрива да гледа изгрева. Беше красиво. Никога не беше отделил време да го погледа с Акира... Защо в момента единствено тя му беше в главата... Винаги е било така родителите му, сестра му, единствения му приятел... Всички си заминаха ей така... Иан държеше в ръката си медалиончето с дракона, който Акира му даде, гледаше го и тогава се сети за баща й.
На вратата на стара къща се почука и Юкито се запъти да отвори. Когато отвори видя пред себе си висок младеж с черна коса.
- Yo oji-san – каза момчето пред него без грам емоция.
- Взе я нали? – младежа кимна. – Влизай Иан...
След като младейа влезе в стаята, където го съпроводи Юкито, той седна на единия от фотьойлите, които се намираха там.
- Знаеш ли вече истината?
- Акира ми я каза, по скоро я написа.
- Това момиче... Казах и да не се бърка, но тя отказа. Затова и се скарахме оня ден преди да я прибереш... Естествено ти е казала, че пия нали ^^ - говореше мъжа докато сипваше на дъното на една малка чаша уиски.
- Да това ми каза. – отговори Иан с леко иронична усмивка.
- Вярно, но не чак толкова и все пак тогава й казах да не се бърка, но тя каза, че държи прекалено много на теб. Бяхте толкова малки, а тя никога не спря да мисли или пита за тебе ^^ , впрочем искаш ли? – момчето махна с ръка в знак на отказ.
- Аз много я обичах... Немога да повярвам, че си замина... – Иан гледаше в пода с прекалено замислен поглед, за младеж на неговата възраст. На Юкито му беше ужасно мъчно и седна на фотьойла, който се намираше пред този, на който беше Иан.
- Извинявай момчето ми аз съм виновен...
- Не си ти виновния, а „баща” ми, ако воабще мога да го нарека така. Всички, които умряха, умряха заради него, понеже той им отне животите... И майка ми, и баща ми, и Сара, и Соуске, и Акира, жена ти... Всички... Искам да го съсъипя и ти ще ми помогнеш.
- Толкова си уверен,но... – Юкито спря до тук, след като видя червените очи на Иан. – Може би за тебе има надежда. След 2 дена свършваш училище нали? – чернокоското кимна. - Ще ти кажа къде да дойдеш и ще ти помогна с овладяването на силите ти.
- Акира ми спомена за някаква „коса”.
- Рано ти е да мислиш за нея, овладей силите си първо и после ще мислиш за нея.
Бяха минали два дена и Иан свърши училище. Той се прибра в тях и опакова багажа си в един сак. Момчето се намираше на входната врата, когато се обърна да я погледне за последно. Това беше. Той нямаше да види това място скоро. Иан излезе и заключи вратата, а когато се обърна видя стара жена, която продаваше цветя от отсрещната страна на улицата. Момчето се запъти на там и купи една бяла роза. „Това бяха любимите й цветя” Помисли си той и после тръгна към гробището.
Иан се намираше пред надгробния камък на Акира. Бяха минали само 2 дена от както я няма, а защо изглеждаха като цяла вечност. По лицето на чернокосия младеж паднаха няколко съллзи.
- Ще отмъстя заради тебе, заради всички... – прошепна леко той, постави цветето на плочата и замина.
Иан вървеше през гората вече около 1 час. Къде по дяволите беше тази кирлива постройка.
- Нали беше по пътеката след дънера с огромната хралупа, който е на 1000 метра навътре в гората, като се влезе от южния вход, който построиха миналата година. Юкито! Де ме забута! – викаше си Иан като знаеше, че никой няма да го чуе, но след малко пред него се появи силует на възрастен мъж, с прошарена коса. Това беше Юкито.
- Не викай не те излъгах... Мале нямаш и грам търпение, а беше само на 3 мин. път момче.
- Е да вървим.
- Ок, ок... Идвай. От тук нататък няма връщане да знаеш.
- Знам, а сега да се захващаме на работа.

