Сила, традиция и церемониална красота
Борбата сумо е националния спорт на Япония. Освен възкръсналите символи от древността, многоцветните препаски на борците (маваши) и отличителните прически наречени оичо (възел от лист на гинго), борбата сумо е съхранила много древни обичаи, като например дохъо (повдигнат сламен тепих), сложна система от званията и сходство с шинтоистката религиозна церемония. Думата сумо се изписва с китайския йероглиф, означаващ "взаимно нараняване".
Въпреки че борбата сумо произхожда от древността, тя става професионален спорт в ранния период Едо (1600-1868). Днес този изключително мъжки спорт се практикува в училищните и университетските спортни клубове, както и аматьорски асоциации. В Япония и по света сумо е известен като професионален зрелищен спорт.
Целта на борбата сумо
Целта на бореца е да избута противника си от тепиха дохъо или да го принуди да се подпре с която и да е част от тялото си освен стъпалата. Преди самия сблъсък в центъра на тепиха борците извършват поредица ритуални движения: вдигат ръце, потрепват с крака, клякат и се гледат съсредоточено. Във въздуха няколко пъти се хвърля шепа сол за пречистване на ринга.
След тази продължителна загрявка мачът често завършва за секунди, въпреки че понякога може да продължи няколко минути. Понякога се стига до кратко прекъсване мизуири за да могат борците да починат преди втория рунд.
В борбата сумо съществуват 70 техники, включващи бутане или изхвърляне от тепиха; противника се хваща за колана и се хвърля на тепиха; подсечки с крака;
бързо отскачане встрани след първоначалния сблъсък и удряне на противника, принуждавайки го да загуби равновесие; запъване в края на сламения тепих и изхвърляне на противника.
Сумо буди възхищение с достойнството и самообладанието на борците. Нечувано е оспорването на съдийско решение или неспортсменски прояви на борците. Въпреки че са позволени енергични удари с длани по горната част на тялото, юмручни удари, ритане и дърпане за косата са строго забранени. И въпреки че резултатите от някои двубои са толкова оспорвани, че се налага преразглеждането (а понякога и отмяната) на съдийско решение от главните съдии, нито победителят, нито победеният протестират и рядко си позволяват повече от усмивка или гримаса.
Категории и звания
Професионалните сумисти получават звание в зависимост от тяхната категория. В зависимост от съблекалнята, която използват и от коя страна влизат на ринга стават членове на Източната или Западна страна. Най-високите звания са йокозуна (велик шампион), озеки (шампион) и секи-ваке (младши шампион).
Йокозуна е единственото постоянно звание в сумо. Тъй като един велик шампион не може да бъде понижен в ранк за слабо представяне, очаква се той да се откаже сам, ако не може повече да отстоява високите изисквания на позицията си. До сега само 65 души са печелили титлата йокозуна, тъй като тази система съществува само от няколко века. Някои от най-великите шампиони от наше време са Футабаяма (йокозуна 1937-1945), който има процент на успеваемост 86,6% и 69 последователни победи; Тайхо (1961-1971), който е победител в общо 32 турнира и има 45 последователни победи; Китаноуми (1974-1985), който на 21 години и 2 месеца става най-младия йокозуна; Акебоно (1993-), който на 19 години става най-младия победител в турнир.
В професионалното сумо няма категории в зависимост от теглото и е обичайно огромен борец да се състезава с много по-малък от него. Теглото на бореца често допринася за победата, но скоростта, преценката за точното време на атаката и балансът също могат да определят изхода на мача и някой дребен бърз борец често взривява публиката, побеждавайки по-едри противници.
Животът на сумиста
Обикновено новите попълнения борци се взимат още от основното училище и са предимно от провинцията. Ако семейството на момчето е съгласно, то се "осиновява" от ояката (началник на общежитието), самият той бивш борец, който се грижи за над 30 борци. Младежът тренира, яде и спи в общежитието и получава малка стипендия. Членове на едно общежитие не се състезават помежду си в турнирите.
Животът на начинаещия сумист е много напрегнат. Дори и на най-обещаващите младежи обикновено им трябват поне 5 години за по-високо звание и да започнат да получават заплата като секитори (професионалист). В момента само 66 сумиста от общо 900 имат статут на секитори. Успелите да достигнат по-високите категории обикновено се женят и живеят извън общежитието, но за повечето борци то е единствения дом до края на спортната им кариера. Много от тях са принудени да се откажат поради болест или нараняване и рядко кариерата им продължава след навършване на тридесет години.
Повечето общежития се намират в източната част на Токио. Ежедневието на борците от нисшите категории е строго разпределено. Сутрин те стават в 4 или 5 часа, слагат маваши и започват кейко (тренировка). Освен това са задължени да изпълняват различни поръчки на старшите борци, които имат превилегията да спят до по-късно.
