Нинджите първи оценили качествата на шурикена и довели използването му до съвършенство
В древна Япония метателните оръжия не били на особена почит. В битките си самураите разчитали преди всичко на оръжия, които държали в ръцете си - меч, копие (което не хвърляли), лък и алебарди. Но съществувало и едно метателно оръжие, което не само получило достойно място в историята на бойните изкуства, но се превърнало и в легенда благодарение на изключителните си качества - шурикенът.
Тази бойна звезда представлявала тънка стоманена пластина с диаметър не повече от 15 сантиметра, дебелина 3 милиметра и от 3 до 8 остри като бръснач върха. И до днес това оръжие се свързва с легендарните "демони на нощта" - нинджите. Всъщност шурикенът се използвал от всички японски воини, но нинджите били тези, които първи оценили неговите качества и довели използването му до съвършенство. Предимствата на тези оръжия били, че са удобни за носене и криене, безшумни са, смъртоносни и лесни за използване. Освен това били предназначени не само за поразяване на противника. С тях нинджите прерязвали въжета, пробивали прегради, измъквали пирони, чупели ключалки, катерели се по стени и по дървета. Шурикенът бил много опасно оръжие и в ръкопашния бой (който нинджите се стараели да избягват), а понякога се използвал и като кремък за разпалване на огън.
В интерес на истината шурикени били всъщност продълговатите метателни остриета, които приличали на огромни игли, а бойните звезди били наричани шакени. Но днес всички са свикнали да наричат звездите шурикени, което в буквален превод означава "скрит в ръката".
Съществували десетки видове шурикени в зависимост от тяхната големина и форми и всеки клан на нинджи си имал собствени предпочитания. Най-разпространени били звездообразните (хосигата), но имало и кръстообразни (джуджи), шестолъчни (роппо), осмолъчни (хаппо), свастики (манджи) и с три лъча (санко). Изкуството да се хвърлят шурикени се наричало шурикен-джуцу. Самото мятане се извършвало от всевъзможни положения на тялото. Нинджите умеели да хвърлят опасните звезди от изправено, седящо, клекнало, лежащо положение, с лява или с дясна ръка, тичайки и под всякакъв ъгъл. Абсолютно всеки нинджа бил майстор на шурикен-джуцуто. Съществували и многобройни школи за изучаване на това изкуство, от които най-известните били школите Негиши-рю, Коден-рю, Кобори-рю, Икку-рю и Ширай-рю. Воините на мрака с лекота мятали остриетата дори в съчетание с акробатични движения или с едновременното изваждане на меча си. Връх на ловкостта било да се пренасочи летящия шурикен с острието на меча обратно към онзи, който го е хвърлил. Някои нинджи-виртуози правели това дори с гола ръка. Разстоянието, на което шурикените били най-ефективни, било до 15 метра. При това звездата трябвало да се забие в тялото на противника вертикално.
Съвсем не било задължително шурикените да се хвърлят един по един. Напротив, нинджата се стремял да мята по няколко шурикена наведнъж. Така, от една страна, отвличал вниманието на противника си, а от друга, можел да го ослепи или рани в двата крака едновременно. Мишени били главно очите, гърлото, сърдечната област, артериите и челото между веждите на врага. Затова и нинджите тренирали по кръгли мишени с диаметър около 24 сантиметра. Често шурикените били намазвани със смъртоносна отрова, извлечена от тревистото растение торикабуто. Друг похват бил бойните звезди да се забиват в земята, което забавяло преследвачите, тъй като остриетата причинявали много болезнени рани по ходилата. Нинджите съхранявали шурикените в кожени калъфчета и в тайни джобчета навсякъде из облеклото си. Можели да носят до 20 броя, но обикновено предпочитали 9, защото смятали, че това число им носи късмет. За най-крайни случаи носели и по един шурикен, скрит под предпазителя на меча си (тсуба).
Въпреки че били малки, шурикените се правели доста трудно. Ако звездата била лека, то можело да се хвърля с голяма скорост, но затова пък била по-неточна и правела по-леки рани. Ако пък била тежка, скоростта била твърде малка и противникът имал време да реагира и да избегне удара. Затова оптималната тежест на шурикена била около 40 грама. Звездите били изработвани от висококачествена стомана с точно определено съдържание на въглерод. Размерът им се изготвял според ръста, теглото и силата на собственика. Обикновено се удебелявали и изтънявали определени части от шурикена, за да се постигнат необходимата скорост, устойчивост и точност.
Класическият шурикен се наричал шембан. Той имал квадратна форма, централната му част била тънка, а краищата удебелени и бил изключително ефективен при поразяване на близки цели. Този шурикен се считал за запазена марка на школата Тогакуре-рю. За изработката му се вземало парче стомана, малко по-тежко от крайния продукт. Така например за направата на шурикен от 40 грама се вземало парче стомана от 50 грама, което се нажежавало и разплесквало в кръгла форма. После с чук се правели лъчите и се дооформяли с пила, като по този начин се отделял излишният метал. След това идвал ред на закаляването на върховете. На всички лъчи трябвало да се придаде еднаква твърдост, тъй като в противен случай те можело да се пречупят или прегънат и използването на шурикена ставало невъзможно.
Закаляването не се изчерпвало само с нагряването на пластината и с потопяването й в студена вода или масло, защото така остриетата се чупели. Трябвало да се закаляват само връхчетата на лъчите, за да не може при първия удар в твърда повърхност шурикенът да се разлети на парчета. Закаляването на лъчите един по един било доста трудоемко и бавно и затова нинджите пробивали малка дупчица в средата на звездата, нанизвали по няколко шурикена на пръчка и така ги закалявали едновременно. По-късно пък тези дупчици позволявали на воините на мрака да носят у себе си голям брой шурикени, нанизани на шнур.
Известно е, че нинджите се стремяли да бъдат винаги абсолютно прикрити и невидими. За да не блестят дори и на лунна светлина, те почерняли всичките си оръжия.
За тази цел шурикените били увивани с коприна, която се запалвала. Пепелта й плътно прилепвала към стоманата и в резултат на това шурикенът не само ставал абсолютно черен, но и бил предпазван от ръждясване.
Изкуството шурикен-джуцу не е напълно изчезнало. И днес съществуват например школите Катори Шинто-рю и Тогакуре-рю, където витаят сенките на древните нинджа-кланове и техните бойни изкуства
:thanx:
бютифул...благодаря ти chi_chi, ти си злато..аз си имам един шакен вкъщи, през лятото ще си купя още и ще отида експешъли на село да се упражнявам в мятане 
нали съм непохватно, да не взема да уцеля някой по погрешка xD ^^