П.П: Объркала съм едното име не Сандра а Сара ^^''' в него момент не мислих много много май...

Nyaaaaaa~~ kawaaaiii жестока главаааа

10/10 ^-^ този фик и "Тъмната страна на любовта" лолз са единствените фикове , които следя ^^ напомня ми на Тери Пратчет, но без дебилния начин по който са представени случките....а по един изключително нежен, тъжен и красив ^-^

Да не обърка фика "По пътя на сърцето" - да, "Тъмната страна на любовта" - да, ама моите драсканици Толкова грешки, повторения и неясности има

шшшш не бъди скромна харесва ми наистина мн ^-^

и аз искам....

И още един ми мърмори за историята... и мен ме опънахте на кръст не ви ли е срам поне малко дайте ми време да измисля главата

даваме ти колкото искаш време...само те моля да я направиш много ама много интересна и вълнуваща....

WoooooooooooW!!!!!!!!!! Много яко фикче!!!! Влюбих се Аз попринцип много се кефя на разни неща за "Жътваря" пък това е просто *В*Е*Л*И*К*О* !!!
Благодаря ти .:Sand_Temari:. *hugiiieees* ^^

Това май ще е първия фик който наистина ще прочета
харесвам хора с вкус към оформление и представяне на дадено нещо

Просто нямам думи - страхотна глава

Ехааа доста яка история,започвам да я следя Доста по-различна от историите за СасуСаку, които май ще превземат форума( не че не ги харесвам де )[/i]

Пф... Най-накрая написах и 5-тата глава ^^ доста късичка стана, но повече неможах да напиша . Не е и от най-добро качество, даже за грешки не е проверявана... За това където има грешки просто ги игнорирайте ^^'' . Та така ето:

Бяха минала само четири седмици, но Иан беше доста напреднал в усъвършенстването на силите си. Вече владееше огъня, водата и земята. Оставаше му само въздуха.
- До къде стигна днес? – попита Юкито носейки чаша вода на чернокосия младеж
- Само до 3 драскотини ^^ - Юкито го изгледа леко странно.
„ - Как по дяволите да овладея този въздух. Водата е лесна, земята и тя, огърня ми беше като детска игра, ама този въздух ще ме съсипе! Немога!
- Можеш просто незнаеш как ^^
- Покажи ми?! Моля те.
- Е ок. Но после се оправяш сам.
Юкито се изправи и затвори очи, а когато ги отвори дясното му око беше станало червено. Наподобяваше черените очи на Иан, но беше по-бледо. Пред възрастния мъж се появи прозрачен и леко синкав образ на млада жена с дълга вееща се коса. Тя протегна ръката си към него и Юкито затвори очи, а когато ги отвори жената се понесе грациозно към едно от дърветата и когато го стигна на около половин метър от него тя изчезна. След секунда дървото беше посечено на няколко места и падна на земята.
- Добре, че беше малко дърво, а? – усмихна се Юкито.
Иан гледаше все едно не вярваше на очите си. Жената приличаше много на жената на Юкито, но изглеждаше по-млада. Изглеждаше толкова нежно когато докосна с длан лицето му, а после и падналото дърво...
- Иан? Трябва първо да накараш въздуха да бъде нежен и спокоен, да не причинява разруха, чак тогава ще бъдеш готов да го използваш като оръжие. Помниш ли какво ти казах в началото?
- Да „представи си някого, който да олицетворява дадената стихия”. Както дракона олицетворява огъня, нали?
- Да... този дракон... Заради медальона ли?
- Нещо такова. – Иан се излегна на зелената и мека трева, като се загледа в белите облаци плуващи над него.
- Да видим, огъня – дракон, земята – мъж, водата – безгрижно момиченце... Хората са твои познати нали? – попита мъжа сядайки до чернокосия младеж.
- Да... а формата на въздуха, която ти създаде беше жена ти нали?
- Много си проницателен... Знаеш ли ако искаш да овладееш въздуха не мисли за него като за оръжие, а като за някой от когото си получил нежност...
- Като Акира? – Иан погледна към Юкито. На лицето на мъжа имаше лека усмивка.
- Може би... ^^”
Това момче не се отказва лесно. Може и да е за добре...
- Иан. Ела си почини малко. – каза Юкито сядайки на тревата, а Иан седна срещу него. – Така и не ми каза кой е образа, с който олицетворяваш земята.
- Соуске... Най-добрия ми приятел... Бях на 10 години само когато го срещнах. Бях едно отхвърлено от всички хлапе и ходен под един мост да гледам как останалите играят и един ден... просто той дойде да ме спаси и от тогава станахме приятели...
„Иан вървеше в близост до реката, докато не стигна мястото където ходеше почти всеки ден. Той седна на една каменна плоча и се загледа в площадката отдругата страна на реката, където играеха другите деца. Беше минал един час, а Иан все така стоеше там и гледаше докато някой не го обезпокои.
- Ей ти там! Какво правиш тук? – извикаха две момчета, които се зададоха от мястото от където беше дошъл Иан. – Глух ли си? Какво правиш там!
- Нищо нередно. – промърмори малкия Иан
- Да не ни шпионираш, а? Винаги стоиш там и ни гледаш. ДОСАДНО Е!
- Не съм искал да Ви обезпокоявам. Ще си тръгвам.
- И да се измъкнеш току така? Няма ад стане. – каза заядливо едно от момчетата и двамата непознати нателята на Иан да го бият.
Малкото чернокосо момче стоеше свито на земята, докато другите две го ритаха в корема. Иан беше безпомощен в тази ситуация, но от нищото се чи вик на по-голям от тях.
- Ой вие там! Какво правите дявол ви взел! – към двамата побойници се бе затичало белокосо момче с училщна униформа, която подсказваще, че е от по-горен курс. – Махайте се от него малки досадници!
Двамата побойници изхвърчаха назад, с помощтна на един юмрук и ритник, а после се затичаха в посоката, от която бяха дошли.
- Добре ли си дребосъчко ^^. – попита белокосото момче подавайки ръка на Иан
- Да... Благодаря.
- Дребосъцитя като тебе трябва да се пазят нали. – високия младеж разроши косата на малкото момче и после добави. – Аз се казвам Соуске. Ученик съм от твоето училище, но от горния курс ^^ ти как се казваш?
- Иан.
- Е Иан, какво ще кажеш от сега нататъка да не стоиш сам тука, а?
- Какво имаш предвид? – попита момчето леко недоумяващо.
- Еми... Да кажем, че с тебе може да станем приятели. Гледам, че стоиш тука сам от доста време, а и аз си нямам приятели. Ако искаш след училище мога да се помотая с тебе ^^ - очите на чернокосото момче бяха леко насълзени, но незнаеше какво да каже затова се метна на врата на предималко повявилия се младеж. – Ой, ой по кротко малкия ^^. Та какво ще кажеш утре да ме чакаш пред училище, а?
- Ок!
- Та на колко си години?
- 10, а ти?
- 11. Уоу само една година разлика, а ^^. Ама си и нисичък :Р
- Не съм нисък! – разпочна да се бонтува Иан докато вървеше с Соуске...”
- Беше добър приятел и преди 2 години го наръгаха с нож, докато се е прибирал в тях...
- Баща ти е доста жесток нали знаеш? – каза Юкито отпивайки от чашава си с вода.
- Знам го това вече! – отвърна разярено Иан ставайки от мястото си. – Сега ако ме извиниш трябва да тренирам.
- Добре хлапе, ще те оставя. – по лицето на Юкито се четеше усмивка. Иан наистина имаше потенциал... – Късмет с тренировките. – после възрастния мъж се отдалечи.
- Хъ... Благодаря старче! – провикна се Иан и продължи заниманието си от по-рано.

Ам... Коментарче?

супер е ...много ми хареса

...

ъм кога ще излезе новата глава...?!малко съм нахална...ма страшно много искам да прочета следващата