Кейко включва три традиционни упражнения; шико, тепо и матавари. При шико борците вдигат краката си възможно най-високо. При тепо продължително удрят с длани дървен стълб. Матавари е упражнение, при което се седи с широко разтворени крака.
Всекидневните тренировки кейко завършват около обяд, когато борците сядат на късна закуска, състояща се от специално ястие, наречено чанконабе (висококалорично задушено от различни видове месо и зеленчуци), подправки, туршии и няколко големи купи ориз, често прокарвани с 1 или 2 бутилки бира (легенди се носят за апетита на сумистите). След този обилен обяд обикновено следва няколко часова дрямка, която заедно с големите количества храна спомага за покачване на теглото. При този режим на тренировки, диета и спане е обичайно някои борци да тежат повече от 150 кг, а други дори надхвърлят 200 кг.
Турнири
Всяка година Японската асоциация по сумо организира шест 15-дневни турнира:
три в Токио през януари, май и септември и по един в Осака, Нагоя и Фукуока през март, юли и ноември. Между големите турнири борците обикалят провинцията и участват в местни състезания, което спомага за поддържането на интереса към спорта и набирането на нови попълнения.
Първата "официална" арена за сумо Кокугикан била построена в токийския квартал Рьогоку през 1909 г. След Втората световна война Кокугикан била преместена в близкия квартал Курамае, където се намирала в продължение на четири десетилетия. През 1985 г. близо до първоначалното място до гара Рьогоку бе открито ново съоръжение с 11 000 места.
Националната телевизия директно предава двубоите от 16 ч. до около 18 ч., но мачовете между борците с по-ниски звания започват много по-рано.
По време на 15-дневните турнири борците с високи звания от категориите маку-ноучи и джурьо се състезават всеки ден. Тези от по-ниските категории макушита, санданме, джонидан и джонокучи се състезават само 7 от 15 дена. Целта, разбира се, е да се победи във възможно най-много двубои. Повече победи, отколкото загуби (8 победи от 15 мача или 4 победи от 7 мача), са достатъчни на бореца да запази званието си или да се издигне в по-висока категория. Победител в турнира става борецът макуноучи с най-много победи, като при равен резултат се играе финална среща.
Почести и награди
Преди започването на мачовете от категория макуноучи около ринга обикалят помощници, носещи плакати с имената на компаниите спонсори, които осигуряват паричните награди на любимите си борци. Колкото повече са плакатите, толкова по-голяма е наградата, която се връчва на победителя от съдията в края на мача. Клекнал в ъгъла на ринга, победителят приема наградата като благодари чрез жестове, наречени тегатана (ръка със сабя).
Победителят в турнира получава пари, трофеи и други награди, включително ориз и саке (оризово вино). Борците под категория озеки, поставили рекорди по време на турнира, получават три специални награди: за изключително представяне, за техника и за боен дух. Към тях има и парични награди.
Друго стимулиране на борците е системата кимбоши (златна звезда), връчвана на борец с по-ниско звание, успял да победи йокозуна. Всяка нова звезда кимбоши води до значително покачване на заплатата на бореца.
Международно признание
Император Хирохито, страстен привърженик на борбата сумо, допринася за още по-голямото популяризиране на спорта. През май 1955 г. по време на токийския турнир Императорът въвел обичая да наблюдава един ден от всеки турнир, провеждан в Токио, от специално отредено място. Този обичай е продължен от останалите членове на императорското семейство. Дипломати и чуждестранни знаменитости, посещаващи страната, са чести гости на турнирите.
Първоначално извън Япония борбата сумо се практикува от членовете на задграничните японски общности, но от няколко десетилетия спортът започва да привлича и други националности. През шестдесетте години в Япония да идват млади борци от Съединените щати, Канада, Китай, Корея, Монголия, Аржентина и тихоокеанския остров Тонга, за да се обучават в спорта. Някои от тях постигат изключителни успехи след преодоляването на езиковите и културни бариери. През 1993 г. Американецът от щата Хавай Акебоно получава най-високото звание йокозуна.
Спортът печели популярност извън Япония главно благодарение на демонстративни турнири в Австралия, Европа, Съединените щати и други страни. Привържениците на сумо се опитват да включат аматьорската борба сумо като олимпийска дисциплина, но все още се чака окончателното решение.
Преди няколко дена гледах по Еуроспорт няколко сумо ма4а,блуааааа,ебати гадното 
Некви се бутат като ненормални и се надпреварват кои е по-дебел от другия и е супер кратка шватката,абе вуоб6те не ме кефи 
а и въобще не си разбрал смисъла, не винаги най-дебелия печели,има си техника...нз кво си гледал
.
това е добра тема...аз лично уважавам този вид бойно изкуство 