Ангело Сладкаров - създателят на първият професионален оперетен театър в България"Роден съм в София преди много години - приблизително преди един век. Родил съм се, както казват, с "качества"... като "певец с широк диапазон", смущаващ слуха на околните..."
Това разказва през 70-те години Ангел Сладкаров, основоположникът на професионалното ни оперетно изкуство. Днес за бащата на родната оперета се знае твърде малко, въпреки че собственоръчно изписаните му спомени надхвърлят неколкократно по обем тънкото книжле с мемоарите му, което вече е библиографска рядкост. Какво ли е подразнило цензурата тогава, днес можем само да гадаем. Ръкописът потъва безследно в Комитета за култура, а екземплярът, предоставен на издателство "Музика", е съхранен частично, с големи празноти в съдържанието. Дълги години името на Сладкаров е обречено на забрава, за снимката му няма място дори във фоайето на Музикалния театър, а в Златния фонд на Българското национално радио и до днес няма нито един запис на талантливия тенор. Само малцината му съседи от кооперацията на бул. "Христо Ботев" №77 знаят, че години наред са се разминавали във входа със създателя на първото кабаре у нас, на когото дължим първите 180 грамофонни записа с естрадни песни и оперетни арии на български език, които масово се разпространяват у нас. Той е и човекът, открил за оперетата ни много млади таланти, сред които са Мими Балканска, Асен Русков, Симеон Симеонов. Той е оперетният актьор и режисьор, за когото Европа днес знае повече от нас самите.
Като син на дребен чиновник, принуден да странства из страната, за да търси препитание, бъдещият оперетен тенор изявява своя талант още през ученическите си години в Шумен. "Браво, Ангелчо!", казват с възторг съседите, след като са изслушали концерта му под прозорците си. "От София дойде един човек, той беше много гладен" - текст Ангел Сладкаров, музика - народна, рецитира малчуганът и отваря широко гърло, а съседите се надпреварват да пълнят шепите му с бонбони и шоколади - за смазка. Нека пее още по-хубаво! Талантът му не остава незабелязан и в София, където семейството скоро се завръща. От Оперетната дружба започват да му възлагат малки роли. Воден от житейската мъдрост, че музикант къща не храни, бащата записва непокорния си син във Военното училище. Балканската война му оставя за спомен рана в левия крак.
Като поручик в кавалерията през 1912 г. той е изпратен на служба в Шумен. Там отново се свързва с познатите му вече музикални дейци и участва в сформирането на малка любителска оперетна трупа.
Още в първите години след Освобождението европейското музикално-танцово изкуство намира добър прием на родна сцена. Бляскавите гастроли на чуждите оперетни трупи привличат жадната за забавление публика, която ентусиазирано пълни салоните. Първото любителско оперетно представление у нас обаче се появява не в столицата, а в Шумен. Пак там през 1915 г. прави сценичния си прощъпалник и Ангел Сладкаров.
Година по-късно - през 1916 г., се появяват и първите оригинални български оперети - "Моралисти" от Маестро Георги Атанасов, "Софиянци пред Букурещ" от Тодор Хаджиев и "Съюзници" от Богдана Гюзелева-Вульпе. Но допирните им точки с истинската оперета са малко. Липсват хор, балет, при това се играят от драматични артисти.
Сценичната съдба на оперетата на Маестро Атанасов обаче е нерадостна. Въпреки неоспоримите си музикални достойнства тя е свалена от афиша на кинотеатър "Одеон" още на третото представление.
Докато оперетата се опитва безуспешно да се настани в столицата, подпоручик Сладкаров се сражава храбро на фронта и си припява измислена от него песничка: "Сини гащи аз обличам, аз съм много деликат, шик госпожици обичам, радвам се на божия свят."
При една от конните атаки е ранен в главата. За щастие раната не е фатална и подпоручикът се връща скоро у дома. Стегнат в кавалерийската си униформа, поема на представителни обиколки из софийските улици, сабята му потраква модерно по паважа, а в главата му гърми музика. Тая музика не го оставя дори по време на сън. Как могат да я чуят другите? Като си направи собствен оперетен театър! Както сам казва в мемоарите си, планът е полуфантастичен. Точка първа - да се снабди поне с една оперета! Точка втора - да намери подходящи артисти - певци, хористи, балет, оркестър, сцена, декори, костюми... Молбата му, отправена към музикалното издателство "Вайнбергер", е удовлетворена. Скоро получава клавир, либрето и оркестров материал на оперетата "Шансонетка" от Делингер. Така започва летописът на новото развлекателно изкуство. Тъй като името на пиесата доста го стряска, той я прекръства на главния є герой - "Маркиз Бонели".
Повечето от изпълнителите, с които Сладкаров организира представлението си, са негови открития. Привлича в трупата 30 оркестранти от военното училище под диригентството на чешкия капелмайстор Алоис Мацак, 15 хористи от църковната капела и 8 балерини от частното училище на Руска Колева. Хорът, оркестърът и балетът вече репетират, а той все още не е намерил артисти-солисти за пиесата - една певица героиня, една субретка, една комична старица, един стар комик, един буфотенор, един бонвиван-баритон и лица за още няколко второстепенни роли. Ролята на любовника-тенор оставя за себе си. Притиснат от времето, пак тръгва да мери улиците. Скита по кафетата, кръчмите, музикалните училища, заглежда се по засуканите девойки, заслушва се в гласовете им. Дали пък не стават за музикални актриси?
В една от кръчмите успява да склони като начало стария Борис Пожаревски, който пък му води сценичната звезда Тороманова.
Цирк, тингел-тангел, малко кафе-шантал, вариете - нещо за очите, нещо за ушите, та и за сърцето. От всичко по малко! Ха, ето това е оперетата! - мисли на другата сутрин Сладкаров, след като си припомня какво му е казал на сън Пожаревски, качен победоносно на бял кон.
Стяга отново мундира, намества фуражка и ходом марш из софийските улици. На ъгъла пред Халите се спъва и аха да падне. Сабята му закача чорапа на едно девойче и го скъсва. Объркан, Сладкаров є се извинява и измрънква няколко думи под мустак "актриси", "оперета" и т.н. Девойчето го изслушва и си тръгва без думи. На другата сутрин телефонът в дома му звъни. "Тук говори скъсаният чорап" - изчуруликва сладък женски глас. "Ах, простете, госпожице! Още днес ще ви купя нови чорапи", пелтечи още съненият тенор. Това девойче е Донка Палазова, бъдещата музикална звезда от първата професионална оперета у нас. В този момент тя все още е ученичка в музикалното училище. Част от актьорския състав е набран по улиците. Липсва само примадоната.
"Госпожице, вие не сте ли певица?" "Ах, какъв нахал!" В тоя дух се развиват всички опити за кастинг на бъдещия режисьор. Ролята е поверена на напълно неизвестната тогава Надя Скендерова, която за първи път ще се качи на сцената. Премиерата е на 18 февруари 1918 г. Без каквато и да е реклама, само с един афиш, спектакълът на Трупата на Сладкаров запълва всичките 1200 места на театър "Одеон". Публиката бурно аплодира, диригентът Мацек бърше чело, салонът кънти от възторжено "Браво!", а сцената потъва в цветя. Журналистите бързат към редакциите, за да ознаменуват на хартия появата на новото изкуство.
Оперетата идва!
Първата съпруга на Ангел Сладкаров е Надя Ножарова, примадоната на появилия се по-късно Кооперативен театър. Този брак продължава само четири години. Привлечена от възможността за много по-бляскава и главоломна кариера, Надя Ножарова напуска страната и заминава за Париж, но скоро се озовава в Щатите. Сладкаров тръгва след нея, но не успява да я убеди да се върне. В този семеен конфликт по загадъчен начин е вплетено и името на другата оперетна прима - Мими Балканска, едно от гениалните открития на Сладкаров. Твърде е вероятно нейните чувства да са надхвърляли преклонението пред учителя и колегата. "Конфликтът между тях се заражда на чисто емоционална основа, но след това се прехвърля на професионална почва", твърди Ангел Сладкаров-младши, синът на тенора от втория му брак с
германката Ингеборг фон Бьом. През 1939 г. Сладкаров заминава за Виена, където записва сценична режисура. След това се прехвърля в Германия, за да срещне младата фотографка с благородно потекло. Разликата във възрастта им е 35 години. Връща се в България за 40-годишния юбилей на оперетата през 1958 г. Пет години по-късно Берлинската стена разделя дома им на две. Част от къщата им остава в Източна Германия, а другата - в Западна. Семейството е принудено да се премести в България. Но новата власт ги посреща като народни врагове. "Майка ми не успя да понесе изолацията и ударите, на които беше подложен баща ми, и си отиде много преди него", разказва Сладкаров-младши.
Година след преместването им в България домът им на улиците "Раковски" и "Рачо Димчев" е отчужден като твърде голям за трима и семейството е настанено в сграда на Софжилфонд на бул."Христо Ботев". Сладкаров прекарва последните години от живота си в писане на мемоари и превод от български на немски на повече от 170 заглавия от родната класика. "Агитка" от колеги усилено работи за заличаване на името му. Останал настрани от професионалната сцена, той посвещава времето си на самодейните оперетни театри в страната.
Едва през 1972 г. неговото име е реабилитирано от властта, която му връчва орден Народна република България I степен и титлата "Заслужил артист". Времето обаче си е казало думата.
Кой беше тоя Сладкаров?!
---
Една важна статия за дядо ми ; )
Михаел Сладкаров
